Нелсън Демил
На север (23)

21.

Таксито от хотела първо остави Сюзан на гарата, после и мен — на автогарата.

Влязох вътре, след малко отново излязох и взех такси до хотел „Тонг Нат“ на плажа. Оставих багажа си на главния пиколо, отидох на терасата и седнах на една от масите. След пет минути се появи Сюзан.

Имахме да убием няколко часа до срещата при Гъзаря и това място бе подходящо, тъй като нямаше да привличаме излишно внимание. Всички клиенти бяха бели и нямаше никой от министерството на държавната сигурност.

Поръчахме си обяд.

— Защо идваш с мен? — попитах я аз.

— Не искам да се върна в Сайгон.

— Защо?

— Предпочитам да съм с теб.

— Защо?

— Ами… може да си мислиш, че трябва да те държа под око, че съм отегчена и искам да преживея приключение или че съм луда по теб.

— Хрумнаха ми и трите неща.

Тя се усмихна.

— Избери онези, които те устройват. Но не повече от две.

Замислих се.

— Устройват ме първите две, защото ако с теб се случи нещо заради последното, никога няма да си го простя.

Сюзан запали цигара и се загледа в рибарските лодки, които отплаваха в морето.

— Не искам да се чувстваш отговорен за моята сигурност. Мога сама да се грижа за себе си.

— Добре. Но дори в пехотата имахме система за взаимно обезпечаване на сигурността. Двама другари, които се пазят един друг.

— Губил ли си другар?

— Двама.

Тя дълго мълча, после попита:

— Някога спасявал ли си живота на другаря си?

— Няколко пъти.

— Е, тогава ще се пазим един друг.

Не отговорих.

— Но ако от Хюе заминеш за вътрешността на страната, всеки бял мъж, който пътува сам, привлича вниманието.

— Това ми е ясно. И ще пътувам сам.

— Както ти казах в „Кю-бар“ — продължи Сюзан, — трябва да се представяш за любител биолог. Ако са те наблюдавали в Натранг, ти вече прояви интерес към биологията в Океанографския институт.

Погледнах я, но не казах нищо.

— И наистина ще имаш нужда от преводач. Щом напуснеш крайбрежието, без преводач ще ти е много трудно.

— Предишните два пъти, когато бях тук, нямах преводачи. Мога да правя така, че да ме разбират.

— Сигурна съм, че е било така, когато си бил въоръжен.

— Права си. Ще си намеря преводач. В Хюе може вече да са се погрижили за това.

Известно време тя не отговори, после рече:

— Досега не ти оказваха голяма подкрепа.

— Защото ми имат пълно доверие. Аз съм страшно находчив.

— Виждам. Но не можеш чак до края на пътуването си да спиш с жени, които владеят двата езика.

Усмихнах се.

— Ще дойдеш с мен само до Хюе.

 

 

В 17:30 напуснах терасата и отидох в агенцията на Гъзаря на улица „Ван Хоа“, на няколко преки от хотела. Сюзан остана да уреди сметката и трябваше да ме последва след десет минути.

Гъзаря все още носеше тъмните си очила и фалшивата си усмивка. Предните му зъби бяха със златен обков, а на ухото имаше диамантен клипс.

Сюзан ми бе казала, че истинското му име е господин Тук и аз го поздравих. Той знаеше малко английски.

— Къде ваша госпожа?

— Не е моя госпожа — поясних аз. — Може да дойде. А може и да не дойде.

— Същата цена.

— Къде е колата?

— Идва. Покаже.

Излязохме навън. На малкия паркинг видях тъмносин нисан четири по четири. Не познавах този модел, обаче господин Тук ме увери:

— Добра кола.

Огледах добрата кола и видях, че няма предпазни колани, но гумите изглеждаха здрави и имаше резервна.

Според Сюзан до Хюе беше близо шестстотин километра. По нормален път това трябваше да отнеме по-малко от шест часа, обаче щом се очакваше да стигнем за седем-осем часа, магистрала номер едно трябваше да е в много по-лоша форма, отколкото я помнех от 1968-а, когато за поддръжката й се грижеше военноинженерният корпус.

В ключалката нямаше ключ и попитах Гъзаря къде е. Той неохотно ми го подаде. Седнах зад волана и запалих двигателя. Работеше нормално, обаче нямаше много бензин. Това може и да не означаваше нищо, но можеше да означава и че Гъзаря ни готви по-кратко пътуване.

Отворих предния капак и проверих двигателя. Беше малък четирицилиндров, но изглеждаше прилично.

— Къде е шофьорът? — попитах аз.

— Идва.

Угасих двигателя и задържах ключа. Погледнах си часовника и видях, че откакто съм оставил Сюзан, вече са изтекли петнайсет минути. Тъкмо започвах да се безпокоя за нея, когато тя се появи на циклос. Носеше самара си и новата си чанта.

Сюзан поздрави Гъзаря и се ръкува с мен, като че ли бяхме скорошни познати, които са се уговорили да си разделят разходите за пътуването. Това беше моя идея и дори аз останах впечатлен от хрумването си. Джеймс Бонд можеше да се гордее с мен.

— Това ли е колата? — попита тя.

— Да. — Отведох я настрани. — Има само четвърт резервоар. И виж антената.

Сюзан погледна антената, на която висеше оранжева найлонова лента.

— Така се отличава от всички други тъмносини нисани.

Тя надзърна в багажника.

— Няма туби с бензин, които са обичайни за дълго пътуване, няма и хладилна чанта, която е нещо нормално във Виетнам.

Гъзаря ни зяпаше, обаче заради черните му очила не можех да кажа дали сме му толкова подозрителни, колкото ни бе той.

Шофьорът пристигна пеш; четирийсетинагодишен мъж. Носеше черен памучен панталон и бяла риза с къси ръкави като половината други виетнамци. Освен това бе със сандали и имаше нужда от педикюр. Беше малко едър за виетнамец и ми се стори нервен.

Господин Тук ни запозна с господин Кам и всички се ръкувахме.

— Господин Кам не знае английски — осведоми ни господин Тук, — и аз му казва, че госпожа добре знае виетнамски. — Гъзаря си погледна часовника. — Добре? Плаща сега.

Отброих сто и петдесет долара.

— Половината сега, половината на господин Кам, когато стигнем в Хюе. — Пъхнах банкнотите в джоба на ризата му.

— Не, не. Всичко сега.

— Да не би да съм в Хюе? Тук Хюе ли е? — Отворих багажника на нисана и хвърлих багажа си вътре. Сюзан също остави самара си и аз затворих капака.

Гъзаря беше бесен, но се овладя.

— Е, къде отвежда ви в Хюе господин Кам? — нехайно попита той.

— Струва ми се, че ви казахме — отвърнах аз. — На летището „Хюе-Фу Бай“.

— Къде отива?

— В Ханой.

— Аха. — Той се огледа, както правят хората в полицейските държави, и каза: — В Ханой много комунисти.

— Тук има прекалено много капиталисти.

— Да? Трябва ваш паспорт и виза. Прави копия.

Е, нямаше нужда Гъзаря да научава имената ни, затова му отказах.

— Не.

Той започна да мърмори, че не сме му показали документите си, не сме му платили всичко и му нямаме доверие.

— Искаш ли да спечелиш триста долара или ще се правиш на задник? — попитах го.

— Моля?

Сюзан му преведе и аз се зачудих как е „задник“ на виетнамски.

— Спокойно — каза ми тя.

— Да вървим — отвърнах аз. — Ще потърсим друга кола и шофьор. — Дръпнах парите от джоба на Гъзаря и отворих багажника.

На лицето му се изписа смаяно изражение и ченето му увисна.

— Добре, добре — изпелтечи виетнамецът. — Няма паспорт. Няма виза.

Върнах парите в джоба му.

Той каза нещо на шофьора и двамата влязоха в офиса. Със Сюзан се спогледахме.

— Господин Кам не е облечен, за нощно пътуване на север — отбеляза тя.

— В колата има отопление.

— Тук рядко го използват, защото си мислят, че харчи бензин. Същото се отнася за фаровете. Ако щеш вярвай. Освен това, ако колата се повреди, той ще умре от студ.

— Много ли е студено на север?

— Нощем сигурно е десетина градуса. Това е страшно студено за виетнамец от Натранг.

Кимнах.

— Трябва да изглеждаме тъпи.

— Говори за себе си. Освен това господин Кам знае малко английски. Така че внимавай какво приказваш.

— Известно ми е.

Тя ме погледна.

— Сигурен ли си, че не искаш утре да се качим на микробуса?

— Мога да се справя с господин Кам.

— Ами ако те оберат по пътя?

— Аз ще шофирам.

— Пол, ти нямаш право да шофираш тук.

— Не се безпокой за това.

— Понякога са в комбина с ченгетата — каза Сюзан. — Полицаите ще спират колата, ще те глобяват и дори ще те арестуват.

— Ако ме хванат.

Тя ме изгледа.

— Отпуската май свърши, а?

— Да, свърши.

Сюзан се насили да се усмихне.

— Значи ще избягаме от полицията или няма да спрем на мястото на засадата.

— Точно така. Господин Кам няма да е толкова любезен. Има ли друг път?

— Не. Нощем или пътуваш по магистрала номер едно, или си оставаш вкъщи. Другите пътища са непроходими по тъмно, освен ако не искаш да се движиш с петнайсет километра в час.

— Добре. Обичам рисковете.

Тя не отговори.

Разбрах, че не споделя ентусиазма ми за ирационално поведение.

— Виж, аз бързам за среща. Можеш утре да дойдеш след мен с французите.

— Да, и да се возя с цял рейс французи, а ти да будуваш осем часа и да внимаваш за магистрални крадци. Мислех те за джентълмен.

— Бъди сериозна.

— Виж, Пол, има вероятност да не се случи нищо. А ако се случи, хубавото на тая страна й е, че не те убиват. И не изнасилват жените. Всичко е само за пари. Просто им даваш всичките си вещи и те изчезват. — После прибави: — Утре сутрин може да продължим на стоп.

— Не ми допада картинката как с теб висим по гащи на магистрала номер едно и се мъчим да спрем на стоп някоя волска каруца.

Сюзан ми подаде чантата си. Оказа се тежка.

— Какво носиш вътре? — попитах аз.

— Някои американски компании държат в сейфовете си защитни средства.

Не отговорих.

— На пазара „Бин Тей“ в Чолан можеш да си купиш на черно части от американски военни стоки. Сглобяваш ги и готово. В този случай е колт четирийсет и пети калибър, автоматик, военен модел. Оръжието ти е познато.

— Нали каза, че притежаването на оръжие било тежко престъпление — напомних й аз.

— Само ако те хванат.

— Сюзан… къде си крила тоя патлак?

— В бойлера. Под подвижната плоскост.

Мислите ми препускаха и аз понечих да кажа нещо, обаче господин Тук и господин Кам излязоха от офиса.

Погледнах ги и останах с впечатлението, че са доуговорили последните подробности от плана си, както ние със Сюзан бяхме уговорили подробностите на нашия план да провалим техния.

Господин Тук пак се усмихваше.

— Господин Кам готов — каза той. — Вие готови. Приятно пътуване до Хюе. — И прибави: — Чук мунг нам мои. — След което ни напомни: — Когато стига в Хюе, плаща на господин Кам.

Тъй като не искахме да изглеждаме нервни като господин Кам, се ръкувахме с Гъзаря и му пожелахме щастлива Нова Година. Господата Тук и Кам ни отвориха задните врати и ние се настанихме на седалката.

Излязохме от паркинга и когато потеглихме по улица „Ван Хоа“, Сюзан каза нещо на господин Кам. Виетнамецът й отвърна и тя реагира малко рязко. Поставих длан на рамото му.

— Прави каквото ти казва госпожата.

Той разбра, че няма да сме толкова лесни, и след няколко минути отби на бензиностанция.

Докато шофьорът пълнеше резервоара, аз стоях плътно до него. Сюзан влезе вътре и малко по-късно се появи с мъж, който мъкнеше две десетлитрови туби бензин. Тя носеше найлонова торбичка с двулитрова бутилка вода, много целофанови опаковки със закуски и пътна карта.

Накарах господин Кам да плати бензина и междувременно извадих картата на Натранг и пътеводителя от сака си. Качихме се в колата и потеглихме. Този път аз седях отпред.

Поехме на север и ако се съдеше по картата, се движехме в правилната посока към моста „Ксам Бонг“.

Дългият мост минаваше над няколко островчета в устието на река Натранг, малко преди да се влее в Южнокитайско море. Слънцето се спускаше над хълмовете на запад и водата от синя беше станала златиста. След половин час щеше да се мръкне.

Продължихме в същата посока по сравнително приличен път, който прекосяваше високите хълмове на север от Натранг.

Познах местността и погледнах надясно.

— Тук беше паднал оня пиян вълшебен великан и оставил отпечатъка си в скалата — казах на Сюзан.

— Радвам се, че си внимавал. А ей там горе на другата планина се вкаменила любимата му — отвърна тя. — Тъжно е. Че си тръгваме от Натранг. Прекарах най-хубавата седмица, откакто съм тук.

Погледнах я и очите ни се срещнаха.

— Благодаря за страхотната отпуска — казах аз.

След петнайсетина минути стигнахме до магистрала 1, която водеше право в Хюе, на около шестстотин километра на север.

Така наречената магистрала представляваше двулентов път, в който от време на време се появяваше и трета лента за изпреварване. Моторните превозни средства не бяха много, но имаше доста волски каруци и велосипеди. Господин Кам едва ли щеше да спечели награда за безопасно шофиране, обаче и другите участници в движението бяха същата стока.

Магистрала 1 минаваше по крайбрежието и в далечината видях поредния скалист нос, вдаден в морето. Отляво се редуваха оризища и села, а отвъд тях се издигаше планина, зад която залязваше слънцето. Наближаваше онова време от деня, което в казармата наричахме КВНС, край на вечерния навигационен сумрак, последните минути слънчева светлина, достатъчни да се окопаеш за през нощта.

За пръв път от 1972-ра щях да замръкна във виетнамската пустош и не го очаквах с нетърпение. Нощта принадлежеше на партизаните и на техния наследник господин Кам.

Обаче господин Кам не знаеше, че Сюзан Уебър има стар, но, надявах се, добре смазан колт четирийсет и пети калибър, готов да се насочи към главата му.

Всъщност, колкото повече залязваше слънцето, толкова по-малко й се ядосвах, че носи пистолета, и се надявах да е сглобен и зареден. Можех да сглобя и разглобя такъв колт буквално със завързани очи, при това за по-малко от петнайсет секунди, включително зареждането на пълнителя, вкарването на патрон в цевта и свалянето на предпазителя. Само че не исках да се опитвам да счупя собствения си рекорд.

Вече бе тъмно и нямаше почти никакво друго движение, освен няколко камиона, които хабяха бензина с включени фарове. Минахме през едно градче, което според моята карта се казваше Нин Хоа. Висок скалист нос скри морето от дясната ни страна, а право пред нас се протягаше пустият път. Прозорците на няколко селски колиби светеха, откъм нивите водеха един бивол. Беше време за вечеря и може би за засади.

— Пикае ми се — осведомих господин Кам на английски. — Биет? Искам да пусна една вода. Да направя нуок.

Той ме погледна.

— Нуок?

Сюзан му преведе и господин Кам отби до пътя.

Пресегнах се, изключих двигателя и взех ключа. Слязох от колата и затворих задната врата.

Отидох при антената и свалих оранжевата найлонова лента. Отворих лявата предна врата, побутнах господин Кам и му заповядах:

— Мърдай.

Той недоволно се премести отдясно. Сигурен съм, че обмисляше дали да не избяга, обаче, преди да успее, аз вече седях зад волана и колата се движеше. Превключих предавките и полетях по магистрала 1 със стотина километра в час. Нисанът вървеше добре, но с двама бели, един виетнамец и пълен резервоар нямаше много мощност.

Всъщност господин Кам изобщо не ми трябваше, но не исках и да отиде в участъка. Затова го отвлякох.

— Кажи му, че е изглеждал уморен и че аз ще покарам — казах на Сюзан. — Той може да поспи.

Сюзан преведе.

Господин Кам не изглеждаше уморен. Изглеждаше ядосан. Излая нещо, което според Сюзан означаваше:

— Казва, че си щял много да загазиш, ако ченгетата те видят да шофираш.

— И той ще загази. Преведи му го. — Сюзан се подчини.

Вдигнах сто и двайсет километра в час и тъй като нямаше друго движение, не бе много зле. Обаче сегиз-тогиз попадахме в дупки и едва не изгубвах управление. Амортисьорите не бяха върхът и ако се случеше да спукаме някоя гума, разчитах на резервната. Определено не разчитах на членството си в Съюза на американските автомобилисти.

След десетина минути забелязах в огледалото фарове на кола и когато се приближиха, видях, че е малък открит джип.

— Имаме си компания — съобщих аз.

Сюзан погледна през задния прозорец.

— Може да е полицейски джип. Струва ми се, че вътре има двама души.

Настъпих газта.

Правият равен път минаваше през оризища и аз се държах за средата с надеждата асфалтът да е в по-добро състояние. Автомобилът зад нас също увеличи скоростта, но без да скъсява дистанцията.

Господин Кам зяпаше в страничното огледало, обаче си мълчеше.

— Ченгетата имат ли радиостанции? — попитах Сюзан.

— Понякога.

Господин Кам й каза нещо и тя преведе:

— Господин Кам смята, че ни следва полицейска кола и предлага да спрем.

— Ако бяха от полицията, щяха да имат буркан и сирена — възразих аз.

— Тук нямат буркани и сирени.

— Зная. Само се майтапя.

— Няма нищо смешно. Не може ли да им избягаме?

— Опитвам се.

Бях стигнал до сто и шейсет километра в час и знаех, че ако с тази скорост мина през по-дълбока дупка, ще спукам гума, ще изгубя управление или и двете. Полицаите бяха наясно, че с тях ще се случи същото, но изглеждаха нетипично упорити и реших, че са намислили нещо повече от два долара глоба. Всъщност, ако го беше инсценирал господин Тук, ченгетата вече знаеха и че не шофира господин Кам.

Нисанът поддържаше скоростта, само че така не можехме да сме сигурни кой пръв ще улучи дълбоката дупка.

Пред мен се появи голям тир и аз се понесох към него като че ли стоеше неподвижно. Излязох в насрещното платно и видях пред себе си друг камион. Изпреварих тира и после, около две секунди преди да се блъсна във връхлитащия камион, рязко завих в дясната лента. След минута видях фаровете на джипа зад себе си. Беше доста далеч.

Господин Кам все повече се ядосваше и не преставаше да се опитва да вразуми Сюзан, която му повтаряше: „Им ланг“ — „млъкни“. Джипът бе на стотина метра зад нас и се приближаваше.

— Ченгетата носят ли пушки, или само пистолети? — попитах Сюзан.

— И двете.

— Стрелят ли по автомобили, които превишават скоростта?

— Защо да не допуснем, че стрелят?

— Хайде да допуснем, че искат да ограбят дилижанса и не искат всичко да изгори в огнено кълбо.

— Звучи логично.

— Приготви се да хвърлиш онова нещо от чантата си. Няма нужда да ни изправят пред наказателния отряд.

— Държа го в ръката си — отвърна тя. — Кажи ми кога.

— Например сега. Преди да съм блъснал колата.

Сюзан не отговори.

— Сюзан?

— Предлагам да почакаме.

— Добре, ще почакаме.

Опитах се да си представя картата и ако си спомнях точно, след няколко минути щяхме да минем през някакво градче. Ако в района имаше други ченгета, трябваше да са там.

Господин Кам мълчеше, както млъкват примирилите се със съдбата си хора. Даже ми се стори, че устните му помръдват, като че ли се молеше. Не очаквах при тази скорост да направи някоя глупост, като например да дръпне волана или да се опита да скочи навън, но все пак помолих Сюзан:

— Кажи на господин Кам, че в първия град ще спра и ще го пусна да слезе. Тя му преведе и виетнамецът, изглежда, й повярва. Нямам представа защо, обаче й повярва.

Междувременно минавахме през дупки и нисанът бясно подскачаше.

Пред нас се появи малка кола, спряла точно в средата на пътя. Фаровете ми осветиха жена, която махаше за помощ. Това трябваше да е засадата, където щяха да ни избавят от всичко, невзето под формата на глоби от полицаите. Само че законът още не ме беше пипнал и зад волана не седеше господин Кам. Той обаче каза на отрепетиран английски:

— Аз спира. Кола има нужда от помощ. Аз спира.

— Ти не шофира. Аз не спира.

Излязох в насрещното платно, откъдето по-добре можех да преценя разстоянието до лявата канавка, и профучах покрай смаяната виетнамка и автомобила й.

Опитах се да разделя вниманието си между пътя и фаровете зад нас. Видях ги да заобикалят спрялата кола и джипът едва не падна в канавката, ала се върна на магистралата.

Сюзан наблюдаваше през задния прозорец.

— Съжалявам — казах аз.

— Не съжалявай. Карай.

— Добре. Обаче тоя тип не е лош шофьор.

— Можеш ли да заслепиш виетнамски шофьор? — попита ме Сюзан.

— Не. Как става?

— Слагаш му автомобилно стъкло пред лицето.

Усмихнах се.

После обаче се случи нещо, което не беше смешно. Чух приглушен гърмеж и ми трябваше около половин секунда, за да позная кухия пукот на АК-47. Кръвта ми замръзна. Дълбоко си поех дъх.

— Чу ли?

— Видях проблясъка от дулото.

Бях настъпил педала до дупка, че и отгоре, но вече се движехме с максималната скорост.

— Добре, хвърли пистолета. Спираме.

— Не! Продължавай. Вече е късно да спираме.

Продължих и пак чух изстрел. Обаче дали стреляше по нас? Или само се опитваше да привлече вниманието ни? Във всеки случай, ако и неговият автомобил подскачаше толкова диво, колкото моя, от това разстояние, в момента около двеста метра, човекът с автомата не можеше да се прицели добре. Излязох в насрещното платно, за да принудя противника ни да се изправи и да стреля над предното стъкло, ала полицейският джип повтори маневрата ми, затова се върнах обратно.

Чух трети изстрел, но този път куршумът беше трасиращ и зърнах зеления проблясък високо надясно. Божичко. От 1972-ра не бях виждал зелен трасиращ и дъхът ми за миг секна. Ние използвахме червени, те — зелени, и пред очите ми се появиха тези зелени и червени нишки.

Откъснах се от някогашния кошмар и се върнах в настоящия.

Господин Кам вече хлипаше, което не ме смущаваше, обаче той заудря с юмруци по арматурното табло. Следващата му цел щеше да е главата ми. Познавах признаците на истерията. Пуснах волана с дясната си ръка и го зашлевих през лицето с опакото на дланта си. Това подейства. Виетнамецът скри лицето си в шепи и зарида.

Хрумна ми шантавата мисъл, че всичко това е недоразумение и съвпадение — че полицейската кола просто иска да провери регистрацията ни, автомобилът насред пътя наистина е бил повреден и господин Кам няма лоши помисли. Леле, само каква история щеше да разказва на новогодишната маса!

Префучахме през няколко селца, разположени от двете страни на магистрала 1, и видях по пътя колоездачи и дечурлига. Това бе опасно, както и дупките, и хората, които ни обстрелваха. Всичко се свеждаше до късмет — един от нас щеше да допусне фатална грешка.

Метнах картата и пътеводителя на задната седалка.

— Ще провериш ли на какво разстояние е следващият град?

Тя светна със запалката си.

— Открих някакво място, казва се Ван Гиа. Това ли е?

— Да. Точно това. Колко сме далече от него?

— Не зная. Сега къде се намираме?

— На трийсетина километра от Нин Хоа.

— Ами… тогава трябва да сме във Ван Гиа.

И естествено, пред себе си видях градски светлини.

— Не можеш да минеш през града с тази скорост, Пол — каза Сюзан. — По пътя ще има камиони, коли и хора.

— Зная. — Светкавично трябваше да направя нещо.

Пред нас се появи камион, стоповете му светваха и угасваха — явно намаляваше скоростта, преди да влезе в града. Излязох в насрещното платно, изпреварих го и пак се върнах в дясното. Ударих спирачки и установих, че няма антиблокировъчна система. Нисанът поднесе и с мъка успях да го овладея. Камионът беше точно зад мен и аз изключих фаровете. Продължих да се движа на около пет метра пред него, скрит от полицейската кола.

Нямах представа на какво разстояние са ченгетата, обаче след няколко секунди трябваше да ме настигнат. Зачаках и видях фаровете им отляво, после жълтият джип се изравни с мен. Мъжът с калашника на дясната седалка ме забеляза и погледите ни за миг се срещнаха. Той се изненада, после, докато вдигне автомата, аз настъпих газта и го блъснах странично. Нямаше нужда да го блъскам силно, тъй като шофьорът, който ме търсеше някъде напред, не го очакваше. Автомобилът излезе от пътя и се плъзна по склона. В страничното огледало го видях да се блъска в канавката и да се преобръща. Чух приглушен шум и видях пламъци, после експлозия.

Бях настъпил газта до дупка и все още се движех в насрещното платно. Върнах се в своето и в огледалото забелязах, че камионът е спрял на пътя. Отново включих фаровете.

Натиснах спирачки и влязох във Ван Гиа с шейсет километра в час.

В колата цареше пълна тишина и чувах ударите на сърцето си. Господин Кам лежеше на пода, свит в ембрионална поза. Погледнах в огледалото и видях, че Сюзан се е вторачила право напред.

Движех се с четирийсет километра по магистрала 1, която играеше ролята на главна улица.

Нямаше нито една улична лампа, но прозорците на едноетажните сгради осветяваха пътя. Отляво видях караоке бар и десетки хлапетии, които висяха пред входа. Навсякъде имаше велосипеди и мотопеди, пешеходци пресичаха улицата.

— По-добре се наведи — казах на Сюзан.

Тя веднага се подчини.

Вдясно пред нас се появи полицейски участък, пред който беше паркиран жълт джип. До него стояха неколцина униформени. Ако ченгетата бяха предупредени по радиостанцията, това щеше да е краят на пътя и щяхме да извадим късмет, ако не ни изправеха пред наказателния взвод.

Когато наближихме, буквално затаих дъх. Наоколо не се мяркаха други коли, тъй като тук човек нямаше къде толкова да ходи нощем, пък и градчето бе достатъчно малко, за да се придвижваш пеш или с колело. Затова тъмносиният нисан изпъкваше. Смъкнах се на седалката в опит да се направя на висок метър и половина и вдигнах дясната си длан над лицето си, като че ли си пощя въшките или нещо подобно. Господин Кам се разшава и аз спуснах ръка, сграбчих го за косата и го натиснах надолу.

— Им ланг! — заповядах му, въпреки че виетнамецът мълчеше, обаче не помнех как е „не мърдай“.

Вече минавахме покрай участъка и аз се мъчех да държа главата си извърната настрани, без да откъсвам очи от ченгетата и в същото време да стискам господин Кам за косата. Зная, че не бива да пипаш виетнамец за главата, само че той беше в ембрионална поза и нямаше как да го гепя за ташаците.

Полицаите погледнаха тъмносиния нисан и усетих, че още малко и ще изскубна косата на господин Кам. Затова плъзнах длан към гърлото му.

Подминахме участъка и когато погледнах в огледалото, видях, че ченгетата ни наблюдават, обаче явно не ги интересувах аз, а колата. Продължих да се движа на първа предавка по главната улица.

Един хлапак на колело пресече пътя точно пред мен и погледите ни се срещнаха.

— Лиен Ксо! — извика той, което означаваше „руснак“ или понякога „чужденец“, и по-точно аз, както наскоро бях научил.

Бе време да се омитам. Увеличих скоростта. Скоро излязохме от Ван Гиа и отново се озовахме на тъмната магистрала.

Превключих предавките и след няколко минути пак летяхме със сто километра в час. Час по час поглеждах в огледалото, за да видя дали хлапакът е светнал ченгетата за Лиен Ксо, обаче не видях фарове.

Поех си дъх за пръв път от десетина минути.

— Може ли да получа нуок? — попитах Сюзан.

Тя вече беше отворила бутилката и ми я подаде. Отпих голяма глътка и предложих шишето на господин Кам на пода, като го потупах по главата. Мислех, че вече се е обезводнил, но той не пожела да пие, затова върнах бутилката на Сюзан, която незабавно я надигна, после дълбоко си пое дъх.

— Още треперя и ми се пишка.

Отбих от пътя и тримата заслужено се облекчихме. Господин Кам се опита да се чупи, обаче не много настойчиво, и аз го натиках обратно в колата.

Проверих гумите, после огледах нисана за дупки от куршуми, но не успях да открия. Или не бяха стреляли по нас, или заради друсането не ни бяха улучили. Всъщност нямаше значение.

Предната лява врата бе ожулена и бронята отляво беше огъната, ала общо взето аз само бях лизнал джипа. Повече не му бе и трябвало.

Седнах зад волана, вдигнах сто километра в час и продължих да поддържам тази скорост.

— Много съжалявам за тая история — казах на Сюзан аз.

— Няма за какво да се извиняваш. Бягахме от бандити. Ти се справи страхотно. Така ли шофираш и в Щатите?

— Всъщност изкарах курс във ФБР по офанзивно шофиране. И издържах изпита.

Тя не отговори и запали цигара. Предложи пакета на господин Кам, който пак седеше на мястото си, и виетнамецът прие. Изненадах се, че успяха да я запалят, с нейните треперещи пръсти и неговите треперещи устни.

Морето бе отдясно и последните лунни отблясъци хвърляха точно толкова светлина, колкото навън да не е пълен мрак. Изпреварих един камион, който пътуваше на север, но на юг нямаше трафик. Нощем този път беше съвсем пуст, което ми позволяваше да поддържам добра скорост, обаче нищо повече. Сегиз-тогиз виждах дупки и ги заобикалях. Понякога не ги забелязвах и минавах през тях, което караше нисана да се разтърсва.

— Смяташ ли, че някой ни търси? — попита Сюзан.

— Единствените хора, които ни търсеха, са мъртви.

Тя не отговори.

— Господин Тук обаче може би вече търси господин Кам — прибавих аз.

Сюзан се замисли.

— Господин Тук трябва да е научил от жената на пътя, че сме бягали от ченгетата и сигурно си мисли или че сме мъртви, или че продължаваме за Хюе.

— И защо не се обади в полицията?

— Защото ченгетата ще поискат хиляда долара само за издирването на колата и още хиляда, ако я намерят. Господин Тук вече може само да се надява нещата да се развият добре за него. Утре ще мисли за това, ако няма вести от господин Кам. Не си представяй тукашните ченгета като услужливи момчета в синьо, които се обръщат към теб с „господине“. Те са най-големите крадци в страната.

— Ясно.

Сюзан заговори господин Кам, който след цигарата изглеждаше малко по-добре.

— Той отрича да са се наговорили да ни оберат — накрая каза тя. — Твърди, че сме били много недоверчиви. Иска да слезе.

— Кажи му, че трябва да върне колата от летище „Хюе-Фу Бай“ в Хюе, иначе господин Тук ще го убие.

Сюзан преведе и аз познах думата „гиет“, която означава „убивам“. Странно, спомнях си само неприятни думи.

— Предай му, че ако се държи добре, утре ще си е вкъщи.

Тя му преведе думите ми и виетнамецът й отвърна нещо.

— Силно се съмнявам, че ще отиде в полицията — каза Сюзан. — Това ще му донесе само неприятности.

— Добре. Защото наистина не ми се ще да го убивам.

Тя дълго мълча, после ме попита:

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Сюзан се отпусна назад и запали нова цигара.

— Разбирам защо са пратили теб.

— Не са ме пратили. Аз сам пожелах.

Господин Кам, изглежда, се мъчеше да следи разговора и сигурно се чудеше дали обмисляме убийството му. За да го поуспокоя, го потупах по рамото и му казах „Ксин лой“, което означава нещо от рода на „извинявай“.

— Да не би да си припомняш виетнамски? — попита ме Сюзан.

— Нещо такова. Ксин лой. Когато виждахме сметката на някого, казвахме „Ксин лой, приятел“. Чат ли си?

Известно време Сюзан не отговори и съм убеден, че се чудеше дали не съм психопат. И аз се чудех.

— От адреналина е — поясних аз. — Ще се оправя.

Тя пак премълча. Мисля, че малко се боеше от мен и честно казано, аз също.

— Ти сама искаше да дойдеш.

— Зная. Нищо не казвам.

Протегнах ръка назад и Сюзан я стисна.

Продължих да шофирам. Тук равнината се стесняваше между планината отляво и морето отдясно. Магистралата бе абсолютно пуста и се движех с постоянна скорост от сто километра.

— Искаш ли аз да покарам? — попита Сюзан.

— Не.

Тя заразтрива тила и раменете ми.

— Как си?

— Добре. След стотина километра има едно място, викат му Бонг Сон, където съм служил няколко месеца. Гледай за табела на Търговската камара.

— Ще следя картата. Защо не ми разкажеш как си заслужил отпуската си в Натранг?

— Знаеш ли какво, ще идем в долината А Шау край Хюе и ще ти го разкажа на място.

— Добре. — Сюзан започна да масажира слепоочията ми.

— В „Рекс“ ти казах, че е полезно да разговаряш за тези неща.

— Повтори ми го пак, след като чуеш историята.

Тя помълча, после отвърна:

— Може би когато този път си тръгнеш, ще оставиш войната тук.

Замислих се.

— Струва ми се, че тъкмо затова съм във Виетнам.