Джейн Костело
Нежененият ми приятел (2)

Глава 2

— Беше катастрофа в епически размери — заявих аз.

— Сигурен съм, че преувеличаваш — обади се Хенри.

— Не е така. В края на вечерта изразът на лицето му беше абсолютно същият като на Дермот.

Погледна ме неразбиращо.

— Брокерът на недвижими имоти отпреди Коледа — добавих аз.

— Той кой по-точно беше?

— Не се ли сещаш, онзи, който приличаше на мършав Роби Уилямс.

Хенри поклати глава. Все още не можеше да се сети.

— Онзи, дето му изкълчих ръката, докато демонстрирах запазената си марка — танц на песента „Уай Ем Си Ей“^[1] — обадих се неохотно.

— Ах. Ами да, „Вилидж пийпъл“ винаги са били отговорни за много неща.

Въпреки саркастичната забележка успях да забележа съчувствения поглед на Хенри. Този поглед ми бе до болка познат.

— Смяташ ли, че ще го видиш отново? — осмели се да попита той.

— Само ако получи пристъп на амнезия и забрави с каква идиотка е излязъл на среща.

— Едва ли е било само това с обувките, убеден съм — обади се Хенри. — Искам да кажа, че това с обувките звучи доста зле, но… наистина ли беше това?

— Това с обувките може да се определи като най-върховния момент — отвърнах аз. — След това започна падението ми. Вероятно най-ужасната част бе, когато осъзнах, че пих прекалено много, за да успокоя нервите си.

— Защо? Какво се случи?

— Каза ми, че цяла вечер съм го наричала Шейн вместо Шон.

Хенри сдържа усмивката си и посегна към тостера.

— Искаш ли още един геврек?

— Защо не? — отговорих унило. — Защо да съм само нещастна, нека съм и дебела.

Хенри бе нахлузил плюшения си кафяво-оранжев халат, подарен от майка му за Коледа. Не можех да си представя къде го бе открила, защото бих могла да тръгна да пазарувам надлъж и нашир в цяла Англия и никога нямаше да попадна на нещо толкова грозно.

Ще ми се да можех да кажа, че въпросният халат бе изключение, но, за съжаление, майка му все още продължаваше да купува много от дрехите му, въпреки че бе навършил двадесет и осем години. Бях споменала, че това не е нормално, но нямаше никаква полза. Освен това малкото дрехи, които си бе избрал самият той, бяха също толкова ужасни, та дори и по-зле: тениски за голф, които би трябвало да се забранят със закон за хора под петдесет години, дънки, които бяха de rigueur^[2] единствено сред оплешивяващите чичковци от началото на 80-те години.

Не че това бе важно. Хенри бе най-добрият приятел, който човек би могъл да си пожелае. Като съквартирант бе чудесна компания, поемаше много по-голям дял от чистенето, отколкото му се полагаше, и винаги си плащаше наема навреме (като така ми спестяваше притеснението). Но най-важното бе, че той беше предан, изключително духовит и през годините бях плакала на рамото му толкова често, че бе цяло чудо, че все още не бе инвестирал в дъждобран.

И без значение колко много го обичах, в Хенри имаше нещо, което не можеше да бъде отречено: той беше свръхинтелигентен смотаняк. Един симпатичен, мил смотаняк, без когото не можех да живея, но въпреки това си оставаше смотаняк.

Постави препечения геврек в една чиния, намаза го с масло и го сложи пред мен. Откъснах голяма хапка.

— Нямаш ли някакви приятели в работата, които са добра партия? — попитах аз, като по-скоро хранех известна надежда, но нямах никакви очаквания. — Някого, на когото би могъл да подхвърлиш за склонността ми да се излагам, но да го убедиш, че ще си струва да упорства, за да е с мен?

Замисли се за секунда:

— Единственият необвързан е Уилям Лийч, но не мисля, че е твой тип.

— Че защо не? — заех отбранителна позиция.

— Той е на шестдесет и три.

Направих гримаса. Хенри сви рамене:

— Ако изключим него, оставам само аз.

Вдигнах глава и улових погледа му. И двамата избухнахме в смях.

Въпреки факта, че обожавах филма „Когато Хари срещна Сали“, от личен опит знаех, че твърдението, че връзката между мъжа и жената никога не може да бъде изцяло платонична, се оказваше пълна глупост. Само погледнете нас двамата: с Хенри се познавахме от деветнадесет години и през цялото това време помежду ни не е проблясвала и искрица привличане.

И въпреки това на света нямаше друг човек, когото да обожавам повече от него. Той бе интелигентен, внимателен, купуваше отлични подаръци за рождения ми ден, беше братът, когото винаги съм искала вместо Дейв, който го забравяше три поредни години, а после реши да се реваншира с подаръчен комплект бутилка за топла вода (родена съм през юли). Накратко, много обичах Хенри, но въпреки това никога не бих спала с него, дори и ако животът ми зависеше от това. Чувството бе взаимно.

— Вече ти казах, че трябва да бъдеш себе си — каза той. — Щеше да имаш повече успех с мъжете, ако постъпваше така. Трябва да се отпуснеш и да им позволиш да видят истинското ти Аз.

— Не започвай отново с това — изпъшках аз.

— Помисли за Антоний и Клеопатра, за господин Дарси и Елизабет Бенет — продължи той. — Не забравяй и мадам Бовари. Тези жени са били обичани страстно от мъжете си въпреки техните недостатъци.

Този коментар бе типичен за Хенри. Първо, макар че изречението бе сравнително кратко, то съдържаше не една, а няколко литературни препратки. Второ, то разкриваше идиличното му, захаросано мнение за любовта. Мнение, което до голяма степен бе теоретично, тъй като практическият му опит с противоположния пол не би могъл да се определи като богат.

— Тези жени не са били истински, Хенри — обадих се аз. — Те са измислени персонажи.

— Антоний и Клеопатра са напълно истински — отвърна той, като сложи настрани маслото и пъхна чинията ми в съдомиялната машина.

— Знам това — промърморих аз. — Мисълта ми е, че ще трябва да ми се довериш по този въпрос. В наши дни от жените се очаква да надминат по интелект Каръл Вордерман^[3], да сложат в малкия си джоб домакинята богиня Найджела^[4] и да цупят устни много по-добре от Пенелопе Дявол да я вземе Крус. И всичко това едновременно.

— Да цупят устни по-добре? — усмихна се той.

— Сещаш се какво имам предвид. Мъжете всъщност не искат истински жени, Хенри. — Сега аз набрах. — Не и такива с небръснати крака, торбички под очите, с олющен лак или неподдържани нокти.

— Първо на първо, може ли да отбележа, че аз съм мъж.

— Ти си Хенри — презрително махнах с ръка.

— Второ — продължи той, без да ми обръща внимание, — не твърдя, че мъжете не искат жените да изглеждат привлекателно. Очевидно случаят не е такъв. Просто казвам, че няма нищо лошо в това да не си идеална във всяко едно отношение.

— Ще се задоволя с това, че съм несъвършена във всяко едно отношение.

Той ме стрелна с поглед.

— Луси, престани с това. Не си толкова зле.

— Божичко, благодаря ти.

— Кога ще успея да те убедя? Не е нужно непрекъснато да разкрасяваш автобиографията си.

— Не знам какво искаш да кажеш — възнегодувах аз, като много добре разбирах какво имаше предвид.

— Луси, прекрасна си такава, каквато си. Няма нужда да се опитваш да изглеждаш по-екзотична или съвършена.

— Не се опитвам — обадих се тихо.

— Добре, а не каза ли на онзи главен готвач преди няколко месеца, че си била финалист в телевизионната игра „Блокбъстърс“, когато си била в шести клас?

— Винаги го правиш на въпрос — възмутих се аз. — Не съм му казвала. Той някак си… е стигнал до това предположение. А не съм от хората, които биха разбили нечии илюзии.

Той повдигна едната си вежда.

— Очевидно не и докато не седнах на суфлето му.