Джейн Костело
Нежененият ми приятел (6)

Глава 6

Сещате ли се за онези апартаменти в списание „Ел Декорейшън“ — с елегантна мека мебел, ръчно изработени апликации на цветя и планове на стаите, които комбинират ярките цветове с изчистените линии? Е, нашият апартамент не беше нищо подобно.

Макар че ми се искаше да бъде. Просто никога не се получаваше така, въпреки значителните ми усилия. Когато се нанесохме, бях обхваната от творчески устрем и съвсем искрено се опитах да пресъздам подобен изглед.

Само дето, когато боядисах коридора в охра, той изглеждаше кафеникав. Затова го пребоядисах в цвят сиена, но отново изглеждаше кафеникаво. Продължих с пшениченожълто, светлокафяво и екрю, но най-привлекателният нюанс, който успях да постигна, просто приличаше на непраните шорти на някой мърляв малък скаут. Когато Хенри отбеляза, че стените може и да не издържат още дълго, аз се напънах и ги боядисах синьо-зеленикави. Сега всеки път, когато влизах, имах чувството, че ме въвеждат в затворническа килия. И все пак свикнахме да живеем с този цвят.

Другата причина, поради която нашият апартамент някак си не приличаше на тези в „Ел Декорейшън“, бе, че хаосът не му бе никак чужд, но Хенри беше виновен за това много повече от мен. Всяка стая можеше да се похвали с лавици от пода до тавана, които се огъваха под тежестта на книгите му; те бяха натрупани на огромни купчини върху нощните шкафчета, върху бюрото в коридора и пианото във всекидневната, неговото пиано, не моето, в случай че се чудехте. И това дори не бе пълната му колекция: по-голямата част от нея се намираше в къщата на родителите му.

Тук бяха само любимите му книги. Не можех да си обясня защо на човек са му притрябвали четири издания на „Пътешествието с Бийгъл“ на Дарвин и три на „Генетични и еволюционни аспекти на маларията и други кръвни паразити“ (очевидно бяха класика). Но въпросът бе, че за Хенри да бъде учен, не беше просто работа, това беше призванието му.

Хенри, или д-р Хенри Фокс, това беше пълната му титла, работеше в Изследователския център по тропическа медицина с екип изперкали учени (не можах да се въздържа и да не използвам тази дума, въпреки че знаех колко много я мразеше), които изучаваха маларията и начините за предотвратяване на разпространението й в Африка. Това бе най-благородната професия, за която можех да се сетя и която ме караше да се чувствам доста невзрачна, когато съставях прессъобщения за продажби на бани на половин цена.

Както и да е, Хенри не четеше само научни книги. Той имаше повече първи издания на класическата и съвременната белетристика, отколкото цъфтящите краища на косата на Ръсел Бранд^[1]. Всичко това означаваше, че нашият апартамент трябваше да извърви доста дълъг път, преди да се появи в предаването „Грандиозни дизайнерски проекти“.

— Още ли не си отворил шоколадовия сладкиш? — попитах небрежно и се сгуших на канапето.

Хенри вдигна поглед от романа си:

— Не ми се яде тази вечер.

Паниката започна да обхваща мозъка ми, но го оставих да продължи с книгата си.

— Защо не? — засмях се безгрижно. — Изглежда прелестно.

Той започна да изучава критично изражението ми.

— Ако не бях на диета и нямах среща след три дни, със сигурност щях да искам да си похапна от него — продължих аз.

— С кого имаш среща?

Не успях да скрия усмивката си.

— Казва се Джейк. Запознахме се на премиерата на новата пиеса в театър „Съркъл“. Той е великолепен и ето защо не бих могла да хапна и трошица от сладкиша. Макар че при нормални обстоятелства бих го излапала целия.

Той сви рамене:

— Може и да хапна малко по-късно.

— По кое време? — попитах аз.

— По кое време ли? — повтори той.

— Да, по кое време смяташ да се наканиш да го отвориш? Кажи ми приблизително. Например в осем и тридесет и две минути, осем и тридесет и три минути…

— Като се има предвид, че е осем и тридесет и една, предполагам, че ти се иска да го отворя сега.

— Е, ако ще го отваряш сега…

— Както вече казах — продължи той, — в момента не ми се яде, но ако ти се иска, няма проблем, отвори го.

— Естествено, че няма да го отворя — ядосах се аз. — Не и след като съм на диета.

— Какво значение има кой ще го отвори?

— О, Хенри — въздъхнах аз. — Ще идеш ли да го отвориш, за да си бодна мъничко и да не се чувствам виновна?

Той спря и се усмихна:

— Разбира се.

Отиде до кухнята, за да вземе сладкиша, и се върна с две лъжици за десерт, по една за всеки. Седна до мен на канапето и започнахме да ядем, докато превключвах каналите.

— Какво гледаме? — попита той.

— Реалити телевизията в зенита си. Точно по твой вкус — казах му иронично, защото знаех, че Хенри въобще не си падаше по подобен род шоупрограми.

Той повдигна вежда.

— Поживей малко, Хенри. Може и да ти хареса.

— За какво става въпрос? — попита той.

— Някакъв беден човечец, който никога не е имал късмет в любовта, доброволно се подлага на пълна промяна. Като с това не искам да кажа само нов гардероб. Те вземат уроци как да флиртуват и как да се държат на среща. Правят им нова прическа, процедури на лицето, избелват им зъбите…

— Дали остава нещо от доброволците, когато приключат с тях? — прекъсна ме Хенри.

— Добрите страни остават — отвърнах аз. — Макар че, ако трябва да си призная, понякога добрите страни хич ги няма.

Докато поглъщах лакомо сладкиша и въобще не приличах на човек през първия ден от диетата си, изведнъж замръзнах. Участникът тази седмица бе тридесет и осем годишен девственик на име Брайън, който работеше в областта на информационните технологии и имаше зъби като на коня победител от надбягването за златната купа в Челтенхам.

— Мислех си, че аз съм го загазил — каза Хенри.

— Само почакай — отвърнах уверено.

Петдесет минути по-късно Брайън приличаше на модел на дънките от марката „Ливайс 501“^[2], като около него кръжаха повече мадами, отколкото около легендарния Фонзи.

— Признавам го — обади се Хенри, докато течаха финалните надписи. — Това е внушително.

— Казах ти. О, боже!

— Какво? — попита той.

— Сладкишът е изчезнал.

— Така е.

— Сигурно си го изял целия — вметнах аз.

— Не мисля.

— Хенри, сигурно си го направил — настоях аз. — Не е възможно да съм излапала половин шоколадов сладкиш. Почти не го забелязах. Кажи ми, че не съм аз.

Той се подсмихна:

— Разбира се, че не си, Луси. Аз ометох всичко. Като изключим една или две скромни лъжички, които ти си гребна.

— Така си и помислих — казах аз и извадих дневника на „Диетичен свят“, за да отбележа две точки и половина, което според мен беше доста разумно изчисление.

Когато ги отбелязах, забелязах, че Хенри се взираше в пространството.

— Какво има? — попитах аз.

Той поклати глава, сякаш се отърси от някаква мисъл:

— Нищо.

— Хайде, Хенри. Познавам те достатъчно дълго, за да усетя, че има нещо.

— Няма нищо.

— Хенри…

Той се намръщи.

— Наистина няма нищо. Просто…

— Просто какво?

Той замълча и вторачи поглед в ръцете си:

— Нали се сещаш какъв съм с жените?

Погледнах го изненадано:

— Искаш да кажеш… срамежлив?

Той кимна:

— Истинско наказание е.

Засмях се, но като видях изражението му, млъкнах:

— Извинявай. Какво искаше да кажеш?

— О, нищо, забрави — отвърна той и махна с ръка.

— Не, Хенри. Съжалявам. Кажи ми какво се канеше да споделиш.

Намръщи се за миг и въздъхна тежко.

— Ще ми се да дойде времето, когато ще си имам приятелка. — Той потрепери от смущение.

Хенри бе имал връзка преди време, преди около пет години. Беше нещо като офис романс, само дето той работеше в лаборатория, а не в офис. Въпросът бе, че той бе излизал десет месеца с Шарън от счетоводния отдел, преди да се разделят и тя да замине да работи в Кардиф.

На Шарън всичко си й беше наред. Тя беше тиха, непретенциозна, обикновена, но не и грозна. Но, поемам риска да прозвуча като приятелката му, която се държи прекалено покровителствено, тя не беше достатъчно добра за него.

Исках да я харесам, когато се срещнахме за пръв път, да опозная дълбините на душата й. За съжаление, това щеше да прозвучи ужасно, така и не открих никакви дълбини. Шарън, бог да я поживи, беше куха като лейка.

— Сигурна съм, че ще я откриеш някой ден, Хенри — успокоих го аз.

— Не и аз — отвърна той. — Аз съм от онзи тип хора, които си казват „чашата е наполовина пълна“, но освен това съм и реалист. Започвам да си мисля, че никога няма да се случи.

Щях да възразя, но се въздържах, защото не исках да го прекъсвам.

— Що се отнася до противоположния пол, съм безнадежден случай — продължи той. — Не знам защо, но е така. Напълно безнадежден.

Прехапах устни:

— Защо според теб ти е толкова трудно да разговаряш с жените?

— Не знам — отговори той, като изглеждаше искрено смутен.

— Мисълта ми е — ето аз съм жена, но с мен не се смущаваш.

— Ти си Луси — отвърна той. — Има разлика.

— Прав си.

— Може би съм наясно, че не съм кой знае какъв хубавец — продължи той. — Не изглеждам като някой от онези приятелчета в списанията ти — като Орландо Грум^[3] или както там му беше името…

— Блум, Хенри. Орландо Блум.

— Да, същият. Знам, че не изглеждам като него. Но освен това съм наясно, че от биологична гледна точка не всеки може да изглежда като него. Дори ако вземем предвид еволюционните теории и оцеляването на най-добрия вид, човечеството не би могло да съществува, ако само неколцина избрани успешно създаваха потомство. Всъщност всеки многоклетъчен организъм, и особено бозайниците, може да се чифтоса.

— Което означава?

Той ме погледна:

— Че дори и смотаняци като мен могат да си намерят приятелка. Поне на теория.

— Ето, каза си го — заявих аз. — Това ти е проблемът.

— Който е?

— Смяташ се за смотаняк, какъвто всъщност не си.

— Предаността ти е трогателна, Луси, но фактите доказват, че съм прав.

Бях готова отново да протестирам, когато, насочих вниманието си към Хенри. Косата му. Дрехите му. Очилата му. Можеше да бъде модел на списание за плетки от 50-те години. Зачудих се как да го формулирам.

— Виж, твърдо заставам зад мнението си, но… — гласът ми изтъня и се изгуби.

— Но какво? — попита той.

— Би могъл да успееш с пълна промяна.

— Наистина ли? — Хенри изглеждаше шокиран, което ме притесни. Въпреки че никога преди това не бяхме водили подобен разговор, не можех да повярвам, че не бе забелязал, че никой друг не се обличаше като него. — В никакъв случай няма да се покажа по телевизията.

— Не, разбира се, че не. Не е нужно. Аз бих могла да те преобразя.

Как не се бях сетила за това по-рано? Усмихнах се на идеята си, на блестящата й простота, и тогава хвърлих поглед към Хенри. Той не изглеждаше убеден.

— Повярвай ми — продължих аз, — посветих значителна част от съзнателния си живот на подробното изучаване на привлекателните мъже и знам какво да ти изберем в магазина за дрехи. И косата, и кожата — един механичен пилинг ще ти се отрази добре.

— Не отстраняваха ли по този начин корозията по калниците на автомобилите?

— Я почакай — обадих се аз, — да го направим като хората.

— Какво искаш да кажеш?

Вдъхновено го погледнах в очите и заявих:

— Това може да бъде проект. „Проектът Хенри“!

— Божичко!

— Сериозна съм. Доминик би могла да помогне. Ако има нещо, свързано с флирта, с което тя не е запозната, то тогава не си заслужава да го знаеш.

— Така ли го наричаш? Виждал съм Доминик да флиртува. Прилича на лъвица, която всеки момент ще връхлети върху плячката си.

— Но дава резултат — възразих аз. — А Ерин е била личен асистент по пазаруването, преди да се захване с настоящата си работа. За нула време ще те изтупа така, че ще изглеждаш като Брад Пит.

Млъкнах, за да видя какъв бе резултатът. Хенри изглеждаше ужасен.

— Извинявай — поуспокоих тона. — Нямах намерение да се увличам.

Настъпи моментно мълчание и, за мое учудване, той отвърна:

— Не, Луси. Права си.

— Наистина ли?

— Да. Не искам да прекарам остатъка от живота си като някой загубеняк, като вечния ти необвързан приятел. Искам да кажа, че няма да си наблизо завинаги.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Рано или късно ще се задомиш и ще създадеш семейство с някого. Може дори и да е онзи, как му беше името… Джак.

Намръщих се.

— Мъжът, с когото излезе на среща в петък.

— Джейк — обадих се аз.

— Който и да е. Въпросът е, че в даден момент в не толкова далечното бъдеще аз ще се превърна в твоя тъжен приятел ерген, който няма да има за кого да маже с масло гевречетата.

— Хенри, винаги ще си останеш най-добрият ми приятел. Винаги.

— Е, добре. Но въпреки всичко ми се ще да си легна с някого.

Засмях се:

— Звучиш така, сякаш си девствен. Ами връзката ти с Ерън? И как беше името на онова момиче от университета?

— Карън Алагрийн.

— Точно така.

Той ме погледна:

— Една-единствена връзка и един-единствен неуспешен пиянски опит за секс за десет години. Казанова би се ужасил.

— Ясно. Значи поставяме началото на пълното ти преобразяване?

Пое дълбоко дъх:

— Да, предполагам.

— Страхотно — отвърнах хладнокръвно, взех чинията от сладкиша и се запътих към кухнята.

Когато се озовах там, трябваше да си прехапя юмрука, за да не се чуе ликуващият ми вик. Ако вчера някой ми бе казал, че Хенри се е съгласил на пълно преобразяване, нямаше да повярвам. Това би могло да се окаже най-хубавото нещо, което някога му се е случвало. Не, забравете това изказване. Щях да направя всичко, за да бъда сигурна, че това щеше да е най-хубавото нещо, което някога му се бе случвало. Щях да се постарая, за да бъда убедена, че необвързаният ми приятел нямаше да остане такъв още дълго.