Джейн Костело
Нежененият ми приятел (45)

Глава 45

Доминик сбърчи нос:

— Какво каза, че желаеш? Не можах да те чуя заради шума.

Вторачих се в нея, неспособна да повторя думите си, а камо ли да повярвам в тях.

— Желая… — Гласът ми заглъхна.

Тя ме погледна объркано:

— Какво — да потанцуваш? Да пийнеш нещо?

Кимнах, изтръгната от унеса си:

— Да. Желая да пийна нещо.

— Е, мой ред е да черпя — каза тя и измъкна портмонето от чантата си. — Най-добре изчакай тук, в случай че жените започнат да хвърлят бикините си към сцената.

Когато Доминик се запъти към бара, се усетих как с блуждаещ поглед търсех Пол. В продължение на двадесет минути оглеждах бара, като отчаяно се опитвах да възстановя реда в обърканото си съзнание.

Желаех Пол, не Хенри. Пол, не Хенри. Пол, не Хенри.

Колкото повече си го повтарях, толкова по-убедена и уверена се чувствах.

За съжаление, подобрението на психологическото ми състояние се оказа временно. Стана ясно, че Пол беше последвал примера на капитан Оутс^[1] — беше ни изоставил и изчезнал бог знае къде. За миг ме обзе паника, че ме е видял как гледам Хенри и някак си е разбрал, че си бях фантазирала как разкъсвам дрехите му.

Като насън открих палтото си и с извинителен тон съобщих на Доминик, че съм размислила за питието и ще се прибирам въпреки протестите й. До този момент Хенри беше изсвирил още три песни и явно броят на почитателките му можеше да се мери с този на групата „Уестлайф“.

Канех се да се отправя към вратата на бара, който все още кънтеше от аплодисменти, когато усетих, че някой ме потупа по рамото. Беше Хенри.

— Тръгваш ли си, Луси? Изчакай ме да си взема сакото.

— Няма нужда. — Думите ми бяха прекъснати, когато една зашеметяваща брюнетка се метна стремглаво към Хенри. Ако деколтето й беше изрязано малко по-дълбоко, можеше спокойно да бъде наречено подземно.

— Това беше удивително — възторжено изрече тя, докато дланта й галеше космите на ръката му. — Къде сте се научили да…

— Хенри — намеси се друг глас. Беше Рейчъл, твърдо решена да се защити от набезите на поредната бляскава претендентка. Но конкуренцията надмина очакванията й.

— Хей, не разбрах името ти, но аз работя тук — обади се някакъв мъж. Той беше великолепен, със слънчев загар и безупречно облечен. — Може ли да ти дам визитката си?

— О, не мисля, че бих искал да се занимавам професионално с това — засмя се Хенри, който беше залят от внимание.

— Нямах предвид това — измърка мъжът. — Просто си помислих, че може би ще харесаш моя номер.

Страхотно. Сега Хенри бе неустоим не само за жените, но се бе превърнал и в гей икона. Чашата преля.

— Тръгвам си. Имаш ключ, нали? — Преди да успее да ми отговори, аз се втурнах към вратата и излязох на улицата. След жегата в бара ми се стори, че навън беше много студено. Освен това нямаше пукнато такси.

Както можеше да се очаква, двадесет минути по-късно все още бях там, на границата на хипотермията, когато най-сетне успях да си намеря едно. Бях се постоплила, докато се прибера у дома, но въпреки това бързешком навлякох пижамата си и се свих на пашкул в леглото, копнееща за така познатия уют. Втренчих се в тавана — това беше единствената ми възможност, защото, когато затворех очи, главата ми започваше да се върти така лудешки, че имах чувството, че мозъкът ми беше в центрофуга.

Какво ставаше, по дяволите?

В съзнанието ми започнаха да пробягват миговете, когато Хенри беше в бара, неузнаваемият и невероятно секси Хенри. Този Хенри, който ме караше да си мисля смущаващо първични и животински неща. Този Хенри, за чието съществуване никога не бях подозирала, до тази вечер.

Насилих се да затворя очи, но докато се унеса, мина цяла вечност. Дори и тогава спях на пресекулки, а сънят ми беше изпълнен със странни образи, които нахълтваха без покана. Някои от тях бяха свързани с Хенри, но нямаше да навлизам в подробности.

Внезапно ме събуди затръшването на входната врата и затърсих пипнешком будилника си. Натиснах лампичката и погледнах циферблата. Беше три и десет сутринта.

Придърпах юргана към раменете си и тъкмо се унасях, когато чух нечий глас. Беше Рейчъл. Не можех да разбера какво казваше, но кикотът и крясъците бяха в такова изобилие, че ставаше ясно, че бе извънредно щастлива.

След това чух как вратата към спалнята на Хенри се отвори и затвори и кикотът на Рейчъл изчезна. Очевидно се бе озовала на мястото, където искаше да бъде през целия ден. Леглото на Хенри.

Отново затворих очи и си поех дълбоко дъх.

Е, значи го бе направил. „Проектът Хенри“ се бе оказал невиждан успех. Той изглеждаше удивително. Имаше си момиче. И би могъл да има поне още десет, съдейки по изминалата вечер.

Трябваше да се поздравя за добре свършената работа.

Но защо тогава ми идваше да заровя лице във възглавницата и да се разкрещя?