Джейн Костело
Нежененият ми приятел (85)

Глава 85

Хенри заряза колата пред къщата на мама и татко и двамата изскочихме навън. Въздухът беше наситен с дим и страх, докато съседите с посивели лица се бяха скупчили на групичка. Навсякъде имаше пожарникари, които тичаха и викаха. Застанах пред къщата и с мъка се опитвах да си поема дъх, докато пламъците от трите прозореца бучаха и димът се носеше на талази към нощното небе.

— Къде са те?

— Все още са вътре — дрезгаво промълви Дейв. Очите му се бяха налели със сълзи. — Опитах се да вляза, но коридорът е пълен с дим и…

Инстинктивно се втурнах към къщата, но Хенри ме дръпна.

— Нека специалистите се справят с това, Луси. — Той здраво обви ръце около мен, докато пожарникарите, снабдени с дихателни апарати, проникнаха в къщата.

Крещяха се заповеди и скоро къщата беше залята с пяна и вода. Завладя ме надежда при мисълта, че се правеше нещо смело и решително. Но нямаше никакво значение колко усилия полагаха мъжете, за да потушат огъня, след няколко мига пламъците се възобновиха, сякаш ни се надсмиваха със своята неотслабваща енергия.

Времето спря, докато Хенри, Дейв и аз наблюдавахме безпомощно пред къщата, а горещината пареше очите ни. Паниката ми нарасна още повече и сякаш върху ми се стовари мрачна сянка, когато осъзнах, че не можех да направя нищо.

— Не мога да се справя с това, Хенри — разридах се аз, като потърсих опората на гърдите му. Отчаяно исках прегръдката му някак си да накара всичко да изчезне. — Не мога да се справя.

Дейв беше застанал до нас и бе затулил лицето си с ръка.

— Сигурно ли е, че са вътре? — попитах за шести път.

— Многократно звънях на мобилните им телефони — отвърна той. — Никой не отговаря.

На вратата се появи някаква фигура. Когато се приближи, бе почти неузнаваема заради дима и аз се затичах.

— Тате! — изкрещях отчаяно.

Но това не беше татко.

Беше един от пожарникарите, влязъл малко по-рано. Няколко секунди по-късно към него се присъедини колегата му, който се появи от къщата, опушен и сломен.

— Някакъв успех? — попитах аз, а той поклати глава.

— О, боже! — изкрещях аз.

Обърнах се към Дейв и се спуснах в прегръдките му. Двамата с брат ми ридаехме както никога преди, обхванати от ужас.

— Луси. — Хенри докосна рамото ми, но не можех да му отговоря. Не можех нито да мисля, нито да говоря.

— Луси. — Той ме хвана за ръката и насила ме откъсна от Дейв.

Опитах се да вдигна поглед, но не успях.

— Какво? — ридаех аз.

Вдигнах мокрото си от сълзи лице от рамото на брат ми.

— Там. — Хенри посочи вратата.

Когато се взряхме през дима, различих някакво движение пред вратата. Първоначално беше невъзможно да разбера какво е; едно очертание в далечината. Можеше и нищо да не е.

Само дето беше — това бе сянката на човек… не, на двама души — единият носеше другия. Когато фигурата се заклатушка напред, в гърдите ми се надигна надежда. Може би някой пожарникар я бе спасил. Така поне нямаше да загубим и двамата.

Моля те, господи, направи го истина! Направи го истина!

— Исусе — промърмори Дейв. — Това не е ли…

— Не може да бъде… — добавих аз.

Тогава мъглявата фигура придоби ясни очертания.

Татко носеше мама в прегръдките си, тялото й се люлееше безжизнено в ръцете му. Втурнахме се напред, изпреварени от парамедиците. Татко се свлече на колене. Мама беше в съзнание, но съвсем за кратко.

— Първо се погрижете за Каролин — изхриптя баща ми, когато парамедиците се захванаха за работа. — Моля ви, погрижете се за съпругата ми.

Вдигнаха мама на носилка. Татко се приведе и потупа ръката й, после сведе глава и долепи устни към нейните.

Мама отвори очи и се закашля мъчително.

— Благодаря ти — едва пророни тя.

— За какво? — прошепна татко.

— Задето ми спаси живота — дрезгаво изрече тя.

Той се усмихна и избърса лицето си с мръсния ръкав:

— Обичам те, Каролин. Знам, че не го казвам често, но е така.

Тя кимна и отново затвори очи. Изглеждаше успокоена. Сърцето ми преливаше. Мама… о, господи, мама…

Тя отвори отново едното си око и го насочи към татко:

— Знаеш ли какво, следващия път, когато искаш да го докажеш, защо не пробваш с някакви цветя?