Нелсън Демил
На север (44)

42.

Сънувах къщата си във Вирджиния. Навън валеше лек сняг. Събудих се призори в друга реалност. Сюзан не спеше.

— Ако се върнем в Щатите заедно, мисля, че можем да забравим всичко това.

— Тогава да се върнем в Щатите — предложих аз.

Тя хвана ръката ми.

— И когато ни питат как сме се запознали, ще казваме, че сме се срещнали на почивка във Виетнам.

— Надявам се, че това не е представата ти за почивка.

— А можем да казваме, че сме били тайни агенти на опасна операция и не ни е разрешено да говорим за това.

Седнах на леглото.

— Трябва да тръгваме.

Сюзан стисна ръката ми.

— Ако с мен се случи нещо и ти се измъкнеш от тук, ще отидеш ли при семейството ми да им разкажеш за мен? За… за последните ни дни?…

Не отговорих. През 1968-а бях дал това обещание на три момчета от района на Бостън и единият от тях загина, затова когато се върнах, удържах на думата си и отидох при родителите му в Роксбъри. Това бяха най-дългите два часа в живота ми. Наистина предпочитах да участвам в сражение, а да не седя пред майка му, баща му, двамата му по-малки братя и сестричката му, около четиригодишна, която постоянно ме питаше къде е брат й.

— Пол?

— Ще отида. И ти направи същото за мен.

Сюзан се надигна и ме целуна, после скочи от леглото и влезе в банята.

Облякох се, подредих багажа и затъкнах пистолета на кръста си. Тя се върна от банята и докато се обличаше, попита:

— Какъв е планът?

— Сега сме канадски туристи.

Оставихме мотора в стаята и излязохме на улицата, по която бяхме пристигнали.

Беше студено и доста облачно. Повечето сгради бяха във френски колониален стил, заобиколени с тучна растителност. Десетки хора вървяха или караха велосипеди по черния път. Мъжете носеха каски като северновиетнамските войници през 1968-а и от тях ме побиха тръпки. Виетнамките бяха с конични сламени шапки, а планинците, които бяха мнозинството от населението, носеха традиционните носии на поне две различни племена.

Ако се съдеше по разстоянието до околните планини, тази долина беше по-голяма от Ке Сан и А Шау.

Закрачихме по улицата и отляво видяхме хълмче, на върха на което имаше стар френски танк. Подминахме военен музей и голямо военно гробище, после стигнахме до знак с кръстосани мечове — международният символ на бойно поле — и завихме надясно.

По пътя имаше бункер с дъсчена табела и надпис на френски, виетнамски и приличен английски: „Това е бункерът на полковник Шарл Пирут, командващ френската артилерия. На втората вечер от битката полковник Пирут разбра, че е обкръжен от съкрушителната артилерия на Виетмин, лично се извини на всеки от хората си, после влезе в бункера и се самоуби с ръчна граната“.

Вторачих се в бункера, който бе отворен, и реших, че все пак трябва да са почистили.

— Не ми се влиза — каза Сюзан.

— Като те гледам, май си била тук.

Погледнах към хълмовете, които обрамчваха долината, и си помислих, че може би разбирам. Също като американците в Ке Сан, французите се бяха опитали да примамят комунистите в сражение и затова бяха дошли тук. И бяха получили повече, отколкото бяха искали. Случват се гадости.

Сюзан направи снимка и продължихме. Пресякохме моста над рекичката, която течеше през долината. На отсрещния бряг имаше паметник на виетминските жертви, построен върху френската крепост Елиан.

Наоколо обикаляха групички западни туристи, всички с екскурзоводи.

Тръгнахме след една от тях, която зави наляво по селски път. Из зеленчуковите градини ръждясваха няколко танка и артилерийски оръдия. Имаше табели с надписи на френски и виетнамски.

Стигнахме до голям бункер, около който стоеше група туристи. Надписът гласеше: „Това е бункерът на генерал Кристиан дьо Кастри, главнокомандващ френските сили. Тук беше подписана френската капитулация“.

Виетнамски екскурзовод говореше на френски на група мъже и няколко жени на средна възраст. Зачудих се дали някой от тях е участвал в събитията тук. Забелязах, че в очите на един възрастен мъж има сълзи и предположих, че това отговаря на въпроса ми.

До нас се приближи млад виетнамец и каза нещо на френски.

— Je ne parle pas francais^[1] — отвърнах му.

Той явно се изненада, после ни огледа от глава до пети и попита:

— Американци?

— Канадци — поправих го аз. Това е подходящо прикритие за американци в някои части на света, където американците не са особено добре дошли. Да живее Канада.

— Дошли да види бойно поле? — попита виетнамецът.

Спомних си многобройните си прикрития и отговорих:

— Да. Аз съм военен историк, ботаник и ентомолог. Събирам пеперуди.

Въпреки волята си, Сюзан се усмихна. Помислих си, че й бе липсвал старият Пол Бренър и сега беше щастлива, че съм се завърнал.

— Дава един долар, моля, и аз разказва за битка — заяви младежът.

Сюзан му даде един долар. Все едно че пусна монети в джубокс — той започна да дудне нещо полунепонятно и когато се запънеше на някоя английска дума, използваше френска, а когато френският станеше проблематичен, прибягваше до виетнамски.

Накратко, в началото на 1954-та десет хиляди френски войници, включително от Чуждестранния легион, и около три хиляди планински и виетнамски колониални части, установили поредица от укрепени позиции в долината, всички носещи имена на бивши любовници на генерал дьо Кастри. Тъй като бяха седем, останах впечатлен от френския главнокомандващ.

— Може би повече любовници, обаче той няма достатъчно войници — опита се да се пошегува виетнамският екскурзовод, както навярно правеше с всички туристи.

— Имаш право.

Младежът продължи и тъжната история приличаше на Ке Сан, само че французите не бяха разполагали със самолети и хеликоптери, за да неутрализират непреодолимата сила на петдесетте хиляди виетнамски войници, командвани от генерал Во Нгуен Гиап, същия, който бе планирал обсадата на Ке Сан и офанзивата „Тет“ през 1968-а и когото започвах да мразя или може би да уважавам.

— Хора на генерал Гиап пренася много стотици оръдия през хълмове и обгражда Диен Биен Фу — каза екскурзоводът. — Изстрелва много хиляди снаряд срещу французи. Френски полковник самоубива, кога пада хиляда снаряд. Той много изненадан.

Погледнах към хълмовете, през които бях минал предишната нощ. И аз щях да се изненадам. Едва бях докарал мотора до тук — стотиците артилерийски оръдия щяха да са истинско предизвикателство.

Във виетнамците има нещо, което ги прави невероятно търпеливи, трудолюбиви и упорити. Замислих се за Пътеката на Хо Ши Мин, за тунелите в Ку Чи, за мъкненето на стотици грамадни оръдия през местности, които бяха почти непроходими дори пеш.

— Копали ли са тунели и окопи тук? — попитах аз.

— Да, да, много, много километър — les tranchees. Вижда там? Les tranchees. Виетмински войник копае близо, напада Елиан, Ан-Мари, Франсоаз, Доминик, Габриел, Беатрис, Клодин.

— Ще нарека крепост на твое име — казах на Сюзан. — Форт Сюзан.

Екскурзоводът разбра и любезно се усмихна.

— Нарича форт на тази госпожа?

Сюзан извъртя очи нагоре и не отговори.

Виетнамецът ни разказа, че французите спуснали още три хиляди парашутисти в Диен Биен Фу, за да спасят обсадената армия. Накрая обаче, след два месеца, всичките тринайсет хиляди френски и колониални войници били убити, ранени или пленени, а според нашия екскурзовод виетнамските бойци били изгубили половината от своите петдесет хиляди души, ала спечелили войната.

— Французи имат достатъчно война — заключи той. — Френски войници прибира вкъщи.

Тази история ми звучеше познато, все едно се развиваше през 1968-а, а не през 1954-та, и тъй като никой във Вашингтон не си бе взел поука от Диен Биен Фу, предполагам, може да се каже, че американската война във Виетнам всъщност беше започнала тук.

— Две хиляди френски войник лежи тук — прибави екскурзоводът и махна с ръка към зеленчуковите градини, в които се виждаха биволи и виетнамки с мотики. — Французи построява паметник там. Вижда? Много французи идва да гледа. Идва и американци. Никога не виждал канадци. Харесва?

Помислих си, че през последните две седмици съм видял достатъчно бойни полета, за да ми стигнат до края на живота ми. Въпреки това се чувствах свързан с хората, които се бяха сражавали и загинали тук.

— Интересно е — отвърнах.

Беше четвъртък и до неделя трябваше да съм в Банкок. Чувствах се като повечето войници, на които остават само четири дни — параноично. Спомних си, че няколко дни преди да си замина моят взводен старшина прояви любезността да ми каже: „Не се обнадеждавай прекалено, Бренър. Партизаните имат още седемдесет и два часа да ти ебат майката“.

Сюзан даде фотоапарата си на екскурзовода и той ни снима до командния бункер на генерал дьо Кастри. Фотоалбумът трябваше да носи заглавието „Най-ужасната зимна почивка в живота ми“.

— Иска да види цяло бойно поле? — попита виетнамецът. — Аз показва. Един долар.

— Може би утре — отклоних предложението му. — Ей, как се забавлявате в тоя град?

— Забавлява? Какво това забавлява?

Чудех се как да закарам Тран Ван Вин в Ханой на мотор за двама, ако допуснех, че е жив и ще остане жив — и ако допуснех, че наистина трябва да го закарам в Ханой, което не знаех, за разлика от Сюзан. Хрумна ми, че тя може би ще пътува сама и не се налага да се тревожа. Въпреки това попитах:

— Кой е най-добрият път до Ханой?

— Ханой? Иска отива в Ханой?

— Да. Има ли влак? Или автобус? Може би самолет?

— Самолет. Автобус много опасно. Няма влак. Французи ходи самолет. Самолет не ходи утре, ходи samedi^[2]. Но може би няма място за вас. Биет?

— Ами с кола и шофьор?

— Не. Сега Тет. Никой шофьор не отива Ханой. Lundi^[3] шофьор отива Ханой. Иска шофьор?

— Може би. Добре, благодаря за урока по история. Виетнамците са много смели.

Той се подсмихна, после посочи гърдите си.

— Онг умира тук. Разбираш? Grand-pere^[4].

— Разбирам.

Оставихме екскурзовода и закрачихме обратно към града по черния път. Минахме покрай един разбит танк и няколко френски бункера, обрасли с буренаци.

— Тук е някак по-тихо и по-достойно от Света на Виетконг и Света на ДМЗ — отбелязах аз.

— Северът е по-трезв и не е толкова комерсиализиран — отвърна Сюзан. — Освен това тук са си имали работа с французи, които са малко по-достойни и сериозни от някои наши сънародници в Света на Виетконг или „Апокалипсис сега“.

— Аз съм канадец.

— Почти не разбирах виетнамския на екскурзовода — осведоми ме тя. — Тук говорят друг диалект.

Обзе ме подозрението, че госпожа Уебър ме подготвя за някаква измама, ако се стигне до разговор с моя главен свидетел.

— Литературният език е същият — възразих аз. — Нали така?

Тя се поколеба.

— Почти.

— Добре. Вземи си химикалка.

Продължихме нататък.

— Какъв е планът сега? — попита Сюзан.

— Нашата обща свръзка в Хюе господин Ан ме посъветва да отида на пазара и да поговоря с планинците. Не ти ли каза?

— Каза ми.

— Та такъв е планът.

— Безпокоиш ли се какво може да се е случило с господин Ан?

— Да.

— Смяташ ли, че ще се пречупи, ако го разпитат?

— Всички се пречупват.

Тя не отговори.

Завихме по една улица в края на града. Имаше достатъчно туристи и не биехме на очи. Бяха предимно хора на средна или преклонна възраст, младежи нямаше. Отляво видях автогарата — стара сграда с два невероятно очукани автобуса отпред.

Сюзан забеляза, че гледам натам.

— Защо попита екскурзовода за транспорт до Ханой?

— Възможно е да реша да заведа свидетеля там. Не мога да взема мотора, освен ако ти не останеш тук.

— Вече трябва да ми кажеш името на селото, което търсим.

Ако й вярвах, това беше единственото нещо, което не знаеше и ако й го кажех, тя повече нямаше да има нужда от мен. Обаче моментът бе настъпил.

— Бан Хин. Намира се на трийсетина километра на север от тук. Ако нещо се случи с мен, продължи сама.

Тя не отговори.

Стигнахме до пазара, който представляваше частично павиран покрит участък.

Докато го обикаляхме, забелязах, че никой не рекламира шумно стоката си. Казах го на Сюзан и тя отвърна:

— Търговците на Север не са агресивни и нахални. Като бизнес дама, за мен северновиетнамците са безнадеждни.

— Можеш да свалиш прикритието си, госпожо Уебър.

— Трябва да се упражнявам за следващия мъж, с когото го прилагам.

Огледах се и забелязах, че се продават много морски свинчета, наред с невестулки, червени катерици и друг вкусен дивеч.

— Е, каква е версията ни? — попитах Сюзан. — Имаме роднини в Бан Хин, така ли? Или приятел, с когото си пишем от деца? Може би търсим място, където да се заселим, след като се пенсионираме?

— Остави на мен.

Цял сектор от пазара бе зает от планинци и тръгнахме натам.

— Ще се чакаме на алея номер осем, хартиени стоки и електрически крушки — каза Сюзан.

Погледнах да видя дали алеите наистина са номерирани, и тя ми се изсмя.

— Иди да потърсиш сергиите за чай. Ще се чакаме там.

Продължих през пазара, после хвърлих поглед през рамо и видях, че Сюзан е седнала по турски на едно одеяло, приказва си с няколко планинки, разглежда разни стоки и пуши цигара. Продавачките пушеха нещо с лули. Може да бяха друсани и затова да не бяха толкова нахални.

Намерих покритата сергия, където в плетени кошници по земята се предлагаха чаени листа. Търговците бяха предимно планинци от едно и също племе и запарваха чай. За двеста донга, около два цента, получих чаша от горещата течност и я изпих. Беше отвратителна, обаче бе гореща, а аз умирах от студ.

Това място ми се струваше странно и бях сигурен, че почти всички чужденци са с организирани групи. Само идиот можеше да дойде сам.

В сектора за чай се появиха четирима войници с калашници и ме измериха с погледи, после си поръчаха чай.

Застанаха на няма и три метра от мен, пиеха чай, пушеха и тихо си приказваха. Единият постоянно ме зяпаше. За какво ми беше тая гадост?

Нямаше толкова да се безпокоя, ако не бе затъкнатият в колана ми колт. Когато носиш патлак, а е забранено, гадното оръжие сякаш расте под дрехите ти и във въображението ти става голямо колкото топ.

Четиримата войници си изпиха чая преди мен и си тръгнаха. Останах на мястото си, заслушан в туптенето на сърцето си. Сюзан се приближи и остави на земята голям найлонов плик, пълен с шарени дрехи. Поръча си чай, отпи глътка и каза:

— Чудесен е.

— Какво свърши?

— Доста работа. Бан Хин е на трийсетина километра на север от тук.

— Това ми е известно. Как ще стигнем до там?

— Всички тези планинци са от племената тай и хмонг, живеят по северните хълмове и идват в Диен Биен Фу с жените си — с коне, с автобуса, който пътува веднъж дневно, а богатите имат мотори.

— Но как ще стигнем до Бан Хин ние?

— Не бързай. Открих една жена, която живее близо до Бан Хин.

— Добре. Начерта ли ти карта?

— Не. Но ме упъти. Проблемът е, че нейното племе използва много пътеки и преки пътища и маршрутът не ми стана много ясен. Пък и не разбирах половината от онова, което ми говореше.

— Върни се и я накарай да ти напише маршрута.

— Те са неграмотни, Пол.

— Тогава я накарай да ти нахвърля карта.

— Те нямат идея за карта. Картата е абстракция.

— За теб и може би за нея. Обаче не и за мен.

— Успокой се. Мисля, че ще се ориентирам.

Замислих се. Господин Ан категорично ме бе предупредил да не се обръщам към етнически виетнамци, защото ако заподозрат нещо, веднага ще изтичат при ченгетата. Можех да се доверя на планинците. Само че господин Ан беше забравил да спомене, че говорят на друг диалект, че се движат по пътеки, вместо по пътища, че са неграмотни и никога през живота си не са виждали карта. Дребни проблеми, ала Сюзан смяташе, че ще се ориентира.

— Ти как й обясни защо искаш да отидеш в Бан Хин? — попитах я.

— Казах й, че съм чувала за красивите накити, които правят там.

Изпръхтях, обаче не ме бива много в подигравките и Сюзан не го забеляза.

— Жената спомена, че Бан Хин било виетнамско село, а не планинско, както навярно сме знаели, че виетнамците правели грозни накити и че отгоре на всичко никога не била чувала в Бан Хин да правят накити.

Допи чая си, после обиколи другите сергии и купи бутилирана вода, оризови сладки и банани. Аз се оглеждах за сергия с мексиканска храна.

Тръгнахме си от пазара с покупките и се запътихме към мотела само на стотина метра по черния път. Отидохме в стая 7, събрахме багажа и избутах беемвето навън.

Освободихме стаята преждевременно и си получихме паспортите и визите. Надявах се още да не са ги пратили по факса в министерството на държавната сигурност, обаче нямах намерение да попитам.

— Къде отива сега? — попита ме служителят на рецепцията.

— В Париж — заявих аз.

— В Ханой — каза Сюзан.

— О, голям вода, шосе номер шест. Отива само в Сон Ла. Чака в Сон Ла. Два дни. Може три.

— Благодаря за прогнозата, мой човек — отвърнах аз. — До следващия сезон.

Излязохме навън.

— Да разбирам ли, че шосе номер шест е затворено поради наводнения и кални свлачища? — попитах Сюзан.

— Така изглежда. Господин Ан ме предупреди, че това се случва често, но обикновено разчиствали пътищата с булдозери за ден-два.

— Какво му е на това място, по дяволите?

— Не го приемай лично.

— Добре, как ще стигнем до Ханой, ако шосе номер шест е затворено?

— Има друг път покрай Червената река. Директно за Ханой.

— Ами ако сме трима?

— Покрай Червената река има влак, който пътува от Ханой до Лао Кай на китайската граница, на двеста километра северно от тук.

— А как ще стигнем до Лао Кай с Тран Ван Вин?

— Може би с рейс. Ще мислим за това, след като открием Бан Хин и видим колко души ще пътуваме за Лао Кай. Освен това влаковете тръгват утре сутрин. Разстоянието от Лао Кай до Ханой е около четиристотин и петдесет километра, така че би трябвало да стигнем за десетина-дванайсет часа. — Тя ме погледна. — В случай че не съм с теб, знаеш пътя.

Кимнах.

— Ако изчерпиш всички други възможности, спри камион за Ханой. Единствените въпроси, които задават шофьорите, са дали имаш десетачка и искаш ли да си купиш опиум.

— Господин Ан ли ти каза всичко това?

— Да, но можехме да го прочетем и в пътеводителя, ако не го беше дал на господин Ан. Когато даваш на някого предмет, изпълняващ ролята на парола, той не бива да е нещо полезно. Използвай пакетче фъстъци например. Да не си проспал тази лекция?

— Аз съм пенсионер. Защо не взе пътеводителя, когато си се срещнала с него?

— Не знаех, че си му го дал. Аматьор с аматьор — прибави Сюзан.

— А ти?

— Аз съм специалистка по инвестиции.

— Да бе.

Качихме се на мотора и излязохме на пътя. Поех на юг, в случай че ни наблюдават, и след няколко минути напуснахме Диен Биен Фу. Отбих до хълмчето с танка. Табелата ме информира, че се намираме при крепостта Доминик. Зачудих се какво се е случило с всички любовници на генерала и дали някоя от тях по-късно е дошла тук, за да види мястото, носещо нейното име.

Сложихме си кожените ушанки и очилата. Сюзан извади два тъмносини шала и ми подаде единия с думите:

— Племето хмонг.

— Известно ми е.

Сюзан се засмя.

— Какъв си идиот.

Увихме шаловете на шиите си.

— За съжаление тукашните планинци не са много наясно с методите за боядисване и после ще имаш синя боя по лицето — предупреди ме тя и ми показа ръцете си, по които наистина имаше синя боя. Никой във Вашингтон нямаше да повярва на това.

Няколко минути разглеждах картата, после я попитах:

— Къде е Бан Хин?

Сюзан посочи с показалец.

— Някъде тук в долината на река На. Селото не е обозначено, обаче мога да го намеря.

Спогледахме се.

— Всичко ще е наред.

Потеглихме.

Открих пътека през оризищата и след няколко минути излязохме на пътя, който минаваше покрай командния бункер на генерал дьо Кастри. Зачудих се какво се е случило и с него, дали пак е видял любовниците си. Ако аз бях имал седем любовници, може би щях да предпочета да остана във военнопленническия лагер.

Прекосихме зеленчуковите градини, подминахме ръждивите танкове и оръдия и продължихме на север към хълмовете и планината, откъдето предишната вечер бяхме дошли, макар и по друг път, на запад от онзи, по който бяхме стигнали в Диен Биен Фу.

Погледнах си часовника и видях, че още няма обяд. Пътят беше черен, ала сух, силно утъпкан и равен между коловозите, така че без усилие се движех с трийсет километра. Ако не се изгубехме, след около час щях да питам някого в Бан Хин дали познава човек на име Тран Ван Вин. Нямах ни най-малка представа как ще свърши този ден.

Според картата пътувахме по шосе 12 през долината на На, която на повечето места не бе широка и петстотин метра. Реката беше малка, обаче имаше бързо течение и пътят всъщност представляваше насип покрай брега й.

Постепенно хълмовете станаха по-високи. Когато долината се разширяваше, от двете страни на шосето се появяваха оризища и колиби. Хората, които виждахме, изглежда, бяха етнически виетнамци в традиционни черни копринени носии и с конични сламени шапки. Работеха на оризищата също като в крайбрежните равнини, но бяха много далеч от своите предци.

Тук върховете бяха над две хиляди метра и духаше постоянен вятър от север. Със Сюзан трябваше да се наведем напред, иначе щеше да ни отнесе от мотора.

По еднолентовия път нямаше никакво движение. Спомних си, че е последният ден на Тет и хората си стоят вкъщи, включително, надявах се, Тран Ван Вин. Виетнамците, които бяха пътували, за да се върнат в родния си дом, щяха да си заминат едва на другия или на по-следващия ден. Хрумна ми, разбира се, че родният дом на Тран Ван Вин може да е на крайбрежието и да е отишъл там. В такъв случай щях да го хвана, когато се върнеше в Бан Хин, макар че не разполагах с много време. Наистина исках в неделя да съм в Банкок или където и да било другаде, освен във Виетнам. Обаче знаех, че ще остана, докато не си поговоря с господин Вин.

По хълмовете забелязах планински къщи, издигнати на разчистени от гората склонове, и си помислих, че на едно и също място, само че вертикално една спрямо друга, съжителстват две съвсем различни цивилизации.

Около час след като бяхме потеглили видях, че сме изминали трийсет километра.

— В правилната посока ли се движим?

— Бан Хин е отдясно на пътя.

— Нима? Струваше ми се доста по-сложно.

— Понякога ти се иска да ме изоставиш, затова трябва да ти изглеждам незаменима.

Оставих това интересно изявление без отговор и я попитах:

— Виждаш ли оная колиба? Иди да попиташ за Бан Хин.

— Ще разговаряме само с планинци. Не сме били толкова много път, че да се прецакаме в последния момент.

Бавно продължихме на север по шосе 12. След десетина минути видяхме насреща да се приближават трима млади планинци на коне. Спрях мотора и угасих двигателя.

Забелязах, че конете не са оседлани и че на гърбовете им са завързани чували.

Двамата си свалихме шаловете, ушанките и очилата. Сюзан слезе и се запъти към конниците. Поздрави ги с жест и те спряха.

Тя им заговори и те закимаха и почти едновременно посочиха пътя зад тях. До тук добре.

Сюзан, изглежда, им благодареше и тъкмо се канеше да се обърне, когато единият младеж бръкна в чувала си, извади нещо и й го даде. Тя му махна с ръка и се върна при мен.

Тримата я настигнаха и отново я заговориха. Явно я бяха харесали. Стигнаха до мен, отдадоха ми нещо като военен поздрав и продължиха на юг.

— Бяха много любезни — каза Сюзан. — Подариха ми тази кожа. — Показа ми шейсетинасантиметрова животинска кожа с черна козина. — За съжаление не е обработена и вони.

— Важен е жестът — отвърнах аз.

— Разкарай я.

— Засега ще я задържа.

— Къде е Бан Хин?

— Пред нас.

— На какво разстояние?

— Ами… те очевидно не измерват пътя с време или разстояние, а с особеностите на релефа. Така че търсим голямата долина след две селца.

— Добре. Качвай се.

Сюзан седна зад мен. Запалих двигателя и продължихме без планинските си аксесоари.

След пет минути минахме през няколко колиби. Първото село. След още пет бяхме във второто.

Пет-шест минути по-късно наближихме по-голямо селище, разположено отдясно на пътя. Преди да влезем в селото на известно разстояние от шосето видяхме четири тухлени сгради: едната бе скромна пагода, втората — болница, а третата — училище. На четвъртата се вееше червено знаме с жълта звезда и пред нея беше паркиран тъмнозелен военен джип. Знаех си, че е прекалено лесно. Спрях мотора.

— Това е Бан Хин — каза Сюзан.

— А онова там е военен джип.

— Виждам. Какво ще правим?

— Не съм бил толкова път, за да се върна.

— И аз.

Бързо профучах покрай военния пост, завих към пагодата и заобиколих отзад, където не можеха да ме видят от пътя и надявах се, от военната сграда.

Угасих двигателя и слязохме.

— Добре, какво да кажа, ако Тран Ван Вин е жив и си е вкъщи? — попита Сюзан.

— Ние сме канадски военни историци и знаем малко френски. Ще питаме за ветерани от офанзивата „Тет“, после ще преминем на битката при Куанг Три. Импровизирай. Бива те да баламосваш хората.

Извадихме раниците и фотоапаратите си и Сюзан заобиколи към входа на пагодата.

Последвах я през отворената врата. Вътре нямаше никого. В керамични вази бяха поставени цъфнали клонки, а в отсрещния край на малката сграда без прозорци имаше малък олтар, на който горяха ароматични пръчици.

Сюзан отиде до олтара взе нова пръчица, запали я и хвърли няколко донга в оставената за тази цел паничка.

После се върна при мен до вратата.

— Днес е последният ден на Тет, четвъртият ден от годината на вола. Най-после стигнахме в Бан Хин. Да идем да потърсим Тран Ван Вин и след това да си вървим у дома.