Джейн Костело
Нежененият ми приятел (48)

Глава 48

Тъй като Ерин бе единствената ми приятелка без гадже, я поканих на чипс и бутилка вино.

Имаше времена, когато, ако нямах среща в събота вечер, двамата с Хенри сядахме, за да гледаме някой филм, който си бяхме взели от близката видеотека. Това си беше упражнение по постигане на компромиси, тъй като видеотеката бе потънала в забравата на времето. Ако човек искаше да си вземе класика от средата или края на деветдесетте, то точно това беше мястото. Но ако си търсехте нещо, което бе наскоро излязло, то трябваше да почакате още пет години, преди Аджмейл, собственикът, да се подвоуми дали да го вземе.

С изключение на това представата на Хенри за страхотен филм невинаги съвпадаше с моята. Затова се редувахме. Едната седмица по мой избор („Мръсни танци“, „Петзвезден романс“), а на следващата седмица по негов („Жан дьо Флорет“, „Година опасен живот“).

До този момент го бях приемала за даденост. Но вече не можех да разчитам Хенри просто да бъде до мен. Да ме изслушва, докато се оплаквах от любовния си живот. Да ми държи пакетчето с шоколадови бонбони, за да можех да се преструвам, че той ги бе изял. Да ми подаде кърпичка, когато Джони съобщи, че щеше да изтанцува онзи танц… с някого, който го беше научил да бъде онзи човек, какъвто бе искал. Ах!

И все пак, прекарвах си страхотно с Ерин, но не спирах да се чудя какво ли правеше Хенри.

— Не ти ли е писнало да си необвързана, Луси? — попита Ерин и топна парченце чипс в пастата от авокадо.

За миг се подвоумих дали да не отрека.

— Да — признах си аз. — Знаеш какво казват наскоро развелите се знаменитости: „Наслаждавам се на свободата си“. Е, ще ми се и аз да можех, наистина. Но или се чувствам изтощена, когато успея да си подсигуря среща, или пък отегчена, когато стане обратното.

— Знам какво имаш предвид — съгласи се тя.

— Знам, че ще ти се сторя жалка… но искам мъж.

— В това няма нищо нередно.

— Знам, но започвам да си мисля, че никога няма да успея да си намеря мъж, когото наистина да желая и да харесвам. О, и който изпитва същото към мен.

— Ще можеш. Сигурна съм, че ще можеш.

— Не съм толкова убедена. Искам някого, с когото наистина да си пасна. С когото мога да се забавлявам, да бъдем на абсолютно една и съща вълна. Не мисля, че той съществува.

— Разбира се, че има такъв мъж. Та нали отношенията ти с Хенри са точно такива? Единственото, което трябва да направиш сега, е да си намериш някой като Хенри, с тази разлика, че трябва и да го желаеш.

Отново се изчервих. Започваше да ми става навик. Веднага разбрах, че Ерин бе забелязала.

— О, боже. Колко глупаво от моя страна — бавно изрече тя.

— Какво? — Вече бях червена като улична пощенска кутия.

— Нали не мислиш, не ти е хрумвало, сещаш се де, двамата с Хенри да се съберете.

— Хахахахахахахаха — изтърсих аз. — Разбира се, че не! Хенри? И аз? Хахахахахахаха!

Ерин изглеждаше смаяна от вербално словоохотливото ми възклицание, затова добавих:

— Това значи „не“.

— О, колко жалко. Щяхте да сте идеалната двойка в толкова много отношения. Имате удивително общо минало, разбирате се добре, вие…

— Но не се харесваме — прекъснах я аз. — А това като че ли е най-важната предпоставка.

Знаех, че не бях напълно искрена за чувствата си към Хенри, но как бих могла да ги разкрия? Напоследък мислите ми, свързани с него, просто бяха нередни. При нормални обстоятелства, когато някой мъж занимаваше съзнанието ми, щях с желание да анализирам всеки елемент на ситуацията с приятелките, за да чуя отзивите и съветите им. Но не можех да обсъждам Хенри с Ерин и Доминик така, сякаш спадаше към категорията на Джейк, Шон или Пол. Той беше Хенри. Той беше различен. И той бе не само мой, но и техен приятел.

— Ами ти? — попитах аз, като бързо смених темата. — Как ти се струва да бъдеш необвързана?

— Нямам нищо против. — Тя сви рамене. — Мислех си, че няма да е така, но всъщност е. В някои отношения е освобождаващо. Нали помниш, че ти казах, че Дарън, Джеймс и Аманда щяха да пътуват?

— О, да. Заминаха ли вече?

— Чак през септември — добави тя. — Поканиха ме да ида с тях.

— Наистина ли? Ерин… боже мой! Ще идеш ли?

— Не съм решила. Но ми харесва идеята, че ако пожелая, бих могла да го направя. Ако бях с Гари, въобще не би ми минало през ум. Фактът, че мога, ме кара да се чувствам почти толкова добре, колкото ако предприема самото пътуване.

Разговорът ни беше прекъснат от позвъняването на телефона.

— Извини ме за секунда — вдигнах слушалката.

— Здрасти. Луси, ти ли си?

— Да, аз съм. Здрасти, Рейчъл. Как си?

— О, ами бивам. — Звучеше така, сякаш цял следобед бе висяла в сайт, който дава полезни идеи на самоубийците. — Хенри там ли е? Не мога да го открия на мобилния.

Поколебах се:

— Амиии, Рейчъл, опасявам се, че излезе. Мога ли да му предам нещо?

— О, кажи му, че съм се обаждала. Отново. Мерси, Луси. Чао.

Затворих телефона, като без да искам, изпитах съжаление към нея. И тогава стигнах до извода, който от известно време назряваше в съзнанието ми: беше време да си поприказвам с този донжуан, когото наричах мой съквартирант.