Джейн Костело
Нежененият ми приятел (27)

Глава 27

Оказа се, че Хенри изглеждаше доста добре в смокинг. Ама наистина много добре. Бях изненадана и облекчена, когато чух, че притежаваше такава дреха, но после се сетих, че я купи миналата година, след като беше номиниран за някаква научна награда на церемония в Лондон.

Тогава така и не бях успяла да го видя, така че не можех да направя сравнение. Но тази вечер беше гладко избръснат и от кожата му се носеше аромат на съблазнителен афтършейв, смокингът издължаваше стегнатото му тяло, а косата му беше небрежно разрошена. Ако Антон можеше да го види, щеше да се гордее с него.

Когато таксито ни спря пред сградата „Сейнт Джордж Хол“, Хенри излезе, за да ми отвори вратата. Бях поразена от това колко подходящ (нека използвам израза на майка ми) се бе оказал той.

Бях присъствала на стотици събития, откакто сградата беше реставрирана, но винаги, когато я видех, дъхът ми секваше. Като се започнеше от коринтските й колони и се стигнеше до внушителните й стъпала, от безкрайните колони с канелюри до колосалните бронзови статуи, в това място нямаше нищо невзрачно. Всъщност беше изключително крещящо, като всяка сграда от деветнадесети век.

Отправихме се към централната зала, която беше образец на викторианския разкош — всичко беше в полилеи и фризове, висококачествени керамични плочи и арабески. Организаторите на събитието едва ли е трябвало да се стараят, за да украсят мястото — не беше нужно нищо повече от най-безупречните ленени покривки и елегантни свежи цветя.

— Тази вечер изглеждаш по-спокоен, отколкото преди няколко седмици, когато бяхме в бара — казах му аз. — Каква е тайната ти?

— Няма тайна — засмя се той, взе две чаши с шампанско и ми подаде едната. — Хубаво е да излезеш, без да си под напрежение, че трябва да се сдобиеш с нечий номер. Без да трябва да изнасяш представление.

— Човек никога не знае, тази вечер можеш да срещнеш някоя, която…

— Не, Луси — прекъсна ме той. — Тази вечер ще си почина. Ще бъда себе си.

— Ние всички искахме точно това — казах му аз.

Почувствах нечия ръка на лакътя си и се извърнах. Беше шефът ми, Роджър Пиймън. Тази вечер бе подрязал брадата си и изглеждаше доста елегантен.

— Луси, как вървят нещата? — Той ме целуна по бузата.

— Страхотно, Роджър. Познаваш ли Хенри?

— Драго ми е да се запознаем. — Роджър се ръкува с Хенри. — Вие сте очният лекар, нали?

— О, не, Роджър, очният лекар е Пол. Той не успя да дойде.

— Предполагам, че ще спечелите някаква награда — обади се Хенри, като така спести неловкото положение, в което Роджър можеше да изпадне.

— Най-добър маркетинг, пиар или рекламна агенция — засия Роджър. От седмици не спираше да мисли за наградата. Опитваше се да се преструва, че не го интересува, но успяваше да се прави на безразличен колкото и някое четиригодишно хлапе на Бъдни вечер.

— Естествено, конкуренцията е голяма. За тези награди се борят около двадесет компании. И все пак е хубаво да чуеш, че хората смятат, че имаме шансове за успех.

— Разбира се, че имаме шансове за успех, Роджър. Ние сме най-добрите — обадих се аз.

Шефът ми се подсмихна и кимна на Хенри:

— Не смея и да си помисля какви ли ги говори зад гърба ми.

Скоро Роджър ни остави, за да обходи залата. Към нас се присъединиха Том Матюс, предприемач на млада дизайнерска компания, и великолепна брюнетка на име Рейчъл, която според мен бе последното му завоевание.

Том беше един от клиентите на Доминик. Тя бе успяла да поддържа изключително приятна връзка клиент-агенция, въпреки (или може би заради) забежките й с Том, маркетингов и творчески директор.

— Как вървят нещата, Том? — целунах го по бузата. — Доминик още ли успява да ви задоволи?

Едва когато думите се изплъзнаха от устата ми, осъзнах колко неподходящи бяха те, особено в присъствието на приятелката му, и се изчервих. Том явно нямаше нищо против.

— Знаеш каква е Доминик — отвърна той с дръзка усмивка. — Тя лично се интересува от това всички ние да бъдем задоволени. Хенри, ти в кой бизнес си?

— Сигурен съм, че никой от присъстващите не се занимава с подобно нещо — отвърна Хенри. Личеше си, че се стесняваше. — Работя в Изследователския център по тропическа медицина.

— Сериозно ли? Колко очарователно — ахна Рейчъл. — Преди бях съседка на един от старшите преподаватели там — професор Стивънс.

— Познавам го добре. — Очите на Хенри се оживиха. — Смятах да го избера за свой наставник. Фантастичен човек. Вече е пенсионер.

— Знам — отвърна тя. — Минали са години, откакто живяхме в съседство, но ви казвам, че част от работата, която вършите там… свалям ви шапка, честна дума.

Стеснението на Хенри започваше да се топи.

— Хенри работи върху лек срещу маларията — добавих гордо аз.

— Наистина ли? — ахна Рейчъл. — Това е удивително. Правите това, което всички останали в тази стая смятат за незначително.

— О, тук вече не знам — засмя се Хенри и метна поглед към Том.

— Не се тревожи — ухили се Том. — Права е. Освен това никога не споря с малката си сестричка.

— О, вие сте брат и сестра? — попитах аз.

— Страхувам се, че да — пошегува се тя. — О, ще тръгвам, за да не изпусна Ник Дикинсън. Хенри, трябва да седя до теб по време на вечерята. Умирам да науча още неща за това, с което се занимаваш.

Когато Том и Рейчъл се бяха отдалечили достатъчно и не можеха да ни чуят, аз се обърнах към Хенри:

— Спечели си почитателка.

— Знам — очите на Хенри се разшириха от удивление. — Не знам как се случи.

Скоро се смесихме с гостите и усетих някаква промяна в Хенри. Може би беше незначителна, но все пак беше факт. Вместо нервното приятелче, което бяхме замъкнали в бара преди няколко седмици, тази вечер Хенри определено беше по-самоуверен. Не прекалено, но беше постигнал точния баланс между увереност и съзнанието за собствените си недостатъци. Решението му, че бе тук не за да свали някоя мадама, явно бе сторило чудеса.

— Как е нашият Любовник? — каза Доминик, която се приближи и го шляпна закачливо по задника.

Хенри развеселено поклати глава:

— Ако аз те бях шляпнал, можеше да ме обвиниш в сексуален тормоз и да ме арестуват.

— Никога не бих ти причинила подобно нещо, Хенри. Можеш да ме пляскаш по задника винаги, когато ти се прииска. Всъщност какво правиш тук? Не очаквах да те видя тази вечер.

— Пол имаше някакви спешни семейни дела — измърморих аз. — В последния момент се оказа, че няма да успее да дойде.

— Надявам се, че ще го накараш да си плати за това.

— О, сигурна съм, че беше искрен — разпалих се аз, — искрено съжаляваше.

— Хубаво — каза тя. — Макар че, като гледам Хенри тази вечер, си мисля, че в крайна сметка се сдоби с по-добрия кавалер.