Джейн Костело
Нежененият ми приятел (20)

Глава 20

— Това ме убива — обадих се аз. — Не можем да се крием тук цяла нощ. Иди до тоалетната отново. Хайде, тръгвай.

— През последния един час вече я посетих двукратно, като всеки път беше истински кошмар — отвърна Ерин. — Защо тук има такава навалица? Обикновено е доста цивилизовано.

— Нямам представа. Може би днес са дали заплати. О, хайде, Ерин. Направи го заради Хенри.

Тя се нацупи:

— Ако отида отново, хората ще си помислят, че имам проблеми с пикочния мехур.

— Нима смяташ, че ще ми се размине, ако ида отново? — попитах аз.

— Съмнявам се, ако Хенри те е забелязал през последните три пъти, както подозираш. Трябва да оставим природата да си свърши работата. Той все още е там, следователно все нещо прави като хората.

— Ние си мислим, че е все още там — уточних аз. — Би могъл да е отишъл навсякъде през последните три минути.

— Ако толкова настояваш, можеш да надникнеш отново.

— Добре — кимнах аз.

Изпълзях на четири крака и се завъртях на мястото си, за да се подготвя за най-новата си разузнаваческа мисия. Вече бях превърнала това в изящно изкуство. Надникваш, идентифицираш обекта; оглеждаш отблизо, за да установиш какво е развитието на нещата, и се оттегляш. За изпълнението му — от началото до края — бе нужна около секунда и половина. Ако не успеех да видя добре, повтарях упражнението.

Щеше ми се да мисля, че изглеждах като някое от момичетата на Бонд, за предпочитане като едни секси рускини, които бяха двойни агенти. Само дето не бях от Владивосток, нито пък се намирах в ложата на някоя австрийска опера, опитвайки се да извърша политическо убийство. Вместо това бях застанала на четири крака в сепарето на някакъв си бар, като се мъчех да разбера доколко успешни са репликите за свалка на приятеля ми. Като изключим това, приликите бяха поразителни.

Преброих до три и подадох глава, като плахо оглеждах залата, преди отново да се оттегля.

— Огледа ли? — попита Ерин.

— Не, мисля, че тоя хитър дявол се е преместил. Нека да опитам отново.

Надникнах от сепарето, инспектирах обстойно цялата сцена и отново се върнах на мястото си.

— Определено се е преместил — недоволствах аз. — Та това е в разрез с правилата.

— Госпожо, всичко наред ли е? — попита един глас.

Бързо пропълзях на мястото си, нагласих блузата си, а после се изправих и застанах срещу някакъв субект, който изглеждаше доста сърдит.

— Аз съм управителят — съобщи той. — Персоналът забеляза, че се държите странно от един час насам.

— Странно ли? — повторих възмутено, а лицето ми поруменя. — Няма такова нещо. Търсих приятеля си.

— Сигурен съм — засмя се той недоверчиво. — Само че господин Макафи е наш дългогодишен клиент и когато е тук, бихме искали да се чувства възможно най-спокойно.

Сбърчих нос:

— Кой е господин Макафи?

Той раздразнено сви вежди:

— Госпожо, мисля, че и двамата знаем, че сте съвсем наясно кой е Том Макафи.

Помислих за секунда. Том Макафи, австралийският супермодел е бил забелязан няколко пъти в града през изминалите дни. Този уикенд предстоеше важен футболен мач. Тъй като беше известен поддръжник на ФК „Ливърпул“, той не идваше в града за първи път, но беше така неописуемо очарователен, че където и да идеше, привличаше вниманието.

— Том Макафи е тук? — направих гримаса.

Той ми метна такъв поглед, сякаш искаше да ми каже: „Не съм вчерашен“.

— Насам, госпожо. — Той посочи към едно сепаре точно пред мястото, където се намираше Хенри.

— Дявол да го вземе — каза Ерин и измъкна червилото си.

Чудех се защо е толкова оживено.

— Искам да ви информирам, че в нашето заведение не толерираме натрапници — продължи управителят.

— Натрапници ли? — излаях аз.

— Стараем се известните личности да се чувстват наистина необезпокоявани.

— Аз, такова, аз — протестирах вбесена. — Браво на тях. Но се заклевам, че не съм натрапник.

Той присви устни.

— Единствената знаменитост, до която някога съм припарвала, и то на разстояние от около метър, бе Бьорн Борг^[1], и то само защото исках да се сдобия с автограф за рождения ден на майка ми — казах му яростно.

— Разбирам — отвърна той, но явно не се върза на думите ми.

— Но това само по себе си се оказа достатъчно, за да ме откаже от идеята да се натрапвам на когото и да било. Обясних на бодигарда му, че не бях спънала жената пред мен нарочно. Тя просто бе паднала. След като чаках на опашката близо четиридесет минути, какво се очаква да направя? Да я откарам лично в Бърза помощ? Или да се възползвам от ситуацията и да помоля Бьорн да се подпише на салфетката ми? Единственото нещо…

— Луси, наред ли е всичко? — Хенри беше застанал до управителя. Изглеждаше объркан.

— Хенри! — подскочих от мястото си. — Това е моят приятел — обърнах се към управителя, — онзи, когото търсех — прегърнах собственически Хенри с ликуваща усмивка. — Онзи, за когото ви споменах.

Той се обърна към Хенри и го огледа от главата до петите.

— Ясно.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита хладнокръвно Хенри.

— Не — отвърна предпазливо управителят. — Не, всичко е наред. Приятна вечер. — Той ме стрелна с поглед и се оттегли.

— За какво беше всичко това? — попита Хенри.

— Нямам представа — отвърнах невинно. — Честно, не се учудвам защо хората са недоволни от гражданските свободи.

— Къде е Доминик? — добави той.

— Все още си приказва с Джони Деп ей там — отвърнах аз.

— И така, изплюй камъчето: взе ли телефонния номер на онова момиче?

Хенри се размърда на стола си:

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“?

— Искам да кажа… не.

— Нима не си допаднахте? — попита Ерин.

— Допаднахме си, и то много — съобщи той. — Изключително много. Нора е прекрасна жена, напълно прекрасна. И Трейси, нейната приятелка, също беше прекрасна.

— Е, ако не се е получило с Нора, то тогава можеше да вземеш номера на Трейси, нали? — попитах аз.

— Не — отсече Хенри.

— Защо не? — полюбопитствах аз.

— Виж, поупражнявах се добре. Беше ми забавно да си поприказвам с тях. Оказаха се интересни хора. Нора наскоро се е завърнала от Канада и…

— Хенри, не ми пука, дори и ако наскоро се е завърнала от друга галактика. Ако сте си допаднали толкова много, защо не й поиска номера? Можеше да се окаже първата ти среща.

— Не, нямаше — възрази той.

— Но можеше и да се окаже!

— Не, нямаше.

— Защо?

— Защото бяха лесбийки.

— Лесбийки ли? — двете с Ерин се спогледахме.

— Хенри — намръщих се аз, — нима се опитваш да ми кажеш, че в първата вечер, в която те изведохме, за да изпробваш техниките си за флиртуване, в нощта, когато те пуснахме сред женското население на този град с явното намерение да се събереш с някоя от тях, ти прекара половината вечер, сваляйки се с двойка лесбийки?

— Не съм ги свалял. Е добре де, в началото се опитах да ги сваля, но когато ми казаха как стоят нещата, повече го обърнахме на сладки приказки, отколкото на свалка.

— Защо не ги остави, за да можем да ти намерим някоя хетеросексуална? — Бях вбесена.

— Щеше да е невъзпитано, а и бяха мили.

Ерин погледна откъм забавната страна на случилото се и започна да се смее:

— О, Хенри, какво ще правим с теб, за бога!

Направих гримаса. Хенри забеляза и се обади:

— Имах предчувствие, че няма да бъдете впечатлени.