Джейн Костело
Нежененият ми приятел (9)

Глава 9

Ужасяващо модерният фризьорски салон „Срежи“ бе спечелил много награди и не бе свикнал да посреща клиенти от типа на Хенри. Дори и аз се почувствах изплашена, макар че, за разлика от Хенри, косата ми не приличаше на гнездо, където няколко вида диви птици можеха да снесат яйцата си. Всички изглеждаха толкова съвършени, че сигурно бяха станали в 4 сутринта, за да се издокарат.

Бяха минали две секунди и половина, откакто влязохме в салона, когато измъкнах вълнената си шапка и я нахлузих на главата си, като напъхах стърчащите кичури коса, така че никой да не успее да ги види. Въпреки че беше средата на януари, навън не беше никак студено, а вътре беше още по-топло. Но ме беше обзел внезапен страх, че без шапката щяха погрешка да решат, че бях някоя стирка.

След сутрешното пазаруване Ерин и Доминик бяха поверили Хенри на моите способни ръце за тази част от процеса, преди да се прегрупираме вечерта. Отведоха ни към две места в дъното на салона, където зачакахме послушно.

— Няма смисъл да се опитваш да я скриеш… видях тези корени още когато влезе — напевно произнесе някакъв глас, а шапката ми бе свалена със замах и чифт ръце започнаха да тършуват из косата ми, сякаш преглеждаха скалпа ми за гниди.

— Какво имаме тук? Светлоруси кичури и карамелен оттенък… хммм, мисля, че трябва да те боядисаме в един или два по-светли нюанса. Никога не се страхувай да вплетеш малко драматизъм в косите си. Божичко, трябва да се погрижим и за тези връхчета. Кой последно ти ги е подстригвал?

Погледнах отражението на моя съдник в огледалото. Той беше дребен мъж с длъгнест и тънък нос, нацупени устни и бретон, бетониран с около тон и половина лак за коса.

Това, което ми се щеше да кажа, бе: „Всъщност ти ги подряза. Защо, пълна скръб са, нали?“. Само дето не ми стискаше да изръся лъжата, особено след като бях окълцала бретона си с ножицата за нокти преди няколко седмици. Никога не бих успяла да мина за професионалист. Но вместо това изхленчих:

— Всъщност не аз съм вашият клиент, а той.

Стилистът погледна към Хенри и изпъшка.

Хенри се усмихна хладнокръвно:

— Здрасти.

— Мили боже, помогни ми — отвърна стилистът, грабна някакво модно списание и започна да го вее като ветрило пред лицето си. — Здрасти. Аз съм Антон.

Името не беше напълно убедително, като се имаше предвид и произношението, характерно за ливърпулския квартал „Норис Грийн“, но нямаше да споря.

— Препоръча ви нашата приятелка Доминик — казах му аз, като реших да се похваля с приятелството ми с нея, за да отклоня вниманието му от главата на Хенри.

— Доминик ли? — усмихна се той. — Жената, чието либидо ме кара да изглеждам като майка Тереза.

Зачудих се дали да не се впусна да защитавам Дом, но реших, че тя така или иначе щеше да се съгласи:

— Тя ни изпрати, защото сме се заели с пълната промяна на Хенри. Каза, че сте единственият, който може да свърши тази работа. Според Доминик вие сте най-добрият в бранша.

Той се облещи и се усмихна:

— Не обичам сам да си правя реклама…

Минаващата наблизо стилистка се разкикоти.

— Не й обръщайте внимание — продължи Антон. — И така, Енрико, нека да те огледам. — Той отстъпи назад и започна да изучава напрегнато и съсредоточено косата на Хенри. — Мисля, че се нуждаем от нещо по-авангардно…

— Страхотно! — обади се Хенри, но аз застанах нащрек.

— Не съм сигурна, че целта ни е точно авангардното — бързо добавих.

Антон ми хвърли изпепеляващ поглед:

— О! Ами тогава каква точно цел преследвате?

— Нещо секси. И изчистено. Нещо, което моментално ще го направи привлекателен.

Изражението на Антон се смекчи:

— Добре. Мога моментално да го превърна в привлекателен. И така, скъпи, кажи ми какви продукти използваш в момента.

Не успях да потисна кикота си.

— Продукти ли? — попита Хенри.

— Сещаш се — гел, пяна, серуми?

— Никакви — отвърна Хенри.

— Хммм. Трябваше да се досетя. Е, отсега нататък ще ги използваш. За нула време ще те преобразя в Джош Харнет.

— По-скоро бих искал да имам като косата на Орландо Грум — обади се Хенри.

— Блум — изсъсках аз, като се чудех дали не го правеше нарочно.

Поведоха Хенри към мивките, където едно шестнадесетгодишно девойче му изми косата. Тя втриваше шампоана като някой борец от Световната федерация по кеч. След като млати главата му в продължение на пет минути, премина към индийски масаж на скалпа, като използваше бавни и ритмични движения, а на лицето й бе изписано полупорнографско изражение.

Хенри беше ескортиран до огледалото, където Антон започна работата си. Бяха нужни половин час и едни от най-префърцунените движения с ножицата, които някога бях виждала, но резултатите бяха внушителни.

Беше къса, но не прекалено къса. Лъскава, но не прекалено лъскава. Стилът, по думите на Антон, беше „небрежно секси, сякаш току-що излязъл изпод душа, естествен вид, постигането на който нямаше да отнема повече от десет минути“.

Хенри беше шокиран:

— Колко?

— Единственото, което трябва да направиш — отвърна търпеливо Антон, — е да избягваш да решеш косата си, когато излезеш изпод душа…

— Това мога да го направя — гордо изрече Хенри.

— … и вместо това да сложиш гела и внимателно да разрошваш косата си. Нали се сещаш, да изглежда така, сякаш любимата ти е прокарала пръсти през нея.

Хенри ме погледна, а аз се усмихнах окуражаващо.

— Не се тревожи — казах му уверено. — Няма да мине много време и ще бъдеш спец в тази област.