Джейн Костело
Нежененият ми приятел (22)

Глава 22

— Какво ново? — попитах майка си, докато похапвах втората си бисквита сандвич. Първата не ми хареса кой знае колко, но в тях имаше нещо дразнещо непреодолимо, особено като се имаше предвид, че всяка една съдържаше едва половинка от хранителните съставки на „Диетичен свят“. Поне аз бях изчислила такова количество.

— О, ами знаеш как е — въздъхна тя, докато полираше рамките на снимките, наредени над камината. — Баща ти не спира да ми рецитира любовна поезия, а аз — да се забавлявам и да пилея пари на „Бонд Стрийт“. Бикините на „Шанел“ нямат равни.

— В такъв случай няма потресаващи новини — отпих от чая си. — Е добре, мамо, човек никога не знае. Когато стана шеф на голяма пиар компания, ще ти купя толкова бикини на „Шанел“, колкото си пожелаеш.

— Убедена съм, че са надценени. — Тя най-сетне остави бърсалката за прах и взе чая си. — Баща ти със сигурност не би забелязал разликата между тях и чифт от местния хипермаркет.

— Мамо, мъжете са такива за теб — казах й аз.

— Не всички са такива, нали? — промърмори тя.

Облегнах се на дивана, когато влезе брат ми Дейв. Беше февруари и температурите гонеха четири градуса, но съботната му следобедна униформа беше една и съща, дори когато земята замръзваше: спортна грейка без ръкави „Норт Фейс“ (която подчертаваше гръдния му кош, но беше прекалено малък размер), джапанки „Куиксилвър“ (като се виждаха краката му, които все още бяха с мистериозен загар, въпреки че се беше върнал от Ибиза преди седем месеца) и дизайнерски „панталони неглиже“ (за мен и за вас те си бяха чисто долнище на анцуг). Въпросната част от тоалета на Дейв се беше превърнала в любимия му модел панталони. Притежаваше достатъчно, за да облече малка национална държава. Вечерното му облекло беше съвсем друг въпрос. Когато той и приятелите му решаваха да се позабавляват в града, персоналът на веригата магазини „Тед Бейкър“ се активизираше до такава степен, че трябваше да се обаждат за подкрепления.

— Добре ли си, сестро? — каза той и разроши косата ми. Сега изглеждаше така, сякаш я бях тупирала цяла сутрин. Той се стовари с все сила на дивана, като запрати чашата ми във въздуха:

— О, за бога — възнегодувах аз.

— Какво?

— За малко да ми докараш изгаряне от трета степен.

Той погледна към блузата ми, опръскана с чай:

— Не бива да си толкова непохватна.

Присвих очи:

— Нима аз съм виновна, че дебелият ти задник причини приливна вълна в чая ми?

Издаде странно хъркане, като някой астматичен бизон, който бълваше слуз от носната си кухина:

— Говори си. Виждал съм по-малко целулит на задника на сумо борец.

— Дейв, ти си такъв…

— Присмял се хърбел на щърбел — прекъсна ме той.

Дълбоко в себе си обичах брат си, но въпреки всичко това си оставаше един потискащ разговор. Бяхме на двадесет и осем и тридесет години съответно и все още продължавахме да общуваме така, както го правехме на осем и десет.

— Как е Шерил? — попитах аз. Реших да се държа като зрял човек и да бъда мила.

— Какво? — грабна дистанционното и започна да сменя спортните канали.

— Шерил! Приятелката ти — подсетих го аз.

— О… добре е. — Той смени канала на Скай Спортс 14.

Позволих си да използвам думата „приятелка“ доста неточно, макар че Шерил и Дейв бяха заедно от няколко месеца. В нейния свят този период от време означаваше, че бяха на крачка от предложение за брак, а в неговия — че просто получаваше гарантиран секс с работещ почасово модел на бельо (поне тя така ни беше обяснила съществуването на онези снимки), когато нямаше никой друг на хоризонта.

Макар че случаят рядко биваше такъв. Жените падаха в краката на Дейв, макар причината за това да си оставаше толкова мистериозна, колкото и северното сияние. Лично аз не смятах, че бе толкова красив, макар че явно бях съгласна с всеобщото мнение по един въпрос. Когато погледнех към Дейв, всичко, което виждах, беше странната кръстоска между един от членовете на някоя момчешка група и професионален културист; една експлозия от ненужни мускули и гел за коса. И все пак жените го обожаваха.

— Много е просто, роден съм с аромата на неустоимото привличане — беше неговото обяснение.

— Така е, ти и всеки, които има 1,99, за да се сдобие с него под формата на дезодорант — обикновено такъв беше отговорът ми. Но както вече споменах, днес щях да бъда мила.

— От колко време излизате? — попитах аз.

— Де да знам. От няколко месеца — отвърна той и отново смени канала.

Намръщих се:

— Дейв, тя беше на кръщенето на бебето Никола. Значи със сигурност я познаваш най-малко от шест месеца.

— Защо ме питаш, след като знаеш отговора?

Облещих се:

— Шерил, господ да ти е на помощ!

— Тя тъкмо му купи някакъв нов афтършейв — намеси се майка ми. — Сигурно прави нещо като хората.

— Ето какво било — казах аз, подушвайки въздуха. — Мислех, че си се отървал от онази течност за полиране на месинг.

Всъщност афтършейвът на Дейв си беше съвсем хубав, но ако си признаех, щеше да е в разрез с правилата.

— Какъв е? — попитах аз.

— Де да знам — неубедително отвърна той.

Майка ми се ухили:

— Новият от линията на Дейвид Бекъм, а Шерил получи този на Виктория.

Сдържах усмивката си:

— Не знам кое ти се струва толкова смешно — обади се той.

— Нали няма никаква опасност някой да се сети да ти купи „комплект за него и за нея“?

Тъкмо обмислях язвителния си контраудар, когато майка ми се намеси:

— Вие, двамата, престанете.

— Той започна — отвърнах аз с полуироничен тон.

— Глупости!

Изправих се и си взех чантата, тъй като реших, че сега бе настъпил най-подходящият момент да си тръгна, преди наистина да ми се прииска да го удуша:

— Изчезвам, мамо.

— Добре, миличка — отвърна тя и ме придружи навън.

Когато стигнахме до коридора, тя отвори входната врата:

— Как върви пълната промяна на Хенри? — попита тя. — Нима все още не се е превърнал в ливърпулския Бърт Рейнълдс?

Направих гримаса:

— Ако с това имаш предвид дали се е променил към по-добро, то тогава отговорът е да. Хенри изглежда фантастично. Никой не би могъл да оспори факта колко страхотно изглежда.

— И?

— За съжаление, перспективата да си намери приятелка изглежда толкова близка, колкото и тази аз да открия нова Слънчева система. Оказва се, че съблазняването не е една от силните му страни.

— Е, сигурна съм, че и съблазняването се надценява. Поне така ми казва баща ти.

Подсмихнах се.

— Съвсем сериозно — някои мъже въобще не са родени за всичките тези работи, свързани със свалките. Мисля, че Хенри е един от тях. Той е по-почтен и не е за тях. Той не е някой лъжлив самохвалко, нали?

— Така е. Но заради това, че не е лъжлив самохвалко, е доникъде с противоположния пол.

— Леле! — Тя взе някакво писмо от шкафчето и започна безцелно да го прелиства. — Между другото, казах ли ти с какво се е захванала Денис?

— Не, с какво?

Тя вдигна поглед от писмата.

— С уроци по салса — съобщи тя с тон, в който се долавяше, че уроците по салса са най-скандалното забавление, за което някога бе чувала.

— Страхотно — отвърнах аз.

Тя изсумтя:

— Е, дано има късмет, ако се надява да си намери някой латиноамерикански донжуан, в когото да отърква бедра.

— Човек не ходи на уроци по салса, за да си намери мъж — укорих я аз. — Това е хоби, добър начин да поддържаш форма. Хората я обожават. Един от моите клиенти ходи всяка седмица и се кълне, че е страхотно.

— Щом настояваш.

Поклатих глава:

— Мамо, понякога си напълно лишена от приключенски Дух.

— Лишена от приключенски дух ли? Миличка, та нали знаеш какво е положението. Някога смятах да поема по пътя на Лара Крофт и да стана международен дилър на антики, но вместо това реших да стана чистачка. Реших, че това щеше повече да разшири мирогледа ми.

Неволно изпитах леко раздразнение към нея.

— Само защото си чистачка, не значи, че не можеш да имаш живот — отбелязах аз.

Тя млъкна и се завъртя кръгом.

— Сериозна съм — отсякох аз. — Защо и ти не тръгнеш на уроци по салса, вместо да се оплакваш през цялото време?

Явно я засегнах:

— Не се оплаквам. За бога, кога изгуби чувството си за ирония?

— Не съм. Но ти все още си млада, мамо. Помисли за всички неща, които би могла да правиш, вместо да се занимаваш с безкрайната домакинска работа.

— Всъщност много харесвам домакинската работа — каза тя, а после замълча. — Добре де, може би „харесвам“ не беше подходящата дума. По-скоро я върша по рефлекс.

— Хайде де — подканих я аз. — Кажи ми защо не можеш да идеш на уроци по салса с Денис?

— Не искам да ходя на уроци по салса с Денис — вбеси се тя.

— Защо не? Може и да ти хареса.

— Няма — заяви решително тя. — Ще се чувствам като някоя глупачка, облечена като безвкусните испански кукли, които получаваш на летището.

— Това не са уроци по фламенко — изкрещях аз. — Това е салса. Не носиш костюми.

— Все тая.

Замълчах за секунда, а после я погледнах.

— Изплашена си — укорих я аз.

Тя направи гримаса:

— Я се заслушай в собствените си драматични реплики. Да не би отново да гледаш комедията „Стоманени магнолии“^[1]?

— Изплашена си — повторих аз.

— Не ставай глупава.

— Е, добре, каква е причината тогава?

— Салсата просто не ми е по вкуса.

— Както кажеш — наканих се да изляза навън. Когато се обърнах, за да я погледна, беше стиснала така здраво устни, че сякаш бе готова да изсмуче змийска отрова от нечий крак.

— Какво има? — попитах аз.

— Добре, ще се запиша — отвърна тя.

— Наистина ли? — Бях искрено учудена.

— Но нека изясня нещо — ще ида веднъж. Но само ако съзра и чифт маракаси, се омитам.