Нелсън Демил
На север (8)

6.

Измъкнахме се от облаците и за трети път в живота си видях летище „Тан Сон Нат“.

Странно, изглеждаше ми същото като преди близо трийсет години — след войната не бяха махнали чувалите с пясък и имаше военен сектор, където край някогашните американски хангари забелязах руски изтребители „Миг“. Зърнах и американски товарен самолет С-130 и се запитах дали може да лети, или е нещо като военен трофей.

Спомних си, че щабът на военните съветници се беше намирал на „Тан Сон Нат“ и това се бе оказало много удобно: когато през април 1975-а победната комунистическа войска беше наближила летището, съветниците и последните американски войници във Виетнам бяха вдигнали щаба си във въздуха и бяха отлетели със самолети на „Еър Америка“. Бях го гледал по телевизията и сега виждах камара развалини, които трябва да бяха останали от стария щаб, известен като Източния Пентагон.

Когато се спуснахме към пистата, видях, че и цивилният терминал е същата съборетина от едно време. Имах странното усещане, че съм преминал през Зоната на здрача и се връщам за трети мандат. Всъщност си беше точно така.

Кацнахме на мократа писта със съвсем лек отскок, само че по асфалта трябва да бяха останали дупки от снаряди, защото в продължение на километър и половина все едно се движихме по път без настилка.

Самолетът зави и кой знае защо, спря. Докато кацахме, не бях забелязал наоколо други машини, така че явно не чакахме да се освободи портал на това затънтено летище. Когато през войната го ръководеха американците, „Тан Сон Нат“ беше третото по натовареност летище в света и си работеше съвсем нормално. Само че това е друга история. Знаех, че трябва да се потопя в действителността, и се опитах да го направя. Но докато чакахме на пистата, мислите ми все се връщаха към 1972-ра и събитията, довели до второто ми пристигане тук.

 

 

Служех във Форт Хадли, където бях останал след първия си мандат и след като с Пеги Уолш бяхме престанали да си пишем или за да съм честен, аз бях престанал да й пиша.

След половин година в базата, поради причина, известна единствено на Господ и Зигмунд Фройд, се ожених за едно момиче от Мидланд, Пати.

Пати беше хубавица, имаше сладък джорджийски акцент, не мразеше янките, обичаше секса и бърбъна, бе по-бедна от мен и винаги беше искала да се омъжи за военен, въпреки че така и не разбрах защо. Нямахме и нямаше да имаме абсолютно нищо общо, обаче да се задомиш млад и без никакъв смисъл, изглежда, си вървеше с местната култура. Наистина нямам представа какво съм си мислил.

През войната квартирите за семейни бяха кът и в базата нямаше свободни жилища, затова живеехме в един мизерен къмпинг, „Уиспъринг Пайнс“, заедно със стотици други военни, техните съпруги и деца.

Пред очите ни мъжете отиваха на война и едни се връщаха, други — не, или още по-лошо, някои пристигаха във военната болница с липсващи части на тялото. Пиехме много, имахме много връзки с чужди съпруги и съпрузи и войната се точеше, без да й се вижда краят.

Та така, аз, бостънският хлапак, живеех в къмпинг с жена, чийто акцент и възгледи обикновено ми бяха неразбираеми, и ми оставаше да изслужа няколко години в армията, докато момчетата около мен получаваха второ и даже трето повиквателно за Виетнам. Не си мислете, че не ми липсваха Пеги и Бостън, приятелите и близките ми. Особено когато Пати настройваше радиото на кънтри и трябваше да слушам песни като „Мани си езика от устата ми, щот та целувам за сбогом“. Или „Как да ми липсваш, гат не си тръгваш?“.

Мама, тате и братята ми още не бяха имали удоволствието да се запознаят с новата госпожа Бренър — все избягвах да отидем на север или те да дойдат на юг.

Изобщо не мислех, че пак ще видя „Уиспъринг Пайнс“, но миналото лято го видях, когато разследвах под прикритие незаконната сделка с оръжие във Форт Хадли, случая, станал известен като „Дъщерята на генерала“. През това време можех да живея другаде, обаче избрах къмпинга, вече опустял и пълен с призраци.

С възрастта започвам да взимам странни решения и изглежда, съзнателно или подсъзнателно се връщам към неща и места отпреди много отдавна. Като сега, докато чаках на пистата на летище „Тан Сон Нат“. Трябва да поговоря с психиатър.

Но да се върнем във Форт Хадли, Джорджия, през 1971-ва. Вече бях старши сержант — по онова време бързо се издигахме — и като ветеран от войната, бях придаден към Пехотната школа, където обучавах новобранците да не загиват и да убиват други младежи. Между другото, пехотата е гадна работа, обаче беше по-добре да обучавам пехотинци, отколкото да съм пехотинец във Виетнам.

В този момент страната открито се вдигаше на бунт, новобранците бяха пълни скапаняци и бойният дух и дисциплината отиваха по дяволите.

Само че всичко хубаво си има край и знаех, че ми предстои да получа повиквателно за Виетнам, втора серия.

Наистина ми се щеше да избегна тази вълнуваща възможност, но исках да се измъкна и от дупката, в която живеех, включително, със съжаление го признавам, от брака си. Нямаше да съм първият военен, предпочел войната пред гарнизонния живот и семейството, нямаше и да съм последният, съжалил, че го е направил.

Имах и други съображения — брат ми Бени навършваше наборна възраст. Той беше и продължава да е страхотен човек, изключително умен и лежерен. За нещастие прекарва много време, наврял глава в гъза си, и вероятността да оцелее във Виетнам не бе много голяма.

Въоръжените сили имаха нещо като полуофициална политика да не пращат едновременно братя, бащи и синове във Виетнам и знаех, че ако замина, няма да вземат Бени, докато не се върна, или никога, ако не се върна. Войната започваше да затихва и номерът беше да печелим време.

Имах план. Аз съм умен, настойчив човек и успях да уредя да ме приемат във Военнополицейската школа във Форт Гордън, Джорджия. Мястото бе временно, затова Пати остана в „Уиспъринг Пайнс“ в Мидланд.

При господстващите по онова време обстоятелства, ако някой военен оставеше младата си жена сама за повече от едно денонощие в района на военна база, някой тип непременно щеше дай помогне да се избави от самотата. Не бях сигурен какво се е случило с Пати, но нещо определено се беше случило.

След три месеца се прибрах от Форт Гордън с нова ВОС — военнооперативна специалност. Предишната ми бе пехотинец и това означаваше втори мандат във Виетнам, от който този път не можех основателно да се надявам да се завърна жив. Новата ми специалност беше военен полицай и Виетнам бе вероятност, но нищо сигурно. И даже да заминех за там като военен полицай, вероятността да ме убият или осакатят беше по-малка, отколкото това да се случи по време на сбиване във военния клуб.

Докато бях в школата, бяха взели Бени в казармата и след началната подготовка го бяха пратили на вторично пехотно обучение с голям шанс да замине за Виетнам, въпреки войсковите съкращения. Всички знаехме, че в рамките на една година някой ще е последният във Виетнам, за да угаси светлините, преди да си тръгне, и че някой ще е последният убит там. Никой не знаеше точно кога ще се случи това, но и никой не искаше да е един от тези двама.

Във всеки случай моят брак се насочваше на юг, затова реших и аз да постъпя така и подадох молба да ме пратят на фронта. Преди да се усетя, през януари 1972-ра бях на летище „Тан Сон Нат“, където получих заповед за Биен Хоа. Там събираха новопристигналите от Щатите в очакване на ново нареждане да се присъединят към частите си на север. Пак там чакаха полета на свободата щастливците, които се прибираха у дома. Шантаво място, още повече поради близостта на обречените и спасените. Те живееха в отделни сгради, но не бяха разделени. Свързваха ги само две неща. Онези, които се прибираха у дома, искаха да се напият и изчукат. Другите, които заминаваха на фронта, искаха същото. Като военен полицай, аз се озовах по средата.

Както казах, бойният дух и дисциплината бяха отишли по дяволите и едва познах армията, в която бях постъпил преди четири години. Всъщност вече едва познавах собствената си страна. Затова и Виетнам не беше чак толкова кофти място.

Войната затихваше, поне за американците, които се оттегляха, но щеше да продължи още три ужасни години за горките копелета, които бяха имали нещастието да се родят виетнамци.

Всъщност вторият ми мандат във Виетнам продължи само шест месеца и нашата рота получи заповед да се прибере у дома.

През тази половин година не получих много вести от Пати, а малкото й писма хич не звучаха оптимистично. В едно от тях пишеше:

„Седя си тук, слушам „Страшно съм нещастна без теб, все едно че си тук“ и точно така се чувствам в момента.“

Някои мъже, които неочаквано се завръщат от чужбина, предварително се обаждат, за да дадат възможност на любящата съпруга да се подготви или на невярната — да изхвърли фасовете от пепелника. През юни седемдесет и втора се обадих от Сан Франциско и предупредих, че след три дни ще съм си вкъщи. Тази новина бе посрещната с известна колебливост.

Когато най-после слязох от таксито, което ме бе откарало от мидландското летище до „Уиспъринг Пайнс“, самият аз се колебаех какво искам да заваря.

Пуснах мешката и се приближих до вратата на караваната. Завръщането у дома, след като дълго време си бил във военна зона, е странно преживяване, все едно навлизаш в земната атмосфера от космоса и знаеш, че нещата на земята са се променили.

Натиснах бравата. Отключено. Влязох и спрях в малката дневна. Знаех, че я няма, затова дори не исках да я викам.

Отидох до хладилника да си взема бира и видях писмото.

Съжалявам, Пол, но всичко свърши. Подадох молба за развод. Няма друг мъж, но просто повече не искам да съм омъжена. Предполагам, че би трябвало да ти кажа „добре дошъл“. Пожелавам ти да уредиш живота си.

Пати.

P. S. Взех Пал.

Пал се казваше кучето ни. Почти чувах провлечения й акцент. В главата ми прозвуча друга кънтри песен — „Слава Богу, че си замина“.

Хвърлих писмото в кошчето за боклук и установих, че в хладилника е останала само една бира, при това не от любимата ми, обаче беше студена.

Обиколих караваната, която няколко години ми бе била дом, и видях, че Пати е взела целия си багаж, но не и мебелите, защото повечето бяха завинтени за пода. Обаче липсваха всички чаршафи, което означаваше пътуване до магазина. Всъщност даже нямах кола, защото тя не беше заминала с автобус, а с нашия форд „Мустанг“ модел шейсет и осма, който ми липсва и до ден-днешен. Липсва ми и Пал. Бях очаквал да ме събори на пода и да ми оближе лицето, което според мен беше научил от Пати в началото на нашия брак.

Това не ми приличаше на истинско завръщане у дома.

Няколко дни останах в „Уиспъринг Пайнс“ и Форт Хадли — да уредя документите си и прочее, после прекарах отпуската си в Бостън, където ме посрещнаха по-топло. Брат ми Бени продължаваше да е в казармата и не си беше вкъщи — всъщност бе в Германия и държеше фронта срещу Червените орди. Ще ми се да мисля, че вторият ми мандат във Виетнам го е спасил от Югоизточна Азия.

Брат ми Дейви беше едва осемнайсетгодишен и бе изтеглил малък номер в новата лотарийна наборна система. И сега с нетърпение чакаше да получи повиквателно. Моята униформа му хареса. Войната наистина свършваше, затова не се опитах да го уговоря да постъпи в колеж и Дейви също служи на родината си, главно във Форт Хадли. Когато пристигна в Хадли, аз го светнах за белокоските и му казах да търси блондинка на име Джени, но той така и не се натъкна на нея.

Що се отнасяше до завръщането ми в южен Бостън, кварталът ми се стори някак различен, по-различен от предишния път, когато си бях идвал. Осъзнах, че детството ми е свършило и че повече не мога да се завърна у дома.

След отпуската се прибрах във Форт Хадли и „Уиспъринг Пайнс“ и научих от един съсед, че Пати ме е излъгала и в живота й е имало друг — изненада! Оказа се също военен, навярно четвъртият или петият. Има нещо в мъжа с униформа.

Но с всичко се свиква и след няколко месеца отново бях на поста си и си купих страхотен жълт фолксваген калинка от един познат, който заминаваше за Виетнам. В армията не ти дават много време да се цупиш или да разсъждаваш за смисъла на живота, нито те насърчават да разговаряш за личните си проблеми. „Имаш личен проблем, така ли? — казват ти там. — Върви при свещеника и той ще го реши.“

Така беше в някогашната армия, разбира се. В новата има квалифицирани психолози, с които да поговориш, преди да решат проблема ти.

Но там те правят мъж и те научават да си пазиш проблемите за себе си. Точно така и трябва да е, щом си избрал този живот.

 

 

Към настоящето ме върна гледката на открит камион, който се приближаваше към самолета. Това щеше да е нашият ескорт, аналог на колата с въртяща се светлина, която можете да видите на повечето летища.

Последвахме камиона до терминала, но не се насочихме към портал. Спряхме до една рампа и двигателите утихнаха. Бяхме пристигнали.

Все още валеше и на асфалта видях група млади жени с чадъри, което сигурно е по-евтино от подвижен ръкав. Освен това видях неколцина войници с АК-47, застанали под навес от гофрирана ламарина. Двама мъже избутаха стълба до самолета.

Докато гледах през илюминатора, мислите ми се върнаха към летище „Тан Сон Нат“ през ноември 1967-а, моя пръв мандат.

 

 

Бяхме кацнали точно преди зазоряване и когато слязох от климатизирания боинг 707 на „Браниф“, в лицето ме лъхна горещ влажен въздух, нещо изненадващо в този ранен час през ноември. Спомням си, тогава си помислих, че годината ще е дълга за човек, който обича есента и зимата в Бостън.

Зад въжето на асфалта стояха неколкостотин американски войници в маскировъчни униформи с къси ръкави, вперили погледи в самолета. Бързо щяха да заредят резервоарите на боинга, който ме беше докарал във Виетнам, и без дори да сменят екипажа, щяха да качат тези щастливци, за да ги отведат у дома.

Когато се спуснах по стълбата под бледата светлина, трябваше да мина покрай мъжете зад въжето. Ясно си спомням израженията им — повечето изглеждаха нервни, като че ли очакваха да се случи нещо лошо, но имаше и оптимисти, които изглеждаха щастливи или развълнувани.

Неколцина от тези отправили се към родината мъже отправяха окуражителни викове към новобранците, други крещяха неща като „Ще съжаляватеее!“ или „Чака ви дълга година, скапаняци!“

Когато внимателно се вгледах в тях, забелязах, че някои — по-късно разбрах, че това са били ветерани, видели прекалено много неща — имат странно унесено изражение, каквото никога дотогава не бях виждал, но с което по-късно щях да свикна. Тогава за пръв път усетих, че това място е по-страшно, отколкото съм си представял въз основа на разкази или телевизионни репортажи.

 

 

Французинът ме върна към настоящето с думите:

— Какво толкова интересно гледате?

Извърнах се от илюминатора.

— Нищо — отвърнах, после прибавих: — Просто си спомнях първото си кацане тук.

— Наистина ли? Този път би трябвало да е по-приятно. Никой не иска да ви убие.

Не бях напълно убеден в това, но се усмихнах.

Прозвуча звънец и всички се заизправяха от местата си. Смъкнах сака си от багажното отделение и след няколко минути бях на алуминиевата стълба, където усмихнатите девойки държаха чадъри над главите на пътниците. Когато слязох на асфалта, ми връчиха разтворен чадър и последвах върволицата пред мен до терминала под бдителните погледи на войниците, скрити от дъжда под гофрирания навес.

Първото ми впечатление бе отдавна забравеният мирис на дъжд, който не миришеше на дъжда във Вирджиния. Ветрецът донасяше миризма на горящи въглища, примесена с острата воня на околните оризища, смесица от тор, кал й гниещи растения, хиляди напластени години на обработка.

Бях се завърнал в Югоизточна Азия — не в кошмарите си, а в действителност.

В терминала друго момиче пое чадъра ми и ми даде знак да последвам другите, като че ли можех да имам други намерения.

Влязох в терминала на международни пристигащи полети, просторно помещение, което носеше признаци на занемареност и имаше атмосфера на изоставеност. Освен нас нямаше никой друг. Половината лампи не светеха и нямаше нито едно електронно информационно табло, нито никакви надписи. Порази ме и тишината — никой не приказваше, нямаше и аудиосистема. В сравнение със самолета тук беше много влажно и разбрах, че няма климатична инсталация, което през януари не представляваше проблем, но пък през август сигурно беше жестоко.

Оказа се обаче, че този първобитен терминал ще е най-малката ми грижа.

Точно пред мен имаше редица кабини за проверка на паспортите и зад тях — багажен конвейер, неподвижен и празен. Не се мяркаха носачи, не виждах колички и странно, нямаше отделение за митнически контрол. Още по-изненадващо беше отсъствието на посрещачи, въпреки че повечето пасажери бяха виетнамци и би трябвало да има хора, с нетърпение очакващи пристигането им. После забелязах, че на стъклените врати стоят войници, а зад тях се блъскаха тълпи от местни, надничащи през стъклото. Явно на терминала не се допускаха външни лица, което бе странно. Всъщност цялото това място беше странно.

Запътих се към една от кабините и подадох паспорта и визата си на униформения служител. Погледнах го, обаче той нито за миг не срещна очите ми. Изглежда, се интересуваше само от документите ми.

Отново плъзнах поглед по просторния терминал зад кабините и видях, че от тавана в отсрещния край виси огромно червено знаме с жълта звезда в средата. Знамето на победилите северновиетнамски комунисти. Отгоре ми се стовари цялата действителност на комунистическата победа — с четвърт век закъснение, но с категорична яснота.

Когато през шейсет и седма и седемдесет и втора бях кацал на „Тан Сон Нат“, войниците не минаваха през цивилния терминал, но си спомнях, че пред сградата наред със старото червено-зелено-жълто южновиетнамско знаме се вееше и американското. От над две десетилетия тук никой не бе виждал и двете.

Изпитвах зловещо усещане, изострено от виетнамския служител, който продължаваше да зяпа паспорта и визата ми. Разбирах, че се бави и че хората в другите кабини минават по-бързо. Отначало просто го отдадох на лошия си късмет, благодарение на който в супермаркетите винаги попадам на опашката, обслужвана от селската идиотка.

Обаче после мъжът вдигна телефонната слушалка и каза нещо. Спомнях си само няколко думи на виетнамски, но ясно го чух да изрича думата „ми“ — „американец“. Сама по себе си тази дума не е лоша, но трябва да я разглеждате в съответния контекст. Придадох си отегчено нетърпелив вид, на който служителят не обърна нула внимание.

Накрая се появи друг униформен виетнамец, нисък, набит тип, който взе паспорта и визата ми от оня в кабината и ми даде знак да мина. Вдигнах сака си и го последвах.

От отсрещната страна на редицата кабини видях френския си приятел, който безпроблемно беше минал поне преди пет минути. Явно ме чакаше; после забеляза, че не съм сам, повдигна вежди и каза нещо на виетнамски на моя придружител. Униформеният му отговори рязко. Французинът също повиши глас и проведоха кратка словесна схватка, но моят спътник от самолета, изглежда, не се боеше от униформения комуняга.

После французинът се обърна на английски към мен.

— Струва ми се, че само ще ви разпитат. Бъдете любезен, но твърд. Ако нямате нищо за криене, всичко ще е наред.

Всъщност имах нещо за криене.

— Ще се видим при мадмоазел Диеу-Кием — отвърнах на своя нов приятел.

Ниският виетнамец ме побутна, което толкова много ме ядоса, че едва не го млатнах. Обаче се овладях. На първо място стоеше задачата. Този път задачата ми не изискваше да млатя комуняги.

Докато се обръщах, за да го последвам, чух французина да казва:

— Сега е съвсем различно и тук не командва нито вашата, нито моята страна. Командват те.

Тръгнах след униформения дребосък, на чиято фуражка имаше голяма червена комунистическа звезда. При предишното си идване носех М-16 и командвах аз. Ако тогава бях видял тоя тип, щях да го боядисам в червено като звездата му.

Усетих, че започвам да се самонавивам, и за да се успокоя, докато крачех до виетнамеца през пустия терминал, си представих как впивам пръсти в гръкляна на Карл.

Хрумна ми, че в края на тази разходка ме очакват три възможности. Първо, онзи, с когото щях да приказвам, щеше да ме изхвърли от страната. Второ, щяха да ме оставят да вляза в Социалистическата република и да разгледам забележителностите. Трето, щях да се озова в пандиза.

Разбирах, че може би имам известна власт над тези възможности в зависимост от това какво щях да говоря. Адски ме бива в баламосването.

Стигнахме до отсрещния край на терминала и комунягата отвори една врата, водеща към дълъг коридор, от двете страни на който имаше други врати. Коридорът беше тесен, затова моят приятел мина зад мен и пак ме сръга. Можех, преди да мигне, да му строша тлъстия врат, обаче тогава нямаше да зная в коя стая трябва да ида.

По средата на коридора той ме хвана за ръката, после почука на една от вратите. Отвътре някой излая:

— Ди Вао.

Моят нахален приятел отвори вратата, тежко стовари длан на рамото ми и аз влязох вътре. Вратата се затвори зад мен.