Джейн Костело
Нежененият ми приятел (24)

Глава 24

— Ъъъъ… Пол, кога според теб ще успеем да изкачим върха? — обадих се аз, като едва дишах.

Той се спря и се обърна, за да ми отговори:

— Обикновено изкачването е четири часа, а слизането — два часа и половина.

Спрях се и положих крака си върху един камък. Гръдният ми кош се повдигаше, докато се опитвах да овладея дишането си. Дръпнах ръкавицата, за да видя часовника си.

— Сигурна съм, че се изкачваме повече от четири часа — изхриптях аз.

— Да. Така е — отвърна той и тогава ми хрумна, че ако скоро не измислех нещо, беше свършено с игричката ми.

Стараех се да вървя възможно най-бързо, за да не изоставам от него, но имах чувството, че мускулите на бедрата ми сякаш горяха, дробовете ми бяха на път да откажат и въпреки че носех повече дрехи от един средностатистически алпинист на Еверест, ме сковаваше дяволски студ. Нямаше нужда да се поглеждам в огледалото, за да видя, че устните ми бяха посинели. Не можех да усетя нито върха на носа си, нито краищата на пръстите на ръцете и краката си.

Но най-ужасното от всичко бе, че бях напълно изтощена.

Началните признаци на пропастта, зейнала между способностите на Пол и моите, се появиха още през първите десет минути, когато той с едри крачки дръпна напред, а аз отчаяно пухтях отзад, като се опитвах да не изоставам. Което, разбира се, не успях да постигна. Пол трябваше непрекъснато да спира и да ме изчаква. Когато го настигнех, умирах за почивка, но тъй като ме бе чакал поне три минути, той искаше отново да продължи, което пък означаваше, че бях прекалено изморена, за да вървя наравно с него и така порочният кръг се повтаряше. И повтаряше.

— Миличка, добре ли си? — попита един загрижен глас, когато се спрях, за да се отморя.

Вдигнах поглед и видях някакъв човек, който се изкачваше. Може би беше на около седемдесет и пет години.

— Аз ли? О, да! — задъхвах се и имах чувството, че гръдният ми кош внезапно щеше да се възпламени.

— Я по-спокойно — добави той с притеснена усмивка. — Сега приближавате хребетите. Изкачването става доста трудно дори и за тези от нас, които го правят от години.

— О, няма проблеми. Аз съм с моя… моя… Аз съм с човек, който знае какво прави.

Огледах се, но Пол не се виждаше никъде.

— Добре тогава. Късмет!

Когато отмина, си поех дълбоко дъх и извадих бутилката с вода от раницата си. Водата беше леденостудена, но бях толкова жадна, че въобще не ми пукаше. Това, което наистина исках, бе кафето в раницата на Пол, но той каза, че не ни се полага и ще пием едва когато стигнем върха.

Слънцето отдавна бе спряло да грее и прекрасният пухкав сняг в подножието на планината имаше ледена коричка тук горе. Което означаваше, че не стига, че бях изтощена и умирах от студ, ами се и препъвах и поне дванадесет пъти за малко да си счупя крака. Започнах да съжалявам, че всъщност не съм успяла, поне тогава щях да имам извинение и щяха да ме свалят по въздуха.

Върнах бутилката в раницата си и се опитах събера сетни сили.

— Луси, идваш ли? — изкрещя Пол, който отново се беше спуснал надолу, за да открие къде се намирам.

— Ъъъ, да, аз… се нараних — отвърнах аз, докато смело се борех с нещастието.

— О, боже. — Явно се почувства виновен. Заспуска се по склона и спря на скалата над мен. — Какво си направила? Нека да видя.

— Кракът ми — импровизирах аз. — Изкълчих го. Не мисля, че е сериозно, но заради него съм по-бавна от обикновено.

Той го погледна и се намръщи:

— Не е подут.

— Тези неща понякога могат да се окажат подвеждащи — отвърнах аз.

— Правилно. Е, почти стигнахме върха. Не смяташ ли, че би било жалко, ако тръгнем да слизаме точно сега?

— Ами да, естествено, но…

— Хайде, ще вървя малко по-бавно. — Той ме повдигна.

Не можех да не се почувствам раздразнена. И макар че травмата ми бе напълно изфабрикувана, би могъл да прояви малко повече състрадание. Мрачно го последвах нагоре по склона, който ставаше все по-хлъзгав, опасен, мрачен и потискащ.

— Тук е първото от стъпалата на хребета — съобщи той. — Обожавам да го прекосявам. Такова предизвикателство. Хайде!

Хвърлих поглед към зейналата бездна. Под краката ми бяха стръмните й склонове. Това би било предизвикателство и за Индиана Джоунс, а какво оставаше за мен.

— О, ъъъ, не съм много сигурна, че това е добра идея, като се има предвид травмата ми — казах му аз.

— Ще се оправиш. — Бях сигурна, че смяташе, че ме насърчава. — Правила си го и преди, нали така?

— Ъммм… от доста време не съм.

— Хайде, следвай ме.

Пол продължи да се катери по камънаците така, сякаш и насън би могъл да го направи, а после се извърна:

— Хайде, Луси! Можеш да го направиш!

Стисна юмрук и го размаха във въздуха. Неустоим или не, започваше да ми лази по нервите.

— Давай, Луси, давай!

Дотътрих се до основата на каменната стена и погледнах надолу. Сърцето ми замръзна от ужас и въпреки студа по челото ми изби пот. Идеше ми да плача.

— Хайде, Луси! Можеш да го направиш!

Пристъпих внимателно, но кракът ми не беше достатъчно дълъг, за да стигна до другия край. Трепереща се опитах да се хвана за друг скален къс, за да се закрепя, но той се свлече по леда. Единственият начин да премина от другия край на пропастта беше да я прескоча. При тази мисъл направо ми прилоша.

— Луси! — изкрещя Пол.

Поех дълбоко дъх, затворих очи и си казах, че трябва да събера малкото кураж, който ми бе останал. Тогава скочих.

Вместо да се приземя благополучно от другия край като Пол, стъпката ми във въздуха се разколеба, залитнах и се пльоснах с протегнати ръце. Те трепереха толкова силно, че въобще не успях да предпазя бузата си и се блъснах с все сила в скалата. Чу се болезнено изскърцване.

— Добре ли си? — помогна ми да се изправя.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, когато свалих ръкавицата и долепих ръка към лицето си.

— Кървя ли? — попитах аз. Все още бях в шок.

— Съвсем малко. Хайде, трябва да продължаваме, преди да стане тъмно.

Когато слязохме в подножието на планината, беше станало четири и половина следобед и се чувствах като един от пасажерите на „Титаник“, спасени, след като са прекарали четиринадесет часа на някакъв сал с крака, потопени в ледената вода.

Крайниците ми сякаш бяха направени от олово. Краката ми жвакаха в ботушите и бях сигурна, че съм си докарала артрит. Тялото ми беше охлузено от многобройните подхлъзвания по време на лудешкото спускане надолу, докато отчаяно се опитвахме да се надбягваме с гаснещата светлина на деня.

С мъка пристъпих прага на кръчмата „Старата тъмница в долината“ и се запътих право към тоалетната. Това беше нещо, което исках да направя от два часа и половина. Краката ми бяха толкова напукани, че когато свалих панталоните си, имах чувството, че с тях се смъкнаха три пласта кожа.

Когато излязох от кабината, за да си измия ръцете, се изправих пред огледалото, откъдето ме гледаше лицето на някакъв дух, вещаещ смърт, с коса, която вероятно е била измита в канализацията на Лондон в края на миналия век. Странното бе, че въобще не ми пукаше.

Извадих тубичката с балсам и намазах устните си с остатъците, след което се върнах в бара. Имах чувството, че участвах в нова версия на клипа на Майкъл Джексън „Трилър“.

— Половинка бира и купа супа — усмихна се Пол и ме покани да седна до него. — Няма нищо по-хубаво от това.

Той се приведе над супата си и засърба шумно. За разлика от мен бе доволен, изпълнен с енергия и с порозовели страни. Като онези приятелчета от плакатите в спортния магазин. Кучи синове.

Хванах лъжицата си и сръбнах. Трябваше да си призная, че беше вкусна. Но в този момент бих могла да опустоша цяла купа помия и щеше да ми се услади, все едно беше набързо приготвена от знаменития френски готвач Майкъл Ру.

— Кажи ми, Луси — обади се Пол, като се облегна на стола си, — нима е вярно, че съвсем наскоро си изкачила Скафел Пайк, най-високия връх в Англия, с група опитни планинари?

Щях да се изчервя, ако не се чувствах толкова вкочанясала.

— От известно време не съм се изкачвала — измърморих аз. — Но основният проблем беше това ходило. Играеше ми номера още от самото начало, затова бях толкова бавна. Но не исках да го споменавам.

— Горкичката — каза той.

Погледнах го, за да разбера дали не влагаше сарказъм в изказването си, но явно беше искрен. Вместо това се усмихваше.

— Не бих имал нищо против да му хвърля един поглед малко по-късно — намигна ми той.

Изведнъж си спомних кое ме бе накарало да го харесам толкова много. Склонността му към флиртуване. Тези блестящи очи. Тази очарователна усмивка.

— Какво ще кажеш? — добави палаво той.

— Да не мислиш, че се размотавам наоколо и позволявам на всеки срещнат мъж да ми преглежда ходилото — отвърнах аз.

— Надявам се, че не е така — додаде той. — Само дето се надявах да прегледам нещо повече от ходилото ти.

Изведнъж почувствах как супата ме сгря.

— Трябваше да си запазим стая за вечерта — обади се той. — Точно сега да шофирам обратно към вкъщи, е последното нещо, което ми се иска да направя.

— Що за момиче щях да съм, ако се съгласях да прекарам нощта с човек, с когото излизам на втора среща?

— Нима това означава, че няма да ми позволиш да те прелъстя? Надявах се да стане точно обратното.

— Това е само защото изглеждам така прелестно, нали? — отвърнах иронично и отметнах раздърпан кичур коса от лицето си.

— Сигурен съм, че няма да е нужно много време, за да се върнеш към своето прелестно Аз — ухили се той и отпи глътка бира. — Чистите ти дрехи са на задната седалка на колата. Лично аз смятам, че притежаваш някакъв грубоват чар.

— Грубоват чар ли? — повторих ужасена. — Господи, къде са ключовете за колата?