Джейн Костело
Нежененият ми приятел (42)

Глава 42

Скоро след като бях изпитала задоволство от възможността да прекарам известно време насаме с Пол, ентусиазмът ми започна да се изпарява.

Вместо романтичната разходка край финиша Пол сновеше нагоре-надолу покрай хиподрума и спореше с букмейкърите в карирани шотландски барети, като ме завлече до заграденото място за наддаване, за да може да огледа ушите на конете. Защо оглеждаше ушите на конете? Защото, както твърдеше Пол, наперените конски уши били ключът към успеха. Лично аз смятах, че упованието на Доминик в зодиакалните знаци бе по-убедително, но той беше непреклонен.

Отправихме се към ограденото място на организатора „Татерсалс“, за да наблюдаваме първите три надбягвания, защото въпреки че притежавахме по-скъпи билети, Пол заяви, че атмосферата тук е далеч по-добра. Безспорно бе по-шумно, по-просташко и имаше повече пияни хора.

Не исках да създавам впечатление, че не се забавлявах. Но щом бях дошла с най-добрите си приятели, бих искала да бъда с най-добрите си приятели, особено след като Пол очевидно ме бе замъкнал далеч от тях не за да ми шепне на ушенце сладки безсмислици. Повече се интересуваше от конските уши, отколкото от моите.

Единственият плюс бе, че му провървя на надбягванията. При третото той беше с двеста паунда напред и в добро настроение, докато аз бях с повече от четиридесет паунда вътре, но предварителните ми очаквания не надхвърляха морското равнище на земите около делтата на река Рейн, така че не бях кой знае колко притеснена.

— Двеста кинта, а все още не е дошъл ред на голямото надбягване — очите на Пол сияеха тържествуващо. — Не е зле, а?

— Очевидно беше прав за онези уши — усмихнах се аз.

Той ми намигна:

— Нали ти казах?

— Не ти ли се иска вече да се върнем при другите? — попитах аз, като все още хранех слаба надежда, макар че се бях подготвила за отрицателен отговор.

— Защо не? Да видим дали някой от тях се е справил по-добре от мен.

Когато се присъединихме към останалите, беше очевидно, че бутилката с шампанско се бе оказала просто един аперитив. Беше имало доста поводи за празнуване в наше отсъствие.

— Луси! — изкрещя Рейчъл, очите й всеки момент щяха да изхвръкнат. — Няма да повярваш.

— Какво има? — попитах аз.

— Хенри е брилянтен в това — бъбреше възторжено. — Заложи на два от победителите, а третият се класира в челните места.

— Шегуваш се? Това е фантастично, Хенри. Много ли спечели?

— Е, мъничко. — Той сви рамене. — Нямам намерение да се оттеглям на Бора Бора, защото като за начало не заложих много. Правя го само за забавление.

— О, да бе — отвърнах скептично.

Той се ухили:

— Ако трябва да съм честен, когато печелиш, е по-забавно.

— Добре, Хенри — намеси се Доминик, ръката й все още така плътно обгръщаше кръста на Джъстин, че бях убедена, че не я бе свалила оттам през изминалите два часа. — На кой кон ще заложиш за голямото надбягване? Защото на който и да заложиш, ще те последвам.

— О, господи, започнаха да ме притискат — засмя се той.

— Мисля да заложа на Господин Мизерия — вметна Пол. — В Националното надбягване не съществува определението сто процента сигурен, но той поне най-много се приближава до него.

— Страхотен кон — съгласи се Хенри.

— На него ли ще заложиш? — попита Доминик.

— Не, ще заложа на Там тече река.

— Добър ли е? — обадих се аз.

— Е, от гледна точка на статистиката притежава всички качества, за да заложим на него. Очевидно обожава да тича при сухи условия, каквито са днешните, а и оценките са благоприятни. Освен това не мога да устоя на литературната препратка. Обожавам Норман Маклийн^[1].

— Нямам никаква представа кой е Норман Маклийн — Доминик сви рамене, — но явно знаеш какво правиш, а на мен това ми стига.

— Глупости! — обади се Пол. — Преди малко го видях на мястото за наддаване и изглеждаше толкова отпуснат, сякаш цяла сутрин бе пушил трева.

Хенри се засмя под мустак:

— Е, дори и да си прав, няма да си залагам колата.

— Слушай мен. Господин Мизерия — това е победителят — настояваше Пол.

Накрая всички ние заложихме поне на два коня: избрах си Абанос и слонова кост^[2] не поради някаква друга причина, а просто защото навремето харесвах тази стара песен. Тайничко сложих и пет паунда на Там тече река.

До началото на надпреварата атмосферата се беше наелектризирала. Човек имаше чувството, че въздухът беше зареден с трескаво очакване, когато 70 000 човека се събраха около хиподрума и по трибуните, за да наблюдават как подготвяха конете за старта. Доколкото можех да си спомня, това надбягване беше като милионите други, които бях гледала по телевизията. Но когато се намираш близо до финала, си беше съвсем различно преживяване. Можеш да подушиш адреналина, да усетиш възбудата и когато слънцето огрее хиподрума, почти можеш да доловиш ускорения ритъм на сърцето на всеки един от присъстващите.

Пол ме прегърна и сложи слънчевите си очила. Тогава се чу изстрелът от пистолета, който постави началото, конете се втурнаха напред, а от тълпата се изтръгна страховит рев.

Не знаех колко време продължаваше надбягването от седем километра, но ми се струваше, че всичко ставаше много бързо. Конете падаха и сред тълпата отекваха разочаровани стенания. Други пък изоставаха, а с това се изпаряваха и мечтите им за победа поне тази година. Когато конете, които бяха останали, доближиха финалната отсечка, сякаш цялата тълпа затаи дъх.

За мое удивление, като това ми се случваше за първи път, явно и двата ми коня се бяха оказали сериозни съперници. Там тече река препускаше уверено на четвърто място, докато Абанос и слонова кост се надпреварваше за място в челната тройка заедно с Господин Мизерия.

Гласът на коментатора на Би Би Си беше толкова изтънял от вълнение, че звучеше така, сякаш бе вдишвал хелий. Когато конете се втурнаха към финала, нервите на всички бяха опънати до краен предел. Тълпата ревеше и скачаше, а когато конете се надпреварваха буквално в последните метри, се сетих, че трябваше да си поема дъх. Преди финала оставаха секунди и явно победителят щеше да е Господин Мизерия, сега само чудо би променило изхода на надпреварата.

И чудото наистина се случи в последните няколко секунди. Там тече река призова сетните си сили, но се втурна така стремглаво, сякаш някой го бе инжектирал с „Ред Бул“.

Той се понесе към финала, подмина Абанос и слонова кост и изравни муцуна с Господин Мизерия. Когато двата коня пресякоха финала, тълпата забуча и всеки се оглеждаше наоколо с озадачен поглед. Кой бе спечелил?

— Победителят е… Там тече река — потвърди коментаторът, хиподрумът бе разтърсен от пронизителни радостни викове. — Последван от: второ място — Господин Мизерия, трето — Абанос и слонова кост, и четвърто — Горска сила.

— Копеле — промърмори Пол и поклати глава.

Но не беше ясно дали имаше предвид коня си, или Хенри.