Джейн Костело
Нежененият ми приятел (8)

Глава 8

Доминик изглеждаше така, сякаш бе ужилена от медуза, след което беше промила обрива с бензин.

— Това е повече от странно.

Тя, Ерин и аз бяхме тръгнали на обиколка по магазините заедно с Хенри, за да започнем преобразяването му.

— Наистина смятам така — каза Доминик, докато яростно тършуваше сред наредените на закачалки пуловери. — Дори и едно обаждане от майка му щеше да е подозрително. Заслужаваш медал, задето си издържала толкова дълго.

Свих рамене:

— Едно нещо е сигурно: повече няма да изляза с него.

— Изглежда толкова несправедливо — въздъхна Ерин.

— Не беше само това с майка му — оплаках се аз. — Не можах да разбера и пукната дума от приказките му, и то когато говореше за пиесите, които съм гледала. А когато стигна до Роже Витрак^[1] и неговата пиеса „Дайте власт на децата“, със същия успех можеше да ми говори и на кантонски.

— О, боже — въздъхна загрижено Ерин. — Не се тревожи, Луси. Сигурна съм, че просто не си имала късмет.

Тя казваше това след всяка моя среща, но не го споменах. Освен това можеше лесно да бъдеш обзет от оптимизъм, който останалите не споделяха, когато любовният ти живот бе като този на Ерин. Тя и Прекрасният Гари бяха заедно от осем месеца и бяха толкова влюбени, че не можеше да го помоли да й подаде млякото, без да прозвучи като стих от валентинка.

Наричахме го „Прекрасния Гари“ от вечерта, когато двете с Дом се запознахме с него на откриването на някакъв бар, скоро след като бяха тръгнали с Ерин. Ерин ни повтаряше в продължение на цели три седмици колко „прекрасен“ бил той, докато накрая Доминик не се опита да я свали на земята, като й каза:

— Ерин, миличка, никой не е чак толкова прекрасен.

После той отнесе Дом в едно такси, след като бе претърпяла инцидент, в който участваха счупено токче и коктейли „Пневматичен чук“, на които беше загубила бройката. Така тя бе принудена да се съгласи с определението му. Оттогава насам не беше честно да го наричаме просто „Гари“.

Нямаше никакво съмнение, че Прекрасният Гари беше точно като за Ерин, човек само трябваше да я погледне, за да се убеди в това. Днес тя изглеждаше зашеметяващо с ослепителната си усмивка и лъскавите червеникаворуси къдрици. Дрехите й също бяха великолепни: Ерин се обличаше така, че успяваше едновременно да съчетае бохемския дух и модните тенденции — стил, който така и не успях да овладея. Когато се опитвах да постигна бохемски вид, изглеждах така, сякаш бях спала на открито.

— Е, добре, морето е пълно с риба — усмихнах се неубедително.

— Точно така — съгласи се Ерин. — Скоро ще намериш някого, Луси. Въобще не се съмнявам.

— Не съм отчаяна или нещо такова — отбелязах аз.

— Разбира се, че не си! — отвърна Ерин.

— Напред и нагоре. — Зачудих се дали не бе очевидно, че крия липсата си на увереност зад поредица от клишета. Истината бе, че започнах леко да се отчайвам по отношение на любовния си живот. Да излизаш на срещи, беше забавно, но… какви ги говорех? Нямаше нищо общо със забавлението. Беше ми приятно очакването, което изпитвах, преди да изляза на среща с нови хора, но начинът, по който приключваха, ми бе омръзнал до смърт — неизбежна катастрофа.

И не че не бях преживяла раздялата с бившия си — Том, но трябваше да си призная, че ми липсваше интимността. Липсваше ми да се гушнем заедно в някой дъждовен неделен следобед и между целувките да си говорим за всичко и нищо.

Липсваха ми мъжките пръсти, които да се вплитат в моите, докато се прегръщахме в киното, и трябваше да си призная, че ми липсваше още нещо: сексът.

От месеци не бях изживявала емоция, която поне малко да се доближава до страстна връзка. Добре де, страстна връзка с човешко същество. Доминик ми купи вибратор за рождения ми ден и макар че бе несъмнено ефикасен, се оказа доста механичен за вкуса ми, тъй като му липсваше индивидуалност. С този мръсник нямаше никакъв флирт, никакъв визуален контакт или първа целувка. Само вибрации. И все пак той беше с три вида настройки, което го правеше много по-зрял от някои от мъжете, с които излизах. О, боже, на всичкото отгоре бях станала и цинична.

— Къде е нашият кандидат за разкрасяване? — попита Доминик. — Имам чувството, че минаха часове, откакто влезе в пробната.

Хенри не кипеше от ентусиазъм, когато пристигнахме. Всъщност, докато обхождахме магазина надлъж и нашир, той се въртеше наоколо и изглеждаше толкова притеснен, че човек би си помислил, че бельото му беше с два номера по-малко. Ние невъзмутимо избрахме внушително количество от суперстилни комплекти дрехи и го изпратихме в пробната, като зачакахме да се появи победоносно преобразен. Само дето му трябваше прекалено много време.

— Ааа, Хенри — обадих се аз, като се чувствах неловко, задето се размотавах в близост до мъжката пробна. — Не си ли готов вече?

Не последва никакъв отговор и Доминик отметна със замах завесата:

— Хенри, влизам.

— Не. — Той подаде глава иззад вратата на кабината си подобно на полуголите мъже, които се опитваха да се прикрият.

— Побързай тогава — отвърна тя. — След няколко часа трябва да си при фризьора, а сме доникъде. — После седна на канапето до нас, кръстоса крака и се облегна в единия му край.

— Ти не си единствената, която не може да се похвали със страхотно прекарана вечер — съобщи тя. — Приключих с Робърт.

— Той ли е по-възрастният ти мъж? — ококори се Ерин. — Онзи с поршето ли?

— Беше моят по-възрастен мъж. Той е мил човек, но непрекъснато ме преследваше мисълта за висналата кожа на ръцете му. Дали това ме превръща в повърхностна?

— Вероятно — отвърнах аз.

— О, добре, няма значение. Освен това започвам да се чудя дали не е дошло времето да се задомя.

— Да какво? — двете с Ерин възкликнахме едновременно.

Доминик изглеждаше възмутена.

— Че защо да е толкова изненадващо? Не съм пълна откачалка, нали?

— Не си — отвърнах аз, — но ако беше казала, че ще участваш в следващата космическа мисия на телескопа „Хъбъл“, щях да бъда по-малко изненадана. Не се обиждай, Доминик, но ти никога не си проявявала и капчица интерес към задомяването.

— Знам — замислено отговори тя, — но започвам да си мисля, че вече е време.

— Защо? — полюбопитства Ерин.

Тя замълча за секунда:

— Братовчедка ми Анджи се сгоди миналата седмица. Тя обикновено е толкова нещастна. Честна дума, през по-голямата част от съзнателния си живот е била вечно начумерена, с изключение на миналата седмица, когато на лицето й сияеше усмивка. Беше невероятно. И това ме накара да се замисля, че може би и аз трябва да се опитам да се обвържа с някого. Опитвала съм всичко.

Завесата прошумоля и Хенри подаде глава от пробната:

— Не съм сигурен, че това съм аз.

— Доктор Хенри — обади се Доминик, — разбира се, че сте вие. Дрехите са великолепни, ще изглеждаш зашеметяващо. Нека те погледна. Хайде!

Доминик се наслаждаваше на ролята, на която се бе самоназначила, главен стилист на Хенри, и подходът й беше комбинация от този на модните диктаторки Трини и Сюзън и съветски следовател. Хенри неохотно пусна завесата и пристъпи напред. Трите загубихме ума и дума.

— Какво мислите?

До този момент бяхме останали с впечатлението, че не бихме могли да сгрешим с тези костюми. Но този се беше оказал грешка. Голяма грешка.

— Как го постигна? — промърмори Доминик.

— Кое? — прошепнах аз.

— Какво направи, че тези красиви дрехи изглеждат… така.

След като в продължение на десет минути го огледахме внимателно, възникнаха няколко ясни проблема. Първо, едно обаждане до майка му потвърди, че размерите, които ни беше дал, бяха напълно грешни, което обясняваше защо в тези панталони приличаше на някой коминочистач от деветнадесети век.

Второ, въпреки че му бяхме дали най-простите инструкции, Хенри успя да смени костюмите и да комбинира елегантната вечерна риза със светлосивите неофициални панталони, които можеха да се носят всеки ден. Въпреки че беше толкова умен, понякога се държеше така глуповато.

Трето, Хенри се беше опитал да добави към новия си екип някои аксесоари от стария. Опасявам се, че дори самият Джорджо Армани не би се справил с този пуловер.

Хенри отново беше изпратен към пробната с друг комплект дрехи — с правилните размери — и строги инструкции.

— Какво е това? — попитах аз, докато Доминик напъхваше нещо в чантата си.

— Пуловерът на Хенри — отвърна тя.

Стрелнах я с поглед:

— Той наистина харесва това нещо, Дом.

— Знам — добави тя. — Ето защо, за негово добро, ще го отнеса у дома и ще го изгоря.

— Започвам да влизам в крачка — каза Хенри и взе най-отвратителната риза, която някога бях виждала. Бяхме в същия магазин и продължавахме да избираме дрехи, преди отново да изпратим Хенри към пробната с надеждата за по-голям успех.

— Хубаво — отвърнах аз и внимателно я измъкнах от ръцете му и я поставих обратно на закачалката.

Той ме погледна озадачено:

— Какво? Не е ли хубава?

Поклатих глава.

— Малко е ярка — отстъпи той. — Щеше да е идеална, ако работех към планинската спасителна служба и трябваше да изляза в условия, при които няма никаква видимост.

— Вместо това бих ти препоръчала тази, която ще те направи неустоим за противоположния пол. — Вдигнах риза на райета на марката „Пол Смит“, която бих купила за някое гадже, ако въобще успеех да си хвана.

— Не е ли малко тъмна? Мислех, че идеята бе да разнообразим гардероба ми с ослепителен стил — подсмихна се той.

— Хенри, ще вземеш ли тази ослепително стилна риза? — попитах строго.

Доминик се появи. Носеше куп дрехи.

— Ето, избрала съм ти да пробваш още, но този път ще вляза с теб. Ей там има отделна кабина.

— Исусе! — промърмори Хенри.

— Няма нужда от подобни излияния — заяви властно тя, докато крачеше най-отпред. — Можеш да останеш по бельо.

— Много си благоприлична, Доминик — обади се той.

— Хенри, за твое добро е — парира го тя. — Ще вляза само защото трябва да разбера какви са размерите на тялото ти.

— Размерите на тялото ми са относителни, защото…

Доминик изглеждаше вбесена:

— Отстъпвам мястото си. Нека с теб се занимае приятелката ми, която е работила като личен асистент по пазаруването.

Ерин се усмихна съчувствено:

— Работата е там, Хенри, че размерите на тялото са жизненоважни и помагат на мъжете да се обличат с вкус, като същото се отнася и за жените. Например мъжете с къси крака трябва да носят един цвят, за да изглеждат по-високи.

— Не мисля, че това ни засяга — обадих се аз. Хенри се извисяваше над повечето мъже в помещението.

— Разбира се — съгласи се Ерин. — В това е въпросът — за всеки е различно. Друг пример са мъжете, които са по-едри в гърдите.

— Дебели — вметна Доминик, в случай че не ни бе станало ясно.

— Да. Такива мъже — продължи Ерин — трябва да избягват двуредните сака, които не бива да са по-светли от панталоните.

— Никога не съм си представял, че било толкова сложно — недоволстваше Хенри.

— Ето защо се нуждаеш от мен — обади се Доминик и го сграбчи за ръката.

Десет минути по-късно от пробната се появи Доминик, а на лицето й беше изписано странно изражение.

— Какво става? — попитах аз.

Тя седна и отвърна:

— Съжалявам, но съм почти онемяла.

— Какво има? — попита Ерин.

— Тялото на Хенри. — Тя поклати глава. — Беше… неочаквано.

— Какво искаш да каже с това „неочаквано“? — полюбопитствах аз и се намръщих. — Да не би нещо да не му е наред? Да няма трето зърно?

— Не, Луси. Страхотно е.

— Кое? Тялото на Хенри ли? — не можех да повярвам. — Искаш да кажеш, че тялото на Хенри е страхотно?

— Дяволски страхотно.

— Това е невъзможно — изсмях се аз.

— Казвам ти, има торс, с какъвто би се гордял и Майкъл Фелпс^[2]. Краката му са невероятни и — тя се приведе по-близо към нас — има пакет на надарен жребец.

— Уффф, Доминик! — бях ужасена. — Ако нямаш нищо против, става въпрос за най-добрия ми приятел. Нямам желание да знам нищо за пакета му.

— Щеше да имаш, ако го беше видяла.

Седнах и скръстих ръце на гърдите си:

— Как каза, че изглеждал торсът му?

— Като на Майкъл Фелпс — отвърна тя.

— Невъзможно.

— Може би леко преувеличавам, но ти казвам — тялото му е секси.

— Той спортува много.

— Ето защо.

— Но не мога да повярвам, че може да има тяло, което е „дяволски страхотно“, и никога да не съм го забелязала.

— Нито пък аз. Ако подобен задник се беше разхождал из апартамента ми толкова години, трябваше да съм сляпа, че да не го забележа. Никога ли не си го виждала да излиза изпод душа?

— Спалнята му е свързана с банята — загризах нокътя на палеца си, бях съвсем объркана. — Така или иначе той е облечен в онзи ужасяващ парцал, халата му, и винаги е покрит. А като става въпрос за през деня, виждали сте дрехите му. Никой не би предположил, че под тези тениски за голф се крие страхотно телосложение.

— Те могат да те подведат, но нищо повече! Изчакай, за да видиш как ще се издокара. Как върви, Хенри? — провикна се тя.

Той надникна откъм пробната:

— Все още не съм много сигурен за това.

— Ела и ни покажи — нареди Доминик.

— Работата е там, че тези панталони са невероятно стегнати в… ами в областта на задните ми части. Едва ли е добре за кръвообращението.

— Хенри, обзалагам се, че изглеждаш страхотно — окуражи го Ерин.

— Ами тениската, обикновено си вземам един размер по-голяма и…

— Хенри — прекъснах го аз. — Защо не оставиш ние да преценим? Какво лошо има в това?

Той кимна, но все още се колебаеше. После пусна завесата и тръгна бавно към нас, като накрая се завъртя неохотно.

Той беше облечен в дънки, които плътно прилепваха, и трябваше да се съглася, че очертаваха един страхотен задник. Задник, който очевидно е бил укриван или пък никога преди не съм го забелязвала, което беше страшна ирония на съдбата, защото в момента и трите се борехме със себе си, опитвайки се да откъснем поглед от него.

Горната част се състоеше от обикновена бяла тениска, която прилепваше плътно по плочки, по-впечатляващи дори и от офертите на веригата магазини за спиртни напитки „Трешърс“, за които хората се избиваха.

После погледнах нагоре и видях най-ужасните очила на света и прическа, която те караше да си мислиш, че той и звездите на „Фрегъл Рок“^[3] използваха услугите на един и същи стилист. Но не се обезсърчих. Изведнъж почувствах, че съквартирантът ми би могъл да се появи на корицата на мъжкото списание „Джи Кю“. Поне от врата надолу.