Нелсън Демил
На север (27)

25.

Беше малко след пладне и дъждът бе спрял, но небето си оставаше сиво. Видях малък витлов самолет да каца на летище „Хюе Фу Бай“ вдясно от магистрала 1. Това летище също беше американска военновъздушна база, макар и не особено голяма.

Сюзан поговори с господин Кам и той мина през портала на летището, където бе паркиран полицейски джип. Дъждът беше измил калта от драскотините на вратата и предполагах, че по предната броня има жълта боя. Двете ченгета ни погледнаха. Спомних си съвета на господин Конуей да избягвам летищата, обаче се налагаше да оставя лъжливи следи.

Междувременно забелязах признаци за някогашното присъствие на американските сухопътни и военновъздушни сили — бетонни бункери, подпорни стени и бетонна контролна кула, която си спомнях.

Нямаше много коли и господин Кам паркира близо до малкия терминал.

Слязохме от нисана и аз отворих багажника и свалих куфарите.

Господин Кам неспокойно стоеше до нас и чакаше да види какво ще се случи. Не беше мъртъв, така че вече можеше да смята, че е спечелил.

Извадих си портфейла, отброих двеста долара и му ги дадох.

— За господин Тук.

Той се усмихна и се поклони. Посочих ожулената страна на нисана.

— Колко?

Виетнамецът ме разбра и отвърна нещо, което Сюзан преведе като триста долара. Дадох му ги, без да споря, като мислено предвкусвах как ще включа в доклада си следното перо: „Повреди на взет под наем автомобил при изблъскване на полицейска кола от пътя изчистване на две ченгета — 300 долара. Без квитанция“.

Внимателно огледах щетите и показах на господин Кам няколко петънца жълта боя. Изобразих със знаци остъргване и той бързо кимна. После отброих още сто и му ги връчих, като показах, че са за него.

Той широко се усмихна и още по-ниско се поклони.

— Мислиш ли, че е достатъчно за премеждията му? — попитах Сюзан.

— Естествено. Колко ще получа аз?

— Ти си доброволка. Той беше отвлечен. — Пресегнах се в колата, взех макета на хеликоптера и го дадох на господин Кам. — Подарък за теб, за да запомниш завинаги това пътуване. — Като че ли иначе нямаше да го запомни.

Сюзан му преведе нещо. Господин Кам се поклони и изломоти на английски:

— Благодаря. Довиждане.

Погледнах си часовника и му казах:

— Заминаваме за Ханой. Вярваш ли ми?

Виетнамецът се усмихна.

— Ханой.

— Точно така. — Обърнах се към Сюзан. — Обясни му още веднъж защо не бива да ходи при ченгетата.

Тя постави длан на рамото му и му заговори с тих, успокоителен глас. Господин Кам закима. Не изпусках очите му от поглед.

Всички си пожелахме Чук мунг нам мои, господин Кам се качи в нисана и потегли.

— За полицейския участък или за Натранг? — попитах Сюзан.

— За Натранг.

Взехме багажа си и влязохме в терминала. На входа стояха двама униформени и въоръжени виетнамци. Самият терминал, в който се усещаше атмосферата на шейсетте години, бе оживен, но не и претъпкан. Таблото за пристигащи и заминаващи показваше, че най-ранният полет е в шест.

— Повечето пътници за Тет са заминали и вече всички са си у дома — поясни Сюзан.

— Аз не съм. Ти също. — Огледах се. — Веднъж дойдох тук, за да хвана военен самолет за Ан Ке. Той се оказа пълен и не успях да се кача. Самолетът излетя и се блъсна в хеликоптер, който се издигаше в края на пистата. Всички загинаха. Такива неща те карат да си задаваш въпроси.

Сюзан не каза нищо.

Видях, че в терминала влизат въоръжени виетнамци по двойки — носеха същата униформа като на Нахалния на „Тан Сон Нат“. Сигурно бяха от граничната полиция. Двама спряха до един европеец и поискаха билета и документите му.

— Добре, останахме тук достатъчно време — казах на Сюзан. — Сега поотделно ще се качим на таксита до хотел „Сенчъри Ривърсайд“. Аз ще се регистрирам пръв. Ти ще ме последваш и ще поискаш стая. Ако няма свободни, просто почакай във фоайето и ще дойда.

— Нека е в бара. Имам нужда да пийна нещо.

— И аз. Къде е пистолетът?

— У мен.

— Защо не идеш в дамската тоалетна да го прехвърлиш в чантата си и после да ми я дадеш?

— Защо не идеш да си хванеш такси?

— Сюзан…

— Пистолетът си е мой. Ако ме спрат и ме претърсят, ще им кажа, че е запалка. Чао.

Мълчаливо се спогледахме.

— Опитай се да не привличаш вниманието докато минаваш покрай полицейския джип на портала — предупредих я аз.

— Зная.

Не я целунах, просто се обърнах и излязох от терминала. Навън чакаха няколко таксита.

— Хюе — казах на шофьора, когато се качих на едно от тях. — „Сенчъри Ривърсайд“. Биет?

Той кимна и потеглихме. Докато минавахме покрай полицейския джип, се наведох и си завързах връзката на обувката.

Разстоянието до Хюе беше десетина километра и пътьом минахме през град Фу Бай, който смътно си спомнях. В далечината видях пагоди и императорски гробници, пръснати из ниските хълмове.

Пресякохме един поток и магистрала 1 се превърна в улица „Хунг Вуонг“. Не познавах Хюе, обаче бях слушал достатъчно за него и знаех, че сме в Новия град на източния бряг на Благоуханната река. Старият императорски град се намираше на отсрещния бряг.

Новият град бе приятен и благоденстващ наглед, малък, обаче по-голям от предишния път, когато го бях видял — през 1968-а бях прелетял с хеликоптер от тук и отдолу имаше само развалини.

След няколко минути таксито спря на кръгла отбивка пред „Сенчъри Ривърсайд“, който се намираше в просторен парк на самата река, на известно разстояние от улицата. Пететажната сграда беше голяма и модерна, красиво декорирана отпред с езерце и фонтан. Над входа висеше златен надпис „Чук мунг нам мои — Честита Нова година“.

Заслужавах такъв хотел.

Платих на шофьора и се появи пиколо — взе куфара ми и ми даде квитанция. Задържах сака си. Портиерът отвори вратата.

— Добре дошли, господине.

Влязох в голямото фоайе, обзаведено в безвкусен модерен стил. Тук-там бяха поставени саксии с кумкуатови дървета и вази с цъфнали клонки.

Дългата рецепция се намираше отляво и аз избрах най-хубавкото момиче.

— Имам резервация. Бонд. Джеймс Бонд.

Подадох й резервацията и тя я погледна, после вдигна очи към мен.

— Вие сте…?

— Бренър. Пол Бренър. Пише го в резервацията.

— О… извинете.

Виетнамката затрака на клавиатурата и погледна компютърния екран. Представих си съобщение с големи червени букви: „ТЪРСИ СЕ ЖИВ ИЛИ МЪРТЪВ — ПОВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯ“.

Обаче хубавицата — на баджа й пишеше „Деп“, което означава „красавица“ — се усмихна и каза:

— А, да. Господин Пол Бренър. Добре дошли в „Сенчъри Ривърсайд“, господин Бренър.

— Добре заварили.

Имах чувството, че съм прекалено гол и сигурно смърдях, нуждаех се от бръснене и паста за зъби, обаче Деп като че ли не го забелязваше.

— Добре ли пътувахте? — попита тя.

— Поне интересно.

— Нима? Откъде пристигате?

— От Натранг.

— О, как е времето там?

— Страхотно.

— Боя се, че тук е много облачно. Но по-хладното време може би ще ви хареса.

— Убеден съм.

Деп свърши с компютърната си работа.

— Приготвили сме ви много хубава стая, господин Бренър, с тераса, която гледа към реката и Стария град.

— Благодаря.

— Идвали ли сте в Хюе?

— Минавал съм наблизо. Куанг Три. През шейсет и осма.

Тя ме изгледа.

— О!

— Точно така.

— Може ли да видя паспорта и визата ви?

— Можете, само че искам да ми ги върнете.

— Да, разбира се. Но трябва да ги ксерографирам. През това време попълнете регистрационния формуляр, моля.

Попълних формуляра, докато Деп правеше копия на визата и паспорта ми. Тя се върна, подаде ми документите и аз й връчих формуляра.

— Три дни ли ще останете при нас?

— Да. — „Ще ми върнете ли парите, ако ме арестуват по-рано?“ — Между другото, имате ли свободни стаи?

Виетнамката си поигра с компютъра и отвърна:

— Само няколко. Имаме много гости за празника. — Тя ми подаде ключа. — Ако можем да ви услужим с нещо, главният портиер е на ваше разположение.

— Благодаря. Има ли съобщения за мен?

— Ще проверя.

Обърна се, порови в кутията за писма, извади голям плик и каза:

— Това е за вас.

Взех плика и се подписах за получаването му.

— Скоро ще донесат багажа ви. Шести апартамент е на петия етаж. Асансьорите са вдясно зад вас. Желая ви приятно прекарване.

— Благодаря. Много сте красива. Чук мунг нам мои.

Тя се усмихна и се поклони.

— Благодаря ви. Честита Нова година.

Отидох при асансьорите и натиснах бутона. Бях забелязал, че всички служители в добрите хотели по целия свят използват един и същ език. Сигурно ги обучават някъде, например в Швейцария — идеални андроидчета с механизми в главата. И после ги разпращат по всички краища на земята.

Асансьорът дойде, качих се на петия етаж и намерих стаята си с терасата, която гледаше към реката и Стария град.

Модерните мебели изглеждаха удобни, обаче критериите ми бяха спаднали толкова ниско, че бях изгубил нормалната си способност за преценка.

Имаше голяма ниша с бюро. Седнах на стола и отворих плика. Беше факс, адресиран до мен. От Карл. И не с честитка за Нова година.

Прочетох съобщението и забелязах, че не е използван делови език, който позволява по-лесно да се обясняват и разбират двустранните уговорки. Карл трябваше да ми пише като на приятел, тъй като не се предполагаше, че съм тук по работа. Аз бях завърнал се ветеран, турист, и той знаеше, че факсът ще допадне в ръцете на полицията много преди да ми го предадат. Освен това бе променил и пола си и сега се казваше Кей.

„Скъпи Пол, надявам се, че те намирам в добро здраве и че надеждите ти за пътуването са се оправдали. Що се отнася до жената, за която разговаряхме, чух, че може да е омъжена за друг, така че недей да интимничиш с нея и се пази от ревнивия й съпруг. Като твоя приятелка те съветвам да сложиш край на тази връзка. От нея няма да излезе нищо добро. Надявам се престоят ти в Хюе да е приятен. Дано се забавляваш. Пиши ми.“

Подписът гласеше: С обич, Кей.

Е, сега оставаше само да разгадая текста, което не бе трудно. „Омъжена за друг американец.“ Явно искаше да каже, че Сюзан може да работи за друга американска разузнавателна служба. Само че вече го подозирах. И какво от това? Изобщо не бях сигурен за кого работя аз.

„Надявам се престоят ти в Хюе да е приятен“. Уговорената за другия ден среща щеше да се състои.

Отворих чекмеджето, открих вътре бланка за факс и написах:

„Скъпа Кей, пристигнах в Хюе и получих факса ти. Много мило от твоя страна, че си загрижена за любовния ми живот. Но ако спиш с врага, ще знаеш къде ходи нощем. Пътуването върви добре — много трогателно, много поучително. Харесвам виетнамския народ и властите блестящо са се справили. Нямам думи да изразя благодарността си към теб, че ме посъветва да дойда тук.“

Вдигнах очи, замислих се за миг и прибавих:

„Дългите сенки на миналото наистина все още се протягат от тук до родината, но сенките в ума и сърцето ми избледняват, така че ако известно време не ти се обадя, знай, че съм намерил каквото търся и не се разкайвам за идването си. Предай поздравите ми на С.“

Прочетох написаното и реших, че го бива за Карл, полковник Манг, Синтия, за самия мен и потомството.

Замислих се за писмата ми през 1968-а. Спомнях си ги като смесица от новини, войнишко мърморене и малко носталгия. Но като повечето фронтоваци, съзнаващи, че всяко писмо спокойно може да е последно, винаги завършвах по начин, който предполагаше, че съм в мир със себе си, че приемам възможността да загина и не ме е страх от нея, но че се надявам на по-щастлив изход, разбира се. И между редовете винаги се четеше мисълта, че имам полза от този опит и когато се завърна, ще съм по-добър човек. Надявах се и Господ да чете писмата.

Всичко това идваше малко множко на едно осемнайсетгодишно момче, обаче когато измерва определеното си време на земята в минути, човек пораства бързо.

И ето че след близо три десетилетия пак бях тук, животът ми пак се намираше в опасност и в писмото ми до дома се казваше почти същото: готов съм да посрещна всички превратности, затова и вие бъдете готови.

Оставих факса на Карл до мен на бюрото, защото унищожаването му можеше да се стори подозрително на хората, които вече го бяха прочели.

Изправих се, взех сака и влязох в банята. Измих си зъбите, позаплакнах се и си сресах косата.

На вратата се позвъни и аз отидох в дневната да отворя. Носеха куфара ми. Дадох на виетнамеца един долар. Отворих куфара и навлякох смачкания син блейзър. Нямах търпение да се срещна със Сюзан, затова, без да си разопаковам багажа, взех факса от бюрото и слязох във фоайето.

Връчих бланката на служителя на рецепцията заедно с един долар и го попитах дали ще прати факса веднага и ще ми върне оригинала.

— Съжалявам, господине — отвърна той, — факсовете са заети за целия ден. Ще отнеме един-два часа. Мога да пратя факса и да върна оригинала в стаята ви.

Тоя номер ми беше познат. Можех да ида в Централната поща, обаче там направо щяха да ксерографират факса за ченгетата пред очите ми. Във всеки случай съобщението ми за Карл бе чисто и освен това бързах. Оставих му го. После отидох на касата и обмених петстотин долара в пътнически чекове, за които получих два трилиона донга или нещо подобно.

Потърсих с поглед Сюзан, но я нямаше. Не исках да питам на рецепцията дали се е регистрирала, затова известно време почаках във фоайето. В този съботен следобед имаше много народ. Всички гости бяха бели и ако се съдеше по дрехите им, повечето бяха европейци.

Видях трима мъже на средна възраст, които очевидно бяха американци и също толкова очевидно бяха ветерани. За мои сънародници бяха сравнително добре облечени — дълги панталони, ризи с яки и блейзъри — и се държаха сносно. Единият имаше брада като на Хемингуей и ми се струваше познат — като че ли го бях виждал по телевизията или нещо такова.

Бива ме да правя обосновани предположения за хората — нали с това си изкарвам прехраната. Докато ги наблюдавах как си приказват във фоайето, стигнах до заключението, че всички са били офицери, навярно от сухопътните сили или морската пехота, защото нямаха небрежния маниер на пилотите и не ми приличаха на моряци. По-скоро бяха фронтоваци, а не тиловаци, и със сигурност през годините бяха постигнали финансов успех. Бяха се срещнали и бяха решили, че е време да се върнат тук. Съпругите им може би пътуваха с тях, обаче сега те бяха сами. Брадатият даде заповед и тримата се запътиха към бара. Последвах ги.

Седнах на маса с лице към вратата. Вече трябваше да съм се явил в имиграционната полиция, но това можеше да почака. Всъщност ченгетата можеха да вървят на майната си.

Сервитьорката дойде и си поръчах „Сан Мигел“, после поисках още една бутилка.

— Някой идва при вас? — попита тя.

— Да.

Виетнамката постави две салфетки и паничка с фъстъци. Погледнах си часовника, после погледнах към вратата. Сюзан не бе от жените, които можеха да се затруднят от простата задача да вземат такси от летището. Страшно ме притесняваше обаче тая работа с пистолета. Една случайна проверка на документи на летището или дребно автомобилно произшествие по пътя, и щеше да се стигне до престрелка или арест по обвинение в тежко престъпление. Въпреки професията си аз не съм маниак на патлаци и пушки, обаче съм наясно защо толкова много американци държат на правото си да носят оръжие.

Това ме накара да се запитам какво се е случило с милионите М-16, които бяхме предоставили на южновиетнамската армия. Откакто бях пристигнал в страната, не бях видял нито едно ченге или военен да носи американски автомат — всички бяха въоръжени с руски калашници, които през войната им бяха любими.

Може би някогашната армия на Южен Виетнам бе заровила оръжието си в зеленчукови лехи или нещо такова. Обаче най-вероятно не беше така. Намирах се в страна на невъоръжени цивилни и въоръжени ченгета и военни. Разгромът бе пълен и нямаше никаква вероятност да избухне бунт. Спомних си снимките от Музея на американските военни престъпления, масовите екзекуции на бунтовните племена и войници от южновиетнамската армия. В Ханой не си губеха времето.

Къде се бавеше Сюзан?

Сервитьорката донесе бирите и ги остави на масата с две чаши. Подписах сметката и й дадох един долар. Пийнах малко бира и хапнах фъстъци, като постоянно си поглеждах часовника и наблюдавах входа.

Чувах тримата американци на съседната маса и ги слушах, за да разсея мислите си от тревоги за Сюзан. Долавях само откъслечни думи и изрази, но военният жаргон и съкращенията ми бяха ясни. Единият говореше нещо за „омитане“, което означаваше медицинско евакуиране с хеликоптер, другият спомена „постъпване“, което означаваше неприятелска ракета, артилерийски снаряд или мина. Третият каза нещо за „стягане“, което означаваше, че всички си умират от шубе. Засмяха се.

Определено бяха фронтоваци. Погледнах ги и видях, че се забавляват, стари ветерани като мен, завърнали се, за да сритат звяра в ташаците.

Зачудих се дали и те се чувстват така странно, както се бях чувствал аз на покрива на „Рекс“ и започвах да се чувствам тук в този приятен бар в луксозен хотел, построен край Благоуханната река, където се бяха окопали морските пехотинци и се бяха обстрелвали с врага на отсрещния бряг. Ако не преставаш да бъбриш, заглушаваш картечниците и ракетите. Обаче ако седиш мълчаливо, както правех аз, все още чуваш далечния грохот, който се отдалечава във времето.

Сюзан вече трябваше да е пристигнала. Налагаше се да попитам на рецепцията. Станах и се запътих към изхода.

Точно когато наближавах вратата, тя ненадейно се появи и едва не се блъснах в нея.

— Къде беше, по дяволите? — попитах я вместо поздрав.

— И аз се радвам да те видя.

— Безпокоях се за теб.

— Извинявай. Трябваше да се освежа.

И наистина — носеше една от копринените блузи, които бе купила в Натранг, черен панталон и сандали. Очевидно беше взела душ и се бе гримирала.

— Аз тичам тук да те чакам, а ти се киснеш горе във ваната.

— Какво ще кажеш да те черпя едно?

Обърнах се и се запътих обратно към масата. Седнах и си допих бирата.

Сюзан се настани срещу мен.

— Тази бира за мен ли е?

— Явно.

Тя напълни чашата си, загреба шепа фъстъци и ми подхвърли един. Улучи ме в челото.

После се отпусна назад, отпи от бирата си и запали цигара.

Мълчеше и нямаше да проговори, докато не се успокоях. Знам ги аз жените.

— Ако знаех, че ще се размотаваш, щях да отида на масаж.

Сюзан пак ме замери с фъстък.

— Трябваше да се срещнем тук веднага след… край. Къде е патлакът?

— На сигурно място.

— Къде е това сигурно място?

— Под леглото ми.

— Да не си полудяла?

— Не. Не съм и глупачка. Излязох в градината и го зарових в найлонова торбичка.

Поуспокоих се и саркастично я попитах:

— Запомни ли къде го зарови?

— При оранжевите райски птици. Зарових го, докато миришех цветята.

— Добре. И никой не те видя, нали?

— Надявам се.

— Избърса ли отпечатъците?

— Само своите. Твоите ги оставих.

Поръчах си втора бира. Забелязах, че тримата американци гледат Сюзан — всъщност я зяпаха и я обсъждаха. Мъжете са свини.

— Имаш ли съобщения? — попита тя.

— Да. От К. Иска да те зарежа.

— Е, има ли някакво значение?

— Никакво. Въпросът е приключен. А ти получи ли някакви съобщения?

— Никой не знае в кой хотел съм.

— Басирам се, че бързо могат да научат.

Сюзан се усмихна.

— Хм… Ей, знаеш ли, че настъпва годината на вола?

— Мислех, че сме годината на Торонто Блу Джейс^[1].

— Имам предвид астрологическата година. Стига си ме поднасял.

— Извинявай. Годината на вола.

— Да. Предсказано е, че ще е благоприятна.

— За всички ли?

— Не зная. Съжалявам, че го споменах. Адски си досаден.

Тя се намуси, което ми даде възможност да поразмишлявам за някои неща. „Омъжена за друг американец.“ Карл работеше по случая съвместно с ФБР и това трябва да означаваше, че Сюзан е от ЦРУ или разузнавателната служба на външното министерство. Хората от РСВМ припадаха още при вида на оръжие, така че оставаше ЦРУ. Разбира се, можеше да има и друг играч, например военното разузнаване. Във всеки случай това не беше съвсем като да спиш с врага, а по-скоро като да спиш с бизнес конкурент. Или пък Карл лъжеше, което нямаше да е за пръв път. А може и да грешеше, което също нямаше да му е за сефте.

Тя ме откъсна от мислите ми.

— Направих резервация за ранна вечеря. Имат невероятно меню по случай Тет. После ще се разходим из Стария град и ще гледаме празненствата — драконовите танци, куклените представления, музиката и така нататък. След това ще отидем в катедралата на среднощната меса.

Трябваше да е от ЦРУ — кой друг можеше да е толкова нахален, че да ми казва как да си прекарам вечерта?

— Слушаш ли ме?

— Да… Виж, хайде да вечеряме рано и да…

— Нова година е, Пол.

— Не е. Тя беше преди месец.

— Това е тукашната Нова година.

— Не вярвам. Когато пресичаш международната календарна граница, губиш или печелиш само един ден, а не цял месец.

— Според мен трябва да се качиш в стаята си и да вземеш душ, тъй като очевидно не си го направил. После двамата много удобно ще си полегнем и след това ще се облечем за вечеря.

Не намирах нищо лошо в това, затова се изправих.

— Добре. Да вървим.

— Не може ли да си допия бирата?

— В стаята ми има минибар. Да вървим.

— Възбуден ли си?

— Да. Да вървим.

Тя също стана. Излязохме във фоайето, качихме се с асансьора на петия етаж и аз я заведох в апартамента си.

— О, страхотно е — възкликна Сюзан. — На мен ми дадоха малка стая на първия етаж. С изглед към улицата. Стая сто и шест.

Отиде до стъклената врата и излезе на терасата. Последвах я.

Два моста над Благоуханната река свързваха Стария и Новия град и до по-близкия имаше останки от трети мост, сигурно разрушен през 1968-а.

На отсрещния бряг бе укрепеният град, известен като Цитаделата, императорската столица. От тази височина се виждаше вътрешността й и с изненада установих, че липсва приблизително половината от централната част и на нейно място има само голи участъци, в които се различаваха основите на някогашните сгради.

— Виждаш ли онези стени в Цитаделата? — попита Сюзан. — Това е била Императорската крепост, а в нея е Забраненият порфирен град, в който е можел да влиза само императорът, неговите наложници и евнусите.

— Значи няма да ме пуснат там, само теб.

— Много смешно. — Тя продължи: — Повечето древни сгради са били разрушени през шейсет и осма.

— Виждам. — Утре по обяд или по-късно някъде там долу щях да се срещна с тукашната си свръзка. Надявах се да не е жена.

— Нашият екскурзовод ни разказа, че американците безмилостно бомбардирали града в продължение на трийсет дни и унищожили повечето старини.

Не че исках да защитавам американците, обаче отвърнах:

— Северновиетнамската армия изненадващо превзе града в навечерието на Тет, по време на временното примирие. Трябваха трийсетдневни бомбардировки и сухопътни атаки, за да ги прогоним. Това е то войната.

Сюзан кимна.

— И все пак… жалко.

— Комунистите обикаляли града с имената и адресите на хора, които искали да ликвидират. Разстреляли над три хиляди военни и цивилни. Вашият екскурзовод каза ли ви това?

— Не.

Погледнах на северозапад.

— Моята пехотна рота се беше окопала на ония хълмове, ей там на хоризонта. Виждахме бушуващите сражения в Куанг Три и Хюе. Спуснахме се от хълмовете и се опитахме да не позволим на комунистическата войска да избяга от Куанг Три. После продължихме на юг и пресякохме пътя на бегълците от Хюе.

Тя проследи погледа ми и попита:

— Значи и ти си бил там?

— Да.

— И сраженията са се водили в града, така ли?

— Да. На този бряг на реката, точно където се намираме сега, се бяха окопали морските пехотинци и контролираха Новия град. Куанг Три е на шейсетина километра на север от тук по магистрала номер едно.

— Трябва да идеш в Куанг Три.

— Май наистина ще отида. Изминах дълъг път.

— Ще ми се да дойда с теб, ако искаш компания.

Кимнах.

— Френските войници наричали отсечката от магистрала номер едно от Хюе до Куанг Три „Безрадостния път“. Името останало и ние също й викахме така, макар че някои й казваха „Пътя на засадите“ или „Сдухания път номер едно“.

— Къде е долината А Шау? — попита Сюзан. Посочих на запад.

— Ей там, оттатък оная планинска верига, на седемдесетина километра, близо до лаоската граница. Уединена е, по-скоро е каньон, отколкото долина, заобиколена е от планини и през по-голямата част от годината е потънала в облаци. Понякога е труднодостъпна.

— Идвам с теб.

Погледнах я и се усмихнах.

— Наистина ли преди си била скучна?

— Скучна и глезена. Ако рум сервисът се забавеше, изпадах в ярост.

За последен път погледнах Хюе, обърнах се и влязох в стаята. Отидох в банята, избръснах се и взех душ. Любихме се на удобното легло, после заспахме.

 

 

Станахме в шест, облякохме се и слязохме в ресторанта, където имаше шведска маса с новогодишната вечеря.

Всичко беше заето и ни дадоха малка маса за двама до крайречната градина, която според Сюзан не била много далеч от заровения й пистолет.

Всички бяха европейци или американци и забелязах тримата, които бях видял по-рано. Седяха на маса с няколко жени и по жестовете и поведението им прецених, че дамите не са им нито съпруги, нито приятелки. Мъжете бяха в стихията си и жените или бяха очаровани, или се преструваха на такива.

Оркестърът свиреше весела музика и ресторантът представляваше море от усмихнати лица, искрящ кристал и бързащи сервитьори. През 1968-а такова нещо не бе възможно.

Една от шведските маси беше отрупана с истински виетнамски празнични блюда с надписи на няколко езика, за да могат всички да избягват повечето от тях. На другите маси имаше европеизирани виетнамски ястия, китайска кухня и западна храна. Със Сюзан се изплюскахме като прасета, като се тъпчехме с клечки за ядене, ножове, вилици и пръсти.

В девет излязохме от хотела и прекосихме Благоуханната река по моста Транг Тиен.

Вечерта бе хладна и небето се беше изяснило. Луната съвсем бе изтъняла и скоро щеше да изчезне, звездите ярко сияеха. Хиляди хора крачеха по алеята между реката и високите стени на Цитаделата. Градът беше украсен с червени знамена, сградите бяха обкичени със светещи гирлянди и китайски фенери.

Центърът на веселието, изглежда, се намираше около историческата кула срещу главната порта. Там седяха или се разхождаха цели семейства, поздравяваха се и си честитяха новата година.

— Индивидуалното използване на фойерверки е забранено, но градът сигурно ще изстреля няколко ракети като в Сайгон — каза Сюзан. — Когато преди три години пристигнах във Виетнам, фойерверките все още бяха разрешени и на Тет в целия град се гърмеше като в бойна зона.

— Това ми е познато.

Грамадната порта срещу кулата беше отворена и вътре се виждаше декоративен мост, който водеше към императорския палат. Самият дворец бе голям, построен от камък и червено лакирано дърво и с традиционния керемиден покрив. Беше осветен с прожектори и украсен за празника. Зачудих се как е избегнал бомбардировките, но Сюзан поясни:

— Хора и организации от цял свят са дарили пари за реставрирането на двореца в първоначалния му вид.

— Хубаво. Хайде да влезем. И аз ще даря една петарка.

— Тази вечер не можем да влезем. Не виждаш ли ей онези войници, които връщат хората? Сигурно ще има някаква държавна церемония.

— Ще им дам десетачка.

— Откажи се. Имаш си достатъчно проблеми.

Продължихме разходката си край реката, после влязохме в града през една по-малка порта.

Имаше много народ и гледахме драконов танц и няколко глупави куклени представления в импровизирани театри. Музиканти свиреха народна музика на струнни инструменти — беше много сълзлива и нервираща.

Повечето кафенета и ресторанти бяха затворени, обаче открихме заведение, собственост на католическа двойка, което работеше.

Вътре беше пълно с виетнамци и бели, но все пак успяхме да си намерим маса и ни сервираха кафе.

— Хубаво е — казах на Сюзан. — Радвам се, че съм тук.

— И аз.

— Пропускаш купона на семейство Винсънт в Сайгон.

— Единственото място на света, където искам да съм, е тук с теб.

— И аз се чувствам така.

Допихме кафето. Нямаше таксита и циклоси, затова пресякохме Благоуханната река по моста Фу Ксуан и отидохме в Новия град, където се намираше катедралата.

От моста видях на отсрещния бряг няколко големи спортни комплекса с тенискортове, плувен басейн и игрища.

— Това е Cercle Sportif, старият френски спортен клуб. Има такива в Сайгон и в по-големите градове. Преди са били само за бели. Сега са главно за партийци.

— Комунягите да не би да играят тенис?

— Не зная. Предполагам. Защо не?

— Опитвам се да си представя полковник Манг по тенис екип.

Тя се засмя.

Продължихме по моста и изведнъж в небето проблесна оранжева светлина, последвана от поредица експлозии — потръпнах, после разбрах, че са фойерверки. Сърцето ми се разтуптя и дълбоко си поех дъх.

Сюзан ме погледна.

Почувствах се глупаво, затова се пошегувах:

— Стори ми се, че партизаните са се върнали.

— Точно затова споменах за фойерверките.

Когато слязохме от моста, понечих да пресека улицата, но Сюзан ме спря.

— Виждаш ли онази будка на отсрещния ъгъл? Това е полицейски пост. Ще го заобиколим отдалеч. Понякога досаждат на чужденците. Установих го при предишното си идване тук.

— Полицията не ми е досаждала от четвъртък. Чувствам се пренебрегнат. Да вървим да поспорим с тях.

— Моля те.

Заобиколихме будката.

— Можем да прескочим месата — предложих по пътя.

— Трябва да коленичиш и да благодариш на Господ, че изобщо си жив — отвърна тя.

До катедралата имаше доста път и улиците започваха да опустяват.

— Вече всички са си вкъщи за традиционната вечеря — поясни Сюзан.

— Защо будистите не ходят на среднощна меса в пагодите?

— Мисля, че не се казва меса, а и те се молят, когато имат желание.

В дванайсет без петнайсет стигнахме в катедралата „Нотър Дам“. Все още пристигаха богомолци, главно пеш. Повечето бяха виетнамци, обаче имаше и кръглооки.

Черквата беше внушителна, макар и нова. Дори бе сравнително модерна, едновременно с готически и виетнамски нотки. Предположих, че старите черкви са били разрушени.

Влязохме и си намерихме места на една от последните пейки.

— Щом празникът е будистки, защо има католическа меса? — попитах Сюзан.

— Не зная. Ти си католик. Прати имейл на папата.

Службата започна. Цялата меса и химните бяха на виетнамски, което беше странно, все едно бе дублирано. Прескочих причастието, както бях постъпил и в сайгонската „Нотър Дам“, обаче повечето присъстващи, сред които и Сюзан, отидоха при олтара. Нямаше от ония прояви на благочестие, каквито могат да се видят в католическите черкви в Щатите, което беше добре, иначе тия тук сигурно щяха да започнат да се покланят, вместо да се ръкуват, и всички щяха да си блъскат главите.

Забелязах, че гражданите на Хюе са по-добре облечени от виетнамците на юг от прохода Хайван, и реших, че е заради по-студеното време и може би заради по-високо развитата градска култура.

Моят поликултурологичен анализ свърши и последвахме процесията на открития площад пред катедралата.

Хората стояха и си приказваха и някак, не питайте как, Сюзан влезе в разговор с едно местно семейство. Те много се впечатлиха от добрия й виетнамски и елементарния й френски, който също знаеха.

С две думи, отивахме на вечеря у семейство Фам.

— Не им ли каза, че съм лош по характер? — попитах я, докато се влачехме с целия им род.

— За щастие не попитаха нито за теб, нито за мен.

После набързо ми изнесе лекция по виетнамски обноски на масата.

— Не оставяй клечките си в паницата с ориз. Това е символ на смъртта, като ароматичните пръчици на гробищата и семейните олтари. Освен това всичко се поднася на табли. Трябва да опиташ всяко ястие, което ти предлагат. Ако изпразниш чаша вино или бира, веднага ще ти я напълнят. Остави половин чаша, ако не искаш повече.

— Звучи като в южен Бостън.

— Доизслушай ме. Виетнамците не се оригват като китайците, за да покажат, че храната им е харесала. Смятат го за грубост, като нас.

— Аз не смятам оригването за грубост. Ама нали не съм от горната класа.

Тя ядосано въздъхна.

— Добре, когато се нахраниш, наври си клечките в носа.

— Сигурна ли си?

— Довери ми се.

Семейство Фам живееха в красива къща недалеч от катедралата и явно имаха доста пари.

От ушите ми все още течеше ориз от вечерята в хотела, само че това не беше оправдание да не ям.

Озовах се натикан на ниска маса между стогодишна бабишкера и някакво сополиво хлапе. Срещу мен обаче седеше много яко гадже и знаеше малко английски, ама не достатъчно, за да му покажа какъв съм чаровник. Може и да бе с някой друг, но постоянно се усмихваше и кикотеше, и ми подаваше различните блюда.

Всички знаеха по десетина думи на английски и тия десетина думи не бяха едни и същи, така че разговорът вървеше идеално. Освен това повечето знаеха и френски и аз започнах да си припомням оскъдния си френски езиков запас. Както споменах, добре известните ми виетнамски изрази не бяха подходящи за семейна вечеря. Обаче обмислих дали да не поискам от гаджето да ми покаже личната си карта.

Сюзан седеше в отсрещния край на масата и се забавляваше.

В семейна обстановка виетнамците изглеждаха големи симпатяги, но общественият и търговският живот на цялата страна смърдеше.

— Господин Пол, госпожица Сюзан казва вие били тук през хиляда деветстотин шейсет и осма година — на сносен английски се обърна към мен трийсетинагодишен мъж, който седеше до Сюзан.

— В Куанг Три.

— Наистина? И сражавали с комунистите.

— Нали затова бях тук.

— Убивали?

— Хм… предполагам.

— Браво. — Той се изправи и каза нещо на своите, вдигна чаша към мен и заяви: — За този смел войник, който убива… — Виетнамецът попита нещо Сюзан и довърши тоста си с: — … убива антихристите.

Всички вдигнаха наздравица и се почувствах принуден да стана. Имах натрапчивото усещане, че участвам в антикомунистическо сборище и нямаше да се изненадам, ако вратата рязко се отвореше и главорезите от министерството на държавната сигурност нахлуеха и арестуваха всички. Карл нямаше да одобри присъствието ми тук. Вдигнах чаша.

— За смелите виетнамски католици. Единственият добър червен е мъртвият червен.

Моят домакин като че ли за миг се смути, но Сюзан преведе думите ми и всички заръкопляскаха.

Погледнах я и видях, че върти очи към тавана. Седнах и зачаках да разбият вратата.

Към два през нощта обмислих дали да не си навра клечките в носа, обаче успяхме да се измъкнем чак към три и улиците бяха съвсем пусти. Освен това бях малко пиян.

— Супер беше, нали? — попита Сюзан.

— Така си е. — Оригнах се.

— Страшно гот си прекарвам с теб.

Пак се оригнах.

— Върхът.

— Много мили хора.

— Да. Малко кръвожадни, ама иначе симпатяги.

— Господин Юен, мъжът, който седеше до мен и който вдигна наздравица за теб, ми каза, че през шейсет и осма комунистите убили много негови роднини. Затова толкова много… мразят режима…

— Знаеш ли, тук всички са пълни с потисната омраза и гняв заради миналото. Полковник Манг, господин Юен, всички. Мечтаят си пак да се хванат за гушите.

Тя не отговори.

— Така или иначе, семейство Фам трябва да внимават. В министерството на държавната сигурност не се шегуват.

— Убедена съм, че внимават.

— Но изобщо не ни познаваха.

— Ние сме американци, при това католици. Е, поне единият от нас е католик.

— Да. — Странно, че според виетнамците всички американци са антикомунисти. Предполагам, че не са срещали нито един професор от известен университет. — Едва ли някой ни е проследил от катедралата и никой не ни следи в момента. Но ти не направи услуга на семейство Фам, като се самопокани на вечеря. Напротив, сигурно ги наблюдават, така че като отидохме там и ние не си направихме услуга.

Сюзан помълча, после отвърна:

— Имаш право. Но тази вечер празнуват даже ченгетата.

— Надявам се.

Известно време повървяхме по смълчаните улици.

— Май ти беше приятна компанията на онова момиче срещу теб — по някое време отбеляза Сюзан.

— Кое момиче?

— Онова, с което си приказва цяла вечер.

— А, онова. Тя е монахиня.

— Съмнявам се.

— Уморен съм, Сюзан, боли ме главата и се загубихме.

— Не сме. Хотелът е натам.

Продължихме да вървим и естествено на поредния завой видяхме хотела.

Сюзан ненадейно спря.

— Пол.

— Какво?

— Не трябваше ли днес да се явиш в имиграционната полиция?

— Днес имах работа. Утре ще ида. — Продължихме по улицата.

— Трябваше да идеш днес. Те знаят, че си тук, защото са им съобщили от хотела.

— Ами тогава знаят, че съм тук. Майната им. Полковник Манг не ми опъва много каишката. Иска да види какво ще правя.

— Откъде знаеш?

— Зная.

— И какво ще се случи утре, когато отидеш на срещата? Ами ако те следят?

— Тайните срещи винаги се подготвят с идеята, че ще те следят. Затова се наричат „тайни“. Трябва обаче да те помоля утре да не ходиш в Цитаделата.

— А… добре.

— Освен ако ти не си моята свръзка.

— Щеше да е интересно.

Стигнахме до хотела.

— Хайде да заобиколим отзад и да ми покажеш къде си го заровила.

— Утре.

— Сега.

— Добре…

Запътихме се към градината зад хотела. Теренът се спускаше към реката и бе терасиран. Осветяваха го ниски лампи.

Докато вървяхме по алеята към брега, Сюзан кимна надясно.

— Виждаш ли ги? Оранжевите райски птици?

— Тия цветя ли ядат мухи?

— Не, Пол. Виждаш ли ги?

— Да. Някъде там ли?

— Да. Трийсет сантиметра надясно от средната градинска лампа. Почвата е много рохкава. Можеш да копаеш с ръка.

— Добре. Утре, преди да тръгнем ще го взема.

— Аз ще го взема.

Не отговорих. Постояхме в градината и погледахме реката. В този час на нощта бяхме съвсем сами. Обърнахме се и тръгнахме към главния вход на хотела.

Влязохме във фоайето и проверихме за съобщения. Имаше две за мен и аз се подписах за получаването им.

Качихме се с асансьора в моя апартамент и аз се стоварих на едно от креслата.

— Господи, остарявам.

— В страшна форма си. Отвори пликовете.

Първо отворих малкия и прочетох на глас:

— Утре сутрин се явете в имиграционната полиция.

— Каишката не е чак толкова хлабава — отбеляза Сюзан.

— Ако бяха сериозно ядосани, щяха вече да са тук.

— Сега е Нова година. Какво е другото съобщение?

Отворих големия плик и извадих факс. Беше от Карл и си го прочетох наум:

Скъпи Пол, навярно последното ми съобщение не е било ясно — наистина трябва да сложиш край на тази връзка. Моля те, отговори ми, че си го направил.

С обич. Кей

Хубавото на това да не си в армията е, че не си длъжен да изпълняваш пряка заповед от военен.

Забелязах и послеслов: „С. ти праща поздрави. Ще те чака в Хонолулу“.

Можеше да ме баламосва, за да ме вкара в правия път. Във всеки случай положението със Сюзан се беше усложнило и не знаех дали искам да се срещна със Синтия в Хонолулу.

Сюзан ме наблюдаваше.

— От кого е съобщението? — попита тя.

— От Кей.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Не изглеждаш спокоен. Може ли да го видя?

— Не.

На лицето й се изписа изражение, в което прочетох болка, обида и ярост.

Изправих се, запътих се към терасата с факса, после се обърнах и й го подадох.

— От госпожа Кей е.

Тя го взе.

— Тази нощ мисля да спя в стаята си.

— Може би така трябва.

Сюзан тръгна към вратата, отвори я без колебание и излезе.

Излязох на терасата и отправих поглед към града отвъд реката. Все още светеха празничните илюминации, главно червени, както можеше да се очаква в червена държава.

Замислих се за семейство Фам. Над тази страна бе надвиснал сив облак, образуван от дима и пожарите на войната, от който се сипеше омраза, скръб и недоверие.

И не стига това, ами този облак или както го наричаше Карл, тази сянка все още покриваше собствената ми родина.

Наистина, Виетнам беше най-ужасното нещо, случило се с Америка през този век, и навярно можеше да се каже и обратното.

Телефонът иззвъня и аз влязох, за да отговоря.

— Ало.

— Само исках да ти пожелая успех утре.

— Благодаря.

— Ако с теб се случи нещо и се разделим…

— Сюзан, телефоните не са сигурни. Зная какво искаш да кажеш и тъкмо щях да ти се обадя.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не. И двамата сме уморени.

— Добре. Къде и кога ще се срещнем утре?

— В шест часа в бара на хотела. Ще те черпя.

— Добре… а ако закъснееш?

— Прати факс на госпожа Кей. Помниш ли номера?

— Да.

— Предай й всички подробности и изчакай до факс машината или опитай да се свържеш по телефона от пощата.

— Зная.

— Зная, че знаеш. Ти си професионалистка.

— Пол?…

— Да?

— Нямах право да се разстройвам заради онзи послеслов. Извинявай.

— Забрави за това.

— Това между нас е само тук и сега. Казах го съвсем сериозно.

Оставих думите й без отговор.

— Ей, прекарах страхотен ден. Честита Нова година.

— И аз. Честита Нова година и на теб.

Затворихме.

Така. Имах проблем с жена във вражеска държава накрай света, опитваха се да ме арестуват или убият, беше четири часът и на сутринта трябваше да се явя при ченгетата, после по обяд имах вероятно опасна среща. И все пак, кой знае защо, това не ме безпокоеше. Всъщност не ме вълнуваше цялото премеждие по магистрала 1, включително убийството на двамата полицаи и мъчителното връщане в миналото.

Познавах това чувство: режим „оцеляване“. Животът престава да е сложен. Всичко се свежда до целта да се прибереш у дома.