Джейн Костело
Нежененият ми приятел (5)

Глава 5

Любовният ми живот никога нямаше да се откъсне от земята, ако не се постараех да отслабна.

Хенри ме погледна така, сякаш бях клинично освидетелствана, когато споделих извода си с него. После му обясних, че зад тази теория се крие някаква логика и че не съм просто някаква си читателка идиотка на списание „Хийт“, обсебена от размера на бедрата си, на което той отвърна, че обичам списание „Хийт“ и прекарвам повече време в съзерцаване на обиколката на краката си, отколкото повечето хора отделят за вдишването на кислород.

Аргументът ми беше следният: първо, ако имах задника на седемнадесетгодишна шампионка на батут и гладък като дъска корем, пред който Камерън Диас щеше да прилича на върл поклонник на пая със свинско, то тогава щях да излъчвам такова ниво на самоувереност, че щях да бъда неустоимо привлекателна. Второ, ако притежавах подобни качества, просто щях да бъда неустоимо привлекателна.

При тези предположения Хенри изсумтя по начин, който никак не ми хареса. Казах му доста неща, преди да изтупам праха от стария си уводен пакет на „Диетичен свят“ и калкулатор за точките на хранителните съставки.

Още по-лошото бе, че сега ме наблюдаваше с израз на развеселено недоверие, докато обикалях из супермаркета и изчислявах стойността на хранителните съставки на всеки един продукт, преди той да се озове в количката ни.

В момента разполагахме с един артишок (0 хранителни съставки), голям пакет бобени кълнове (същите хранителни съставки), кутия сладолед (4 на всяко ядене — от време на време трябваше да си устройвам угощение), парче сирене „Бри“ (5 — като при сладоледа), две бутилки бяло вино „Пино Гриджо“ (общо 24 хранителни съставки — работата ми бе напрегната) и кутия маргарин (1 на чаена лъжичка — да се използва умерено).

Хенри погледна часовника си.

— Луси, тук сме от час, а в количката ни има седем продукта. С тази скорост ще са ни нужни две седмици, чак до по-другия вторник, за да си купим достатъчно продукти за запържени зеленчуци с месо.

— Осем — поправих го аз. — Маргаринът върви с безплатен магнит за хладилник.

— Каза ми, че мразиш „Диетичен свят“.

— Не съм — запротестирах аз.

— Ти наричаше ръководителката Мусолини.

— Само защото оплешивяваше. Е, добре де, беше малко тиранична, но това няма значение, защото така или иначе няма да ходя на сбирките. Имам достатъчно воля, за да го направя сама. Просто ще се придържам към диетата, която прави чудеса, знам го от личен опит.

— След като прави чудеса, защо трябва да я повтаряш? — попита той.

Изпъшках недоволно, за да скрия факта, че не знаех как да отговоря.

— Това позволено ли е? — обади се той и взе огромен сиропиран шоколадов сладкиш от бишкоти, който щеше да стигне на някоя косатка да преживее зимните месеци.

— Господи, не! — отдръпнах се ужасена. — Той сигурно съдържа… нека да изчисля… СЕДЕМНАДЕСЕТ хранителни съставки във всяка порция!

— Не знам какво означава седемнадесет хранителни съставки, но от реакцията ти мога да предположа, че вероятно е смъртоносно.

— Много е възможно — отвърнах високомерно. — Забранено е.

— Ти не трябва да го ядеш — невинно отвърна той. — Мога да го скрия в чекмеджето на хладилника за себе си.

Метнах му освирепял поглед:

— Нима наистина смяташ да държиш сиропиран шоколадов сладкиш с размерите на централния корт на „Уимбълдън“ в съседство с моя мизерен пакет с бобени кълнове?

— Стига, Луси, сега остава и на мен да наложиш тези глупости.

Хенри бе един от онези хора, които никога не са се колебали относно диетата си. Той можеше спокойно да си купи сиропиран шоколадов сладкиш с размерите на мамут, без да изпита капчица вина, а още по-лошото бе, че можеше да яде, колкото си поиска, без да му се лепне и грам отгоре.

Аз, от друга страна, дори не можех да погледна към някой сиропиран шоколадов сладкиш, не, дори не можех да си помисля за него, без да се разкъсвам на хиляди късове, измъчвана от сложните телесни и хранителни проблеми, от лакомия, страстно желание и чувство на безсилие.

Разликата бе в знанията. Това бе единственият пример, за който се сещах, когато моите познания превъзхождаха тези на Хенри. Бях веща в областта на калориите, мазнините, а напоследък гликемичният индекс^[1] бе от толкова голямо значение, че ако участвах в шоуто игра „Страхотен ум“, щях да се превърна в телевизионна легенда.

Въпреки това познанията не ми се бяха отразили кой знае колко добре през годините и почти бях стигнала до извода, че щях да си бъда по-добре, ако живеех в невежество. Погледнете само предишните поколения: баба ми е имала шестдесетсантиметрова талия почти докато навърши шестдесет години. Тя е била кльощаво, дребно създание и, подобно на Хенри, е била толкова запозната с информацията колко се съдържа в една килокалория, колкото и с текстовете на песните от задната страна на обложката на рапъра Канис Уест.

Тя не е изпитвала никакви колебания, когато е забърквала вечеря за четирима и е използвала близо половин килограм свинска мас, няколко чашки мазнина от пържено месо и няколко съмнителни парчета жилаво червено месо. И въпреки това е останала с размерите на недохранено врабче. Можех само да си го обясня с факта, че за разлика от моето поколение тя не е била обсебена от всеки залък, който е слагала в устата си, в продължение на шестнадесет часа на ден.

Беше ясно, че нямаше да позволя на Хенри да разбере за това.

— Не са глупости — отвърнах му аз, — но ако си решил да не ме подкрепяш, добре тогава. Смятах те за по-чувствителен.

— Луси, както винаги съм готов да се съобразя с всяка твоя нужда, но не съм готов цяла седмица да живея на бобени кълнове.

Намръщих се.

— Освен това — добави той, като постави сладкиша в количката, — така ще изпиташ силата на характера си.

— Не искам силен характер, искам малко дупе — възразих аз.

И тъй като времето напредваше, се съгласих да използвам не толкова строг метод за определяне стойността на хранителните вещества, т.е. вместо да изчислявам със специалния калкулатор за хранителни вещества, просто преценях на око.

Стигнах до извода, че кутия печен боб и наденички бе приемлива (приблизително 1 хранително вещество на кутия според мен), също и бурканче сос песто (половинка хранително вещество на порция) и някаква пробиотична напитка в мънички пластмасови бутилки (може би нула хранителни вещества). Проявих милост и позволих на Хенри да метне един голям пакет чиле гурме, защото беше с вкус на зехтин, а както всеки знае, той бе полезен.

Когато стигнахме до касата, Хенри се спря и взе сладкиша:

— Добре де, ти печелиш. Чувствам се виновен, ще го върна обратно.

— Не ставай глупав — засмях се аз. — Прав си. Това е моята диета, а не твоята. Остави го.

— Честно, нямам нищо против — настоя той.

— Нито пък аз.

— Не, честно, аз…

— Хенри! — отрязах го аз с тон на полицай от боен отряд. — Сложи сладкиша обратно в количката.

— Но…

— Може и да си хапна мъничко след вечеря — измърморих аз.

— Ами диетата ти?

— В умерени количества всичко е приемливо — отвърнах аз и се сетих за това, което повтаряше Мусолини. — Мога просто да хапна една скромна супена лъжица, колкото да го опитам. Сигурна съм, че това едва ли е повече от половинка хранителна съставка или малко повече.

— Добре, хубаво — усмихна се той. — Страхотно!

На касата, докато прибирах храната, а Хенри вадеше портфейла си, се случи нещо странно. Касиерката му се усмихна. Наистина му се усмихна. Не бих казала, че бе прелестна, по-скоро приличаше на Денис Ройл^[2], отколкото на Денис Ричардс^[3], но в лицето беше доста симпатична и имаше бюст, за който бих убила.

— Тези шоколадови сладкиши са прелестни — въздъхна тя, като внимателно го сложи в чантата и погледна към Хенри. — Аз и сестра ми си купихме такъв по-миналата вечер, залят с тонове от тази пухкава сметана. Господи, беше великолепен!

Ако това беше някой друг енергичен мъж, заприказван от привлекателна млада жена, особено когато ставаше въпрос за нея, сестра й и пухкава сметана, щеше да е добро начало, една възможност да се подхване игрив и флиртуващ разговор.

Но дори и да го беше разбрал по този начин, Хенри не го показа. Вместо това измънка нещо под носа си, пъхна дебитната си карта в портфейла и се изнесе набързо с количката, навел глава. Бедното момиче сигурно се е зачудило да не би да има лош дъх.

Бях на път да възразя срещу това поведение, когато се озовахме на паркинга, но се въздържах. Знаех защо се държеше така и само щях да влоша нещата, ако го бях споменала. Само щях да измъча Хенри. Когато станеше въпрос за жени, Хенри ставаше отчайващо и неадекватно срамежлив и винаги щеше да си остане такъв.

Затова не казах нищо, когато се качихме в колата. Съвсем нищо. Изчислих хранителната стойност на чипса. И колкото и да не ми се вярваше, се оказа, че само с едно хапване щях да надхвърля седмичната си норма.