Нелсън Демил
На север (38)

36.

Небето вече бе тъмно. Стояхме на студения вятър.

— Треперя — накрая наруши мълчанието Сюзан.

— Застудя.

— Треперя от страх, Пол.

Знаех какво иска да каже.

— Добре се справи. Даже страхотно.

Тя запали цигара и ръката й наистина трепереше, което не се беше случило в присъствието на полковник Манг.

— Да се махаме — казах аз.

Закрачихме към моста.

— По-добре ли мина срещата ви в Сайгон? — попита Сюзан.

— Малко по-добре, но не много.

Тя се замисли за миг.

— Странно, но ми се струва, че той… той изпитва добри чувства към теб. Не се смей.

— Котката изпитва добри чувства към мишката. Като към обяд.

— Не, не е само това. Помежду ви има нещо… като игра, предизвикателство, уважение…

— Ние сме свързани. Обаче знаеш ли, ако имах лопатка и ако той имаше мачете, нечия глава щеше да свърши набучена на кол.

Сюзан не отговори. Продължихме да вървим в сумрака на някогашната Цитадела.

— Изгубихме всички хубави снимки от селото на старейшината Джон, Ке Сан… всичко. Това ме вбесява най-много.

— Трябваше да поискаш квитанция за конфискувани вещи.

— Сега ще трябва да се върнем и пак да направим снимки.

— Не и през този живот, скъпа.

— Някой ден ще се върнем.

Не отговорих.

— Той щеше да извади пистолета си, Пол.

— Никога не ядосвай въоръжени хора.

— Ти го ядоса — напомни ми тя.

— Опитвах се да установя връзка с него. Не се получи.

Сюзан не обърна внимание на думите ми.

— Това още повече затруднява останалата част от пътуването.

— Прави го по-голямо предизвикателство.

Пресякохме мостчето над рова и се запътихме през селото към пътя.

В къщите, покрай които минавахме, светеха електрически крушки и в студения влажен въздух усетих характерния мирис на горящи въглища. Тази миризма бе най-ясният ми спомен от здрача привечер през зимата на 1968-а.

— Съжалявам, че не ти казах за Бил по-рано — рече Сюзан.

— Не ти беше работа да ми казваш. — Усмихнах се. — Та значи трябва да използвам някое име и аз подхвърлям името на началника на бюрото на ЦРУ. Точно попадение, Бренър.

Тя премести цигарата си между средния и безимения си пръст като виетнамците и каза с виетнамски акцент:

— Е, господин Бренър, вие сте установили връзка с планинците. Нали така? И госпожица Уебър ме осведоми, че се готвите да ги организирате в армия. Нали така? И ще завладеете хълмовете.

— Не е смешно. Ей, смяташ ли, че господин Лок ни чака?

— Силно се съмнявам.

Продължихме през селото. Подуших мирис на готвена риба и задушен ориз.

Излязохме на пътя.

— Господин Лок не ни е изчакал — отбелязах. — Жалко. Исках да му строша врата. Как ще се върнем в Хюе?

— Не зная. Искаш ли да останем в град Куанг Три?

— Няма такъв град.

— Може да има странноприемница. А и съм убедена, че за няколко долара ще ни приемат в някоя къща.

— Те трябва да ми платят. Хайде да излезем на магистралата.

Запътихме се към магистрала 1, разстоянието до която бе малко повече от километър.

— Тоя копелдак ни е зарязал насред пустошта — изругах аз. Стигнахме до магистралата, обаче не се виждаха превозни средства и тъй като беше новолуние, цареше пълен мрак. Сюзан се огледа и каза:

— Рейсовете пътуват по магистрала номер едно докъм полунощ. Ще ида да питам някой местен. Ти остани тук и ако се появи автобус, го спри. Просто трябва да му махнеш.

После влезе в най-близката колиба на трийсетина метра от пътя. Замислих се за случилото се през деня и осъзнах, че за един следобед съм покрил петмесечна служба. Може би ми се бе искало още малко да поостана в А Шау или Ке Сан, обаче сигурно ми беше достатъчно. Знаех, че никога повече няма да се върна.

Замислих се също за всички неща, с които бях напълнил главата на Сюзан, и реших, че и това е достатъчно.

Тя се върна.

— Поканиха ни на вечеря и да пренощуваме. Изпуснахме коктейлите.

— Какво има за вечеря?

— Ориз.

— Дългозърнест или лепкав?

— Лепкав. След половин час ще има рейс. Местен.

— Кога ще стигне в Хюе?

— Когато стигне.

— Забавлява ли се днес?

— Прекарах невероятен ден, Пол, и искрено ти благодаря. Въпросът е ти как си.

— Добре съм. Когато не съм добре, ще ти кажа.

Тя запали цигара.

— Тази война… тази война е била невъобразима. Изобщо не мога да проумея как цяла година сте живели така.

Не всеки бе живял цяла година, обаче не й го казах. Мълчаливо стояхме на асфалта и чакахме фарове, движещи се на юг.

— Ами ако мине военен патрул? — попита Сюзан. — Ще се скрием ли?

— Зависи в какво настроение съм.

— Е, ние чакаме да спрем автобуса за Хюе. Десет долара глоба.

— Тая страна е много гадна.

— Повечето хора са готини. Семейството, с което приказвах преди малко, направо ме умоляваше да останем за вечеря.

— Селяните са готини. Гадни са ченгетата, политиците и военните.

— Ти си и ченге, и военен. И си готин.

— Понякога. Полковник Манг иска да те изрита от страната. Защо не си заминеш?

— Къде да ида?

— В Ленъкс, Масачузетс.

— Защо?

— Защо не?

— Защо ти не се върнеш в Бостън, вместо да живееш във Вирджиния?

— В Бостън няма нищо за мен.

— А какво има във Вирджиния?

— Нищо.

Известно време Сюзан се взираше в огънчето на цигарата си.

Накрая попита:

— Защо не идем някъде заедно?

— Трябва да откажеш цигарите.

— Може ли по една след секс?

— Това пак прави по половин пакет на ден.

Сюзан се засмя.

— Дадено.

От север приближаваха фарове на голямо превозно средство и скоро видях осветените прозорци на автобус. Застанах на пустата магистрала и размахах ръце. Автобусът спря, вратата се отвори и се качихме.

— Хюе — казах на шофьора.

Той ни изгледа любопитно.

— Един долар.

Най-добрата сделка напоследък. Дадох му два и виетнамецът се усмихна.

Рейсът бе полупразен и седнахме един до друг. Седалките бяха дървени и автобусът беше стар, може би френски. Пътниците ни зяпаха. Предполагам, че не им приличахме на хора, които пътуват с рейс.

Продължихме на юг по тъмната магистрала и спирахме във всяко селце или когато някой ни махнеше по пътя. Едни слизаха, други се качваха. Сюзан се радваше, че сме попаднали в автобус за пушачи, каквито всъщност бяха всички. Тя ме държеше за ръка и гледаше през прозореца.

Между изчезналия град Куанг Три и възродения град Хюе нямаше нито едно голямо селище. По някое време обаче пейзажът започна да изглежда по-нормално и имах чувството, че сме преминали от провинция Куанг Три в провинция Хюе.

Замислих се за Куанг Три. Щеше ми се да видя някогашния си базов лагер, десантна зона „Шарън“ или старата френска крепост, наречена десантна зона „Бети“. Ала местата, където бях прекарал близо година, вече съществуваха само в ума ми и на няколко избелели снимки. Странно е да изпитваш носталгия по военна зона, обаче всички тези места — базовите лагери, уличните сергии, бардаците и салоните за масаж, болницата, на която дарявахме храна и лекарства, будистките и католическите училища, на които носехме хартия и химикалки от месечните си дажби, черквата, където се бяхме сприятелили със стария виетнамски свещеник и монахинята — вече ги нямаше, изличени от земята и спомените на всички, освен най-старите сред нас.

Може би завръщането ми се бе забавило. Може би трябваше да се върна, преди да са зараснали прекалено много от видимите и психологическите рани, преди да са умрели или грохнали от старост повечето представители на военното поколение. Преди десетина-петнайсет години може би щях да видя тук нещо друго — повече развалини и инвалиди, и естествено повече бедност. Но и късче от някогашния Виетнам преди екскурзиите в ДМЗ и Света на Виетконг, преди стопаджиите и японските и американските бизнесмени.

Ала животът продължава, положението се подобрява — въпреки провинция Куанг Три — едно поколение отминава и се ражда друго.

— Извинявай, ако съм нарушил приятния ти живот тук — казах на Сюзан.

— Не беше чак толкова приятен. Исках малко вълнение и го получих. Попитах за войната и ти ми разказа.

— Приключих с това.

Известно време не разговаряхме, после я попитах:

— Как ще продължим на север утре?

— Със слонове.

— С колко слона?

— Три. Един за теб, един за мен и един за дрехите ми.

Усмихнах се.

— Смяташ ли, че полковник Манг ще ни следи? — попита Сюзан.

— Ще се погрижа да не ни следи. И оставяш пистолета тук.

Тя не отговори.

Всеки потъна в собствените си мисли. Старият автобус пуфтеше по лошия път.

— Не се разстройвам за онзи факс — накрая рече Сюзан.

— Добре. За кой факс?

— Онзи, в който си писал „ако спиш с врага“ и пращаш поздрави на С.

Не отговорих.

Тя смени темата.

— Когато полковник Манг спомена за катастрофата на полицейската кола, сърцето ми спря да бие.

Пак не отговорих.

— Ами ако открие господин Кам или господин Тук?

— Тогава ще загазим сериозно — искрено отвърнах аз.

— Страх ме е, Пол.

Не отговорих.

— Може би трябва да напуснем страната, преди да ни обвинят в убийство.

— Добра идея. Утре трябва да вземеш самолет за Сайгон и да се махнеш.

— А ти?

— Аз трябва да продължа. След като утре се отправя на север, полковник Манг няма да може да ме пипне. Когато стигна в Ханой, ще се обадя на един човек в посолството и той ще ме вкара вътре. После остава Вашингтон и Ханой да сключат сделка за мен. Надявам се да струва на Вашингтон поне милиард в помощи.

— Не е смешно.

— Върви си у дома, Сюзан. Вземи самолет до Сайгон и от там продължи с първия полет за чужбина.

— Ще замина, ако и ти дойдеш с мен.

— Не мога.

— Твоят виетнамски късмет се е изчерпал, Пол.

Не отговорих. Замислих се за срещата ни с полковник Манг в мрачните развалини на цитаделата на Куанг Три и си спомних южновиетнамския полковник, сега навярно мъртъв или превъзпитан, който ми бе връчил медала. Два съвсем различни случая на едно и също място. Всъщност не беше едно и също — времето и войната го бяха превърнали от поле на честта в пустош, толкова гъсто обитавана от призраци, че кълна се, усещах ледения им дъх по лицето си. Автобусът продължаваше към Хюе.

Сюзан се откъсна от мислите си.

— Той се държеше обидно, Пол. Направо ме обвини, че съм курва.

— Трябваше да го зашлевиш. Всъщност какво му каза, когато разбра, че ти е претърсил апартамента?

Тя се поколеба.

— Ами, попитах го дали е мастурбирал, докато е тършувал в чекмеджето с бельото ми.

— Да не си луда?

— Почувствах се изнасилена. Бях ядосана.

— Гневът, госпожо Уебър, е разкош, който не можеш да си позволиш тук.

— Може би не биваше да го казвам. Забележи обаче, че той не го отрече.

Засмях се. Обаче не бе смешно. И полковник Манг беше смятал така. Сигурно вече проверяваше електродите си в участъка в Хюе.

Един час след като бяхме напуснали Куанг Три автобусът навлезе в северния край на Хюе и спря на автогара „Ан Хоа“ до стените на Цитаделата. Това, изглежда, бе последната спирка, затова слязохме и взехме такси до хотел „Сенчъри Ривърсайд“.

На рецепцията не ни очакваха факсове и други съобщения, което ме наведе на мисълта, че всички в Сайгон и Вашингтон имат пълна увереност в способността ми да изпълня задачата — а може със Сюзан просто да им бяхме дошли до гуша. Във всеки случай липсата на новина е добра новина.

Преди банята минахме през бара, което показваше кое смятаме за по-важно.

От закуска не бяхме хапвали нищо, но странна работа, нямах апетит за нищо, освен скоч. Сюзан също си изпи вечерята.

Към десет часа бяхме в моя апартамент, седяхме на терасата с бири от минибара в ръце и гледахме забуления в мъгла град и реката.

— В Сайгон ти казах, че за хората от моето поколение Виетнам е страна, а не война. Спомняш ли си? — попита ме Сюзан.

— Да. Ядоса ме.

— Сега разбирам защо. Е, надявам се да съм ти показала страната толкова добре, колкото ти ми показа войната.

— Така е. Научих някои неща.

— И аз. А преживя ли някои неща?

— Може би. Ще разбера едва когато се върна у дома.

От север се събраха черни буреносни облаци и заваля. Мълния освети града и реката, последва далечен гръм, напомнящ на артилерийски залп.

Дъждът заплющя по терасата, обаче ние останахме навън и след няколко минути зъзнехме мокри до кости.

Спокойно можех да си представя, че отново е зимата на 1968-а — офанзивата „Тет“ беше в разгара си, на север от тук Куанг Три пламтеше, заобиколен от наводнени оризища, и ние се окопавахме в калта, и чакахме отстъпващата вражеска армия да се опита да достига хълмовете зад нас, преследвана от американските и южновиетнамските войски. Чук и наковалня, така се казваше. Ние бяхме наковалнята, преследвачите бяха чукът, а нещастниците помежду ни бяха пържолите.

Онази нощ може да бях видял Тран Ван Вин, дори може да бях изстрелял откос срещу него. Когато го видех, щях да го попитам как е избягал от врящия котел на укрепения град.

— Достатъчно ли си мокър? — попита ме Сюзан.

— Още не.

— Къде си сега?

— В една дупка край Куанг Три. Вали и артилерията стреля.

— Колко време трябва да останеш там?

— Докато не ми наредят да си тръгна.

Тя се изправи.

— Е, когато си готов да правиш любов, а не война, ще те чакам.

Разроши мократа ми коса и влезе вътре.

Поседях под дъжда още няколко минути, докато изтърпя самоналоженото си покаяние, след това я последвах.

Сюзан беше в банята. Съблякох се и се присъединих към нея.

Любихме се под душа, после се прехвърлихме в леглото.

Навън отекваха гръмотевици и светкавиците осветяваха тъмната стая.

Спах неспокойно и мълниите бяха фон на кошмарните ми сънища. Усещах студената пот по лицето си и треперенето на тялото си. Все се пресягах за автомата си, но не можех да го открия. Знаех, че това не се случва в действителност, обаче тялото ми явно не знаеше. Сънувах, че бомбена експлозия ме е повалила в безсъзнание и когато се свестявам, съм на борда на някакъв съвсем безшумен хеликоптер и летя към лазаретния кораб „Убежище“.

Отворих очи.

Седнах на леглото с чувството, че от сърцето ми се е вдигнало нещо черно и тежко.