Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Single Friend, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павлина Николова Миткова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Костело. Нежененият ми приятел
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Американска. Първо издание
Редактор: Ивелина Волтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 978-954-261-000-7
История
- — Добавяне
Глава 4
— Според теб как мина? — Адреналинът ми кипеше след една от най-важните презентации, които някога бях изнасяла.
— Не мога да повярвам, че питаш — отвърна Доминик и се настани на ръба на бюрото ми. — Екипът на консултантите едва ли щеше да е по-убеден, дори ако бяхме приклекнали и бяхме врътнали на всеки един от тях по една свирка.
Сдържах усмивката си и започнах да преглеждам бележките, които бях нахвърлила по време на срещата. Бях работила върху тази търговска реклама в продължение на седмици, но ако успеехме да спечелим клиента — солидна фирма за недвижими имоти, — определено щеше да си заслужава.
— Не се ли притесни от въпроса за договорите в Североизтока? — отбелязах разтревожено.
— Луси, каква е тази липса на самоувереност? — обади се Доминик, като напъха тъмнорусата си коса в една шнола. — Неслучайно си звездният изпълнител на „Пиймън-Браун“.
— О, я стига — трепнах аз, но не можех да не се почувствам поне мъничко доволна.
— Не го отричай — ухили се тя. — Продължавам да твърдя, че след три години ти ще управляваш това място, и днес го доказа. Презентацията беше страхотна, отговорите ни бяха като по учебник и най-важното е, че главният изпълнителен директор лапна по теб.
— Не ставай смешна — отвърнах аз, като се надявах да се окаже права.
— Повярвай ми — намигна ми тя. — Вързано ни е в кърпа.
С Доминик си паснахме в мига, в който се срещнахме. Тя бе дръзка, земна и работата така й се удаваше, че едва ли бихте предположили, че това не беше първият й избор на кариера. Доминик искала да стане актриса, докато не осъзнала (по собствените й думи), че сценичното й присъствие било като на някоя плоскост от влакна със средна плътност. Упорствала в продължение на няколко години и печелела по някоя незначителна роля, но нищо повече. Критичният момент настъпил в деня, когато не била одобрена на прослушване за ролята на мъртвец в образователен видеоклип на компанията „Бритиш газ“. Тя казваше:
— И това ако не е знак да си намеря свястна работа, то не знам кое е.
И все пак, ако се запознаехте с Дом, едва ли бихте повярвали, че тя би се натъкнала дори на една-единствена пречка в живота. Все още помня как се появи тук преди две години: с решителна крачка, с изобилните си извивки, безкрайни крака и възхитителна аура на самоувереност.
Доминик беше една от многото причини, заради които обожавах работата си в „Пиймън-Браун Пиар“. Бях в тази компания, откакто завърших университета, и въпреки това начинът, по който си изкарвах хляба, все още озадачаваше повечето от членовете на семейството ми. Те успяха да се примирят с факта, че брат ми работеше като търговец, но ако някой споменеше, че „Луси работи в областта на пиара“, сбръчкваха нос в дълбоко объркване, засегнати от несправедливостта, че не им се плащаше, за да седят в луксозен офис и да се занимават с такова лигаво извинение, което да наричат работа.
Това, което правеше „Пиймън-Браун Пиар“ за компаниите, беше лесно да се разбере, но не и да се свърши: ние работехме за техния имидж. От една страна, това означаваше изровени откъде ли не положителни истории, които след това задължително трябваше да станат достояние на медиите. От друга страна, това означаваше да забелязваме отрицателните истории и да се уверим, че медиите нямат никаква представа за тях. Така беше на теория. На практика можеше да се окаже различно, честно казано.
— Напомни ми колко ценен е този договор — помоли Дом. Отворих задната страница на предложението си и дискретно го плъзнах към нея.
— Мили боже. — Тя поклати глава. — Луси, ако го подпишат, заслужаваме най-големия от всички бонуси. Напълно сериозна съм, очаквам да се пенсионирам на яхта на Карибските острови. Съвсем малка, нищо луксозно.
— Ще се отегчиш до смърт.
— Ще те взема, за да ме забавляваш — ухили се тя. — Двете с теб ще се справим чудесно в открито море.
— Бяха ми нужни пет години, за да се сдобия със значката за преплувани петстотин метра в стил кроул.
— Ще ти купя чифт надуваеми плувки за ръце — обеща тя.
— Тази сутрин вие двечките сте много самоуверени. — Гласът идваше от отсрещното бюро и принадлежеше на Дрю. Когато пожелаеше, той бе симпатичен, добре възпитан и чаровен. Това бе качество, което използваше, когато трябваше да отклони вниманието от професионалните си способности (които в най-добрия случай бяха съмнителни) или когато наоколо се навърташе привлекателна жена, като за предпочитане бе да носи пола с размерите на капаче на чайник. Подобно отношение никога не бе насочено към мен, вместо това предпочиташе да ме дразни. Със съжаление трябва да отбележа, че често успяваше.
— Разбира се, че сме самоуверени — усмихна се Доминик.
— Справихме се брилянтно.
Дрю се усмихна в отговор:
— Радвам се да го чуя, дами. Един от приятелите, с които играем викторина в бара, работи за черния пиар на компанията „Уебстър“ и очевидно те също се домогват до този договор.
— Един от приятелите ти, с които играете викторина ли? — повтори Доминик.
— Да. Нима не съм ви споменал, че съм в печелившия отбор при състезанията „Годишна викторина на бара“ в Северозападната част вече три години?
— Само всеки ден, откакто се запознахме с теб, Дрю — подразни го тя. Телефонът й иззвъня в другия край на офиса и тя тръгна, за да вдигне.
— Е, Луси, надявам се, че сте прави — продължи Дрю, докато оглеждаше ноктите си. — Реших, че трябва да ви кажа, защото Тим е сигурен, че те ще спечелят договора. От черния пиар на „Уебстър“ са експерти в тази област. Никак не ми се иска да храните напразни надежди.
Той се облегна на стола и несъзнателно потърка чатала си. Дрю беше един от онези мъже, чиято ръка никога не бе далече от долната им област, сякаш постоянно привличаха вниманието към това, което според тях беше най-внушителният пакет, с който можеше да бъде надарен някой от представителите на мъжкия пол.
— Предполагам, че ви поканиха на второ интервю? — добави той.
— Сигурна съм, че ще стигнем до втория етап — отвърнах аз, подреждайки документите си. — Поне така се надявам.
— Добре. Радвам се да го чуя — усмихна се той. — Очевидно са поканили хората от черния пиар на „Уебстър“ още докато са били на срещата.
Вдигнах поглед.
— Казали са на Тим, че ще подберат само три компании и „Уебстър“ е една от тях — продължи той.
Съзнавах много добре, че се опитваше да ме притесни, но отказвах да се хвана на въдицата му и безгрижно отвърнах:
— Вероятно са казали нещо подобно и на Доминик, когато са си тръгвали.
— О, това е добре, защото ще е ужасно да не се класирате във финалната тройка. Това би провалило проекта ви, който си е чист късмет.
— Нашият проект въобще не е чист късмет, Дрю — отбелязах аз.
Преди да успее да ми отговори, до бюрото ни се появи Малката Линет, нашият офис администратор. Тя развяваше победоносно новите кичури, с които бе удължила косата си.
— Добро утро, Луси. Днес има четири писма.
— Здрасти, Линет — отвърнах аз, като ги оставих в табличката за входящи документи. — Страхотна коса.
Малката Линет бе известна с това име, откакто бе започнала да работи на шестнадесетгодишна възраст. Сега тя бе на двадесет и три години и бе висока метър и седемдесет и пет сантиметра, но прозвището й си бе останало непроменено.
— О, харесва ли ти, Луси? — засия тя, като въртеше с пръсти гарвановочерните краища на косата. — Ще ми трябва малко време, за да й свикна. Лепилото още не е успяло да изсъхне.
— Косата ти е прекрасна — уверих я аз.
— Не ти ли се струва леко заплетена? — Тя направи гримаса.
— Ако търсиш някого, който да прокара пръсти през нея, ще ми кажеш, нали? — включи се Дрю.
Улових погледа на Линет и въздъхнах с досада.
— Дрю репетира за ролята на секс напаст в офиса — осведомих я аз, но тя бе прекалено заета да издава възклицания на задоволство, за да ме чуе.
— Не й обръщай внимание — обади се Дрю и намигна. — Луси е притеснена, защото съвсем скоро ще бъде прекалено стара, за да бъде пожелана от някой мъж.
— Аз съм само на двадесет и осем…
— Да бъде пожелана! — изрева Линет. — О, обожавам мъжете с голям речников запас.
Дрю реагира незабавно:
— Това не е единственото нещо, което е…
— За бога, Линет! — изкрещях аз. — Как може хубаво момиче като теб да слуша подобни приказки, без да му се прииска да го зашлеви?
— Полека — изкиска се тя и се отдалечи с танцова стъпка. Когато отворих кутията с входящата си поща, се оказа, че за двата часа и половина, през които ме нямаше в офиса, бяха пристигнали седемнадесет нови имейла. Прегледах ги бегло и отворих един.
Относно: Разни
„Здрасти Луси,
Писъмце от любимия ти клиент, за да ти кажем, че сме на седмото небе от радост заради нощта на откриването, отразена в репортажа на «Фивър» от тази седмица. Дани сигурно се гледа по телевизията поне шест пъти, след като ти организира онези интервюта. А статията във всекидневника «Гардиън»… какво бих могла да кажа? Както винаги работата ти е великолепна… много ти благодаря.
Слагам го като отделна и по-важна бележка — двете с Доминик все още ли сте навити за женска вечер този уикенд? Банковият ми баланс ме умолява за милост, но не мога да преживея още една нощ, която да е повторение на «Сексът и градът». Моля те, кажи ми, че уговорката остава.“
Ерин бе маркетинговият мениджър на театър „Съркъл“, една от компаниите, чиито отчети управлявах, и ако всички, с които работех, бяха мили като нея, животът щеше да е значително по-прост. Ерин бе не само сговорчив клиент, но и прекрасен човек, а също и приятелка. Добра приятелка, с която прекарвах времето си извън работата, защото наистина се разбирахме, а не защото „създавах връзки с клиентите“, т.е. не се стремях да се подсигуря, че ще се докопаме до парите им. Изпратих отговор.
Копие до: dominique.samspon @Peamanbrown.com
Относно: Разни
„Разбира се, че остава. За какви ни мислиш, за лигли, които не държат на обещанията си ли?“
Когато прегледах останалите имейли, ми стана ясно, че не всички щяха да са така приятни като този на Ерин. Имаше един от незначителен, но взискателен клиент — застрахователна компания, която предлагаше да насоча усилията си към списание „Хелоу!“, използвайки някакви снимки от коктейлно парти на персонала отпреди два месеца.
После идваше ред на веригата магазини „Направи си сам“, чийто маркетингов мениджър беше изпратил поредната серия поправки, шеста поред, за прессъобщение, което бе подписал официално преди два дни и което пуснах на световните медии тази сутрин.
Накрая имаше бележка от потенциален клиент, в която обясняваше, че трябва да отмени срещата ни за вечеря, която беше за тази вечер, и да я премести за през седмицата, във вторник, когато щях да ходя на Cirque du Soleil[1].
Отговорът на Ерин се появи.
Копие до: dominique.samspon @ Peamanbrown.com
Тема: Разни
„Страхотно. Къде ще се срещнем? Чух, че новото заведение на улица «Дейл» е добро.
Послепис: Търговската ви реклама за компанията за недвижими имоти трябва да е минала добре, защото ми се обади маркетинговият мениджър, за да поиска препоръка. Естествено, казах му, че вие сте най-добрата пиар компания в света, и той отвърна, че сте сред избраните кандидати.“
От: dominique.samspon @Peamanbrown.com
Тема: Разни
„Знаех си!
Луси, ще го съобщиш ли на Дрю? И докато се занимаваш с това, помоли го да си махне ръцете от слабините. Тършува там от половин час и напълно ми се отщя сандвичът със скариди.“