Нелсън Демил
На север (45)

43.

Бан Хин не приличаше на тропическите и субтропическите села в крайбрежните равнини. Тук например нямаше палми, обаче растяха много борове и огромни широколистни дървета, както и гъсти храсталаци див рододендрон, който в този хладен февруарски следобед започваше да цъфти.

Селото беше разположено между стръмните планински склонове на изток, оризищата на север и юг и еднолентовия път, по който бяхме пристигнали.

Колибите бяха от грубо сковани чамови дъски с покриви от бамбукови листа. Около всички имаше зеленчукови градини, в някои от които забелязах входове на бомбоубежища, останали от времето на американските бомбардировки.

Не бях предполагал, че толкова далечна долина може да е била бомбардирана, ала си спомних, че в писмото до брат си Ли Тран Ван Вин цитираше братовчед си Лием, който описвал камиони, натоварени с ранени войници, и нови войски, придвижващи се на юг. Сега можех да си го представя, този затънтен път, който започваше от китайската граница — от там произхождаше голяма част от виетнамското снаряжение — и се виеше към границата с Лаос, началото на Пътеката на Хо Ши Мин. Имах предчувствието, че тук всички над трийсетгодишна възраст си спомнят военновъздушните сили на Съединените щати.

В селото гъмжеше от дечурлига и възрастни и изглежда, че в този последен ден на Тет повечето жители на Бан Хин са си вкъщи.

Всъщност всички ни зяпаха, както хората в някое провинциално американско градче сигурно щяха да зяпат двама източноазиатци, обикалящи улиците в черни копринени носии с конични сламени шапки.

Стигнахме до центъра на селото, който представляваше площадче от червена пръст, не по-голямо от тенискорт, заобиколено от няколко къщи и открит павилион с малък пазар. Имаше няколко маси като за пикник, на които седяха хора, приказваха, пиеха и ядяха. Всички прекъснаха разговорите си и се обърнаха да ни погледнат.

Винаги съм знаел, че ако стигнем до тук, най-големият ни проблем ще е в самото село. Военната сграда на пътя го задълбочаваше още повече.

В средата на площада имаше проста бетонна плоча, дълга около три метра и висока два, поставена върху друга бетонна плоча, излята на земята. Вертикалната беше боядисана в бяло и отгоре й имаше червени букви. До нея бяха поставени цъфнали клонки и в керамични панички горяха ароматични пръчици. Приближихме се до паметника и спряхме пред него.

Червените букви всъщност се оказаха имена. Над тях имаше по-едър надпис и Сюзан го преведе:

— „В чест на мъжете и жените, които загинаха за обединението на родината в Американската война, 1954-1975 г.“ Това са имената на изчезналите и са много, включително Тран Куан Ли. — Тя посочи.

Видях името на Тран Куан Ли, видях и че от неговото семейство са изчезнали много хора.

Двамата прочетохме имената, обаче не открихме Тран Ван Вин. До тук добре.

— Трябва да има имена и от другата страна — казах аз.

Заобиколихме паметника, който отвсякъде бе покрит с червени букви, очевидно наскоро освежени.

Тълпа от стотина души постепенно се приближаваше към нас. Някои от по-възрастните мъже и жени бяха с ампутирани крайници.

Погледнах имената на убитите, които бяха подредени хронологично, като на Стената във Вашингтон. Нямахме представа кога Тран Ван Вин може да е загинал в бой, освен че не е преди февруари 1968-а, затова започнах от там, а Сюзан започна от края, април 1975-та.

Докато четях имената, затаих дъх.

— Още не го виждам… — промълви Сюзан.

— Аз също. — Обаче не исках да видя името му и можеше подсъзнателно да съм го пропуснал, макар че всеки път щом зърнех „Тран“, сърцето ми се разтуптяваше.

Навалицата вече бе точно зад нас. Чувствах се малко странно да стоя пред паметника на десетките загинали и изчезнали от това село, всички убити от мои сънародници и може би дори от мен. От друга страна, аз си имах моя стена. Отгоре на всичко бях канадец.

Със Сюзан продължихме да четем имената и след малко тя ми прошепна:

— Много от имената са на жени и деца и пише, че били убити на родния фронт, което сигурно означава, че са загинали по време на бомбардировки.

Не отговорих.

Срещнахме се по средата на списъка.

— Няма го — казах аз.

— И тук го няма. Но дали още е жив?

— Басирам се, че всеки от тълпата зад нас може да отговори на тоя въпрос.

Докато се взирах в простата бетонна плоча с написани на ръка имена, не можех да не си помисля за полираната гранитна стена във Вашингтон. В крайна сметка между тези два паметника нямаше никаква разлика.

— Канадци — казах на Сюзан. — Готова ли си?

— Oui.

Обърнахме се и погледнахме тълпата. В провинцията на Южен Виетнам бяхме събуждали мимолетно любопитство. Тук събуждахме огромен интерес и ако откриеха, че сме американци, можеха да проявят враждебност. Не бях в състояние да прочета нищо по лицата пред нас, обаче не приличаха на комитет по посрещането.

— Bonjour — поздравих ги аз.

Разнесе се мърморене, ала без усмивки. Помислих си, че поради непосредствената близост на Диен Биен Фу може да изпитват враждебност и към французите. „Онг умира тук… Grand-pere.“

— Nous sommes canadiens^[1] — казах аз.

Стори ми се, че тълпата се поотпусна, обаче може просто така да ми се искаше.

Сюзан също поздрави, прибави, че идваме от Диен Биен Фу, и попита дали може да снимаме Le Monument^[2].

Изглежда, никой не възрази, затова тя снима имената на мъртвите.

Накрая се приближи господин на средна възраст с черен вълнен панталон и оранжев пуловер. Каза ми нещо на френски, обаче не успях да чатна нищо, а с моите познания по езика едва ли и той щеше да ме разбере.

Сюзан с леко запъване му отговори и той се обърна към нея.

Неговият френски бе малко по-добър от нейния, затова тя използваше и отделни виетнамски думи, които само сепнаха зяпачите и ги накараха да се приближат още повече.

Скоро щяха да се появят и войници и след като погледнеха паспортите ни, щяха да установят, че не сме канадци.

Започвах да се чувствам не толкова като Джеймс Бонд, колкото като Индиана Джоунс във филм, озаглавен „Селото на обречените“.

Сюзан баламосваше виетнамеца за lhistoire de la guerre americaine^[3] и той като че ли почти й вярваше.

Накрая тя му каза нещо на по-нормален виетнамски и чух да произнася името Тран Ван Вин.

Когато попиташ за някого по име в затънтено градче във Виетнам, Канзас и изобщо където и да е по света, представлението свършва.

Последва дълго мълчание, след което мъжът погледна и двама ни и аз затаих дъх. Накрая той кимна и отвърна:

— Oui. И suvivre.^[4]

Сюзан ми кимна и се усмихна. После се обърна към виетнамеца и продължи на родния му език, тук-там изпъстрен с френски думи — той бавно й отговаряше, с много френски изрази. Като че ли щеше да ни се размине.

Накрая мъжът изрече вълшебната думичка „Allons“^[5].

И ние го последвахме през навалицата, която се раздели, за да ни пропусне.

Прекосихме покрития пазар и виетнамецът спря пред табло за съобщения, покрито с прозрачна пластмаса, и посочи две избелели черно-бели снимки на американци в униформи на пилоти с вдигнати ръце, обкръжени от селяни в традиционни носии със стари пушки. Имаше още малко място, колкото за снимка на нас със Сюзан в същата поза.

— Les pilotes americains — каза виетнамецът.

Погледнах Сюзан и очите ни се срещнаха.

Продължихме по тясна пътека между дърветата и колибите към високата планина в края на долината, където имаше група ниски хълмчета. Скоро видях, че са надгробни могили. Зад тях имаше малки дъсчени къщи.

Мъжът ни поведе по лъкатушна пътека към къща от дялани чамови греди с покрив от бамбукови листа.

Стигнахме до отворената врата, той ни, даде знак да почакаме и влезе вътре.

След няколко секунди отново се появи и ни махна да влезем. На прага ни каза нещо на френски за chez^[6] Тран.

Озовахме се в помещение с под от трамбована червена глина. През стъклените прозорци проникваше слаба сивкава светлина и усетих мирис на горящи въглища.

Когато очите ми се приспособиха, забелязах покрай стените сгънати хамаци с одеяла и няколко бамбукови кошници и ракли на пода. На черна черга в средата на стаята бе поставена ниска маса.

В отсрещния ъгъл имаше нажежена до червено готварска пещ от глина. От дясната й страна видях прост олтар, на който горяха ароматични пръчици и бяха поставени снимки. На стената вдясно от олтара висеше голям плакат на Хо Ши Мин, а до него — виетнамското знаме и няколко поставени в рамки грамоти или награди. Нямаше никого.

— Това бил домът на Тран Ван Вин и трябвало да го почакаме тук — каза Сюзан.

Не обичам да ме затварят между стени, само че вече беше късно да се тревожа за това. По един или друг начин бяхме стигнали до края на нашето пътуване.

— Той каза ли къде е барчето? — попитах аз.

— Не. Но каза, че мога да пуша. — Сюзан се приближи до пещта, свали раницата си, седна на чергата пред огъня и запали цигара.

Смъкнах раницата си и я оставих до нейната. Видях, че при отсрещната стена покривът е висок едва метър и осемдесет, отидох там и извадих пистолета изпод коженото си яке. Бях усвоил едно-две неща от Виетконг и пъхнах колта и двата резервни пълнителя между два реда преплетени бамбукови листа.

— Умно — каза Сюзан. — Ако се появят войниците, можем да обясним присъствието си тук, но не и оръжието.

Оставих без отговор това прекалено оптимистично изявление.

— Какво ти разказа оня човек? — попитах я.

— Господин Кием е селският учител. Както предложи ти, аз му казах, че сме канадски военни историци, че идваме от Диен Биен Фу и се занимаваме с американската война. Казах му също, че там са ни пратили да видим военния паметник на площада в Бан Хин. Това последното го съчиних сама.

— Бива те в това.

— Обясних му, че сме чули за многото ветерани от американската война, които живеят в долината на На, и че особено ни интересуват ветераните от офанзивата „Тет“ през шейсет и осма, и по-специално битката за град Куанг Три. — Тя дръпна от цигарата и продължи: — Но господин Кием не спомена имена, освен своето собствено. Бил участвал в боевете за Хюе. Накрая се ядосах и просто му казах, че в Диен Биен Фу са ни посочили Тран Ван Вин като храбър войник, ранен в Куанг Три. — Сюзан ме погледна. — Не исках да висим повече на площада, затова рискувах.

— Господин Кием повярва ли ти?

— Възможно е. Колебаеше се между недоверието и гордостта, че в Диен Биен Фу са похвалили Бан Хин. Господин Кием също е от рода Тран и е роднина на Вин.

— На оня паметник имаше много загинали и изчезнали от този род. Добре, че сме канадци.

Сюзан се опита да се усмихне.

— Надявам се, че ни е повярвал.

— Не се държеше враждебно, така че сигурно ни е повярвал. За следващата операция във Виетнам ще сме швейцарци.

Тя запали нова цигара.

— Нали ще ми пратиш картичка?

— Добре се справи. Гордея се с теб и ако господин Кием е отишъл да повика войниците, ти не си виновна.

— Благодаря ти.

— Тран Ван Вин тук ли живее, или е на гости за Тет?

— Господин Кием каза, че Тран Ван Вин винаги бил живял в Бан Хин.

— Къде е сега?

— Отишъл да види роднините си.

— Значи би трябвало да е в добро настроение. Кога се очаква да се прибере?

— Когато пристигне рейсът от Диен Биен Фу.

Погледнах плаката на чичо Хо.

— Смяташ ли, че това е инсценировка?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че вие канадците имате досадния навик да отговаряте на въпроса с въпрос.

Сюзан принудено се усмихна и дръпна от цигарата си.

Отидох при семейния олтар и разгледах снимките на слабата светлина. Забелязах, че всички мъже и жени са млади, между двайсет и двайсет и пет годишни и казах:

— Тук май никой не остарява.

— Виетнамците използват снимки от младостта на покойните, без значение на каква възраст са умрели.

— Нима? Значи ако трябваше да умра днес и бях будист, щяха да използват някоя от снимките, които ми направи напоследък, така ли?

Сюзан се усмихна.

— Струва ми се, че щяха да се обърнат към майка ти за малко по-стара снимка. Семейният олтар е по-скоро свързан с култа към предците, отколкото с будизма — прибави тя. — Малко е объркано. Виетнамците, които не са католици, се смятат за будисти, но също изповядват първобитен култ към предците. Освен това са конфуцианци и таоисти. Наричат го „там гиао“ — „тройната религия“.

— Аз преброих четири.

— Казах ти, объркано е. Ти си католик. Не мисли за това.

Погледнах малките снимки и забелязах, че мнозина от младите мъже са с униформи. Някой от тях трябваше да е Тран Куан Ли, който не беше официално обявен за загинал, обаче, след като близо трийсет години не се бе появил за празниците, можеше да се смята за мъртъв.

Все още имахме възможност да се осъзнаем.

— Ако побързаме — казах на Сюзан, — за около пет минути ще сме на беемвето.

Тя отговори, без да се поколебае:

— Не зная кой ще влезе през тази врата, но и на двама ни е известно, че ще го чакаме тук.

Кимнах.

— Как ще водиш разговора ни с Тран Ван Вин? — попита ме Сюзан.

— Първо на първо, това е мой разговор. Ще съм откровен. Така постъпвам със свидетелите в Щатите. Баламосваш заподозрените, обаче си откровен със свидетелите.

— И ще му съобщиш, че сме американци, пратени от нашето правителство, така ли?

— Е, не чак толкова откровен. Ние сме американци, само че ни праща семейството на убития, за да търсим справедливост.

— Не знаем името на убития.

— Тран Ван Вин го знае. Той е взел портфейла му. Остави на мен говоренето и мисленето, Сюзан. Ти поеми превода. Биет?

Очите ни се срещнаха и тя кимна. Зачакахме.

Погледнах я. Бяхме изминали дълъг път, ала иначе този миг на истина, който досега беше абстрактен, изведнъж ставаше реален и непосредствен. Тран Ван Вин бе жив и ако изобщо ни кажеше нещо, щеше да породи цял куп нови проблеми.

Сюзан се изправи и ме прегърна.

— Измамих те и пак може да извърша неща, които да не ти харесат, но каквото и да се случи, знай, че те обичам.

Преди да успея да отговоря, чух зад себе си шум и двамата едновременно се обърнахме към вратата. На прага видяхме тъмния силует на мъж, който, надявах се, беше Тран Ван Вин.