Нелсън Демил
На север (9)

7.

Озовах се в гореща, слабо осветена стая. Мазилката на стените имаше цвят на никотин. Всъщност вътре вонеше на цигарен дим. Помещението беше малко и без прозорци. От тавана неподвижно висеше голям вентилатор.

Когато очите ми се приспособиха към слабата светлина, видях на отсрещната стена портрет на Хо Ши Мин и малко червено знаме с жълта звезда в средата. Забелязах и снимка на униформен мъж, най-вероятно генерал Гиап^[1], и няколко снимки на сериозни цивилни, които несъмнено бяха държавни или партийни функционери. Заключих, че не са ме довели в туристическа агенция.

От дясната ми страна имаше бюро, зад което седеше униформен мъж на средна възраст.

— Седнете — каза ми той.

Седнах на американски военен сгъваем стол. Бюрото също бе американско — обичайната сива стомана, която не се е променила горе-долу от времето на Втората световна война. На стената над бюрото имаше голяма вентилационна шахта, през която се чуваше дъждът навън.

Виетнамецът, който ме бе довел тук и когото вече бях нарекъл Нахалния, остави паспорта и визата ми на бюрото и без да изрече дума, взе сака ми и излезе.

Другият проучи документите ми на светлината на настолната лампа. Огледах го.

Носеше масленозелена риза с къси ръкави и пагони, които показваха, че е майор или полковник — така и не успях да науча чуждестранните военни знаци. На левия джоб на гърдите му имаше три реда многоцветни ленти и някои от тях най-вероятно бяха от времето на Американската война, както наричаха Виетнамската война тук.

Лицето му беше от онези, които човек инстинктивно не харесва — вечно смръщено и с високи изпъкнали скули. Очите му бяха тесни и неподвижни.

Наглед бе по-стар от мен, но знаех, че не е. Така или иначе беше достатъчно възрастен, за да е ветеран от Американската война и в такъв случай не хранеше нежни чувства към американците. Предположих също, че е северновиетнамец, защото изглеждаше малко по-едър и тежък от южняците, които бяха с дребна физика. Освен това повечето отговорни постове в победения юг се заемаха от северновиетнамци. Инстинктът ми подсказваше, че разговорът ни няма да е приятен.

Той вдигна поглед от паспорта ми.

— Аз съм полковник Манг.

Не отговорих. Но фактът, че наистина е полковник, ме убеди, че не става въпрос за обикновена проверка на паспорта и визата.

— Каква е целта на пътуването ви в Социалистическа република Виетнам — на добър английски ме попита полковник Манг. Имаше висок, писклив глас, който ми действаше на нервите.

— Туризъм — отговорих аз с лъжата, от която щяха да последват всички бъдещи лъжи. И ако виетнамецът знаеше, че това е лъжа, щеше да ме остави да лъжа, докато събере достатъчно лъжи, за да стегне примката на шията ми.

— Туризъм — повтори той и се втренчи в мен. — Защо?

— Бях войник тук — отвърнах аз.

Изведнъж поведението на полковник Манг се промени и от неприятно стана крайно заинтригувано. Може би трябваше да наруша инструкциите си и да излъжа за това, но наистина се налагаше максимално да се придържам към истината.

— Кога сте били тук?

— През шейсет и осма и после пак през седемдесет и втора.

— Два пъти. Значи сте били професионален военен.

— Станах професионален военен.

Виетнамецът посочи визата ми.

— Сега сте в запаса.

— Точно така.

Полковник Манг се замисли за миг.

— И какъв бяхте във Виетнам?

Поколебах се с половин секунда повече от необходимото.

— Готвач. Военен готвач.

Той като че ли прие тази информация.

— И къде служихте?

— През шейсет и осма служих в Ан Ке. През седемдесет и втора — в Биен Хоа.

— Наистина ли? В Ан Ке. Първа въздушнопреносима пехотна дивизия.

— Точно така.

— И в Биен Хоа. В коя дивизия?

— Бях готвач в подготвителния център.

— Нима? — Полковник Манг запали цигара и замислено дръпна. — Аз бях лейтенант в триста двайсет и пета дивизия от Виетнамската народна армия.

Не отговорих.

— Бях командир на пехотен взвод — продължи той. — През шейсет и осма полкът ми действаше около Хюе и Куанг Три. Там имаше части от вашата дивизия. В този район ли служихте?

Отново въпреки волята си трябваше да се придържам към истината.

— Няколко пъти съм бил близо до Хюе и Куанг Три.

— Нима? Като готвач ли?

— Точно така. — Помислих си, че това можеше да е приятен разговор между двама ветерани, ако не бе фактът, че са се опитвали да се убият.

Полковник Манг за пръв път се усмихна.

— След като сме служили по едно и също време, може да сме се срещали.

— Ако бяхме, господин полковник — малко невъздържано отвърнах аз, — сега само един от нас щеше да е тук.

Виетнамецът пак се усмихна, обаче лицето му не изразяваше нищо весело.

— Да, така е — съгласи се той. Известно време ме наблюдава, после отбеляза: — Не ми приличате на готвач.

Помислих си дали да не му дам рецептата си за двеста порции чили, но вместо това отговорих:

— Не разбирам какво искате да кажете, господин полковник.

Полковник Манг смучеше цигарата си и сякаш се взираше в миналото. Трябваше да предположа, че е свикнал да разпитва американски ветерани. Предположих също, че си харесва работата. Съвсем друг въпрос беше какво цели и какво знае.

— Връщат се много американски войници — осведоми ме той.

— Зная.

Двамата помълчахме, докато полковник Манг се наслаждаваше на цигарата си. Не бях особено притеснен, а и засега инцидентът изглеждаше като обикновена проверка, обаче хич не ми харесваше да седя на стола на отговарящия.

— И защо е този интерес към Виетнам? — попита той.

— Сигурен съм, че всеки има лични основания — отвърнах аз.

— Нима? И какво е вашето!

Ами, работех под прикритие за правителството на Съединените щати и разследвах странно убийство. Само че нямаше нужда полковник Манг да го научава. Всъщност този разпит се отличаваше с някои нюанси на дзен, затова отговорих:

— Мисля, че ще зная отговора на този въпрос, след като си тръгна от вашата страна.

Той разбиращо кимна, като че ли това бе единственият възможен отговор.

След това полковник Манг премина към конкретни въпроси, които изискваха небудистки отговори.

— В Хошимин ли ще останете?

— Ще остана в Сайгон.

Това го ядоса и той ми съобщи:

— Няма никакъв Сайгон.

— Видях го от въздуха. — Защо вбесявам хората? Какво ми става?

Полковник Манг впери в мен леден поглед.

— Хошимин.

Спомних си съвета на господин Конуей и французина да съм твърд, но учтив. Как можех да съм и двете? Но отстъпих.

— Добре, Хошимин.

— Точно така. Колко време ще останете?

— Три дни.

— Къде ще отседнете?

— В „Рекс“.

— Нима? Хотелът на американските генерали.

— Винаги съм искал да видя къде спят генералите.

Манг ме изгледа презрително.

— Те живееха в разкош, докато войниците им живееха и умираха в джунглите и оризищата.

Не отговорих.

Той продължи да ме образова политически.

— Нашите генерали живееха с нас и търпяха нашите трудности. Моят генерал не получаваше повече ориз от мен. Живееше в проста селска колиба. Вашите генерали в Ан Ке имаха климатизирани каравани. Видях ги със собствените си очи, когато освободихме Юга. Не сте ли ги виждали в Ан Ке?

— Виждал съм ги.

— Имаше и офицерско игрище за голф.

— Само с девет дупки — напомних му аз. — И вашите снайперисти и артилеристи го правеха адски мъчно игрище.

Виетнамецът се засмя, после се овладя.

— И съм убеден, че сте готвили по-хубава храна за офицерите.

— Не, всички получаваха еднаква храна.

— Не ви вярвам.

— Истина е. Питайте следващия ветеран, с когото разговаряте.

Полковник Манг не желаеше да разсейва заблудите си, затова смени темата.

— С какъв чин се уволнихте?

— Подофицер.

— Нима? И колко ви плащаха?

Спомних си думите на господин Конуей, че средният виетнамец печели триста-четиристотин долара годишно, и малко засрамено отговорих:

— Около четири хиляди и петстотин долара.

— Месечно. Нали?

— Да. Вече го знаете, защо ме питате? И каква е целта на тези въпроси?

Резкият ми отговор не му хареса, но като повечето виетнамци, полковник Манг запази хладнокръвие. После натисна бутона на интеркома и каза нещо на родния си език. След няколко секунди вратата се отвори и влезе Нахалния. Двамата размениха няколко думи и Нахалния му подаде тъпото преспапие, единственото нещо в сака ми, което явно го смущаваше.

Манг го разгледа и Нахалния каза нещо, след което полковникът разклати преспапието и се загледа в снега, сипещ се върху Мемориала на Виетнамската война. После вдигна поглед.

— Какво е това?

— Мемориалът на Виетнамската война. Сувенир.

— Защо го носите със себе си?

— Подариха ми го на летището.

— Нима? — Полковник Манг се втренчи в преспапието и пак го разклати.

Щях да се засмея, но той щеше да си помисли, че се присмивам на него.

— Да, знам за него. Имената на вашите загинали са изсечени на тази стена. Петдесет и осем хиляди. Нали?

— Да.

— Нашите са един милион — съобщи ми той.

— Северът и Югът дадоха по един милион жертви — възразих аз. — Стават два милиона.

— Не броя враговете — отвърна полковникът.

— Защо? Те също бяха виетнамци.

— Бяха американски марионетки. — Полковник Манг остави преспапието на бюрото си. — Изпразнете съдържанието на всичките си джобове, моля. Всичко.

Нямах друг избор, освен да се подчиня, затова извадих портфейла си и пликовете от джоба на блейзъра си, наред с химикалка, гребен, носна кърпичка и кутийка бонбони тик-так. Задържах адресите, които ми беше дал французинът.

Полковник Манг провери първо портфейла ми, в който имаше няколко долара, кредитни карти, личната ми карта на военен от запаса с чина, но без специалността ми, медицинска карта и шофьорската ми книжка, издадена от щата Вирджиния.

После се зае с нещата от джобовете на блейзъра, като почти не обърна внимание на химикалката, гребена, носната кърпичка и бонбоните. След това отвори пликовете с американски долари, виетнамски донги, пътнически чекове, самолетните ми билети и хотелските ми резервации. Проучи всичко, като си водеше бележки на един лист. Докато пишеше, каза нещо на виетнамски и Нахалния му отговори. Изглежда, ги заинтригува сумата, която носех и която се равняваше на приходите на двамата за няколко години. Явно на този свят няма справедливост, след като победеният враг може да се завърне на мястото на разгрома си, фрашкан с мангизи.

Както и да е, Нахалния ми излая нещо на виетнамски, после го повтори и това го накара да се захили. Виетнамците са още по-нетърпеливи от американците към хора, които не знаят родния им език. Опитах се да си спомня някой виетнамски израз, например „майната ти“, обаче бях уморен и нищо не ми идваше наум.

Накрая Нахалния излезе от стаята и забрави да вземе преспапието. Манг продължи да работи върху бележките си, след това вдигна поглед.

— Имате резервации за хотел „Сенчъри Ривърсайд“ в Хюе и „Метропол“ в Ханой.

Не отговорих и това като че ли го ядоса. Той запали нова цигара.

— Вземете си вещите от бюрото ми, моля — каза виетнамецът, сякаш съм го подразнил, като съм разхвърлял всичко там.

Прибрах портфейла, пликовете и другите неща по джобовете си. Забелязах, че Манг е задържал паспорта и визата ми.

— Ако сте свършили, господин полковник, искам да отида в хотела.

— Аз ще ви кажа кога и дали сме свършили, господин Бренър.

За пръв път изричаше името ми, при това не от учтивост — съобщаваше ми, че знае как се казвам, адреса ми във Виетнам, датата на заминаването ми, съдържанието на портфейла ми и така нататък.

— От резервацията ви в Хошимин до тази в Хюе има няколко дни.

— Точно така.

— Къде отивате?

— Не съм сигурен.

— Сигурно ще идете в Ан Ке.

Можеше и да ида, но не сега.

— Ако е възможно — отвърнах аз.

— Няма проблем. Част от старата ви база обаче е забранена зона и се използва от Народната армия.

— И климатизираните каравани ли?

Той не отговори на въпроса ми.

— Ан Ке не е забранен град. Но всички публични домове и салони за масаж са затворени, както и баровете, и заведенията за пушене на опиум.

— Виж това е чудесна новина.

— Нима? Значи сте доволен, че Додж Сити е затворен, така ли? Нали така наричахте онзи квартал? Построен от собствените ви архитекти.

— Никога не съм чувал за него.

На лицето на полковник Манг се изписа злобно изражение.

— Морална деградация. Затова загубихте войната.

Нямах намерение да се хвана на въдицата му, затова не отговорих.

Известно време полковник Манг продължи да ораторства за американския империализъм, ейджънт ориндж^[2], клането при Ми Лай, бомбардировките на Ханой и някои други неща, които изобщо не ми бяха известни.

Очевидно беше много ядосан и аз дори не можех да изпитам лично удовлетворение, че съм го разгневил, защото ме бе мразил още преди да вляза в кабинета му.

Спомних си съвета на господин Конуей да изразя съжаление за войната и осъзнах, че това не е било просто предложение, а настояване.

— Войната беше страшно време и за двата ни народа, но особено за виетнамците, които понесоха тежки жертви. Съжалявам за участието на моята страна във войната и най-вече за собственото ми участие. Сега съм дошъл, за да видя мирния живот на виетнамския народ. Според мен е хубаво, че се завръщат много американски ветерани, и съм убеден, че повечето са помогнали с време и пари, за да заличат раните от войната. Надявам се да съм в състояние да направя същото.

Полковник Манг, изглежда, остана доволен от кратката ми реч и кимна одобрително. Това можеше да се превърне в начало на чудесно приятелство, обаче нещо се съмнявах.

— И къде ще идете след Хюе и преди Ханой? — попита той.

Всъщност на секретна операция, но аз отговорих:

— Не зная. Вие какво ще ме посъветвате?

— Сигурно ще посетите местата на някои от битките, в които сте участвали?

— Аз бях готвач.

Виетнамецът ми се усмихна заговорнически, като че ли и двамата знаехме, че го баламосвам.

— Не ми приличате на човек, който би се задоволил да бърка манджи.

— Всъщност бях чувствителен хлапак. Прилошаваше ми дори от кръвта по свинските пържоли.

Полковник Манг се наведе над бюрото си.

— Аз съм убил много американци. Вие колко виетнамци сте убили?

Изпуснах нервите си и се изправих.

— Този разговор става мъчителен. Ще съобщя за случая в американското консулство в Сайгон и в посолството в Ханой. — Погледнах си часовника. — Вече съм тук половин час и ако ме задържите дори само минута повече, ще настоя да ми позволите да се обадя в консулството.

Полковник Манг също изгуби самообладание, скочи, удари с длан по бюрото и за пръв път ми изкрещя:

— Няма да ми предявявате искания! Аз ще ви предявявам! Искам от вас пълен маршрут на пътуванията ви в Социалистическа република Виетнам!

— Нали вече ви отговорих, нямам конкретни планове. Казаха ми, че мога да пътувам свободно.

— Аз пък ви казвам, че трябва да ми дадете маршрута си!

— Ами тогава ще си помисля. Върнете ми паспорта и визата, моля.

Полковник Манг се овладя и седна. После каза със спокоен, безизразен глас:

— Моля, седнете, господин Бренър.

Останах прав достатъчно време, за да го ядосам, след това седнах.

— Ще задържа паспорта ви и ще ви го върна, преди да напуснете Хошимин — каза той. — Тогава ще ми дадете пълен и точен маршрут от Хошимин до Хюе и от Хюе до Ханой.

— Искам паспорта си незабавно.

— Не ме интересува какво искате. — Виетнамецът си погледна часовника. — Тук сте от десет минути, това беше обичайна проверка на паспорта и визата и вече сте свободен да си вървите. — Той побутна визата ми към мен. — Можете да си я вземете.

Изправих се, прибрах визата си, оставих преспапието на бюрото му и се запътих към вратата.

Полковник Манг имаше нужда от прощален изстрел.

— Аз съм си в родината, господин Бренър — каза той, — и вие вече не сте онези, които държат оръжието.

Нямах намерение да му отговарям, обаче се замислих за гнева на тоя приятел и за явно мъчителните му военни години на взводен командир. Не съм от състрадателните, но тъй като и двамата бяхме ветерани, се опитах да се поставя на негово място.

Само че дори гневът му отчасти да бе оправдан, той нямаше никаква полза от него.

— Не смятате ли, че е време да се примирим с миналото? — попитах го.

Полковник Манг се втренчи в мен и се изправи. После заговори толкова тихо, че едва го чувах.

— Повечето ми близки и приятели загинаха от американски бомби и куршуми, господин Бренър. Почти всичките ми съученици от гимназията са мъртви. Нямам нито един жив братовчед и само един от четиримата ми братя оцеля от войната, при това с ампутиран крайник. Щяхте ли да сте в състояние да простите и забравите, ако това се беше случило с вас?

— Навярно не. Но историята и паметта трябва да покажат на следващото поколение, че омразата не бива да се увековечава.

Той се замисли над думите ми.

— Правете каквото искате в родината си. Надявам се, че тук сте научили нещо. Съветвам ви да включите в маршрута си Музея на американските военни престъпления.

Отворих вратата и излязох от стаята.

Навън стоеше Нахалния, който ми даде знак да тръгна пред него. По тесния коридор се върнах в главния терминал. Нахалния ме побутна към багажния конвейер. Прекосих пустата зала и видях куфара и сака си в краката на въоръжен войник.

Пресегнах се за куфара, но Нахалния ме хвана за ръката и ми връчи лист хартия. Взех го и прочетох ръкописния текст: „20 — такса за пристигане“.

В малкия ми пътеводител се споменаваше такса за заминаване, но имах усещането, че Нахалния е измислил таксата за пристигане. Не обичах да ме изтръскват и беше време да си върна за побутванията. Смачках листа и го хвърлих на земята.

— Не.

Това хвърли Нахалния в ярост и той започна да крещи на виетнамски и да размахва ръце. Войникът безстрастно стоеше до нас.

Взех си багажа и Нахалния не се опита да ми попречи. Дори извика „Ди ди! Ди ди мау!“, което означава „размърдай се“ и не е много любезно.

Понечих да се обърна, после ми хрумна страхотна идея, която щеше да ощастливи всички. Оставих куфара и сака на земята, бръкнах в джоба на гърдите си и извадих от плика двайсетдоларова банкнота. Показах я на Нахалния и посочих към багажа. Известно време той се бори с изкушението, като претегляше триседмичната заплата срещу достойнството си. Озърна се, после ми извика да вървя към изхода и вдигна куфара и сака. Ако се бе държал по-учтиво, щях да му посоча сгъваемата дръжка и колелцата на куфара.

Така или иначе, излязох навън във влажната гореща нощ, която вонеше на отработени газове. Едва ръмеше. До стоянката на такситата водеше покрит пасаж и неколцина души се сепнаха при вида на униформения виетнамец, който ми носеше багажа. Сигурно ме помислиха за важна клечка.

Отидохме при първото такси и шофьорът поиска да прибере куфарите в багажника, но Нахалния вече бе усвоил занаята и сам ги хвърли вътре.

Протегнах двайсетачката и той грубо я грабна от ръката ми. Прииска ми се да му смачкам с коляно ташаците, обаче това можеше да ми струва още една двайсетачка. Виетнамецът каза нещо с гаден глас, кресна на таксиметровия шофьор и се отдалечи.

Шофьорът затвори багажника, отвори задната врата и аз се вмъкнах в малката хонда. Смърдеше на цигарен дим и мухъл.

Той се метна зад волана, запали и потегли.

След няколко минути напуснахме летището и шофьорът попита на разбираем английски:

— Вие американец, нали?

— Да.

— Идва от Сеул?

— Да.

— Защо се бавили толкова дълго?

— Ескалаторът се беше повредил.

— Разпитвали ви?

— Да.

— Комунистите са лайнари.

Това ме изненада и аз се засмях.

Шофьорът извади пакет цигари от джоба на ризата си и ми го протегна през рамо.

— Цигара?

— Не, благодаря.

Той запали с кибрит, като подпираше волана с колене.

Погледнах през прозореца и установих, че градът е стигнал чак до летището. На мястото на паянтовите бамбукови колиби, които си спомнях, видях постройки, чиито стени бяха покрити с мазилка. Навсякъде имаше електрически кабели и телевизионни антени, даже няколко сателитни чинии. Вместо някогашните волски каруци по пътя имаше и много микробуси и мотопеди. Също като едно време, имаше безброй велосипеди. Друга новост бяха купищата пластмасови и хартиени боклуци край пътя.

Не очаквах да видя стария Виетнам, който в много отношения бе живописен и примитивен, но този вой на клаксони и телевизионните антени бяха малко смущаващи.

За миг се замислих за полковник Манг и стигнах до заключението, че инцидентът наистина е случаен. За нещастие моят сблъсък с властите беше изложил на риск изпълнението на задачата. Трябваше да реша дали да продължа, или да се откажа.

— Хотел? — попита шофьорът.

— „Рекс“.

— Хотелът на американски генерали.

— Наистина ли?

— Вие войник във Виетнам. Нали?

— Да.

— Знам. Возя много войници.

— Всички ли ги разпитват?

— Не. Не много. Излизат от сграда… нали знаете? Излизат… как го казвате?

— Сами? По-късно?

— Да. По-късно. Комунистите са лайнари. — Той избухна в смях, щастлив, че се е върнал на любимата си тема. — Комунистите се тъпчат с кучешки лайна.

— Благодаря. Схванах положението.

— Защо военният носи багажа ви, господине?

— Не зная. Той какво каза?

— Казва, че вие важна личност, но че сте империалистическо псе.

— Това не е много любезно.

— Вие важна личност?

— Аз съм секретар на Американската комунистическа партия.

Виетнамецът млъкна и започна да ме стрелка с поглед в огледалото.

— Майтап. Нали? Майтап? — попита той.

— Да, майтап.

— В Америка няма комунисти.

Разговорът бе забавен, обаче аз бях уморен от дългия полет и ядосан. Загледах се през прозореца. Вече бяхме в стария Сайгон и се движехме по широк, ярко осветен булевард, който според табелите се казваше „Фан Дин Фунг“. Май си спомнях, че минава покрай католическата катедрала, и наистина зърнах кулите й над ниските сгради във френски стил.

— Баща ми войник — каза моят нов приятел. — Бил американски ami. Разбира?

— Биет — отвърнах аз с една от малкото виетнамски думи, които си спомнях.

Шофьорът се обърна и погледите ни се срещнаха. Той кимна и пак се обърна напред.

— Мой баща затворник. Никога повече не го вижда.

— Съжалявам.

— Да. Гадни комунисти. Нали?

Не отговорих. Усещах, че съм повече от уморен. Бях се завърнал. Много ти благодаря, Карл.

Завихме по „Ле Лой“, главната сайгонска улица, и наближихме хотел „Рекс“.

Като пехотинец така и не успях да разгледам подробно Сайгон. Той беше забранена зона, освен за законна работа, а обикновеният войник нямаше законна работа там. Но по време на краткия си мандат като военен полицай успях да го поопозная. Навремето беше оживен град, но тъй като бе обсаден, осветлението винаги беше слабо и повечето автомобили бяха военни. На стратегически места бяха натрупани чували с пясък. Прозорците на всички ресторанти и кафенета бяха със стоманени решетки, за да обезсърчат местните партизани от Виетконг да хвърлят самоделни бомби и гранати по клиентите. Но въпреки войната градът кипеше от френетична енергия, радост от живота, когато смъртта е на две преки и краят наближава.

Този Сайгон, този Хошимин също изглеждаше френетичен, само че без военновременната психоза, която всяка нощ обземаше града. И за моя изненада навсякъде имаше светлинни реклами — „Сони“, „Мицубиши“, „Кока-кола“, „Пежо“, „Хюндай“, главно японски, корейски, американски и френски стоки. Комунягите може и да се тъпчеха с лайна, обаче пиеха кола.

Таксито спря пред „Рекс“. Шофьорът отвори багажника и слезе.

Портиерът отвори моята врата и пиколото извади куфарите от багажника.

— Добре дошли в „Рекс“, господине — на добър английски ме поздрави портиерът.

— Ето визитката ми — каза моят шофьор. — Господин Йен. Обадете ми се. Показвам ви целия град. Добър екскурзовод. Господин Йен.

Таксито струваше четири долара и аз дадох на господин Йен един долар бакшиш.

Той се огледа, за да се увери, че никой не ни слуша, и рече:

— Онзи човек на летище е от тайна полиция. Казва, че пак вижда вас. — И скочи зад волана.

Влязох в хотел „Рекс“.

Фоайето бе просторно, цялото от полиран мрамор, донякъде във френски стил, с кристални полилеи. Навсякъде имаше саксии с растения и климатикът работеше. Беше много по-приятно, отколкото в кабинета на полковник Манг. Забелязах също украса за празника Тет, който помнех от 1968-а и 1972-ра. Имаше много цъфнали клони от плодни дървета, поставени в големи вази, и високо кумкуатово дърво в средата на фоайето.

Имаше няколко души, но по това време — минаваше полунощ — бе съвсем тихо.

Отидох на рецепцията и една красива млада виетнамка с табелка, на която пишеше „Лан“, ме посрещна, взе резервацията ми и поиска паспорта ми. Дадох й визата си, тя се усмихна и отново поиска паспорта ми.

— Взеха го от полицията — казах й.

Милата й усмивка помръкна.

— Съжалявам, трябва ни паспорт, за да ви регистрираме.

— Ако не ме регистрирате, откъде полицията ще знае къде съм? Дадох този адрес.

Логиката ми я впечатли и тя отиде при телефона, поговори с някого, върна се и каза:

— Ще се наложи да задържим визата ви, докато се регистрирате.

— Добре. Само да не я изгубите.

Лан започна да пише на японската клавиатура на компютъра си.

— Сега е активният сезон. Наближава Тет и времето е подходящо за туристи.

— Горещо и влажно.

— Сигурно идвате от студена страна. Ще свикнете. Друг път гостували ли сте в нашия хотел?

— През седемдесет и втора на няколко пъти съм минавал от тук.

Тя ме стрелна с поглед, но не отговори. После ми намери луксозен апартамент за сто и петдесет долара на вечер, подаде ключа на пиколото и каза:

— Приятно прекарване, господин Бренър. Моля, съобщете на портиера, ако имате нужда от нещо.

Имах нужда от паспорта си и от мозъчен преглед, обаче отвърнах:

— Благодаря. — Не биваше да се обаждам на никого, за да съобщя за пристигането си. Някой щеше да се обади в хотела, което навярно вече бяха направили и сега се чудеха защо още ме няма.

— Чук мунг нам мои — каза ми Лан. — Честита Нова година.

Почти бях забравил виетнамски, но някога бях имал прилично произношение и успях да я имитирам.

— Чук мунг нам мои.

Тя се усмихна.

— Браво.

Последвах пиколото към асансьорите. Повечето виетнамци са приятни хора, учтиви, добродушни и услужливи. Обаче под ведрата, усмихната будистка външност се крие избухлив нрав.

Така или иначе, качихме се с асансьора на шестия етаж и по широкия коридор стигнахме до голяма врата. Пиколото ме въведе в хубав апартамент с дневна, изглед към улица „Ле Лой“ и слава Богу, бар. Дадох му един долар бакшиш и той си тръгна.

Първо отидох на бара и си направих „Чивас“ със сода и лед. Беше точно като на почивка, като изключим историята на летището и факта, че всеки момент можеше да ме арестуват без или с основание.

Стаята бе декорирана в стил, който наричам „френски бардак“, но беше голяма и имаше душ. Отворих куфара си на шкафчето за багаж и установих, че съдържанието му е в пълен хаос. Същото се отнасяше за сака ми.

Освен това копелетата бяха взели ксерокопията на паспорта и визата ми. Сигурно нямаха ксерокс. Обаче не липсваше нищо друго и трябваше да отдам дължимото на полковник Манг и неговите маймуни за честността и професионализма, въпреки че Нахалния се беше опитал да ме изтръска с двайсетачка. Всъщност щях да съм по-спокоен, ако полковник Манг бе просто ченге и беше искал да спечели някой и друг долар — само че той не бе такъв и това малко ме тревожеше.

Закачих дрехите си в гардероба, подредих си багажа, съблякох се и влязох под душа. В измъчения ми от дългия полет мозък постоянно се носеше оная тъпа песен „Тайният агент“, после няколко мелодии от филми за Джеймс Бонд.

Излязох от банята и се изсуших. Бях възнамерявал да се поразходя из града, но едва си държах очите отворени. Строполих се на леглото и захърках още преди да успея да угася лампата.

За пръв път от много години сънувах войната — сражение с гърмежи на М-16, АК-47 и ужасния грохот на картечница.

Събудих се посред нощ, облян в студена пот. Направих си двоен скоч, седнах на фотьойла, гол и зъзнещ, и се загледах в изгрева над река Сайгон.