Джейн Костело
Нежененият ми приятел (13)

Глава 13

Докато растяхме, Хенри беше най-добрият във всяко едно нещо. Но сега не беше в основно училище „Кингсфийлд“. Тази вечер беше приседнал на крайчеца на канапето, а изражението му беше объркано. Той чисто и просто не следеше това, което ставаше.

— Правило номер едно при флирта — изрече Доминик и потропа с маркера по бялата дъска, която бяхме импровизирали от една подвижна сгъваема стълба и ролка тапети, — е да се чувстваш страхотно в кожата си. Хенри, чувстваш ли се страхотно в кожата си?

Той жадно отпи глътка вино:

— Чувствам се добре.

— Хенри, добре ли? Просто добре? — Би могла да се яви на прослушване за ролята на сержанта, обучаващ новобранците във филма „Офицер и джентълмен“.

— Не искаме да се чувстваш добре. Искаме да се чувстваш като на седмото небе. Ако се чувстваш страхотно в кожата си, и другите ще те възприемат като страхотен. Всеки обича да е в компанията на някой уверен и харизматичен човек.

— Добре, разбрах.

— Нямаш причина да не си уверен, Хенри, защото изглеждаш великолепно — добави окуражаващо Ерин. — Непрекъснато си повтаряй колко си привлекателен. Ако влезеш в някой бар и изглеждаш по този начин, ще бъдеш много по-възхитителен от повечето мъже, които се намират там.

— И по-добре облечен — добавих аз.

— С прическа, за която Едуард Кълън би умрял — додаде Доминик.

— Господи! — Хенри възкликна изненадано. — Толкова добре ли изглеждам?

— Да — потвърдихме дружно.

— Ако съм толкова неустоим, не може ли просто да вляза в бара и да чакам сами да дойдат при мен?

Засмяхме се.

— Кое му е толкова смешното? — намръщи се Хенри.

— Не си чак толкова неустоим — казах му аз.

— О — пророни обезсърчено той.

— Никой не е толкова неустоим — разясни Ерин.

— О — повтори той и се оживи.

— Миличък, работата е там — продължи Доминик, — че жените се нуждаят от леко насърчаване. Всъщност от доста голямо насърчаване. Не познавам жена, която ще тръгне да сваля някой мъж, ако той по никакъв начин не й е показал, че я харесва.

Двете с Ерин я погледнахме многозначително и тя повдигна рамене, заявявайки:

— Добре де, аз бих тръгнала да свалям някого и без тези сигнали. Но аз съм изключение. Освен това не съм типът на Хенри.

Съзрях как в погледа му проблесна облекчение.

— Въпросът е — продължи тя, — че трябва да спечелиш жената. Да й се усмихнеш и да кажеш: „Харесвам те, мисля, че си секси. Искам да си поприказвам с теб, да те опозная по-добре“. И трябва да й кажеш всичко това, без въобще да изричаш и думичка.

— Бележка ли трябва да й дам?

Сподавих смеха си.

— Трябва да кажеш всичко това с очите си — дрезгаво изрече Доминик.

— С очите си ли? — повтори той.

— С очите си — прошепна тя.

— Ще бъде много по-лесно, когато са готови контактните ти лещи — успокоих го аз.

Хенри кръстоса ръце на гърдите си:

— Може би Хийтклиф е успявал да го каже с очи. Или пък Лорд Байрон. Или пък актьорът Дърк Богард. Но аз? В този момент не мога дори да разчитам на очите си, за да не се препъна в нещо.

— Забрави за тези приятелчета, Хенри — решително изрече Доминик. — Говорим за теб. Освен това не е само с очите ти, а с езика на цялото ти тяло — усмивката, начина, стойката.

— Стойката ли…

— Не се тревожи — прекъсна го Ерин. — Ще ти покажем.

— Точно така — добави Доминик. — Луси, къде е онзи стол, който държеше в кухнята си. Ще пресъздадем атмосферата на някой бар.

Отидох в коридора, измъкнах стола от гардероба, като забърсах толкова много паяжини, че щяха да стигнат за изплитането на дебел вълнен пуловер. Когато се върнах, Доминик обмисляше идеи за бар с актьори. Тя взе стола и го постави пред пианото на Хенри, близо до другия, който вече беше там.

— Така ще се получи — каза тя. — Хайде, давай, Луси.

— Какво?

— Давай. Трябва да идеш и да седнеш на бара с виното си.

— Защо?

— За да може Хенри да се опита да те прелъсти.

— Сигурно се шегуваш.

Тя дори не мигна:

— Хайде. Правим го само за да се упражни.

— Защо Ерин не го направи вместо мен?

— О, не — нацупи се Ерин. — Не познавам Хенри така добре като теб. Той ще е по-спокоен с теб.

— Но…

— Хайде, никакво „но“ — обади се Доминик, побутвайки ме към стола. Скоро се подпирах на пианото с чаша в ръка и се чувствах доста неловко.

— Винаги съм мразела ролевите игри — измърморих аз. — Освен това я ме вижте — никога не бих седяла в някакъв бар като някоя дащна уличница, готова да се нахвърли на първия появил се мъж.

— Направи от това голяма работа — вметна Доминик.

— Много смешно — отвърнах аз. — Дом, чувствам се странно. Двамата с Хенри сме приятели. Не искам да се взира в очите ми и да ми демонстрира сантиментално сладникавия език на тялото.

— Не ставай глупава. Единственото, което се опитваш да направиш, е да му помогнеш.

Въздъхнах:

— Предполагам, че си права.

Хенри влезе в стаята. Изглеждаше така, сякаш страдаше от сценична треска, която бързо би го тласнала към пристрастяване към бета-блокерите.

— Така, Хенри. — Доминик плесна с ръце. — Започвай.

Той кимна и се приближи внимателно към мен:

— Ще имате ли нещо против, ако седна при вас?

— Не забравяй това, което ти казах — наставляваше го Доминик. — Усмихвай се с очите си. Спомни си за Траволта в „Треска в събота вечер“, за Конъри и ролята му на агент 007. И запомни — ти си неустоим.

— О, боже — изстенах аз. Хенри се намръщи. — Съжалявам — изхленчих. — Заповядайте, седнете.

— Сега. — Доминик постави ръце на раменете му и го бутна, за да седне на стола. — Обърни тялото съм към нея, ето така. Точно, прекрасно. Сега може да види фантастичните ти бицепси.

Хенри направи такава гримаса, сякаш току-що му бяха сервирали супа от очни ябълки.

— И така, трябва да измислиш репликата, с която да започнеш, за да се включи в разговора.

— Разбрано.

— Но се постарай да не е нещо изтъркано.

— Значи отпада „Често ли идвате тук?“ — попита той.

— Опитай се да бъдеш себе си — посъветва го Ерин. — Не е нужно да се изхвърляш с нещо, което звучи не на мястото си. Кажи нещо, което ти е хрумнало спонтанно.

— Това е добър съвет — добави Дом.

— Ъммм. — Хенри задъвка едната си устна. — Ъммм.

— Обаче не трябва да се бавиш много, иначе тя ще стане и ще изчезне — обади се Доминик.

— Да, добре. Ъм…

— Хайде, Хенри.

— Ъм…

— Кажи нещо!

— Добре! — Той решително се обърна към мен. — Знаете ли нещо за биохимичната паразитология?

Избухнах в смях.

— Стига де, пошегувах се. — Хенри се ухили на Доминик, която беше на ръба на припадъка.

— Въпреки това ще променя правило номер едно при флирта: независимо колко си изкушен, никога не си и помисляй да подхванеш разговора с изречение за заразни болести.

В два и половина сутринта Ерин заваляше думите си, аз бях почти заспала, а Хенри беше изнесъл повече представления, отколкото някой ученик по актьорско майсторство по време на зрелостния си изпит. Междувременно Доминик бе решила, че й е дошло до гуша да го посвещава в тайните на флирта, и се бе прехвърлила върху изящното изкуство, наречено кунилингус.

— Леле! Не насилваме ли малко нещата? — попита Хенри.

— Минали са само три часа, откакто покрихме въпросите, които изискват отговор, различен от едносричния. Не е ли малко амбициозно да преминаваме към оралния секс.

— Глупости — отвърна Доминик. — Хенри, ако изглеждаш и правиш това, което ти казах тази вечер, за нула време ще вкараш в леглото си някоя готина мадама.

Хенри ми хвърли скептичен поглед.

— Напълно сериозна съм — настоя тя. — Едва ли искаш да я вкараш там с блестящия си разговор и съблазнителната си усмивка само за да открие, че не знаеш какво да правиш.

— Кой иска още едно питие? — попитах аз с надеждата, че ще си тръгнат.

— О, ще си викна такси. — Ерин се опита да стане, но се свлече обратно на стола.

— Няма никакъв проблем да останеш — предложи Хенри.

— Можем да ти приготвим канапето, за да спиш на него.

Ерин вдигна поглед и на лицето й се изписа пиянска усмивка:

— Някой ден от теб ще излезе страхотно гадже.

— Надявам се, Ерин — прошепна той. — Искрено се надявам това да стане.