Джейн Костело
Нежененият ми приятел (10)

Глава 10

Следващата ни спирка бе в оптиката.

— Чувствам се малко смешно, че изглеждам по този начин — призна си Хенри, докато пресичахме центъра на града.

— Смешен, но в добрия смисъл, надявам се.

— Не знам. Мисля, че да. Но се чувствам странно в тези дрехи. Не смяташ ли, че изглеждам странно?

— Не.

— Поне мъничко?

Погледнах го:

— Хенри, мога ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Преди изглеждаше странно. Сега не изглеждаш странно.

— Наистина ли? — Той спря за миг. — Толкова зле ли изглеждах?

Прободе ме чувство на вина. Последното нещо, което исках, бе да нараня чувствата на Хенри:

— Не точно зле.

— Но странно?

— Ами… да.

— Защо не си ми казала?

— Мислех, че за теб нямаше значение.

— Не е имало значение, защото никога не съм знаел.

Прехапах устни:

— Може би въобще не трябваше да се захващам с това.

— Не, не — настоя той. — Луси, радвам се, че това се случва. Благодарен съм на теб, Ерин и Доминик. Трябва да призная, че Доминик леко ме ужасява, но все пак съм благодарен.

— Понякога прекалено се вживява в нещата, нали? — ухилих се аз.

— Чудесна е — усмихна се той. — Макар че ми се искаше да си бе държала ръцете по-далеч от панталоните ми в пробната. Почувствах се омерзен.

Изкисках се и бутнах вратата на магазина.

— Подсети ме какво ще става довечера? — попита той.

— Доминик, Ерин и аз ще ти помогнем да направиш първите си колебливи крачки, за да овладееш до съвършенство изкуството на прелъстяването.

Той повдигна вежди:

— Харесва ми как звучи.

— Добре, защото трябва да участваш на сто процента.

— Ще го направя.

— Хубаво.

— На сто и десет процента — добави той.

— Надявам се, че не ме дразниш — отвърнах аз.

— Ни най-малко — невинно се обади той.

— Какво ще кажеш за тези? — взех някакви дизайнерски очила, подобни на тези, който бях забелязала на мъжкия модел на претенциозната черно-бяла рекламна снимка пред нас. На нея той беше увенчан с очилата, с едно страстно изражение и с невъзможно стегнатите бедра на гъвкав женски модел с младежки свежо лице. Нямаше почти нищо друго.

— Ако имат подобен ефект, ще взема три чифта — каза Хенри, докато ги пробваше. Разглеждах критично лицето му и очаквах да бъда смаяна от трансформацията. Само дето не се случи нищо подобно. Новите очила безспорно бяха по-добър модел (добре де, едва ли щеше да е трудно), но някак си не изглеждаше добре.

— Май не си много впечатлена, Луси — забеляза той. — Всъщност виждал съм те да се впечатляваш много повече от кучетата, които препикават входната ни врата.

— Не се тревожи — добавих бодро. — Това е едва първият чифт, който пробваме.

Двамата с Хенри прекарахме следващия час в разглеждане на всички рамки, преди да решим, че нито един чифт от очилата тук не му отива. Отправихме се към друга оптика, в противоположния край на градския център. Само дето в тази имаха абсолютно същите марки и модели очила, като нито един чифт не го доближаваше поне мъничко до божествените превъплъщения на мъжественост от рекламите. Причината не се криеше само във факта, че на гърдите му не се лигавеше някоя по-страстна сестра на Кейт Мос.

— Как може да се окаже толкова трудно? — попитах отчаяно. — В този магазин сигурно има петстотин чифта очила. Защо не ти отива нито един?

— Може би имам особено лице — предположи Хенри.

— Нямаш особено лице — заявих аз. — Лицето ти си е съвсем наред. Всъщност чудя се…

Млъкнах и погледнах към Хенри.

— Почакай — протегнах ръка и свалих очилата му. Хванах брадичката му и го накарах да завърти глава настрани, за да огледам по-добре. После го накарах да завърти глава обратно, за да мога да разгледам и другата му страна.

— Какво има?

— Очевидно е.

— Нима?

— Хенри, имаш прелестно лице — реших аз. — Въобще не трябва да го криеш зад някакви очила.

Не можех да повярвам, че не ми беше хрумнало досега. Нима не бях видяла какво се случи, когато госпожица Мънипени си свали цайсите във филмите за Бонд? А на всичкото отгоре това важеше с пълна сила и за лицето на Хенри. Той имаше потенциала да се превърне в много симпатичен мъж: тъмносини очи, прекрасни плътни устни и изваяна като с длето брадичка, която можеше да принадлежи на всеки един от моделите по плакатите.

Отново го погледнах в очите и усетих, че той също се бе втренчил в мен.

— О, боже, накарах те да се почувстваш неловко, нали?

— Не, Луси, не си — увери ме той и стисна ръката ми. Хенри имаше прекрасни ръце — големи, успокояващи, с гладка кожа, пълна противоположност на ръцете на някои мъже, които можеха да се окажат такова разочарование. Преди няколко месеца излизах с едно приятелче на име Саймън и за първи път нещата не вървяха никак зле, докато не реши да ме хване за ръката на път за вкъщи. Сякаш се бях вкопчила в пробита грейка с гореща вода — влажна и пареща. Усещането определено не беше никак приятно. Но ако трябваше да съм честна, оттогава насам бях снижила стандартите си.

— Е, мисля, че напълно трябва да се откажем от очилата и да ги сменим с контактни лещи.

— Наистина ли? — Той отбранително пъхна ръце в джобовете си. — Не съм сигурен. Винаги съм носил очила. С тях ми е по-удобно.

— Какво общо има удобството с всичко това? — попитах строго.

— О, да, забравих. Високите токчета са ти докарали толкова много мазоли, че почти си готова да получиш обозначителен стикер за инвалид.

— Именно — отговорих аз.

— Добре, ще опитам.

Това беше на път да се превърне в най-доброто решение, което бях взела за цялата седмица. Не само че видът на Хенри незабавно се подобри, ами и очният лекар, който го прегледа и записа резултатите, беше изключително привлекателен. Той не притежаваше традиционната красота на Шон и Джейк, но зад тези искрящи кафяви очи и чаровна усмивка се криеше нещо, определено в него имаше нещо. Той се появи обратно в рецепцията на оптиката заедно с Хенри и се насочи към главното гише, като ми се усмихна лъчезарно.

— И така — промълви унесено Секси Лекарят, докато надраскваше последната забележка в досието на Хенри, — като че ли споменахте, че се занимавате с пиар?

— Не, с изследователска работа в областта на медицината — отвърна Хенри.

— Извинете, господин Фокс — Секси Лекарят продължи любезно, — говорех на приятелката ви.

Хенри не отговори.

— Ами, да — усмихнах се аз и се вторачих в Секси Лекаря. Реших, че имаше нещо много привлекателно в мъж с бяла престилка. — Работя за „Пиймън-Браун“, на улица „Касъл“.

— Чувал съм за тях — отвърна той и ми се усмихна игриво. — Е, ако трябва да трансформирате медийния имидж на тази компания, какво бихте направили?

— На коя, на това място ли?

— Да — ухили се той. — Толкова ли е трудно? Толкова ли сме скучни?

— О, боже, не — добавих бързешком. — Никак даже. Ами като за начало бих се запознала отблизо с бизнеса и с ключовите служители…

— Хммм. — Той повдигна вежди.

— И щях да ви проуча за потенциални истории.

— Да ни проучите? — повтори той. — Мисля, че това би ми допаднало. — Той натрака нещо на клавиатурата на компютъра на гишето.

— Много време ли ще отнеме? — прекъсна го Хенри.

Секси Лекарят се усмихна:

— Не, не прекалено много.

Отново се обърна към мен:

— И с какво се занимавате, когато не правите проучвания за потенциални истории?

— О, ами, знаете как е — засиях аз. — С това-онова.

Той не откъсваше поглед от мен. Не можах да устоя и отвърнах на усмивката му, въпреки че чувствах как вратът ми почервеняваше.

— Това също звучи забавно.

— И така. — Хенри прочисти гърлото си. — След колко време ще са готови лещите?

Секси Лекарят откъсна поглед от мен:

— Два или три дни, тогава ще трябва да дойдете отново, но ние ще ви се обадим.

— Хубаво. Е, ако това е всичко, трябва да тръгваме. — Той ме хвана за ръката. — Хайде, Луси.

— Толкова скоро? — усмихна се Секси Лекарят и отново впи поглед в мен.

— Да — заяви Хенри решително.

— Преди да си тръгнете — добави СЛ, — дали ще може да ми оставите визитката си? Бих искал да поговоря с „Пиймън Браун“ за някои възможности, които могат да се окажат изгодни и за двете страни. Казвам се Пол.

— Аз съм Луси — отвърнах аз, докато се хилех като идиот. Започнах да тършувам из чантата си, а после му подадох визитката си.

Погледна я набързо, пъхна я в горния джобни го потупа грижовно.

— Ще се чуем — отвори ни вратата.

Когато излязохме на дневна светлина, закрачих с танцова стъпка:

— Дявол да ме вземе, беше симпатичен, не смяташ ли?

— Хммм — Хенри промърмори уклончиво.

— Прекрасни очи — размишлявах на глас. — Надявам се да се обади.

— Ако питаш мен, ми звучат като някоя скучна компания — обади се Хенри. — Със сигурност ще положиш много усилия, ако се захванеш с пиара на това място. Мисълта ми е — как би успяла да вкараш някакъв си очен лекар в телевизията?

— Ако има начин, ще го направя — заявих възмутено. — Знаеш, че съм доста добра в работата си.

— Не го отричам — добави той. — Но съм сигурен, че дори и ти не би успяла да превърнеш някаква си долнопробна оптика в нещо вълнуващо.

— Те са точно от този тип компании, които имат нужда от нас — изсумтях аз. — Както и да е, не става въпрос само за бизнеса. Мисля, че Пол може би… проявява интерес към мен.

— Не думай.

— Не звучиш много доволно. Дявол да го вземе, като че ли напоследък имам голям късмет с любовния си живот. Би могъл да си малко по-отзивчив, когато направя подобен пробив.

— Извинявай. Права си. Надявам се, че двамата с Пол ще водите един прекрасен съвместен живот.

— Та той дори не се е обадил!

Хенри се усмихна.

— О, шегуваш се. Добре, аз…

Спрях по средата на изречението, защото мобилният ми започна да звъни.

— Здравейте, Луси Тейлър е на телефона.

— Здрасти, Луси. Обажда се Пол.

Облещих се.

— Наистина бях съвсем сериозен, когато казах, че трябва да организираме среща, за да обсъдим пиара. Какво ще кажеш да пийнем по нещо идната седмица?