Нелсън Демил
На север (17)

15.

Събудих се преди разсъмване и изпих два аспирина и една противомаларична таблетка.

Бях решил да облека същите дрехи, които носех при първата си среща с полковник Манг: панталон цвят каки, син блейзър и синя риза. Ченгетата обичат да виждат заподозрените всеки път в еднакви дрехи — обяснението е от психологически характер и е свързано с инстинктивната негативна реакция на полицаите към хора, които променят външния си вид. Облеклото ми беше запечатано в малкия мозък на полковник Манг и ако имах късмет, двамата никога повече нямаше да се срещнем.

Прибрах преспапието в сака си, за да го подаря на Сюзан в знак на благодарност. Докато оглеждах стаята, мобилният телефон в джоба ми иззвъня. Натиснах бутона.

— Семейство Уебър.

Тя се засмя.

— Добро утро. Как спа?

— Добре, като се изключи нощният чай лонг ронг под прозореца ми и „Танцът на валкириите“ в главата ми.

— И тук беше същото. Имам малко махмурлук. — И прибави: — Извинявай, ако съм била малко сълзлива.

— Не се извинявай.

Тя премина към работа.

— Добре, всяко такси знае къде е имиграционната полиция. Всъщност се намира в министерството на държавната сигурност. Остави си петнайсет минути заради часа пик. Не задържай таксито — те не обичат да висят около тази сграда.

— Полковник Манг може да ми предложи да ме върне обратно в „Рекс“.

— Наистина може да го направи, ако иска да види някакъв билет за Натранг. Но най-вероятно ще поиска да се явиш в имиграционната полиция в Натранг.

— Ако все пак дойде в „Рекс“, светкавично изчезни.

— Ще видим какво ще се случи.

— Радваш ли се, че се забърка в това? — попитах я.

— По-добре е, отколкото да ходиш на работа. Добре, имам имейл от туристическата агентка, в момента работи по въпроса за пътуването ти до Натранг. Остави мобифона ми на рецепцията и аз ще си го взема, щом дойда.

— Ясно.

— Сега за полковник Манг — опитай се да не го ядосваш. Кажи му, че си бил в тунелите на Ку Чи и вече изпитваш уважение към антиимпериалистическата борба на народа.

— Майната му.

— Когато отидеш в министерството на държавната сигурност, потърси отдел „В“ — това е имиграционната полиция. Стой надалеч от „А“ и „Б“, иначе може никога повече да не те видим. — Май не се майтапеше.

— Ще те упътят до чакалнята — продължи Сюзан, — после ще те повикат, но не по име. Във Виетнам първи влизат по-възрастните хора, така че ще те повикат пръв. Ще отидеш в друга стая и човекът там ще те попита какво искаш. Ще се държи гадно. Повечето хора ходят там, защото са ги заловили с изтекла виза, искат удължаване на визата, разрешение за работа или постоянно пребиваване. Банални неща.

Това не обясняваше причината да ме повикат там, но не го отбелязах.

— Ти имаш среща, затова питаш гадния тип за полковник Манг. Полковник на виетнамски е „дай-та“. Питай за дай-та Манг. Дай на гадния тип нещо, на което е написано името ти.

— Всичко с името ми е при тях.

— Дай му шофьорската си книжка, сметката от хотела или нещо друго. Поради характера на работата си, те би трябвало да знаят чужди езици, но не е така, а не искат да изглеждат глупави. Затова ги улесни.

— Ти ходила ли си в това министерство?

— Три пъти, откакто съм тук. После в службата ми казаха да престана да отговарям на призовките им. Така и постъпих и сега те на всеки няколко месеца идват в офиса ми или вкъщи.

— Защо?

— За документи, въпроси и бакшиш. Те му викат бакшиш, като че ли ми правят услуга. Обикновено се избавям от тях за десетина минути и с десетачка. Но не предлагай пари на полковник Манг. Той е полковник и има вероятност да е верен и чист партиец. Може да те арестуват за предлагане на подкуп, което е най-големият майтап в тази страна, защото обикновено те арестуват, когато не даваш подкуп.

— Ясно.

— Но ако поиска пари, дай му ги. Обичайният откуп за паспорт и виза е петдесетак. Не искай разписка.

Обмислих думите й и разговора си с полковник Манг на летището. Бях почти сигурен, че виетнамецът не иска пари.

— Някои от тези хора са просто продажни бивши южновиетнамски ченгета, успели да останат в комунистическата полиция — продължи Сюзан. — Обаче други са северняци, обучени от КГБ, и все още мислят по кагебистки. Освен това колкото по-висок е чинът, толкова по-малка е вероятността да са корумпирани. Внимавай с полковник Манг.

— Ясно. — А това повдигаше въпроса как изобщо съм извадил късмета да се срещна с полковника.

— Изглеждаше ли достатъчно възрастен, за да е участвал във войната? — попита тя.

— Той отлично помни войната.

Сюзан замълча за няколко секунди.

— Може би ще успеете да превърнете общите си преживявания в нещо хубаво.

— Да. Виж, не отивам там, за да се сприятелявам с този човек — просто си искам документите и си тръгвам.

— Но не искаш да те изхвърли от страната.

— Не. Той също няма намерение да го направи. Днес не си заминавам за вкъщи, заминавам за Натранг или за затвора, така че бъди готова да пратиш съответния факс на моите хора.

— Разбирам.

— Нещо друго?

— Не, това май е всичко. До скоро.

— Добре… виж, Сюзан… ако не се видим по-късно… благодаря ти…

— До скоро. Чао.

Затворих, изключих мобилния телефон и го прибрах в джоба на блейзъра си.

Събрах си багажа и го смъкнах във фоайето. Отидох на рецепцията и видях, че една от служителките е Лан, същата виетнамка, която ме бе посрещнала. Дадох й ключа от стаята си.

— Заминавам си.

Тя затрака на компютъра си.

— А, да, господин Бренър. Аз ви регистрирах.

— Да.

— Приятно ли прекарахте?

— Много. Разгледах тунелите в Ку Чи.

Лан сбърчи лице и не отговори. Докато разпечатваше сметката, ме попита:

— Можем ли да ви помогнем с нещо в плановете ви за пътуване?

— Да, можете. Трябва да отида в имиграционната полиция, за да си взема паспорта. Нали си спомняте тази история?

Виетнамката мълчаливо кимна.

— Затова ще оставя багажа си тук и ако имам късмет — ба ба ба — скоро ще се върна, за да го взема.

Тя отново кимна и ми подаде сметката.

— Стаята ви беше предплатена. Как ще уредите извънредните разходи?

Прегледах разпечатката и ми се прииска да й обясня, че не са ми духали в стаята за масаж, въпреки големия бакшиш. Но вместо това отговорих:

— Ще платя, когато се върна с паспорта и визата си, за да си взема багажа.

Лан се замисли за миг.

— Както желаете.

Сигурно е трудно да управляваш четиризвезден хотел в тоталитарна държава. Искам да кажа, гостите ти безследно изчезват, полицията идва да претърсва стаите и разстройва камериерките и има толкова много подслушвателни устройства, че не можеш да направиш резервация за вечеря, без да попаднеш на някое ченге.

Подадох на Лан мобилния телефон на Сюзан.

— Скоро ще дойде да си го вземе една млада дама, американка. Моля ви, погрижете се да го получи.

— Разбира се.

Извадих преспапието от сака си и й го връчих.

— Дайте й и това и й кажете, че й благодаря.

Лан разгледа преспапието, ала не каза нищо. Може да й приличаше на купчина боклук около порутена сграда.

Тя извика на пиколото, което ми даде две квитанции за багажа и получи в замяна един долар.

— Благодаря, че ни гостувахте — каза Лан. — Портиерът ще ви повика такси.

Излязох на тротоара и се появи такси. Обърнах се към портиера.

— Кажи на шофьора, че трябва да отида в полицията, министерството на държавната сигурност. Биет?

Той се поколеба за миг, после, докато се качвах, каза нещо на шофьора.

Потеглихме и се насочихме на запад по улица „Ле Лой“.

Минахме през квартал, в който като че ли бяха събрани всички евтини хотели и гостилници в Сайгон. Беше пълно с млади пътешественици от всички раси, момчета и момичета, потеглили на голямо приключение — преживяване, съвсем различно от моето на същата възраст, когато и аз като тях носех раница.

Таксито зави и продължи по улица, която се казваше „Нгуен Трай“. Погледнах си часовника: осем без пет.

Отбихме и спряхме до триетажна постройка с мръсножълта мазилка, отдалечена от улицата и оградена със стена. Шофьорът я посочи, аз му платих и слязох на тротоара. Той незабавно потегли.

Сградата бе голяма и изглежда, представляваше част от по-обширен комплекс. На пилон пред нея се вееше червено знаме с жълта звезда.

Отвореният портал се охраняваше от двама въоръжени полицаи, но когато минах помежду им, те не ме спряха. Никой не идва неканен на такова място.

Прекосих малкия преден двор и влязох във фоайето.

Озовах се пред висока орнаментирана маса, вероятно останала още от французите. Зад нея седеше униформен мъж и аз му казах:

— Имиграционна полиция.

Той ме изгледа продължително, после ми подаде зелен хартиен квадрат с буквата „В“ и посочи наляво.

— Върви.

И аз тръгнах, като си мислех: „Върви право в затвора. Не минавай през старта“.

Закрачих по широк коридор с врати от двете страни и през прозореца на едно открито помещение видях голям вътрешен двор. Министерството на държавната сигурност очевидно бе голямо и важно, и имаше много работа. Не се съмнявах, че дворът се е използвал за екзекуции по време на французите, а може би и при южновиетнамците и комунистите.

Видях униформени ченгета и зле облечени чиновници с дипломатически куфарчета. Всички ме зяпаха подозрително, обаче с помощта на зеления пропуск стигнах до края на коридора, където имаше врата с надпис „В“. Над вратата пишеше „Фонг куан ли нгу-ои нуок нгоаи“. Зная, че „нуок“ означава „вода“, а „нгоаи“ е „чуждестранен“, поне според номерата на мотопеда на Сюзан. Значи това министерство или внасяше чуждестранна вода, или тук трябваше да се явяват чужденците от отвъд океана. Заложих на втория превод, влязох и се озовах в средно голяма чакалня. Вътре имаше двайсетина пластмасови стола и нищо друго. Нямаше нито прозорци, нито вентилатори, само вентилационни шахти близо до тавана. Освен това нямаше пепелници, ако се съдеше по пръснатите навсякъде по плочките на пода фасове.

Четири стола бяха заети от млади туристи, които бяха оставили раниците си на пода. Три момчета и едно момиче. Погледнаха ме, после се върнаха към разговора си.

Седнах. На едната стена имаше голям плакат, изобразяващ презерватив с лице, ръце и крака, който носеше меч и щит. От меча висеше думата „СПИН“, а на самия презерватив пишеше „ДА“.

На друга стена висеше постер, на който се прегръщаха виетнамка и бял. Английският надпис гласеше: „СПИН убива“.

Точно срещу мен имаше плакат на Хо Ши Мин, заобиколен от щастливи селяни и работници, а до него пишеше: „Да не предизвиква големи безредици и без радио“. Това загадъчно съобщение се повтаряше на няколко езика и се надявах да означава нещо поне на един от тях.

В стаята влязоха още няколко души, предимно младежи, но след това се появи виетнамска двойка на средна възраст и аз предположих, че трябва да са виеткиеу с визов проблем.

Младежите си приказваха на английски с различен акцент — от американски и австралийски до европейски. Чух израза „мама му стара“, произнесен по шест различни начина.

Освен това, доколкото успях да разбера, повечето от тия хлапетии искаха удължаване на визите, но някои си търсеха документите, които официално бяха задигнати от полицията. Никой не изглеждаше особено обезпокоен. Двамата виетнамци обаче имаха уплашен вид и явно се удивляваха на безгрижните туристи. Интересно.

Беше осем и десет и реших да почакам още десет минути преди да започна да предизвиквам големи безредици без радио.

След няколко минути влезе мъж в зелено-кафява униформа и се огледа. Видя ме и ми даде знак да го последвам. Голяма работа е да си стар в будистка страна.

Излязохме в коридора и влязохме в друга стая от отсрещната страна.

Зад бюрото седеше униформен офицер с пагони и пушеше.

— Кой вие? Защо тук? — попита ме той.

Това трябва да бе гадният. Погледнах го в очите и отговорих на бавен, елементарен английски:

— Аз — потупах се по гърдите — тук за среща с дай-та Манг. — Посочих часовника си. — Среща. — После му подадох сметката от хотела. Не исках да му давам шофьорската си книжка, защото тия глупаци вече бяха прибрали достатъчно от официалните ми документи и си представях как се оказвам на улицата без никакво доказателство кой съм, освен монограма на носната ми кърпичка.

Във всеки случай униформеният явно се задоволи със сметката, която разглежда няколко секунди. След това се зачете в лист хартия и изглежда, се опита да открие името ми. Пепелта на цигарата му се откъсна и падна върху сметката. Огледах се за пожарогасител или знак за авариен изход.

Накрая Гаднярски вдигна поглед и каза нещо на онзи, който ме беше довел, размаха сметката като недоволен гост на хотел, другият я взе и ми даде знак да го последвам. А ние се оплакваме от грубите държавни служители.

Последвах го по дългия прав коридор като се чудех дали ясно съм обяснил какво искам, или са решили, че събирам неплатени сметки от „Рекс“ и търся неизправен платец на име Манг. До този момент не бях съзнавал колко полезно е присъствието на Сюзан.

Така или иначе, униформеният спря и почука на врата, която носеше номер шест. Отвори я, но ми даде знак да остана навън. Влезе, чух го да разговаря, после излезе и ми посочи да вляза.

Озовах се в малка стая без прозорци. Полковник Манг седеше зад дървена маса, на която имаше вестник, дипломатическо куфарче, чайник, чаша, пепелник, преливащ от угарки, и моята хотелска сметка. Това очевидно не бе неговият кабинет, който най-вероятно се намираше в отдел „А“. Това беше стая за разпити.

— Седнете — каза виетнамецът. Седнах на дървения стол срещу него.

Полковник Манг изглеждаше също толкова неприятен, колкото го помнех от летището. Тесните очи, високите скули, презрително свитите тънки устни и опънатата кожа му придаваха вид на човек, претърпял поне шест пластични операции. Гласът му също ме дразнеше.

Той се престори, че разглежда документите на масата, после вдигна очи.

— Значи сте ми донесли маршрута си.

— Да. А вие сте ми донесли паспорта и визата, която сте взели от хотела.

Полковник Манг дълго ме наблюдава.

— Маршрутът ви — накрая каза той.

— Днес заминавам за Натранг — отвърнах аз. — Ще остана там четири-пет дни, след това отивам в Хюе.

— Нима? А как ще пътувате до Натранг?

— Помолих една туристическа агентка да ми уреди транспорт. Билетът ще ме чака в „Рекс“.

— Значи не можете да ми покажете билет, така ли?

— Не.

— Но може да пътувате и с автомобил.

— Възможно е.

— В такъв случай трябва да минете през „Видотур“, официалната туристическа агенция. Това е единственият законен начин да пътувате с автомобил и шофьор във Виетнам. Нямате право да наемате частна кола.

— Сигурен съм, че моята туристическа агентка го знае.

— Знаят го. Но невинаги спазват това правило. Ако пътувате с автомобил, трябва да минете през „Видотур“ и да им кажете да се обадят тук, за да съобщят името на шофьора и номера на автомобила.

— Звучи напълно разумно. — Добрата вест, изглежда, бе, че съм свободен да замина за Натранг. Лошата вест беше, че съм свободен да замина за Натранг.

— Как се казва тази туристическа агентка? — попита ме полковник Манг.

— Не зная.

— Как така не знаете?

— Помолих един познат американец в Хошимин да ми помогне.

— Нима? И кой е този ваш познат американец?

— Бил Станли от „Банк ъв Америка“.

Полковник Манг се поколеба за миг, после си отбеляза името. Бил Станли вече имаше нещо общо с Шийла О'Конър, която в един друг живот бях изпортил на отец Бенет. Понякога се налага да изпортиш някого, обаче никога приятел. И винаги, когато можете, избирайте възпитаници на добри университети.

— Откъде познавате този човек? — продължи виетнамецът.

— Заедно учихме в Принстън. В колежа.

— Аха… и казвате, че работи в „Банк ъв Америка“, така ли?

Кой знае защо, това ме изпълни с лошо предчувствие.

— Нали точно това казах?

Полковник Манг кимна.

— Осведомете туристическата си агентка, че още тази сутрин трябва да се обади по телефона тук и да ме потърси.

— Защо?

— Задавате много въпроси, господин Бренър.

— Вие задавате много въпроси, полковник Манг.

Това го ядоса, обаче полковникът запази самообладание.

— Вие сте човекът, който повдига въпросите в ума ми.

— Напълно съм откровен и ви оказвам съдействие.

— Ще видим.

Не отговорих.

— Кажете на туристическата си агентка да ми се обади — повтори полковник Манг. — Къде ще отседнете в Натранг?

— Засега нямам резервация.

— Трябва да имате адрес.

— Ще имам адрес, когато отида там.

— Защо искате да отидете в Натранг?

— Препоръчаха ми го като най-хубавия плаж в Югоизточна Азия.

Това, изглежда, достави удоволствие на дребния копелдак.

— Наистина е така. Но вие не сте били толкова много път само за да отидете на плаж.

— През хиляда деветстотин шейсет и осма ходих там.

— А, да, там ходеха на почивка войниците.

Не отговорих.

Междувременно виетнамецът палеше цигара от цигара и в стаята не можеше да се диша от дим, да не споменавам за влагата и вонята на пот, която може и да бе моя.

Полковник Манг си отбеляза още нещо.

— Когато пристигнете в Натранг, ще се явите в имиграционната полиция и ще им дадете адреса си. Ако не си намерите квартира, трябва да ги осведомите. — Той ме погледна. — Те ще се погрижат да ви намерят къде да спите.

Помислих си, че има предвид затвора, обаче виетнамецът продължи:

— Те имат известно влияние в хотелите. — И се усмихна.

— Убеден съм. Благодаря за помощта, полковник Манг, не искам повече да ви задържам.

Той ме изгледа гадно и каза:

— Аз съм човекът, който ви задържа, господин Бренър. — Отпи глътка чай. — Как възнамерявате да пътувате от Натранг до Хюе?

— Зависи какъв транспорт ще си уредя.

— Трябва да осведомите имиграционната полиция в Натранг за начина си на пътуване.

— Те могат ли да ми помогнат с транспорта?

Изглежда, сарказмът ми му убегна, защото отговори:

— Не. — После ме погледна и зададе големия въпрос. — От напускането на хотела в Хюе до резервацията за „Метропол“ в Ханой имате пет дни. Какво възнамерявате да правите през това време?

Ами, трябваше да отида в Там Ки на секретна операция, обаче всъщност ми се искаше да отида във Вашингтон и да строша врата на Карл.

— Господин Бренър?

— Ще попътувам по крайбрежието до Ханой с влак или автобус.

— От неделя нататък четири дни няма да има влакове. Автобусите са неподходящи за чужденци.

— Така ли? Ами тогава ще наема кола и шофьор. Чрез „Видотур“, разбира се.

— Защо искате да пътувате по суша, а не със самолет?

— Реших, че на път за Ханой ще мога да видя бившия Северен Виетнам.

— Какво ви интересува?

— Как живеят хората. Техните обичаи и начин на живот.

Той се замисли за миг, после каза:

— Цели десет години народът на север страдаше и умираше от американски бомби и снаряди от вашите кораби. Препоръчвам ви да разгледате тунелите на Вин Мок — жителите на този морски град цели седем години живяха в тях по време на американските бомбардировки. Тези хора може да не ви се сторят толкова дружелюбни, колкото в бившата американска марионетна държава.

От полковник Манг можеше да излезе страхотен екскурзовод.

— Ами, тогава искам да се поуча от всичко това.

Той, изглежда, обмисляше думите ми. Ако бях на негово място нямаше да притискам Пол Бренър за непълнотата на маршрута от Хюе до Ханой. Защото ако Пол Бренър замисляше нещо, най-вероятно щеше да го извърши през тези дни. Накрая Манг ме погледна.

— Свободен сте да пътувате на север от Хюе до Ханой по всички законни начини.

Очите ни се срещнаха. И двамата знаехме, че се баламосваме.

Полковник Манг си записа още някои неща и въпреки че съм обучен да чета наопаки, не мога да чета на виетнамски и откъм нормалната страна.

— И в Хюе ще обиколите местата в околността, където сте служили — каза той. — Нали?

— Възнамерявам за един ден да отскоча до Куанг Три, за да видя старата си, база.

— В такъв случай ще се разочаровате — отвърна виетнамецът. — Град Куанг Три вече не съществува. Там има само село и в района няма следи от някогашните американски бази. През седемдесет и втора американските бомби унищожиха всичко.

Не отговорих.

— В Хюе се явете в имиграционната полиция — продължи полковник Манг, отпусна се назад, запали нова цигара и се вторачи в мен през дима. — Е, как прекарахте в Хошимин?

Тъй като не исках пак да го ядосвам заради имената на градовете, отговорих:

— В Хошимин посетих много интересни места. Послушах съвета ви и отидох в Музея на американските военни престъпления.

Това, изглежда, не го изненада особено, което ме накара да се зачудя дали са ме следили.

— На снимките видях какво се е случило с южновиетнамските войници и планинците, които не са оставили оръжието след капитулацията — продължих аз. — Платили са висока цена, докато просто е трябвало да отидат в превъзпитателните лагери като няколко милиона други и да излязат от там по-щастливи и по-добри граждани на Социалистическата република.

Ентусиазмът ми явно не убеди особено полковник Манг. Може да сгъстявах краските, обаче нямах основание да престана.

— Вечерях в ресторанта на покрива на „Рекс“, където са се забавлявали американските генерали, докато техните войници се сражаваха и умираха в оризищата и джунглите.

Погледите ни отново се срещнаха. Ако му сечеше пипето, от хотелската ми сметка той вече знаеше къде съм вечерял и че не съм бил сам, освен ако не ям много. Обаче полковникът просто втренчено ме гледаше.

— В неделя разгледах някогашния президентски дворец, където Диен и Тиеу са живели като императори, докато техните войници и народ са страдали и умирали.

Отново не можех да съм сигурен дали вече не го знае. Реших, че прекалено се доверявам на ефикасността на полицейската държава.

— Всичко, което видях и научих, много ме впечатли — заявих аз, като че ли бях затворник в превъзпитателен лагер и се стремях да се измъкна.

Полковник Манг слушаше, докато му излагах преживените мигове на откровение. Накрая кимна. Изглежда, ми вярваше. Ако си бях купил ония хошимински сандали, щях да вдигна крака на масата, обаче явно се справях добре и без реквизит.

— В неделя отидох да разгледам тунелите в Ку Чи — продължих разказа си аз.

Той се наведе напред.

— Наистина ли? Ходили сте в тунелите, така ли?

Полковник Манг се усети, че предишната му безизразност се е заменила с искрена изненада.

— Как стигнахте до Ку Чи?

— С туристически автобус. Беше поразително. Двеста километра тунели, изкопани под носа на южновиетнамските и американските армии. Как са скрили толкова много пръст, за Бога?

— Хиляди верни селяни малко по малко изхвърляха пръстта в реки и кратери от бомби — отговори на реторичния ми въпрос той. — Всичко е възможно, когато хората работят задружно.

— Разбирам. Е, всичко беше много поучително и определено промени представите ми за войната. — „А сега е време да се чупя от тук.“

Полковник Манг помълча, после ме попита:

— Защо пътувате сам?

— Защо ли? Защото не успях да открия някой, който да дойде с мен.

— Защо не се присъединихте към някоя група ветерани? Има организирани пътувания на хора, които са преживели едни и същи неща през войната.

— Чувал съм, но исках да дойда по време на Тет и взех решение да пътувам в последния момент.

Виетнамецът отново погледна визата ми.

— Датата е отпреди десет дни.

— Да. Реших го в последния момент, нали ви казах.

— Американците обикновено подготвят плановете си за месеци напред.

Явно това бе привлякло вниманието на служителя от паспортния контрол. Дължах на Карл ритник по ташаците.

— Пенсионер съм. Просто ходя където пожелая и когато пожелая.

— Нима? И все пак паспортът ви е издаден преди няколко години и в него няма визи и гранични печати.

— Пътувам в Съединените щати и Канада.

— Разбирам. Значи това е първото ви пътуване отвъд океана, така ли?

— Откакто е издаден този паспорт.

— Аха.

Полковник Манг ме измери с един от ония погледи, които предполагат, че е смутен от някаква непоследователност в отговорите ми.

— Женен ли сте?

— Това е личен въпрос, полковник Манг.

— Няма лични въпроси.

— Там, откъдето идвам, има.

— И можете да откажете да отговорите на въпрос на полицай, така ли?

— Точно така.

— И какво ще се случи, когато откажете да отговорите?

— Нищо.

— Чувал съм, но не го вярвам.

— Ами идете в Щатите и гледайте да ви арестуват.

Това не му се стори смешно. Той започна да рови из документите на масата и аз не забелязах паспорта си.

— Видели сте много проститутки в Хошимин. Нали така?

— Възможно е.

— Те обслужват чужденците. Виетнамците не ходят по проститутки. Във Виетнам проституцията е забранена. Видели сте караоке барове и салони за масаж. Видели сте да се продават наркотици и сте видели страшно много повлиян от Запада упадък. Мислите си, че полицията е изгубила контрол, че революцията се е покварила. Нали така?

— Да.

— Има два града, които заемат едно и също време и място — осведоми ме полковник Манг. — Сайгон и Хошимин. Оставяме Сайгон да съществува, защото засега е полезен. Но някой ден няма да го има.

— Струва ми се, че чуждите капиталисти няма да се съгласят с вас, полковник Манг.

— Възможно е. Но и те са тук само докато ние им позволяваме. Когато настъпи моментът, ще ги изтръскаме, както куче се изтръсква от бълхите.

— Не бъдете толкова сигурен.

Отговорът ми изобщо не му хареса и той продължително ме изгледа. После отново промени темата.

— По пътя може да видите разрушенията, за които са виновни вашите войски, господин Бренър, и които все още не са възстановени.

— Струва ми се, че за разрушенията са виновни и двете страни. Това се нарича война.

— Не ме поучавайте, господин Бренър.

— Не обиждайте интелекта ми, полковник Манг. Зная какво е войната.

Той не обърна внимание на думите ми и продължи лекцията си:

— Сега ще видите една мирна страна, за пръв път от сто години управлявана от виетнамския народ.

Бедният полковник Манг. Той бе истински патриот и се опитваше да се примири с хората в Ханой, които продаваха страната на „Кока-кола“, „Сони“ и „Креди лионез“. Това наистина трябваше да е горчив хап за стария боец, отдал младостта и семейството си за каузата. Подобно на повечето войници, сред които и аз, той не разбираше как политиците са способни да предадат извоюваното с кръв. Почти изпитвах съчувствие към него и ми се искаше да му кажа: „Ей, приятел, всички ни прекараха — теб, мен и убитите ни познати, на всички ни го нахлузиха. Обаче трябва да го преглътнеш. Дойде новият световен ред“. Вместо това отговорих:

— Нямам търпение да видя новия Виетнам.

— Нима? И какво ще изпитате, когато посещавате местата на някогашните си сражения?

— Аз бях готвач. Но и да бях истински боец, пак нямаше да имам представа какво ще изпитам, преди да стигна на мястото на битката.

Той кимна и след няколко секунди каза:

— Когато пристигнете в Ханой, пак ще се явите в имиграционната полиция.

— Защо? Заминавам си на другия ден.

— Може би. Може би не.

Наведох се към него.

— Първата ми спирка в Ханой ще е американското посолство.

— Нима? И с каква цел?

— Оставям на вас да се сетите.

Полковник Манг се замисли за миг.

— Свързахте ли се с консулството си тук?

— Чрез моя познат в града съобщих за присъствието си в Хошимин, за проблема на летището, за това, че са ми взели паспорта, и датата на пристигането си в Ханой. — После прибавих: — Моят познат вече се е свързал с американското посолство в столицата.

Полковник Манг не отговори.

Харесваше ми темата за американското посолство, затова продължих:

— Според мен е чудесно, че Вашингтон и Ханой установиха дипломатически отношения.

— Нима? Аз не смятам така.

— Аз пък смятам. Време е да погребем миналото.

— Още не сме погребали всички мъртви, господин Бренър.

Прииска ми се да му кажа, че зная как комунистите са изровили с булдозери южновиетнамските военни гробища, но вече и без това го бях ядосал достатъчно.

— Ако в страната нямаше американски дипломати, на кого щях да се оплача от вашето поведение?

Той се усмихна, после отвърна:

— Много повече ми харесваше, както си беше след хиляда деветстотин седемдесет и пета.

— Убеден съм. Но сега живеем в нов свят и е Нова година.

— Дадохте ли на своя познат маршрута си, господин Бренър? — без да обръща внимание на думите ми, попита полковник Манг.

— Да.

Виетнамецът отново се усмихна.

— Добре. Значи, ако претърпите злополука по пътя и не се появите в Натранг, Хюе или „Метропол“ в Ханой, вашето посолство и полицията ще могат да участват в издирването ви.

— Нямам намерение да претърпявам никакви злополуки, но ако все пак ми се случи нещо, от посолството ни ще знаят къде първо да ме търсят.

На полковник Манг, изглежда, му хареса фината размяна на заплахи. Струва ми се, че оценяваше достойнствата ми. Освен това вече започваше да подозира, че с него сме от един и същи бранш. И бях почти убеден, че е няколко стъпала по-високо от имиграционен полицай и че мястото му не е в тоя жалък кабинет в отдел „В“, пълен с млади туристи и реклами на презервативи. Истинското място на полковник Манг беше в отдел „А“ или „Б“. Играта с отдел „В“ целеше да успокои заподозрения и да го направи непредпазлив. А що се отнасяше до осведомяването на нашето посолство или Карл, те не бяха толкова загрижени за имиграционната полиция, колкото щяха да са за тайната и националната.

Във всичко това се криеше известна ирония и симетричност — аз не бях бивш готвач, нито турист и полковник Манг не бе имиграционно ченге. И нито един от двама ни нямаше да бъде номиниран за Оскар за най-добър актьор.

— Вижте, господин полковник — казах аз, — трябва да се прибера в хотел „Рекс“, иначе може да изпусна превоза си. Благодаря за съветите и отделеното време.

Виетнамецът се престори, че не ме чува, и погледна хотелската ми сметка.

— Много скъпа вечеря — отбеляза той. — Сам ли бяхте?

— Не.

Манг не ми зададе повече въпроси и не поиска пари. Написа нещо на лист евтина хартия, взе един гумен печат от масата и го подпечата.

— Показвайте този документ в имиграционната полиция навсякъде, където ходите. — Полковникът ми подаде листа, хотелската сметка, паспорта, визата и друго хартиено квадратче с буквата „В“, само че този път жълто. — Занесете този пропуск направо на служителя на входа на сградата. — Той се усмихна. — И да не го изгубите, господин Бренър, иначе никога няма да напуснете това място.

Полковник Манг имаше известно чувство за хумор, извратено, но поне се опитваше. Изправих се.

— Беше ми много интересно, но не искам да ви се натрапвам.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Ако се отклоните от маршрута си, осведомете най-близката имиграционна полиция. Довиждане.

— И ви благодаря, че върнахте сувенира ми в хотела — казах аз.

— Това е всичко, господин Бренър.

Не успях да устоя.

— Чук мунг нам мои.

— Вървете си, преди да съм променил решението си.

Виж, това не биваше да се случва. Тръгнах си.

В коридора не ме чакаше никой, затова просто се върнах във фоайето сам. Дадох жълтия си пропуск на служители и той ми посочи изхода.

— Върви.

Тръгнах. Министерството на държавната сигурност беше нещо като слаба имитация на Оруеловото Министерство на любовта, само че тук осезаемо присъстваше полицейската власт, усещане за натрупан десетгодишен страх, заплахи, разпити, кръв, пот и сълзи.

Напуснах сградата и излязох на слънце. Както ме бе предупредила Сюзан, наблизо не се мяркаха таксита и трябваше да извървя една пряка преди до мен да спре кола. Качих се и казах:

— Хотел „Рекс“.

Потеглихме. Погледнах документа, който ми беше дал полковник Манг. Имаше дълго изречение на виетнамски плюс името „Пол Бренър“. Познах и думата „ми“ — „американец“. Полковникът се бе подписал с цялото си име, което беше Нгуен Куи Манг, следвано от чина му, дай-та. Тия Нгуен бяха навсякъде. Така или иначе, печатът представляваше червена звезда с няколко думи, сред които „фонг куан ли нгуои нуок нгоаи“. Прибрах листа в джоба си. Бях бесен, че трябва да мъкна със себе си бележка от ченгетата.

Минаваше девет. След десет минути бях в „Рекс“.

Влязох във фоайето и видях Сюзан Уебър да седи на стол с лице към вратата. Носеше морскосин памучен панталон, спортни обувки и жълто-кафява памучна риза с навити ръкави. Тя ме забеляза, изправи се и бързо се запъти към мен, като че ли бяхме любовници и имахме среща.

Нито един от двама ни не искаше да е прекалено драматичен, затова само се хванахме за ръка, без да се прегръщаме или целуваме.

— Как мина? — попита Сюзан.

— Чудесно. Свободен съм да замина. Какво става с билета?

— Имаш билет за влака за Натранг.

— Страхотно. Ти си върхът.

— Само че билета още го няма, а влакът тръгва в десет и петнайсет.

— Къде е гарата?

— На двайсетина минути път по това време на деня. Е, какво каза полковник Манг?

— Че съм бил превъзпитан.

Тя се усмихна.

— Държа ли си устата затворена?

— Опитах. Той каза, че проститутките, наркотиците, караоке баровете и ти скоро сте щели да сте история. — Прибавих: — Не те спомена по име естествено.

— Знаеш ли, това не е необходимо.

— Необходимо е, ако си полковник Манг. В главата му се води сериозна борба и се боя, че може да получи нервен срив. Между другото, кога ще донесат билета?

— Всеки момент. И ти благодаря за преспапието. За мен ли е?

— Да. Не е много, обаче ти не се нуждаеш от много.

— Важен е жестът.

— Точно така. Трябва да уредя сметката си в хотела…

— Уредена е.

— Не се налагаше.

— Можеше да се наложи, а сега имаш време да ми разкажеш за онзи масаж за двайсет долара — усмихна се Сюзан.

— Дадох прекалено голям бакшиш. — Смених темата. — Полковник Манг иска твоята туристическа агентка незабавно да му се обади. Съжалявам, ако това й навлече проблеми. Той настоя.

— Няма нищо. „Видотур“ съобщават всичко, но не и частните туристически агенти, освен ако специално не им се нареди. Ще й се обадя.

— Бил същата агентка ли използва?

— Понякога. Защо?

— Защото се е обадил на туристическа агентка от мое име. Не исках да споменавам за теб.

— О… ами… няма значение. Ще му се обадя и ще му обясня.

— Кажи му, че му благодаря, задето ме е измъкнал от Сайгон. Това ще го зарадва.

Сюзан не отговори.

— Полковник Манг даде ли ти някакъв документ, изобщо нещо написано? — попита тя.

Показах й бележката.

— Какво пише?

Сюзан я прочете и ми я върна.

— Пише „Регистрирайте адреса на Пол Бренър, американец, датата на пристигането и заминаването му, и начина му на придвижване до и от вашето населено място“.

Кимнах. Не пишеше „И съобщете в тайната полиция“, обаче това се подразбираше.

— Преди чужденците задължително се регистрираха в имиграционната полиция — каза тя. — Освен паспорт и виза имахме нужда от разрешение за пътуване. През последните няколко години пътуването стана по-свободно.

— Не и за мен.

— Явно. Ще позвъня на няколко души. Може някой да има влияние върху полковник Нгуен Куи Манг.

Отиде до вратата, където сигналът бе по-силен, и известно време разговаря по мобилния си телефон. Мразя да оставям други хора да ми вършат работата и никога не го правя в личния си живот, обаче когато съм на операция, закон номер едно гласи, че на първо място е задачата, Пол Бренър — на второ, а всички останали — на последно. Това не се отнасяше за Сюзан, разбира се, и сигурно не биваше да се отнася за Бил Станли. Така или иначе, не беше кой знае какво, макар да забелязах, че Сюзан изглежда малко загрижена или ядосана.

Тя се върна при мен.

— Всичко е уредено.

— Бил радва ли се, че съм дал името му на полковник Манг?

— Можеше да използваш моето име.

— Не можех. Не искам полковник Манг да те разпита и да открие непоследователности в моя разговор с него.

— Мислех, че постъпката ти е рицарска.

— Каква?

В хотела влезе дванайсетинагодишен хлапак и Сюзан отиде при него. Малкият й връчи някакъв плик, тя му даде бакшиш, после каза нещо на моята приятелка Лан и ми посочи към вратата.

Събитията започнаха да се развиват бързо и двамата със Сюзан излязохме на тротоара.

— Това е моето такси. Куфарите ти са в багажника — каза тя. — Да вървим.

— Няма нужда да идваш на гарата…

— Ще стигнеш много по-бързо, ако съм с теб, освен ако през последните няколко часа не си научил виетнамски.

— Добре. Благодаря. Дай ми билета.

— Засега нека остане в мен. Трябва да го покажа на гарата. Всъщност нямаш запазено място, само вагон, който е втора класа и ще е пълен с виетнамци. Всеки от тях ще ти отстъпи мястото си за пет долара. В първа класа няма да имаш тази възможност, защото повечето пътници са чужденци и ще те пратят на майната ти. Разбираш ли?

— Когато се върнеш в службата си — казах й, — прати факс или имейл на моите хора и им предай, че съм заминал за Натранг. Съобщи им, че полковник Манг иска да се явя в имиграционната полиция там, но че според мен операцията не е компрометирана, макар че може да съм под наблюдение.

Сюзан помълча, после отвърна:

— Мислех, че седят на тръни и чакат да научат изхода от срещата ти, затова когато разговарях по мобифона, се обадих в консулството. Бях кратка, в случай че ме подслушват. Свързах се с човека, който знае за тази история. Мисля, че е резидент на ЦРУ. Казах му само: „Той е свободен да пътува. Осведомете фирмата му“.

Замислих се.

— Добре, но когато отидеш в службата си, все пак им прати пълен доклад.

— Ясно.

Гарата се намираше на север от центъра и след петнайсет минути спряхме пред входа сред десетки таксита и рояци хора.

Сюзан даде петарка на шофьора и докато той отваряше багажника, двамата слязохме от колата. Извадих куфарите си и забелязах вътре голяма жълта раница със самар. Сюзан я измъкна и затръшна капака, после я нарами.

— Добре, да вървим.

— Хм… чакай малко.

— Хайде, Пол. Ще изпуснем влака.

„Кой ще го изпусне?“ Последвах я и задърпах куфара си през огромния терминал. Сюзан погледна информационното табло.

— Пети коловоз. Натам. Да се размърдаме.

— Можем да се сбогуваме тук — предложих аз.

— Мразя сбогуванията.

— Сюзан…

— Чувствам се отговорна да те заведа до Натранг. От там нататък оставаш сам. Съгласен?

Не отговорих.

Стигнахме на коловоза и тя показа на жената на изхода два билета. Размениха няколко думи, Сюзан й даде един долар и виетнамката ни пусна да минем.

Продължихме по перона.

— Девети вагон — каза Сюзан.

Часовникът ми показваше 10:12 и кондукторът на виетнамски викаше всички да се качват, което можеше да е смешно, ако бях в добро настроение.

Стигнахме до девети вагон и метнах куфара си във влака, после скочих и помогнах на Сюзан да се качи. Бях запъхтян и се потях.

Кондукторът за последен път повика пътниците, вратите се затвориха и влакът потегли. Двамата стояхме и се гледахме, докато влакът набираше скорост.

— Колко ти дължа за билета? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Ще уредим въпроса по-късно.

— Наистина не го очаквах.

— Естествено, че си го очаквал. Ти си шпионин. Видя, че не съм облечена за работа. Билетите бяха у мен. Вече се бях обадила в консулството. Престанах да споменавам, че искам да пътувам с теб. Дойдох на гарата. Бях взела такси и куфарите ти бяха в багажника — при моя самар. Е, по какво първо се досети?

— По всичко, предполагам.

— Ами тогава стига си се правил на изненадан.

— Добре.

— Искаш ли да дойда?

— Да.

— Хубаво. Ще остана в Натранг с теб, после се връщам в Сайгон.

— Намери ли хотел?

— Не, но ще потърсим хотела, в който си бил по време на отпуската си — ако още съществува.

Погледнах през прозореца на вътрешната врата и видях, че вагонът е претъпкан с хора, багаж, щайги и какво ли още не, освен добитък.

— Може би ще е по-добре да останем прави — предложих аз.

— Пътят до Натранг е пет-шест часа. Ще платим за две места.

Влакът минаваше през северните предградия на Сайгон и аз видях реактивен изтребител, руски миг, да се спуска към военновъздушната база Биен Хоа, моя някогашен втори дом.

В малкия вестибюл се появи кондуктор и Сюзан му каза нещо, после отброи дванайсет банкноти по един долар и виетнамецът излезе.

— Той ще уреди въпроса — поясни тя. — И ще има и за него. Релсите водеха на изток към океана, Сайгон се простираше пред нас. Видях къщи, които всъщност бяха обикновени бараки, и си ги спомних от 1972-ра, когато почти един милион бежанци от провинцията бяха потърсили убежище в града.

— Обожавам морето — каза Сюзан. — Имаш ли бански?

— Да. Банските в куфара ти придават вид на турист за пред ония, които ти претърсват багажа.

— Вие шпионите сте, адски хитри.

— Не съм шпионин.

— Да бе — засмя се тя. — Както виждаш, аз почти не нося багаж. Взех си обаче банския. Казват, че плажът бил великолепен.

— Позволяват ли да ходиш по монокини?

Сюзан се усмихна.

— Никога не преставаш да мислиш. Не, тук е забранено. Ще се побъркат. Обаче във Вунг Тау има уединени местенца, където французите ходят да плуват и да се пекат голи. Но ако те пипнат местните ченгета, здравата ще загазиш.

— Някога пипвали ли са те?

— Аз никога не съм ходила по монокини или гола. Иска ми се, но съм постоянно пребиваваща и не мога да излъжа, че не съм знаела. — Тя замълча, после попита: — Значи си прекарал отпуската си в Натранг, така ли?

— Да. През май шейсет и осма. Времето беше хубаво.

— Мислех, че през отпуската сте напускали Виетнам.

— На хората, които бяха направили нещо, за да го заслужат, даваха по три дни отпуска.

— Разбирам. И ти какво направи, за да заслужиш тридневна отпуска?

— Измислих нова рецепта за чили.

Сюзан не отговори, после каза:

— Надявам се да се отпуснеш достатъчно, за да ми разкажеш преживяванията си във Виетнам.

— А ти може би ще ми разкажеш защо живееш тук — отвърнах аз.

Тя не каза нищо.

Влакът се движеше на изток, пресече река Сайгон и продължи през безкрайни оризища и села.

Погледнах Сюзан и видях, че ме наблюдава. Усмихнахме се.

— Какво щеше да правиш без мен? — попита тя.

— Не зная, но след като се върнеш в Сайгон, ще разбера.

— След три дни с мен ще си готов да се справяш сам.

— След три дни с теб ще ми трябва тридневна отпуска.

Сюзан се усмихна.

— Напредваш доста бързо за старец. Можеш ли да плуваш?

— Като риба.

— Как си с алпинизма?

— Катеря се като планинска коза.

— С танците?

— Като Джон Траволта.

— Хъркаш ли?

Усмихнах се.

— Извинявай — каза тя. — Само се закачам.

Влакът се отдалечаваше от Сайгон и от новия Хошимин и се насочваше на север към Натранг и назад към май 1968-а.