Нелсън Демил
На север (14)

12.

Продължихме на запад през разнообразен терен: оризища, нови индустриални райони, първобитни села и високи жилищни блокове. След двайсет минути бяхме оставили града зад себе си. В неделя следобед нямаше много автомобили, за сметка на волските каруци, велосипедите и пешеходците, между които Сюзан слаломираше, без да намалява скоростта, и почти постоянно надуваше клаксона.

Скоро изчезнаха и оризищата, за да направят място на хълмове със зеленчукови градини, пасища и горички.

От време на време минавахме покрай езерца, в които разпознавах кратери от бомби. От въздуха водата се виждаше в три цвята: прозрачно синя, мътнокафява или червена. Последната говореше за пряко попадение върху бункер с много хора. Човешка супа, така им викахме.

— Красиво е, нали? — надвика рева на мотора Сюзан.

Не отговорих.

Подминахме четири разбити американски танка М-48 с избледнели обозначения на някогашната южновиетнамска армия и предположих, че са били унищожени през април 1975-а, когато северновиетнамците бяха настъпвали за последната битка за Сайгон. За щастие тя не се бе състояла.

След поредния завой пред нас изникна огромно гробище.

— Спри — казах на Сюзан.

Тя отби и слязохме. Влязох през един отвор в ниската стена и застанах сред хилядите покрити с лишеи каменни плочи. До някои от тях бяха забити червени знамена с жълта звезда в средата. Върху всяка плоча имаше керамична паница с ароматични пръчици, някои димяха.

Към нас се приближи един старец и Сюзан го заговори. После се обърна към мен.

— Тук са погребани главно местни партизани от Виетконг и техните семейства. Онази част от гробището е за северновиетнамците, загинали за свободата на Юга. Или поне той използва този израз. Предполагам, че ти ги наричаш „нашественици“.

— Попитай го дали наблизо има южновиетнамско военно гробище.

Тя отново поговори със стареца.

— Такива гробища били забранени. Северновиетнамците изровили с булдозери всички южновиетнамски военни гробища. Това го натъжавало и разгневявало, защото не можел да почете гроба на загиналия си син, който служел в южновиетнамската армия. Другият му син бил партизанин и го погребали тук.

Замислих се за това и за нашите гробища от Гражданската война, в които бяха погребани бойци от Севера и Юга. Ала тук сякаш беше изличена цялата памет на победената нация или пък тънеше в безчестие, като ръждясалите танкове, оставени за спомен от комунистическата победа.

До стената седеше старица — продаваше ароматични пръчици. Дадох й един долар и взех една, отидох при най-близкия гроб и прочетох надписа: „Хоанг Ван Нгок, трунг-юй, 1949-1975“. Бяхме родени в една и съща година, но слава Богу, приликата стигаше само до тук. Сюзан застана до мен и запали пръчицата със запалката си. Във въздуха се издигна дим и аромат на тамян.

Не обичам да се моля, освен когато стрелят по мен, обаче оставих пръчицата в паницата, като си мислех за тристате хиляди северновиетнамци, които нямаха надгробни плочи, за нашите изчезнали две хиляди и за стотиците хиляди южновиетнамски войници, които лежаха под земята в изринати с булдозери гробища. Замислих се за Стената, за това как с Карл стояхме там, после за Тран Ван Вин.

Нещо в мен настояваше, че не е възможно Тран Ван Вин да е жив, и в същото време бях убеден в обратното. Убедеността ми отчасти се основаваше на собственото ми самолюбие — Пол Бренър не бе изминал целия този път само за да открие един мъртвец. Друга причина беше почти чудотворното стечение на обстоятелствата, което ме бе довело тук и което като рационален човек, ми се щеше да отхвърля, но не можех. И накрая идваше подозрението, че Карл и неговите приятели знаят нещо, което не ми е известно.

Извърнах се от гроба и двамата със Сюзан се запътихме към мотора.

Продължихме. Спомнях си този район на запад от Сайгон, защото няколко пъти бях минавал от тук с конвои до Тай Нин на камбоджанската граница. По онова време селското население живееше главно в стратегически села, което означаваше охранявани лагери, а останалите бяха партизани, които живееха в тунелите в Ку Чи. После бяха почасовите партизани, които денем бяха за сайгонското правителство, вечеряха със семейството си и отиваха на нощна смяна с АК-47.

През войната районът между камбоджанската граница и предградията на Сайгон бе изключително оспорван и някъде бях чел, че бил най-тежко бомбардираната и обстрелвана земя във военната история. От гледна точка на моите впечатления, това спокойно можеше и да е вярно.

Спомнях си и обезлистяването с ейджънт ориндж и как когато всички растения покафяваха и умираха, американските бомбардировачи хвърляха напалм и запалваха пожари. Гъстите облаци дим се кълбяха дни наред, докато не завалеше дъжд и не покриеше всичко с мокри сажди.

Виждах, че растителната покривка се е възстановила, ала не изглеждаше както трябва — изглеждаше хилава и рядка, несъмнено резултат на остатъчните химикали в почвата.

Моторът вдигаше много повече шум от американските и японските машини, затова почти не разговаряхме.

Бяхме на пътя от около час и се движехме на северозапад към Ку Чи и Тай Нин, накъдето отиваше шосе 22. Странно, все още се губех в северна Вирджиния, обаче познавах този път. Явно някога беше бил важен за мен.

Влязохме в Ку Чи. Спомнях си го като яко укрепено провинциално селище, но сега той се бе превърнал в оживен град с нови постройки, павирани улици и заведения за караоке. Човек трудно можеше да си представи тежките боеве, които в продължение на трийсет години се бяха водили в и около него, от войната във Френски Индокитай през 1946-а до края на Американската война.

Навсякъде се вееха червени знамена и в средата на едно кръгово кръстовище имаше северновиетнамски танк върху бетонна платформа, заобиколен със знамена и цветя.

Сюзан зави по главната улица, после отби и спря. Слязохме и аз заключих мотора за една стойка, докато Сюзан вадеше фотоапарата си.

Изтупахме червения прах от дрехите си и тя ме попита:

— Идвал ли си тук?

— Неведнъж. На път за Тай Нин.

— Наистина ли? Какво си правил в Тай Нин?

— Нищо. Придружавах конвои. От Биен Хоа до Ку Чи и Тай Нин, после обратно, преди да се стъмни.

— Поразително.

Не бях съвсем сигурен какво е поразително и не попитах. Задникът ми беше натъртен, краката ме боляха и имах прах във всичките си телесни отверстия.

Разходихме се по главната улица и с изненада видях групи американци.

— Тези хора да не са се изгубили? — попитах Сюзан.

— Американците ли имаш предвид? Идват, за да разгледат прословутите тунели. Това е голяма туристическа атракция.

— Майтапиш ли се?

— Не. Искаш ли да ги видиш?

— Искам да видя една ледена бира.

Влязохме в първото отворено кафене и седнахме на ниска масичка.

Незабавно се приближи едно момче и Сюзан поръча две бири, които се появиха след секунди, само че без чаши. Покрити с прах, ние надигнахме бирите — бутилките бяха без етикети. Тя запали цигара.

Слънцето се бе спуснало под тентата на кафенето. Беше горещо.

— Забравих колко е топло тук през февруари — отбелязах аз.

— На север е по-хладно. Времето се променя още щом минеш Облачния проход. Сега там е дъждовният сезон.

— Спомням си го от шейсет и осма.

Сюзан зарея поглед някъде, после каза, сякаш на себе си:

— Толкова много години след последния изстрел войната продължава да е надвиснала над тази страна… например онзи мъж оттатък улицата.

Погледнах натам и видях еднокрак старец, който ходеше с патерици. Липсваше и част от едната му ръка.

— И онези танкове край пътя — продължи тя, — тунелите в Ку Чи, безбройните военни гробища, паметниците по бойните полета и военните музеи във всеки град, младежите без родители… Когато дойдох тук, почти не обръщах внимание на всичко това, но не можеш вечно да го пренебрегваш. То е навсякъде и аз не виждам дори само половината.

Не отговорих.

— Това е част и от икономиката, основната причина за туризма в страната. Младите чужденци се забавляват с цялата тази носталгия по войната — нали разбираш, ветераните, които се завръщат, за да видят това или онова. Те… Ние го наричаме „екскурзия в Света на Виетконг“. Всъщност е ужасно. Безсърдечно. Сигурно си ядосан.

Не отговорих.

— Ароматичната пръчица… беше много мило от твоя страна.

За пореден път не й отговорих и известно време поседяхме в мълчание.

— Много странно е да съм пак тук… — накрая казах аз. — Виждам нещо, което ти не виждаш… спомням си неща, които ти никога не си преживявала… и не искам да ти изглеждам особен… но от време навреме…

— Няма нищо. Наистина. Просто ми се ще да говореше за това.

— Едва ли мога да изразя с думи как се чувствам.

— Искаш ли да се прибираме в Сайгон?

— Не. Тук ми харесва. Сигурно е заради компанията.

— Сигурно. Определено не е заради жегата и праха.

— Или заради твоето каране.

Сюзан повика момчето, даде му един долар, поръча му нещо и то изтича на улицата. След няколко минути се върна със слънчеви очила и пачка донги, които тя му каза да задържи. После разтвори очилата и ми ги сложи.

— Ето, така приличаш на Денис Хопър в „Спокойният ездач“.

Усмихнах се.

Сюзан вдигна фотоапарата.

— Придай си суров вид.

— Аз съм си суров.

Тя натисна бутона.

После даде апарата на момчето, придърпа стола си до моя и преметна ръка през раменете ми. Хлапето ни снима, както бяхме наклонили глави един към друг и се чукахме с бирите.

— Направи още няколко за Бил — предложих аз.

Сюзан си взе фотоапарата от виетнамчето и попита:

— Може ли да ти ги пратя вкъщи, или това ще предизвика проблеми?

Прочетох истинския подтекст на въпроса й.

— Живея сам.

— И аз.

Използвахме единичната тоалетна в дъното и измихме праха от пътя. Сюзан даде на собственика един долар за бирите и му честити Новата година. Излязохме на улицата и тръгнахме към мотора.

— Обичаш ли да караш? — попита ме тя.

— Естествено.

Тя провеси фотоапарата през рамо, даде ми ключовете и се метнахме на седалката. Запалих двигателя и Сюзан ми изнесе кратък урок по шофиране на руски „Урал“.

— Скоростите малко заяждат, предните спирачки са меки, задните държат. Ускорението може да е по-бързо, отколкото си свикнал, и предницата малко се приповдига. Иначе е мотор мечта.

— Ясно. Дръж се. — И полетях прекалено бързо по главната улица. Подминах две ченгета на велосипеди, които ми изкрещяха нещо. — Да спра ли искаха?

— Не. Пожелаха ти приятен ден. Продължавай.

След десет минути бяхме далече от Ку Чи и започвах да свиквам с мотора, обаче имах проблеми със задръстванията по тесния път.

— Натискай клаксона. Трябва да предупреждаваш хората. Затова са го сложили.

Натиснах бутона и надух клаксона, докато се провирах между колела, пешеходци, мотопеди, свине и волски каруци.

Сюзан се наведе напред, прегърна ме с дясната си ръка през кръста и постави лявата си длан на рамото ми.

— Страхотно се справяш.

— Те не смятат така.

С нейните упътвания след няколко минути се движехме по тесен, почти непавиран път.

— Къде отиваме? — попитах я.

— Тунелите са право пред нас.

След още няколко километра видях равен открит район, където бяха спрели пет-шест автобуса.

— Спри на ей онзи паркинг — каза Сюзан.

Спрях под мижавата сянка на няколко хилави дръвчета.

— Намираме се при един от входовете на тунелите — поясни тя.

— Това част от Света на Виетконг ли е?

— Това е сърцето на Света на Виетконг. Над двеста километра подземни тунели, един от които стига чак до Сайгон.

— Влизала ли си в него?

— Идвала съм тук, но никога не съм влизала в тунелите. Никой не иска да дойде с мен. Но реших, че ти няма да откажеш.

Прозвуча ми като предизвикателство към мъжествеността ми и казах:

— Обожавам тунелите.

Слязохме от мотора, заключихме го за едно дърво и тръгнахме към входа.

Билетите струваха по долар и петдесет и Сюзан плати, без да възрази.

Присъединихме се към група хора под сламен покрив с надпис „английски“. Групата се състоеше главно от американци, но чух и австралийски акцент. Имаше подобни павилиони и за други езици. Явно някой от Народното министерство на туризма беше ходил в „Дисни Уърлд“.

Виетнамската екскурзоводка раздаде брошури на трийсетината англоговорещи и каза:

— Моля, запазете тишина.

Всички млъкнаха и виетнамката започна разказа си. Не бях особено добре запознат с тунелите в Ку Чи и имах усещането, че няма да науча много повече от нея, защото английският й беше малко странен.

Прочетох брошурата, чийто английски също си падаше необичаен.

Така или иначе, от екскурзоводката и книжлето разбрах, че тунелите били започнати през 1948-а по време на комунистическата борба срещу французите. Началото им било при Пътеката на Хо Ши Мин в Камбоджа и те лъкатушели навсякъде, включително под някогашни американски военни бази. Първите тунели били само толкова широки, колкото през тях да се провре дребен партизанин, и бойците трябвало да се пазят от насекоми, прилепи, плъхове и змии.

В тунелите можели да се скрият до шестнайсет хиляди борци за свобода и там се били женели хора и раждали деца. В подземния комплекс имало кухни и напълно оборудвани болници, спални, складове за оръжие и експлозиви, кладенци, вентилационни шахти, фалшиви тунели и минирани проходи. Виетнамката се усмихна и се пошегува:

— Но вече няма нужда да се боите от мини.

— Има си хас при тая цена — казах на Сюзан.

Екскурзоводката ни обясни и че американците били хвърлили стотици хиляди тонове бомби върху тунелите, влизали в тях с огнехвъргачки, наводнявали ги, обгазявали ги и пращали групи войници, наричани „тунелни плъхове“, с миньорски каски и кучета, за да се бият с подземните обитатели. През двайсет и седемте години на използване на тунелите в тях загинали десет от шестнайсетте хиляди мъже, жени и деца и повечето били погребани вътре.

— Вече можем да влезем в тунелите — заяви виетнамката. — Готови ли сте?

Очевидно никой не изгаряше от желание и десетина души ненадейно си спомниха, че имат друга работа. Обаче не им върнаха парите за билетите.

Докато вървяхме към входа, мъжът до мен ме попита:

— Ветеран ли си?

Погледнах го.

— Да.

— Изглеждаш прекалено едър за тунелен плъх.

— Надявам се, че изглеждам прекалено умен за тунелен плъх.

Той се засмя.

— Аз бях плъх три месеца. Повече никой не може да издържи. — И прибави: — Трябва да им го признаем на тия копелета, страшни куражлии бяха, мама му стара. — Погледна Сюзан. — Извинете ме.

— Няма нищо, и аз ругая.

— И вие вършехте добра работа — поласках ветерана, който бе нисък, ала вече не и слаб.

— Да… Не знам какво съм си мислил, когато поисках да ме пратят в тунелите. Искам да кажа, хич не е забавно да се срещаш лице в лице с виетнамците в толкова тясно пространство.

Стигнахме до входа и мъжът продължи:

— Сънувам най-страшните си кошмари за тия тунели… нали разбираш, пълзя в тъмното и чувам, че някой диша, под униформата ми лазят гадинки, хапят ме навсякъде, в косата ми се отъркват плъхове, по ръцете ми пълзят змии, скапаният таван е на по-малко от десет сантиметра над гъза ми и отвсякъде капе вода, не мога да се обърна и знам, че Чък е точно пред мене, обаче не искам да включвам миньорската лампа и…

— Може би не бива да влизаш вътре — прекъснах го аз.

— Трябва. Нали разбираш? Ако вляза, кошмарите ми ще престанат.

— Кой гений ти го каза?

— Един познат, дето го е направил.

— И подействало ли му е?

— Предполагам. Иначе защо ще ми каже да го направя?

— Казва се Карл, нали?

— Не… Джери.

Както и да е, екскурзоводката спря на входа, който бе покрит с дървен навес.

— Някой от вас през войната влизал в тези тунели?

Моят приятел бързо вдигна ръка и всички го погледнаха.

— О… значи вие сражава в тунел. Елате да поговорим.

Някогашният тунелен плъх си проправи път и се приближи до виетнамката. Очаквах лекция за американския империализъм, обаче тя каза:

— Моля, предупредете всички стои заедно и не страхува. Всичко съвсем безопасно.

Тунелният плъх повтори инструкциите й и прибави няколко съвета от себе си, с което се превърна в нещатен помощник-екскурзовод. Адски странно, като се замисли човек.

Влязохме в тунела и виетнамката помоли тунелния плъх да застане най-отзад.

Входът беше широк, само че много нисък и всички трябваше да се приведат. Наклонът отначало бе полегат, после ставаше по-стръмен и проходът се стесняваше. Слабите електрически крушки едва го осветяваха.

Бяхме двайсетина, включително две млади австралийски двойки, шест американски семейства на средна възраст, някои с деца, останалите млади хора.

От време на време екскурзоводката казваше по нещо, изчака японската група да се отдалечи напред и продължи навътре в лабиринта.

Тук бе много по-хладно, но доста влажно. Чух някъде да цвърти плъх.

— Подходящо място за втора среща — подметнах на Сюзан.

Тунелът ставаше все по-тесен и нисък и скоро започнахме да пълзим в мрака по тръстикови рогозки и парчета мокър хлъзгав найлон. Искам да кажа, защо ми беше тая гадост?

Накрая излязохме в нещо като малка стая, осветена от електрическа крушка. Всички се изправихме. Екскурзоводката включи фенерче и плъзна лъча наоколо.

— Тук е кухнята. Там виждате място за готвене, а дупка на таван е за дима. Дим отива в селска къща и селянин готви, за да американец мисли, че селянин готви. Нали?

Засвяткаха фотографски светкавици. Сюзан каза „Усмихни се“ и ме заслепи със светкавицата си.

Виетнамката насочи лъча на фенерчето си към групата.

— Къде американец, който сражава в тунел? Къде?

Всички се заозъртахме, ала него го нямаше. Самоотлъчка. Екскурзоводката явно се обезпокои, но като се имаше предвид ограничената отговорност на Тунелната корпорация, не беше прекалено загрижена.

Продължихме нататък около половин час и започна да ми става студено, влажно и клаустрофобично. Бях уморен и се чувствах мръсен. Нещо ме ухапа по крака. От известно време бе престанало да ми е забавно и кръстих обиколката „Отмъщението на партизанина“.

Накрая стигнахме до същия тунел, през който бяхме влезли, и след пет минути бяхме на слънце. Всички изглеждаха отвратително, но след няколко секунди хората се заусмихваха. Струваше си пощенската картичка до дома.

Екскурзоводката ни благодари за смелостта и вниманието и всички й дадоха по долар, което обясняваше защо се е захванала с най-скапаната работа на земята.

Докато се отдалечавахме, я видях да се мие в леген с вода.

— Благодаря, че ми предложи да дойдем — казах на Сюзан.

— Радвам се, че ти е харесало. — Тя се огледа. — Ей, какво стана с тунелния плъх?

— Не зная. Но ако оная група виетнамци зад нас не излезе, смятай, че си получила отговор на въпроса.

— Бъди сериозен. Човекът може да се е изгубил или да се е чалнал вътре. Не трябва ли да направим нещо?

— Екскурзоводката знае, че е изгубила един от нас, и ще се погрижи. Нали й дължи един долар.

Запътихме се към няколко сергии за сувенири, където продаваха боклуци от войната като в Музея на американските военни престъпления. Един тип се опита да ни пробута хошимински сандали, направени от стари автомобилни гуми, които някога били носени от партизанин по Пътеката на Хо Ши Мин. Всички продавачи бяха облечени в черни пижами и сандали и носеха конични сламени шапки, точно като партизани. Отначало това ми се стори абсолютно сюрреалистично, но после реших, че е идиотско.

Купихме си еднолитрови бутилки вода и аз използвах моята, за да се измия и да утоля жаждата си.

— Не мога да си представя как вътре години наред са живели хора — каза Сюзан. — Не мога да си представя и как сте живели в джунглата вие.

— Аз също.

Забелязахме нашия тунелен плъх да седи на един пластмасов стол с бутилка бира в ръка. И отидохме при него.

— Уплашихме се, че сме те изгубили — казах му аз.

Той ме погледна и не ме позна. Попитах го:

— С какво си дошъл?

— С рейс.

— Ясно. Най-добре вече да се качваш на рейса.

Мъжът помълча няколко секунди, после заяви:

— Връщам се вътре.

— Може би днес не е подходящо — посъветва го Сюзан.

Той я погледна — всъщност погледът му мина през нея, изправи се и повтори:

— Връщам се вътре. — И се запъти към входа на тунела.

— Защо не се помъчиш да го разубедиш? — попита ме Сюзан.

— Не. Остави го. Трябва да опита пак. Идва отдалеч.

Върнахме се при мотора.

— Аз ще карам — каза тя. — Трябва да сме в Сайгон преди мръкване, аз познавам пътищата.

Качихме се и излязохме от паркинга. Сюзан продължи на север по обратния път, който вече представляваше само непавирана пътека.

— Тази машина е добра за черни пътища, но трябва да се държиш здраво — извика тя.

Бясно заподскачахме и моторът на няколко пъти поднесе, но Сюзан очевидно си знаеше работата и започнах да се чувствам по-спокоен, че няма да се претрепем.

— Този път води до шосе номер тринайсет, което минава през каучуковата плантация на „Мишлен“ — викна тя. — После ще се върнем в Сайгон по шосето, по което няма много движение, така че ще стигнем бързо.

Движехме се на север по най-отвратителния път в това полукълбо и ми се струваше, че бъбреците ми ще изскочат през ушите.

Накрая стигнахме до двулентово павирано шосе и Сюзан зави надясно.

— Това е каучуковата плантация. Това са каучукови дървета.

Пътят изглеждаше почти пуст и тя настъпи газта. Носехме се със стотина километра в час, но шосето бе равно. Слънцето обаче бързо залязваше и сенките на каучуковите дървета бяха дълги и мрачни.

Спомних си думите на Карл, че е служил в Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, а и от други ветерани знаех, че в плантацията на „Мишлен“ край шосе 13 са се водили много сражения.

Представих си Карл зад картечницата на бронетранспортьора, захапал цигара и насочил бинокъл към призрачната гора, навярно въобразявайки си, че е генерал Гудериан^[1], повел танковете си срещу Русия. Щях да му кажа, че съм идвал тук — ако се случеше пак да разговаряме.

След двайсет минути излязохме от зловещата каучукова гора и навлязохме в район, обрасъл с храсталаци. Вече беше тъмно и по пътя имаше само мотопеди и леки коли. Когато наближихме Сайгон, движението стана по-натоварено и Сюзан трябваше да намали скоростта.

Нощем военновременният Сайгон приличаше на светъл остров в безкраен океан от мрак. Животът в града продължаваше — в предградията се появяваха заграждения от бодлива тел и бариери и войниците заставаха нащрек. След залез-слънце нищо извън столицата не помръдваше, а ако мръднеше, трябваше да го убиеш. А зад бодливата тел бяха военните бази, също малки атоли, като Биен Хоа и „Тан Сон Нат“, където войниците пиеха бира и играеха комар, гледаха филми от родината, пишеха писма, чистеха снаряжението си, проклинаха войната, стояха на пост и неспокойно спяха. А ако имаше късмет да го пратят нощен патрул, човек понякога срещаше мъжете и жените от тунелите в Ку Чи.

Наближавахме града откъм север и видях светлините на летище „Тан Сон Нат“. Още по на изток се бе намирала някогашната ми база в Биен Хоа, където също имаше писти, само че за военни самолети.

— Знаеш ли какво е станало с американската военна база в Биен Хоа? — попитах Сюзан.

— Мисля, че е виетнамско военно летище. За реактивни изтребители. Преди ти да ми кажеш нямах представа, че е била американска база.

— Предполагам, че не мога да посетя старата си казарма.

— Не, освен ако не искаш да те застрелят.

— Не искам.

Прекосихме някакъв кален канал и стигнахме на Хан Хои по същия мост, по който го бяхме напуснали. Улиците на острова бяха тъмни, но Сюзан знаеше пътя. Изпреварихме един жълт полицейски джип и мъжът на предната дясна седалка ни изгледа, после колата потегли след нас.

— Имаме си компания — предупредих Сюзан.

— Зная. — Тя изключи фаровете и зави по някаква тясна уличка, където колата на ченгетата не можеше да влезе. Изглежда, този район й бе познат и след няколко минути спряхме на паркинга до блока на семейство Нгуен.

Оставихме мотора и скоро отново бяхме на път с малкия „Минск“, който изглеждаше още по-неудобен, отколкото си го спомнях. Докато караше към центъра, Сюзан си погледна часовника и каза:

— Точни сме. Сега е осем без двайсет и до осем ще сме в службата ми.

— Къде е службата ти?

— На улица „Диен Биен Фу“. Близо до Нефритената императорска пагода.

— Това ресторант ли е?

— Не, това е Нефритената императорска пагода.

— Звучи като ресторант в Джорджтаун.

— Не мога да повярвам, че съм прекарала цял ден с теб.

— Аз също.

— Майтапя се. Ти си много забавен. Приятно ли ти беше днес?

— Да. Не зная кое най-много ми хареса — срещата с Бил, жегата, твоето каране, военните спомени от Сайгон, пътят от ада до тунелите в Ку Чи или бягството от ченгетата.

— Не забравяй, че те черпих бира, купих ти слънчеви очила и платих билетите.

— Да. Благодаря.

Минахме над калната река, влязохме в центъра на града и продължихме покрай река Сайгон. Беше невероятно оживено за неделя вечер и аз го отбелязах.

— Викат му „сайгонска треска в неделя вечер“ — поясни Сюзан. — Кой знае защо, виетнамците повече излизат в неделя, отколкото в събота вечер. Шантава работа. След вечеря ще отидем да пийнем по нещо, да потанцуваме и ако искаш, ще те заведа в един караоке бар.

— Скапан съм.

— Тъкмо ще си починеш.

Завихме по една тясна улица, която пресичаше няколко натоварени булеварда.

— Винаги ли караш сама? — попитах, докато чакахме на поредния светофар. — Искам да кажа, извън града.

— Понякога. Бил не си пада по моторите. Понякога ходя с приятелка. Виетнамка или американка. Защо?

— Не е ли опасно за сама жена?

— Не, естествено. В повечето будистки страни жените не са подложени на сексуален тормоз. Струва ми се, че проблемът по-скоро е културен, отколкото религиозен. Разбира се, ако си млада и хубава като мен, някой виетнамец може да се опита да те сваля в бара, но не го правят много умело.

— Дай ми пример.

Тя се засмя.

— Ами, първо ти казват, че си красива и че много пъти са те виждали на улицата.

— Какво му е лошото? И аз често използвам тези думи.

— Някога имал ли си успех?

— Не.

Сюзан отново се засмя и потегли. След няколко минути излязохме на улица „Диен Биен Фу“.

Скоро минахме покрай изключително внушителна пагода, от която някой ден щеше да стане страхотен ресторант, после Сюзан спря пред модерна сграда от стъкло и стомана с еркер, надвиснал над тротоара. Слязохме от минска и тя го забута към входа. Портиерът й отвори вратата, усмихна се и каза нещо на виетнамски.

Сюзан извади фотоапарата и тръгнахме към асансьорите.

Когато се качихме в кабината, Сюзан активира бутона за седмия етаж със специален ключ, после каза:

— Не позволявай на онези във Вашингтон да те замесят в нещо опасно.

Вече беше малко късно за този съвет.