Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Single Friend, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павлина Николова Миткова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джейн Костело. Нежененият ми приятел
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Американска. Първо издание
Редактор: Ивелина Волтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 978-954-261-000-7
История
- — Добавяне
Глава 83
Днес на работата имахме две нови попълнения: Питър, сладък факир в областта на информационните технологии, чийто моден герой беше Шаги от анимацията „Скуби Ду“, и Стейси, стажантка в отдел „Маркетинг“, чиито крака явно бяха безкрайни. За никого не беше изненада, че Дрю реши да я вземе под крилото си:
— Хайде, Стейси, сложи край на мъките ми — мазно се подсмихна той. — Имам два билета за концерта на „Кингс ъф Лиън“ и името ти е на единия от тях.
— О — изкиска се Стейси, която очевидно бе поласкана. Тъй като беше нова във фирмата и не познаваше Дрю, можех да й простя. — Съжалявам, но имам други планове за вечерта…
— Отмени ги — нареди й той. — Няма да съжаляваш. Гарантирам ти.
— Напротив — измърморих под носа си. — Гарантирам ти.
Днес бях затрупана с работа, като не на последно място беше и задачата ми да спечеля някакъв нов клиент, с който да заместим „Пийч Гиър“. Макар да бе ужасно, че продължаваха да мислят, че аз бях източникът, от който бе изтекла историята им, се бях примирила с факта, че никога нямаше да ми повярват. Единственият начин да продължа напред, бе да намеря клиент, който да ги замести. Затова изглаждах една презентация за утрешната си среща с голяма модна онлайн фирма. Бях твърдо решена да превърна текста си в един от най-убедителните образци на прозата, който щеше да се нареди след заключителната предизборна реч на Барак Обама.
На бюрото ми се приземиха две писма и когато успях да вдигна поглед, Малката Линет вече бе прекосила половината офис. Беше си взела болнични за една седмица и не бях чула и думичка от нея, откак се бе върнала тази сутрин. Канех се отново да се захвана с офертата си, когато Линет изневиделица зави наляво и се отправи на бегом към дамската тоалетна. Намръщих се, като се надявах някой да я последва, но бързо осъзнах, че недосетливите мръсници въобще не бяха забелязали.
Неохотно затворих презентацията си и тръгнах, за да я проверя.
— Добре ли си, Линет? — Отворих вратата със замах и заоглеждах долната част на кабините.
Бях посрещната от тишина, но после долових подсмърчане, което звучеше като мощна помпа за отпушване на мивки.
— Линет? — повторих аз.
Вратата на кабината в дъното изскърца.
Открих Линет разположена на седалото, обляна в сълзи. Вдигна поглед. Беше търкала така енергично красиво гримираните си очи, че приличаха на две големи буци дървени въглища.
— Луси, нали няма да кажеш на никого, че съм тук? — Тя се опита да избърше спиралата, но успя единствено да отлепи изкуствените си мигли.
— Разбира се, че няма — уверих я аз. — Какво става?
Тя ми кимна мълчаливо и ме накара да затворя вратата на кабината.
— Нали се сещаш за моя приятел? — дрезгаво промълви тя.
— Да?
— Е, той ме заряза.
Клекнах и хванах ръката й:
— О, Линет. Това е ужасно. Толкова съжалявам.
— Но по-лошото е, че той ме използва. Въобще не е мислел за мен. Използва ме, за да постигне собствените си ужасни цели.
Намръщих се:
— Сигурна съм, че това не е вярно.
— Напротив. Не успях да го забележа, защото го харесвах от толкова отдавна. Сега не само че ме заряза, но заради мен един наистина добър човек е загазил. Някой, който наистина не го заслужава.
Опитах се да я успокоя.
— Слушай — казах нежно аз, — каквото и да се е случило, съм сигурна…
— Дрю е — прекъсна ме тя.
Веднага спрях, за да се убедя, че бях чула правилно:
— Какво за Дрю?
— Дрю беше новото ми гадже.
— Но… той е задник — изстрелях аз.
— Сега вече знам — изхленчи тя. — Сега е там и флиртува със Стейси.
— Леле. — Бях искрено шокирана от това. Малката Линет никога не бе блестяла с голям интелект, но винаги бях смятала, че флиртовете й с Дрю бяха съвсем невинни.
— Мислех си, че наистина ме харесва — ридаеше тя, — но единственото, заради което ме е искал, е било…
— Сексът? — довърших вместо нея.
— Всъщност не — каза тя, за моя изненада, а после добави. — О, Луси, толкова съжалявам.
— Защо, за бога?
Тя закри лицето си с длани:
— Нали се сещаш за онзи доклад, който ме помоли да подвържа професионално?
В гърлото ми заседна топка:
— Стратегията „Пийч Гиър“ ли?
— Реших, че няма да навреди на никого, ако му го покажа — бръщолевеше тя. — Каза, че искал само да направи копие на някакво лого… Ако съм знаела какви щяха да са последствията… Господи, Луси, иска ми се да се самоубия!
Изправих се със стиснати челюсти:
— Едва ли ти се иска толкова много, колкото на мен да убия Дрю.
Дрю разбра, че знаех, в мига, в който зърна лицето ми. Въпреки отричанията му го завлякох след себе си в една зала за срещи. Езикът на тялото му едва ли щеше да е така издайнически, дори и да си бе закачил големи мигащи светлини.
— Какво е казала Линет? Не знам за какво говори — ухили се подигравателно, сякаш самото предположение, че би могъл да извърши нещо непристойно, беше абсурдно. — Тази малка уличница се е вкиснала, защото я зарязах. Сега се разкарай от пътя ми, глупава и надменна кучко, и ме остави да работя!
Опита се да ме избута, за да се добере до вратата, но аз отказах да помръдна.
— Няма смисъл да отричаш — заявих и кръстосах ръце на гърдите си. — Линет ми каза всичко. Единственото нещо, което не разбирам, е защо. Защо го направи, Дрю?
— Ти си луда — отвърна той. После отстъпи назад и без да иска, удари главата си в една от изрезките от вестник, поставени в рамки на стената. Очевидно беше смутен.
Продължих:
— Нима ме презираш толкова много, че напук се опита да провалиш кариерата ми?
— Този разговор става досаден.
— Или имаше някакъв друг мотив?
— Цялата история е абсурдна и съм възмутен от тези нелепи твърдения.
— Хайде де — не отстъпвах аз. — Изплюй камъчето. Каква причина би имал, че да снесеш информация като тази на „Газет“, когато…
Млъкнах насред изречението си, когато поради някаква необяснима и за самата мен причина се усетих, че оглеждах изрезките по стените: там беше изложена, рамка до рамка, извоюваната с години известност на „Пиймън-Браун“. Имаше стотици примери — като се започнеше от Доминик, Стивън, Ема и Дъглас и се стигнеше, ако позволите да кажа, до мен самата. Всеки един от нас имаше окачени поне няколко статии. Всеки един с изключение на Дрю. Имаше само една — тази за „Ернст Самър“, която се появи в „Газет“ същата седмица, когато претърпяхме погрома с „Пийч Гиър“.
— Боже мой — пророних аз, след като бях започнала да прозирам какво ставаше.
— Какво? — сопна се Дрю, а по челото му заблестяха капчици пот.
— Направил си размяна — обвиних го аз. — Осигурил си им сензацията за „Пийч Гиър“, а в замяна на това са напечатали блудкавата ти история за „Ернст Самър“. В продължение на месеци се опитваше да убедиш пресата да я публикува, но безуспешно, докато накрая се появи мистериозно в седмицата, в която излезе и историята за „Пийч Гиър“. Това е.
Погледна през прозореца, сякаш не можеше да ме чуе.
— Дрю, знаеш ли колко е сериозна постъпка ти? — продължих яростно аз. — Забрави за незначителното ни съперничество. Рискувал си репутацията на един от най-важните клиенти на компанията, за да публикуват някаква долнопробна статия във вестниците.
Той ми хвърли унищожителен поглед и изхленчи:
— Щяха да ни уволнят.
— По чия вина? — настоях аз. — За тях нямаше никакви публикации и репортажи, просто защото ти не успя да им извоюваш нищо като хората. Но разрешението не е да смажем останалите клиенти.
Не отговори и за миг се зачудих дали най-сетне го бях накарала да се засрами.
— Никога няма да призная — прошепна той. — И никога няма да го докажеш.
— Няма да й се наложи.
Когато се извърнах, Роджър беше застанал на вратата. Никога преди това не бях виждала подобно изражение на лицето му: беше като буреносен облак. А за човек, който често бе бъркан с Бил Оди[1], това си беше истинско постижение.
— Луси, би ли ни оставила насаме с Дрю за няколко минути?
Погледнах към Дрю. Челюстта му потреперваше, но видът му остана предизвикателен.
Излязох от залата, затворих вратата и се насочих към бюрото си. Отново отворих презентацията и се опитах да се концентрирам върху нея, но след пет минути се появи Доминик:
— Какво става между теб и Дрю? Видях как го повлече към залата за срещи и изразът на лицето ти ме накара да се усъмня дали ще да излезе жив оттам.
— Аз съм най-малкият му проблем — отвърнах тихо. — Сега е вътре с Роджър. Един бог знае какво ще…
— Луси, би ли дошла за малко тук, моля? — Роджър се бе запътил към офиса си.
Хвърлих поглед към залата за срещи, където ги бях оставила с Дрю. Вратата беше отворена, но не успях да видя дали все още бе вътре.
— Разбира се — отвърнах аз, изправих се и тръгнах след него. В този момент се зададе от офиса си. Държеше сакото си.
— Ъм… приключи ли с Дрю?
Роджър изсумтя:
— Би могло да се каже. Хайде, да пийнем по едно кафе. Искам да ти направя предложение. Нещо, което трябваше да сторя много отдавна.