Джейн Костело
Нежененият ми приятел (3)

Глава 3

Денят, в който срещнах Хенри, не бе от онези, които си спомнях ярко, но Хенри не можеше да го забрави — вероятно защото мозъкът му беше с размерите на Плутон — и често чувах версията му за събитието.

Той си спомняше и най-малката подробност от срещата ни, въпреки че се бе случило толкова отдавна, по времето, когато всяко едно домакинство в Англия притежаваше кубчето на Рубик.

Бях в четвърти клас в основното училище „Кингсфийлд“, а Хенри беше новият ученик. Родителите му бяха професори и бяха прехвърлени на работа от Лондонския университет в този в Ливърпул, така че семейството бе ново в града.

Хенри беше довлечен насила в класа ни и принуден да застане в предната част на стаята, докато госпожица Джеймисън го представяше на останалите ученици. Казвал ми бе, че този момент, в който той, очилатият зубър със смешен префърцунен акцент и странна коса, е трябвало да се изправи пред тридесет градски хулиганчета, е бил четирите най-травмиращи минути в детството му.

Можеше да се поспори дали децата от основното училище биха могли да бъдат толкова жестоки, колкото Хенри си спомняше, но безспорно нямаше съмнение, че веднага бе определен като „различен“. Чудак, който беше срамежлив, интелигентен и — най-лошото от всичко — носеше кафяви обувки с връзки, които приличаха на недопечен пай с месо. Никое уважаващо себе си деветгодишно хлапе не би посмяло да пристъпи прага в такива обувки, дори и по тъмно.

Хенри казваше, че след обърканото представяне на госпожица Джеймисън тя се обърнала към класа с широка усмивка:

— А сега, деца, кой иска да помага на Хенри днес?

Настъпи толкова гробна тишина, че ако в Девън бяха изпуснали карфици, човек щеше да ги чуе. В този ужасен момент на всички ни бе ясно едно. И на госпожица Джеймисън, и на Хенри, и на онези отвратителни деца, чието единствено извинение бе, че бяха във възраст, когато с все сила действаха племенните инстинкти: никой нямаше да вдигне ръка.

Тогава някой се обади от третата редица:

— Добре, госпожице. Аз ще го направя.

Хенри казваше, че гласът ми бил като писукане, изтръгнало се от мен, с най-твърдото произношение, което някога бе чувал. Когато погледнал нагоре, замаян от облекчение и благодарност, видял мен, непокорното хлапе със смешен бретон.

— Ти май си падаш по него — Анди Смит се подсмихна подигравателно.

— Затваряй си човката, или ще кажа на нашия Дейв — отрязах го аз.

Това беше заплаха, която често вкарвах в действие, въпреки факта, че брат ми използваше физическо насилие само срещу един-единствен човек: мен самата. В онези дни двамата с него се биехме като побеснели улични котараци: блъскахме се по стълбището, дърпахме се за косите, драскахме се и се удряхме с юмруци. Така че перспективата да защити малката си сестра изглеждаше толкова далечна, колкото някакво селце, забутано в дебрите по течението на река Амазонка.

— Стига, стига, деца! — каза госпожица Джеймисън, пляскайки с ръце. Тя не притежаваше това, което бихте нарекли авторитет, дори и сред група деветгодишни хлапета. — Браво, Луси Тайлър. Хенри може да седне до теб, а в обедната почивка можеш да му покажеш въжетата.

Хенри се дотътри до чина и се усмихна. Аз се намръщих подозрително.

— Благодаря — добави меко той.

— Няма за к’во — отвърнах аз. — Що носиш тия женски очила?

Днес произношението бе изгладено. Не бе изчезнало съвсем и нарочно не съм се опитвала да се отърва от него напълно: израснах в свят, където това щеше да се сметне за висша форма на превзетост. Но след като прекарах три години в университета „Сейнт Андрю“ и почти осем в пиара, се бях сдобила с произношение, което щеше да подтикне определени членове на огромното ми семейство да ме обвинят, че „напълно съм се изфренчила“.

Както и да е, въпреки че лично аз не си спомнях подробностите от деня, когато се запознах с Хенри, бързо си припомних усещането, че той беше някой, на когото се възхищавах и когото исках да закрилям.

Възхищавах му се не само защото беше много забавен, но и защото знаеше отговорите на всички въпроси. Колко плочки е имал стегозавърът, как действат вулканите, как да запомниш таблицата за умножение, плюс изобилие от псувни на френски, при това такива, които биха накарали и някой моряк да се изчерви.

Едва ли имаше познание, което Хенри да не бе овладял през краткия си живот. Това беше освобождаващо, защото исках да знам отговорите на всичко. Никога не съм имала кой знае какъв природен интелект, не и толкова обширен и гъвкав като този на Хенри, но обичах да уча и знаех, че искам да постигна най-доброто в живота — да бъда възможно най-добрата. Бях и винаги съм била амбициозна.

Отклоних се. Въпреки всичко някой трябваше да пази Хенри от Анди Смитовците на този свят, които се забавляваха, като крадяха тетрадките му с домашното и обезобразяваха кутията му за моливи с лепенки на „Моето малко пони“ на Денис Гибин (тя беше една от онези момичета, за които човек просто знаеше, че когато пораснеха, щяха да станат еротични танцьорки).

Накрая, години по-късно, Хенри донякъде беше приет сред връстниците ни. Това стана изцяло благодарение на факта, че едно от многото неща, в които имаше отлични постижения, беше спортът, а в нашето училище, ако човек бе добър в спорта, това означаваше, че не бе чак толкова смотан. Така че Хенри поне веднъж бе получил някакво положително внимание, макар то да бе под формата на „онова странно хлапе, което е дяволски добър полузащитник“.

Това, което знаех, за разлика от останалите, бе, че когато пожелаеше, можеше да е невероятно забавен. Жалкото бе, че ако бяха успели да го видят, щяха да го обикнат. Но срамежливостта му бе попречила и той си бе останал смотанякът на класа.

Докато растяхме, осъзнавах, че близкото ми приятелство с Хенри ме излагаше на постоянен риск престижът ми катастрофално да намалее. Но никога не изпитах съмнение дали трябва да захвърля приятелството ни, за да спечеля благоразположението на тълпата. Да бъда приятел на Хенри, беше все едно да познавам някой друг, никому неизвестен. Разбирах чара му и имах късмета да му се наслаждавам.

И днес Хенри бе все още със същия странен външен вид, който сигурно го връщаше обратно към онзи първи ден в часа на госпожица Джеймисън. Не беше изненадващо. Очилата му бяха ужасни. Стилът му на обличане беше такъв, че дори нямаше да успее да стигне до модните страници на ежеседмичника „Железопътни ентусиасти“. И ако трябва да съм честна, косата му изглеждаше така, сякаш бе нападната от машина за подкастряне на жив плет. Но на Хенри не му пукаше. Тогава защо, по дяволите, на мен трябваше да ми пука?