Джейн Костело
Нежененият ми приятел (40)

Глава 40

Когато на следващата сутрин се събудих в собственото си легло, не се чувствах добре. Фактът, че за малко не бях правила секс с човек, когото бях срещнала толкова скоро, ме караше да се чувствам евтина. Бих могла да продължа да живея с това пуританско разочарование, ако се бе оказало еротично и чувствено; но то бе краткотрайно и не особено сладостно и това наистина ме съсипваше. После затворих очи и си представих лицето на смеещия се Пол, и въпреки всичко в мен се надигна чувство на привързаност.

Телефонът ми пиукаше. Беше в единия край на леглото. Взех го и видях, че беше пристигнало съобщение. От Пол.

„Съжалявам за снощното си изпълнение. Случва ми се за пръв път, честна дума. Чувствам се ужасно. Може ли да опитаме отново? Целувки.“

Затворих съобщението и се обадих на Доминик.

— Исусе! Колко зле беше?

— Не беше страхотно — беше единственият отговор, който си бях подготвила. — Но сексът не е всичко, нали? Ще изглеждам доста повърхностна, ако се откажа заради това, нали?

Доминик се поколеба и тогава осъзнах, че не питах правилния човек.

— Значи всичко останало е минало добре, докато не сте стигнали до този момент?

— Н-да.

— Ето какво си мисля: част от мен му се възхищава, защото си признава, че се е издънил. За това се иска кураж и безспорно си струва риска да решиш да се видиш с него отново. Искам да кажа, че ако наистина го харесваш… Мисля, че трябва да му дадеш шанс да поправи грешката си.

Останах доволна от този отговор. Е, срещата не беше като от филм с Кари Грант и Дорис Дей, но нещо все още ме караше да искам да дам шанс на отношенията ни с Пол, дори и само за да докажа, че бях способна на връзка.

— Ами Любовникът? — продължи тя. — Той дали е имал повече късмет?

— Все още не знам — отвърнах аз, а после чух металния звън на някакъв тиган в кухнята. — Ооо, мисля, че е станал. Ще ти се обадя.

Грабнах халата си, навлякох го върху пижамата и започнах да прескачам дрехите, обувките и използваните тампони за грим от изминалата вечер. След стимулиращия разговор с Доминик и признанието на Пол вече не се чувствах толкова депресирана от факта, че завърших вечерта в собствената си нощница, с напълно почистено от грима лице, вместо да получа закуска в леглото след дълга и удовлетворяваща страстна нощ.

— Добро утро — изучавах внимателно чертите на Хенри, за да разбера дали изминалата нощ е била успешна, или напротив.

— Хей, Лус — поздрави ме той, както правеше всяка сутрин. — Искаш ли геврек?

— Не, не искам.

Трябваше да се придържам към диетата си, ако щях да продължавам с Пол, затова се насочих към фризера, където се намираше диетичният ми хляб. Опитах се да извадя едно парче, но беше твърд като скала. Когато успях да изкъртя целия хляб, започнах да го обработвам с ножа за масло така, сякаш извайвах мраморен къс. Накрая успях да отчупя половин филия и я сложих в тостера. Дори и на някой плъх от канализацията щеше да му се отще при вида й, но едва ли съдържаше повече от двадесет калории.

— Как мина снощи?

— Добре — отвърна той.

— Добре ли?

Той сви рамене:

— Добре.

Поклатих глава:

— Хенри, това беше първата ти свястна среща от двадесет и осем години насам. Ако смяташ, че ще се измъкнеш само с едно „добре“, въобще не си познал.

Той се ухили и погледна към тостера, от който се точеше тънка струя черен дим. Бях сложила хляба преди няколко секунди, но явно вече бе успял да се превърне във вкаменелост.

— Искаш ли нещо по-питателно?

Огледах овъглените останки от препечената филийка:

— Вероятно.

— Е, свършили са ни гевреците — обади се той. — Обличай се. Закуската е от мен.

Двамата с Хенри не бяхме закусвали навън от цяла вечност и имах чувството, че си устроихме истинско пиршество.

Както винаги, си поръчахме пълна английска закуска. Моята беше вегетарианска, а на Хенри — с толкова месо, че би докарала на някой ненаситен пещерен човек стомашно разстройство. Зачакахме поръчката над димящи чаши силно кафе и вестниците. Допреди няколко години неделните сутрини не се брояха за неделни сутрини, докато не започнехме деня в местното кафене. Тогава взех да се опитвам да нахлузвам дънките си без помощта на лост, но обикновено засядаха в горната част на бедрата ми. Затова реших да превърна тази традиция в събитие, което си позволявахме само веднъж на няколко месеца.

— Ако се опитваш да ме държиш в напрежение, предпочитам да се прибера у дома и да си чета криминалния роман на Линда ла Планте — заявих аз.

Той вдигна взор от „Съндей Таймс“.

— Тя е мила — отвърна той и отново се зачете във вестника.

Грабнах му го от ръцете, сгънах го и многозначително го метнах на съседната пейка, където не можеше да го стигне:

— С подробности, моля.

Той се раздвижи неспокойно:

— Какво искаш да ти кажа? Тя е приятна, изключително привлекателна. Мина добре.

— Ще излезеш ли с нея отново?

Той замълча за миг:

— Тази седмица ме покани на театър. В Кралския театър ще поставят „Крал Лир“.

— Та ти обожаваш „Крал Лир“!

— Да — съгласи се той, с явна липса на ентусиазъм.

— Хенри — започнах ядосано. — Можеш ли да говориш с мен за това? Или всъщност нямаш желание?

— Аз… както ти казах, тя е мила. Наистина мила. Привлекателна, интелигентна, забавна. Тя е възхитителна — въздъхна той.

Ето това вече беше нещо.

— И?

Той се намръщи, като се опитваше да стигне до проблема, преди да го изрече. После поклати глава, сякаш имаше само един начин, за да го формулира:

— Не я харесвам.

Ококорих се. Бях слисана. Накрая успях да промълвя:

— Разбирам.

— Знам, че звучи абсурдно човек като мен да твърди нещо подобно. Искам да кажа, ако бях на мястото на Хенри. Хенри, който не е имал среща от двадесет и осем години. За какъв се мисля, че да не я харесам? Не е честно, нали?

Замислих се за миг:

— Ако не харесваш някого, значи не го харесваш. Не можеш да направиш кой знае какво по въпроса.

— Разбирам, но проблемът е в това защо не я харесвам.

Сервитьорката пристигна със закуската ни и след като извърши реорганизация на масата, освободи място, за да ни сервира. Взех ножа и вилицата и се захванах да режа вегетарианската наденица. После хвърлих поглед към Хенри. Той се беше втренчил в мен.

— Какво има? — оставих настрани ножа и вилицата.

Той се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Луси, може би трябва да бъда по-откровен с теб.

Стиснах ръката му:

— Ти винаги си бил откровен с мен, нали?

Погледите ни отново се срещнаха.

— Не напълно.

— Наистина ли?

— Луси, аз… О, боже, няма смисъл — изглеждаше разстроен.

Тогава една мисъл ме осени и прошепнах:

— Да не си гей?

Той пусна ръката ми и прихна:

— Не, Луси. Не съм гей.

И аз не смятах, че това бе проблемът, но бях решила да попитам, в случай че съм станала жертва на погрешното впечатление, че през последните деветнадесет години приятелят ми е бил хетеросексуален, когато всъщност той е таял прикрити желания към половината от гаджетата ми.

— Тогава какво има?

Той взе вилицата си и забоде парче бекон:

— Нищо, извинявай. Все едно не съм го споменал.

— Как ли пък не — недоволствах аз.

— Честна дума, Лус, всичко е наред. Права си. Пак ще изляза с Рейчъл, ще се окажа истински глупак, ако не го направя.

Канех се да отбележа, че не съм казвала, че трябваше отново да излезе с Рейчъл, но размислих. Разбира се, че трябваше да излезе с Рейчъл. Тя бе прекрасна. Толкова прекрасна, че беше само въпрос на време да я хареса.

Боднах вилицата в една гъба и я потопих в пърженото яйце, но незнайно защо английската закуска не ми се струваше толкова съблазнителна, колкото преди.