Джейн Костело
Нежененият ми приятел (15)

Глава 15

Обикновено нямах нищо против понеделнишките сутрини, но тази се оказа предизвикателство дори и за мен. Времето беше отвратително, а аз с мъка си проправях път през тълпите на път за работа. Бях премръзнала, а виещият вятър сякаш се опитваше да продуха спиралата от очите ми, за да я омаже около брадичката ми. Профучах през вратите на офисите на „Пиймън-Браун“ и се стоварих на стола си.

— Тежък уикенд, а? — попита Дрю.

Колегата ми от бюрото, което се намираше срещу моето, беше облечен в елегантен италиански костюм и светла вратовръзка. Острата миризма на мъжките козметични продукти, които ползваше, тази сутрин ме атакува от двадесет и три метрово разстояние.

— Не, защо? — започнах да си реша косата, но все едно се опитвах да почистя телена гъба за тигани.

Той се облегна на стола си и започна да изучава изражението ми.

— Изглеждаш леко… поизцедена.

— Ни най-малко — отвърнах негодуващо. — Чувствам се напълно поосвежена.

— Просто изразявам приятелска загриженост. Може би е просто заради косата ти. — Той отново зачете вестника си.

— Че какво ми има на косата? — отвърнах аз, а после се проклех наум. Знаех, че косата ми беше пълна скръб, но това не го засягаше.

— Нищо й няма.

— Хубаво.

— Нищо конкретно. Просто изглежда суха.

— Суха — повторих машинално.

— Хм. Е, аз пък какво знам за тези работи? Може би не си я измила.

— Измих я — отвърнах решително.

Извадих от чантата си пакетираната кутия с обяда и реших да прекратя разговора за сметка на по-важни въпроси. Като диетата ми например.

В петък имах среща с Пол и я бях подновила с пълна всеотдайност. Заради непоследователността ми по отношение на калкулатора на хранителни съставки бях стигнала доникъде. Всъщност бе по-зле и от никъде — бях качила кило и триста и петдесет грама. Това не беше кой знае колко, но като се имаше предвид, че до петък целта ми бе да стигна до дрехи с два размери по-малки, спокойно можех да мина и без тези килограм и триста и петдесет грама.

Бях претеглила и измерила всяка част от храната, намираща се в пластмасовата ми кутия, и бях изчислила хранителната стойност на всичко, което ме заобикаляше. Нямаше дори едно зрънце ориз с неясен произход. Така че, ако не хапнех нищо, което не бе излязло от кутията, докато дойдеше времето за чай, щях да съм погълнала мъченическите шест и половина точки. Не бях яла толкова малко, откакто боледувах от гастроентерит миналата година. Господи, вече започвах да се чувствам по-добре.

— При теб ли е „Джърнъл“? — попитах Дрю, докато се оглеждах за местния сутрешен вестник. — Използвали са интервюто, което днес организирах с Филип ла Сал.

— Сигурно денят се е оказал доста постен откъм новини. — Той захвърли вестника на бюрото ми.

— Уау, стигнало е до първа страница. Ще останат доволни. Чудя се дали го е видял мениджърът на отдел „Маркетинг“?

— Да не спиш с Греъм Клайн?

— Не, Дрю, не спя с редактора на секция новини на „Джърнъл“, нито пък с някой друг от „Джърнъл“, ако толкова те интересува.

— Никога не преставам да се учудвам как си успяла да ги убедиш да го отпечатат.

Реших да постъпя като зрял човек и да не му обръщам внимание. После размислих:

— Няколко от по-добре квалифицираните журналисти са преценили, че интервюто не е боза. Иначе не биха го сложили на първа страница.

— Ето за това говоря. Не се обиждай, Луси, но съм изненадан, че на интервюто е отделена повече от една колонка.

— Дори и да заслужаваше само една колонка, а аз не смятам така, това просто щеше да е доказателство, че сме добри в работата си.

— На всички понякога ни върви. — Той се усмихна лукаво.

Изскърцах със зъби:

— А на теб все още не ти е провървяло при отразяването на материала за „Ернст Самър“?

Веднага съжалих, че повдигнах този въпрос, съзнавайки, че позволих на злобното ни заяждане да излезе извън контрол. Макар че „Ернст Самър“ не бяха голям клиент, не бяха доволни от акаунт мениджъра си — Дрю, а следователно и от цялата компания „Пиймън-Браун“, а това вече беше сериозно. До мен бяха достигнали слухове, че го смятаха за толкова ефективен, колкото някое пиколо в асансьор, страдащо от клаустрофобия, и бяха на път да ни уволнят. Повдигането на тази тема беше евтин номер от моя страна.

— Всъщност уверено мога да заявя, че им осигурих първа страница със снимка за следващата седмица — каза той, докато на врата му пулсираше една вена.

— Хубаво — отвърнах искрено, като се надявах с това въпросът да приключи. Кога се бях превърнала в човек, който злорадстваше над чуждите неуспехи? Без значение, че бяха на Дрю.

— Направих много проучвания за тях — продължи той, а вратът му почервеня. — Всъщност аз ще…

— Хей, Луси. — Шефът ми, Роджър Пиймън, се запъти към офиса си, който се намираше в другия край на залата. Беше на петдесет и седем, но имаше енергията на крушка от два милиона вата. — Скоро да си си проверявала имейла?

— Не, защо?

— Прочети писмото, което е изпратено от Бари Диксън от „Хатънс“. Препратих го. Той е толкова доволен от начина, по който си ги представила в пресата, че иска да удължи договора си с нас. Ти си звезда!

— Това е великолепно — ухилих се аз. Завъртях се с лице към компютъра и за секунда мярнах изражението на Дрю. Той изглеждаше съсипан. Съмнявах се, че някога бе водил подобен разговор с Роджър. Опитах се да измисля нещо мило, което да му кажа, но Малката Линет застана до бюрото ми с пощата, преди да успея.

— Благодаря, Линет — отвърнах аз и взех писмата си. — Как си?

— Оооо, екстра — отговори тя. — Толкова съм развълнувана, ще си купувам нова кола. Дрю, ти нали разбираш от коли?

Той се оживи:

— Обожавам ги. Това, което не знам за колите, въобще не си струва да се знае. Каква ще си взимаш?

Тя сбърчи нос, сякаш тършуваше в килера на мозъка си, за да открие отговора:

— Ще се сетя — смотолеви тя. — Синя е… с четири врати… или пък бяха две…

— Някаква представа за марката и модела? — погледът му бе привлечен от деколтето й.

— Сетих се! — Тя щракна с пръсти. — „Алберто V05“^[1].

Дрю се усмихна:

— Фантастично возило, Линет, отличен избор! Спортна, секси и с мощен заряд. Точно като мен.

— Ах, ти, долен мръсник! — изписка тя и се отдалечи бързешком. Понякога се страхувах за бъдещето на тази компания.

През по-голямата част от деня двете с Доминик тичахме по срещи, но накрая, в късния следобед, се засякохме.

— Как е нашият Любовник след този уикенд? — попита тя.

— Чувства се като теб, а и аз бих се чувствала по същия начин, ако се бяхме опитали да изкълвем цял конспект по химия за шестица само за един уикенд.

Доминик повдигна рамене:

— Винаги се подготвям така, за да съм отличничката.

— Залят е от информация, но това е само плюс, защото част от нея трябва да улегне.

— Несъмнено. Освен това имам добро предчувствие за тази работа. Хенри изглежда удивително.

— Определено изглежда по-добре.

— Хайде, Луси. Знам, че двамата сте приятели от цяла вечност, но не можеш да не го виждаш.

— Хм. Предполагам, че е така. Но е странно да си мисля за Хенри като за някакъв…

— Жребец?

Примигнах:

— Хенри никога няма да бъде жребец. Поне се надявам да не стане така.

— Не бъди толкова сигурна — ухили се тя. — Както и да е, това не е единственото нещо, заради което се отбих при теб.

— О?

— Познай кой беше избран за официална пиар компания на една от най-големите фирми за недвижими имоти в страната?

Ококорих се:

— Едва ли сме ние.

— Какво искаш да кажеш с това „едва ли сме ние“? — тържествуваше тя. — Разбира се, че сме ние! Нали ти казах, че в кърпа ни е вързано? Опитали са се да ти се обадят преди десет минути, за да ти съобщят, но беше в офиса на Роджър и аз говорих с тях.

В продължение на пет минути двете с Доминик подскачахме и се прегръщахме. Когато най-накрая спряхме, Дрю беше облякъл палтото си.

— Поздравления, дами. — Той се усмихна лицемерно.

— Благодаря, Дрю — отвърнах аз. — Това е голяма победа за компанията.

— Сигурен съм, че е напълно заслужена. Както и да е, аз изчезвам, защото имам среща. А, и Луси, най-добре звънни на Джо от вестник „Газет“. Канех се да ти кажа, че се обади тази сутрин.

— Добре. За какво става въпрос?

— За същото нещо, заради което звъня в петък — цитата за „Абрамс Смит“, който им трябваше. Беше ядосан, защото не си му се обадила. Каза, че ако не се свържеш с него до пет минути, ще публикуват отрицателна статия с „без коментар“.

— Какво? Но той не ми е оставил никакви съобщения. Не е възможно да пренебрегна нещо подобно и да го оставя за следващата седмица.

— Хайде де, та той ти остави съобщение.

Начумерих се:

— Не съм го получила.

— О! — Той взе едно лепящо листче от бюрото си. — Извинявай, Луси. Грешката е моя — подаде ми бележката и грабна чантата си, след което се насочи към вратата.

Дом забеляза изражението ми и се намръщи:

— Едва ли го е направил нарочно…

— Кой знае — изсумтях аз. Макар че истината бе, че според мен Дрю заслужаваше толкова доверие, колкото и генерал Пиночет.