Нелсън Демил
На север (7)

5.

Полетът на „Виетнам Еърлайнс“ от Сеул през два часови пояса до Сайгон премина без особени събития, освен ако не броите онова, което ставаше в главата ми. Във всеки случай храната, обслужването и напитките бяха добри и ми се струваше странно да седя в бизнес класа на модерен боинг 767, собственост на виетнамските авиолинии. Хората, които през 70-те и 80-те години се бяха връщали в страната, разказваха, че компанията е оборудвана само с руски самолети „Илюшин“ и „Туполев“, страшни машини, и повечето пилоти също били руснаци, пък и храната и обслужването били гадни. Изглежда, нещата се бяха променили, обаче все още не бяхме кацнали. Всъщност май че имаше проблем с времето, по-конкретно типична за Югоизточна Азия тропична дъждовна буря.

Наближаваше единайсет вечерта и вече закъснявахме с един час, което в момента беше най-малкият ни проблем.

Седях до илюминатора, сегиз-тогиз виждах светлините на Сайгон и ми се струваше, че щом виждаш земята, би трябвало да успееш да приземиш проклетия самолет.

Отново си спомних първото си безплатно пътуване до Виетнам през ноември 1967-а. Тогава летях с „Браниф“ — нает от армията влудяващо жълт боинг 707, излетял от сухопътната база „Оукланд“, комплектуван с хубавки стюардеси на компанията, които носеха шантави униформи. И самите стюардеси си падаха малко шантави, особено една, Елизабет, родолюбива девойка, с която се бях запознал на военна забава в Сан Франциско само няколко дни преди да потегля за Виетнам.

Що се отнасяше до клетвата ми към Пеги да съм целомъдрен през тази година, предполагам, че не започвах много добре с Елизабет. Но пък тогава бъдещето ми изглеждаше малко несигурно и бях способен да оправдая почти всичко. Все пак след трийсет години не бива да се оправдавам. Трябва да сте били там, за да разберете.

А що се отнасяше до полета с „Браниф“, кой друг, ако не американците ще прати въоръжените си сили на война с луксозен реактивен самолет? Беше странно и невероятно жестоко. Бих предпочел транспортен самолет, който щеше да ми осигури по-бавен преход от мир към война и да ми помогне да свикна с навика да съм сдухан.

Нямам представа какво се е случило с Елизабет, нито пък с „Браниф“, обаче съзнавах, че започвам да си припомням много отдавна забравени неща и щях да си припомням още повече, в голямата си част много по-неприятни от стюардесата.

До този момент моят съсед, някакъв французин, не ми бе обръщал внимание, което напълно ме устройваше, но тъкмо сега реши да ме заговори и каза на сносен английски:

— Смятате ли, че има проблем?

Замислих се, после отвърнах:

— Според мен причина за проблема са или пилотите, или самолетът.

Той кимна.

— Да, и аз мисля така. Навярно трябва да кацнем на друго летище.

Наоколо едва ли имаше друго летище, на което да може да кацне боинг 767. Преди трийсет години имаше колкото щеш военни писти, при това безкрайно дълги, а и военните пилоти бяха куражлии момчета. От друга страна, трябваше бързо да снижават самолетите, за да избегнат дребосъците с картечници, които искаха да спечелят допълнителна паница ориз за това, че са те размазали.

Въпреки турбуленцията и близостта ни до летището и независимо от правилника на Федералното управление по въздухоплаване, който и без това не важеше тук, по пътеките минаха две стюардеси, едната с бутилка шампанско, другата с чаши между пръстите.

— Шампанско? — с френски акцент попита онази с шишето.

— Oui — отвърнах аз.

— Sil vous plait — каза френският ми приятел. Стюардесите бяха невероятно млади и красиви, с гарвановочерни коси, които се спускаха до раменете. И двете носеха традиционното ао дай: дълги до земята жълти копринени рокли с високи мандарински яки. Цепките им стигаха до кръста, но уви, девойките носеха и скромни бели панталони, за да се отличават от земните сервитьорки.

С французина взехме по една чаша от пръстите на втората стюардеса и докато самолетът се разтърсваше, първата ги напълни до половината с пенлива течност.

— Merci — благодарихме ние.

Неочаквано французинът чукна чашата си в моята.

— Sante.

— Наздраве — отвърнах аз.

— По работа ли пътувате? — попита ме той.

— Не, турист съм.

— Наистина ли? Аз имам бизнес в Сайгон. Купувам тик и материал от други редки дървета. „Мишлен“ също се завърнаха заради каучука. По крайбрежието търсят и нефт. Западът пак насилва страната.

— Е, все някой трябва да го прави.

Той се засмя.

— Всъщност японците и корейците също насилват страната. Във Виетнам има много природни ресурси, които никога не са били разработвани, а работната ръка е страшно евтина.

— Чудесно. Средствата ми са ограничени.

— Само че комунистите са проблем — продължи французинът. — Не разбират от капитализъм.

— Може пък прекалено добре да разбират.

Той пак се засмя.

— Да, струва ми се, че имате право. Във всеки случай пазете се. Може да си имате неприятности с полицията и партийците.

— Отивам просто на почивка.

— Bon. Момичета ли предпочитате, или момчета?

— Pardon?

Съседът ми извади бележник от джоба на гърдите си и започна да пише.

— Ето няколко имена, няколко адреса и някои телефонни номера. Един бар, един публичен дом, една изключителна дама и името на добър френско-индокитайски ресторант. — Той ми подаде откъснатия лист.

— Merci — благодарих му. — Откъде да започна?

— Човек винаги трябва да започва с хубава храна, но сега е много късно, затова идете в бара. Не взимайте проститутки — изберете някоя от барманките или сервитьорките. Така ще покажете, че сте познавач. И не плащайте повече от пет долара в бара, пет в публичния дом и двайсет на госпожица Диеу-Кием — тя е наполовина французойка и знае няколко езика. Госпожица Диеу-Кием е отлична компаньонка за вечеря и може да ви помогне в пазаруването и разглеждането на забележителностите.

— Не е зле за двайсет долара. — Преди трийсет години Джени беше получавала толкова в Джорджия, при това знаеше само английски.

— Но ви предупреждавам, че в Социалистическа република Виетнам проституцията е забранена.

— Във Вирджиния също.

— Виетнам представлява сблъсък на противоречия — властта е комунистическа, тоталитарна, атеистическа и ксенофобска. Местните са капиталисти, разкрепостени, будисти, католици и дружелюбни с чужденците. Говоря за Юга — на север е съвсем друго. Там хората и властта са едно цяло. Ако ходите на север, трябва да сте по предпазлив.

— Само ще се поразмотая из Сайгон. Ще разгледам музеите, ще се позабавлявам и ще купя малко дрънкулки за близките.

Французинът ме изгледа за миг, после изрази отношението си към мен, като се скри зад вестника си.

Аудиоуредбата се включи и пилотът каза нещо на виетнамски, после на френски. След това копилотът преведе на английски:

— Моля вдигнете облегалките и си сложете коланите. Скоро ще кацнем.

Стюардесите събраха чашите от шампанско.

Погледнах през илюминатора и видях зелени и червени дъги от трасиращи куршуми, които разсичаха нощното небе над Сайгон. Видях бели проблясъци на артилерийски оръдия и ракети, червено-оранжеви експлозии от снаряди в оризищата. Видях всичко това със затворени очи, образи отпреди трийсет години, неизличимо запечатани в паметта ми.

Вдигнах клепачи и видях Хошимин, два пъти по-голям от някогашния Сайгон и по-ярко осветен от обсадената военновременна столица.

Усетих, че французинът ме наблюдава.

— Вие сте били тук — каза той.

Това не бе въпрос.

— Да — потвърдих аз.

— През войната, нали?

— Да. — Може би си личеше.

— Ще видите, че е съвсем различно.

— Надявам се.

Съседът ми се засмя.

— Plus са change, plus cest la meme chose.^[1]

Заслушах се в хидравличните звуци на самолета, който се спускаше към летище „Тан Сон Нат“. Знаех, че ме очаква странно връщане назад във времето и пространството.