Джейн Костело
Нежененият ми приятел (64)

Глава 64

Погледнах Хенри намръщено. Дрю направи същото.

— Анди ли? — повторих аз.

— Нали не греша? — попита Хенри. — Посещаваше гимназията „Калдър Бенк“ до около 1994 година?

— Това не е Анди — казах му аз. Погледнах нагоре и забелязах, че вратът на Дрю бе добил един особен оттенък на червеното, напомняше малко на гранясала сангрия.

— А ти си? — Дрю пронизваше Хенри с поглед.

— Хенри Фокс. Открадна панталоните ми в Коломенди. Не че заради това имам нещо против теб. Беше отдавна. С какво се занимаваш сега?

Седях като втрещена, без да успея да пророня и думичка.

— Я, чакай малко — прекъснах ги аз. — Дрю, ти си Анди Смит? Вярно ли е?

— Не съм се наричал Анди от години — ядно отвърна той.

— Познавате ли се? — попита Хенри. — Искам да кажа, като изключим факта, че сме били в едно и също училище?

— Работим заедно — многозначително изрекох аз. — Хенри, това е Дрю Смит.

Изведнъж изражението му се промени. Беше се досетил:

— Дрю. Ясно… чувал съм много за теб.

— Сигурен съм, че само хубави неща. Значи ти си Хенри Фокс? Помня те. Беше странно хлапе, надявам се, че нямаш нищо против, че го казвам — засмя се той, за да прозвучат думите му двусмислено, от една страна — като добронамерена шега, а от друга — като коментар, изпълнен с жлъч и омраза.

Хенри не се хвана на въдицата.

— Осъзнаваш ли, че двамата с теб сме ходили в едно и също училище, Дрю? — попитах аз. — Защо, по дяволите, не си споменал нищо?

— Едва ли е важно.

— Може би не е — добавих бавно, — но е странно, че…

— Виждам, че ще участвате във викторината на бара — прекъсна ме той.

— Да — отвърнах аз.

— По-добре внимавайте — ухили се той. — Отборът ми е сила, която не бива да се подценява.

— Колко скромно от твоя страна, Дрю.

— Просто казвам как стоят нещата. Аз съм в печелившия отбор при състезанията „Годишна викторина на бара“ в Северозападната част…

— … през последните три години, знам — обадих се аз.

Когато Дрю, или Анди, или който и да беше, изчезна обратно към масата си, където бе с още три приятелчета, се обърнах към Хенри.

— Не мога да повярвам, че не съм успяла да го позная — промълвих аз, като все още бях смаяна. — Работя с този човек от две години и никога не ми е минавало през ума, че Дрю Смит и Анди Смит са едно и също лице.

— Мисля, че беше на единадесет години, когато за последно го видя. Защо според теб никога не ти е споменал нищо? — попита Хенри.

— Защото Дрю Смит обича да създава впечатлението, че е отгледан в охолство. Мисълта, че е посещавал училище като нашето, нямаше да пасне на имиджа му.

— Колко тъжно. — Хенри направи гримаса. — Сякаш има някакво значение.

Отпих от виното си:

— Както и да е, това не ми е приоритет за тази вечер.

— О! Ами кое?

— Да го смажем заедно с приятелчетата му на викторината. Хайде, всеки момент ще започне.

Стана ясно, че бих се отличила на викторината само ако имаха специален рунд, озаглавен: „Най-големите хитове на «Гърлс алауд» — от 2002 до 2010 г.“. За съжаление, нямаха.

Имаха само един въпрос за „Гърлс алауд“ и във всеки случай всички в бара знаеха текста на песента „Нещо палаво“.

А още по-лошото бе, че явно Дрю можеше да се изфука, и то с основание. След четири рунда той и противните му шумни приятели водеха, следвани от Хенри и мен. Това не беше никак зле, особено като се имаше предвид, че бях допринесла само с три отговора.

— Е — мърморех аз, — каква е вероятната полза от това да си в състояние да назовеш годината, в която е умрял Пабло Пикасо? Питам те…

— Хиляда деветстотин седемдесет и трета — прошепна Хенри и надраска набързо отговора.

— Какво?

— Това е годината, в която е умрял Пикасо. Идва ред на географията.

Хенри пишеше отговорите на всички въпроси — като се започнеше от столицата на карибския остров Гренада (Сейнт Джорджес) и се стигнеше до държавата с най-дългата брегова линия (Канада) и името на язовира, разположен на границата между Замбия и Зимбабве (Кариба).

Той галантно се допитваше до мен след всеки въпрос, като очевидно не забелязваше, че не изразявах несъгласие към нито едно от предложенията му.

— Това, че си успял да спечелиш тези викторини, не е признак на интелигентност — информирах Хенри. — Не че те критикувам, естествено, наясно съм, че си наистина интелигентен. Но просто някои хора изчитат всичките книжки за викторини и научват наизуст отговорите. Що за умения са нужни за това? Но в твоя случай, Хенри, ти успя да отговориш на тези въпроси, защото наистина знаеш всичко това, макар че само господ знае как. Половината от тази тълпа са прекарали много мъчителни нощи, изчитайки от кора до кора изданието с въпроси на предаването викторина „Университетско предизвикателство“.

Леко промених тона, когато успях да отговоря на друг въпрос, който също си беше от сериозните, и назовах Джеймс Хардинг като редактор на вестник „Таймс“.

— Е, все пак не съм напълно безполезна — обадих се, доволна от себе си.

За съжаление, се изложих, когато, след като изпих още една чаша вино, спонтанно изкрещях „Ибиса“, щом попитаха знамето на коя държава има най-много цветове. Естествено, че беше Южна Африка, макар че можех да се обзаложа, че кикотещите се негодници на съседната маса не го знаеха.

Викторината продължаваше, а Дрю и приятелите му ставаха по-шумни, по-дразнещи и по-надути. Но по-лошото бе, че продължаваха да печелят.

Тогава сякаш боговете ни се усмихнаха. Съобщиха темата на следващия рунд — класическа музика. След пет въпроса Хенри остави молива си.

— Не бях сигурен за операта „Дидона и Еней“ — терзаеше се той.

— Не се притеснявай, Хенри — потупах го успокоително по крака. — Нито пък аз.