Джейн Костело
Нежененият ми приятел (57)

Глава 57

Хенри ме засипа с толкова щедри хвалебствия за вечерята, че човек би си помислил, че е бил гост на луксозния лондонски хотел „Клариджис“.

— Луси, беше истински триумф.

Долях чашите:

— Глупости, ще ме засрамиш.

— Съмнявам се. Обаче имам едно предложение — вместо да казваш на всички тези мъже, с които излизаш, че си шампион по спортен трапец или каквото ти скимне, защо не им готвиш. Ще останат по-впечатлени.

— Само за протокола: никога не съм твърдяла, че съм шампион по спортен трапец. Както и да е, обръщам нова страница. Без никакви измислици, с които да впечатлявам мъжете.

— Наистина ли? Какво го е предизвикало?

— Мислих върху онова, което ми каза преди няколко вечери, и съм съгласна. Освен това наскоро ми хрумна и още една наистина ужасяваща причина.

— О?

— Фактът, че никога не дава резултати.

Той се засмя и стана, за да вдигне чинията ми.

— Защо не оставиш съдовете? — предложих аз. — Можем да идем във всекидневната, да затворим вратата и да се престорим, че не съществуват, поне до утре.

— Щом настояваш. — Той ги сложи в мивката. — Макар че ми е съвестно, че напоследък не изпълнявам задълженията си по отношение на домакинската работа. Почувствах се гузен, когато видях, че не само си сготвила, но си и изчистила банята.

— О, недей — махнах с ръка. — Сега няма да барна нищо с години, за да си наваксам.

Двамата с Хенри се оттеглихме към всекидневната, където той се отпусна на дивана. Хванах се, че изучавах чертите на лицето му. Сочните устни. Ясно изрязаната челюст. Гладката, загоряла кожа. Той отвори очи и улови погледа ми.

Подскочих от мястото си и се втурнах към айпода:

— Какво музика ти се слуша?

Той се приближи и застана до мен.

— Какво ще кажеш да си припомним нещо старо, но златно? — предложи той, като избра „Възхвалявам те“ на Фетбой Слим.

— Господи, сигурно сме били в пети клас, когато това беше в класациите — изчислих аз.

— О, да, пети клас. Такива бяха времената — заяви той с изкуствено премрежен поглед.

— Какви времена?

— Нека помисля… беше завладяна от Хю Грант, след като гледа „Четири сватби и едно погребение“.

— Но вместо това в шести клас трябваше да се задоволя с Даниел Просър — изкикотих се аз.

— Е, мъничък компромис — ухили се Хенри. — Макар че, ако трябва да съм честен спрямо Даниел, той имаше бретон, който бе така драматично увиснал над очите му…

Следващите няколко часа прекарахме в пиене, смях и пригласяне на всяка песен — като се започнеше от Стави Уондър и се стигнеше до момичешката група „Сатърдейс“. Когато накрая се сетих да погледна към часовника, бе станало два и петнайсет сутринта.

— Господи, виж кое време е! Не разбрах кога е минала вечерта — казах аз.

— Значи наистина е като в добрите стари дни.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че преди си се забавлявал толкова много всяка вечер, прекарана с мен? Не го вярвам.

— Луси, животът с теб е една безкрайна шумна веселба. Повярвай ми.

— Ще се опитам да го приема като комплимент. Но, хей, напоследък животът ти се подреди доста добре, нали?

— Благодарение на теб.

Отпих от виното си и осъзнах, че бях пияна, но не отблъскващо нафиркана. Бях съвсем далече от това състояние.

— „Проектът Хенри“ оправда ли очакванията ти? — попитах аз.

Той се поколеба, докато го обмисляше, сякаш отговорът не беше очевиден.

— Е, Хенри, да се надяваме, че е успял! — засмях се аз. — Защото, ако си се надявал да вкараш в леглото си повече жени, отколкото до този момент, то тогава мога единствено да стигна до извода, че си ненаситен!

— О, Луси — смути се той.

— Истина е, нали? Сексуалният ти живот е толкова активен, че сигурно вече ти е нужен спортен екип.

Той се засмя:

— Не точно.

— Слушай, недей да увърташ. Завиждам ти.

Той замълча за миг:

— Трябва да си призная, че сексът е… хубав.

— Хубав ли? — подразних се аз. — Изложението на цветя в Саутпорт е хубаво. Зайчетата са хубави. „Хубав“ не е думата, с която трябва да се опише сексуалният ти живот. Не и ако си вършиш добре работата.

— Може би не я върша добре.

— Хенри, от това, което чувам през стената на спалнята, мисля, че си я вършиш добре.

Той се изправи стреснат.

— Не си чула, нали се сещаш…

— Един или два пъти — свих рамене.

Изглеждаше объркан:

— Това е ужасно.

— Спокойно — казах му презрително. — Живяла съм в общежитие, не помниш ли? Звуците на второкурсника по зоология от горния етаж, който се беше отдал така енергично на това занимание, се бяха превърнали в единствената музика, която слушах по време на трите семестъра преговор.

— И все пак… Господи, съжалявам, Луси.

— Не се тревожи за това — успокоих го аз. — Както и да е, за какво си говорехме… О, да „Проекта Хенри“. Успя ли да постигнеш всичко, което бе желал?

Той се замисли за секунда:

— Труден въпрос.

— Какво означава това? Че очевидно не си сто процента убеден?

— О, безспорно беше успешен — увери ме той. — Мисълта ми е: изглеждам по-добре, а следователно се и чувствам по-добре. Уверен съм с жените. А и те ме намират за по-привлекателен от преди, което, несъмнено, не се бе оказало трудно.

— Защо ли имам чувството, че ще последва „но“.

— Не искам да изглеждам като някой неблагодарник…

— Но…

Той замълча:

— Луси, винаги си знаела, че аз съм от старомодните мъже.

— Да — отстъпих аз.

— Ако бях наистина придирчив, щях да кажа, че това, което искам от живота, е не да се превърна в някакъв, как ме нарече, плейбой. — Той потръпна престорено.

— Само се пошегувах.

— Знам. Въпросът е, че искам да обичам някого. За предпочитане някой, който ще ми отговори със същото.

Погледнах в очите му и незнайно защо ме заля вълна на облекчение; на щастие от това потвърждение, че Хенри, когото познавах, си беше същият както преди. Част от мен винаги бе знаела, че приятелят ми никога не би се заинтересувал от превзетите дрехи и скъпата подстрижка. Те просто бяха средство за постигане на крайната цел — да открие момичето, в което да се влюби.

— Ще се случи, Хенри — казах му меко. — Ще откриеш някого.

Той погледна към ръцете си:

— Надявам се, защото всичките тези жени… никога не бих могъл да направя това с тях.

— Кое?

— Да си седим, да се напиваме и да пеем идиотски песни.

— Не, нужен е някой наистина специален, нали? — засмях се саркастично.

Вдигнах поглед и осъзнах, че той не се смееше. Когато се втренчих в полуотворените му устни и потъмнелите му очи, усетих как пулсът ми се ускори и тялото ми бе залято от огромна приливна вълна адреналин.

Бяхме впили поглед един в друг и това продължи толкова дълго, че вече беше неловко. Телесната ми температура внезапно се покачи. Не можех да чуя нищо друго, освен ударите на собственото си сърце, които отекваха гръмовно в главата ми. Времето спря.

Въпреки че всяка една частица от здравия ми разум настойчиво ме умоляваше да не се движа, изведнъж се озовах притисната в него. Устата ми беше привлечена от неговата. Затворих очи и със замъглено от алкохола съзнание се зачудих дали наистина щеше да се случи това, което си мислех.

Знаех, че Хенри бе мой приятел, а не любовник, и че целувката ни щеше да промени всичко. Но не можех да се спра. Чувствах се така, сякаш към него ме притегляше някаква природна сила. Когато устните ни се докоснаха, той се стегна. Отвърнах му, като приближих тялото си към неговото и го целунах по-решително. Първоначално не помръдна, сякаш беше в шок.

После раменете му се отпуснаха. Тялото му се прилепи към моето и той положи ръка на врата ми. Мъжествените му пръсти се прокрадваха без посока из косите ми.

Впихме устни един в друг, езиците ни изучаваха непознатите територии. Желанието предизвика в мен физическа слабост. В началото то бе нежно и контролирано, а после се превърна в необуздана страст. Никога преди това не бях изпитвала такова усещане, каквото предизвика целувката с Хенри. Съзнанието ми се завъртя шеметно от удоволствие, докато се наслаждавах на вкуса му, откривайки една нова и възхитителна част от човека, когото познавах така добре и който в същото време бе толкова непознат.

Целувахме се до забрава. Погледнах нагоре и усетих устата на Хенри по врата си. Той милваше с език врата ми, като се насочваше към ключицата ми. Ръцете му се плъзнаха надолу по голото ми рамо и той ги пъхна под презрамката на потника. Изпъшках тежко, когато я смъкна надолу и ме остави незащитена и задъхваща се от желание.

Той се приведе към мен. Наблюдавах как плътните му устни докосваха леко гърдите ми и застенах от удоволствие. Извих гръб. Тялото ми пламтеше, обхванато от силно желание. Понесох се към един приказен свят на плътско удоволствие, замаяна от страст.

Тогава отворих очи и видях, че той се отдръпваше.

— Какво има? — прошепнах аз.

— Трябва ли да правим това, Луси? — промълви той. — Наистина ли трябва да го правим?

Ококорих се и започнах да оглеждам внимателно лицето му. Отговорът беше не, не трябваше. По дяволите, естествено, че въобще не трябваше. Зад гърба си имахме толкова години общо минало, което сега застрашавахме.

— Не знам — признах си аз, докато вътрешната ми логика се сражаваше със съкровената ми страст.

Но повече не беше нужно. Той се отдръпна и постави на мястото й презрамката на сутиена ми. Преглътна смутено.

— Желая те, Луси. — Погледите ни се срещнаха. — Наистина те желая. Но това би направило приятелството ни невъзможно.

— Хенри, това не би…

— Напротив. — Той се насили да ме погледне в очите. — Знаеш, че ще стане така.

Сега аз преглътнах. После кимнах енергично и кръстосах ръце на гърдите си, обхваната от смущение.

— Добро решение — казах му аз. Покашлях се, отново изпънах потника си и после се изправих объркана. — Сега най-добре да си лягам.

Той кимна:

— Аз също.

Обърнах се и понечих да изляза от стаята, когато чух гласа му.

— Луси — изрече настойчиво той.

Завъртях се и го погледнах, но очевидно не знаеше какво да каже. Всеки момент щях да се разплача и исках да се измъкна оттук.

— Лека нощ — измънках аз и се втурнах да потърся убежище в стаята си.