Нелсън Демил
На север (16)

14.

Отидох в спортната зала, на един стол видях петъчното азиатско издание на „Уолстрийт Джърнъл“, седнах и се зачетох.

В пустата сграда цареше тишина и иззад вратата на дамската съблекалня чух приглушен глас. Бях почти сигурен, че Сюзан се обажда на Бил, както му бе обещала.

След десетина минути тя се появи, облечена в дълга жълта копринена рокля без ръкави. На рамото й висеше кожена чантичка. Установих, че без праха загарът на лицето й е по-тъмен. Косата й беше грижливо разделена по средата и спусната над раменете. Малко блясък за устни допълваше картината. Изправих се.

— Изглеждаш прекрасно.

Тя не отговори на редкия ми комплимент и останах с впечатлението, че се е спречкала с Бил.

— Може би трябва да се върна в „Рекс“ и да се преоблека — предложих аз.

— Добре си.

Излязохме в приемната, асансьорът дойде и слязохме във фоайето.

— Днес вече карах достатъчно — каза тя. — Ще вземем циклоси.

Последвах я на тротоара. Повървяхме десетина секунди и ни връхлетя глутница циклоси.

Сюзан започна да се пазари с виетнамците, а аз ги огледах. Бяха бедно облечени, мършави и не особено млади. Един мой познат ми бе казал, че така си изкарвали прехраната предимно бивши южновиетнамски войници, тъй като това било едно от малкото занимания, позволени им като на някогашни врагове на родината.

Тя се спазари с двама, настанихме се на седалките и поехме по „Диен Биен Фу“.

— За теб ми струваше двойно заради теглото ти — извика ми Сюзан.

Погледнах я и видях, че не се майтапи.

— Имаш късмет, че не определят цената по коефициента за интелигентност — отвърнах.

— Тогава щеше да се возиш безплатно.

„Диен Биен Фу“ беше широк булевард, задръстен от автомобили, велосипеди и циклоси, и човек не можеше спокойно да си седи пред водача, докато отвсякъде го изпреварват коли и мотопеди.

В неделя вечер градът бе много оживен — пищяха клаксони, гърмеше музика и пешеходците пресичаха по средата на улицата и на червен светофар.

Докато напредвахме по булеварда, Сюзан ми показваше забележителностите.

— Тази улица носи името на последната битка между французите и Виетмин — предшествениците на Виетконг. Победили партизаните от Виетмин.

— И после кръщават улиците на победителите.

— Точно така — потвърди тя. — След десет години тази улица ще се казва Булевард на мултинационалните корпорации.

Сюзан извади пакет цигари и предложи на водача си, който си, взе, после двата циклоса се приближиха, за да може да си вземе и моят водач.

— Моят виетнамец пита дали си ветеран — каза тя.

Поколебах се, после отвърнах:

— Първа въздушнопреносима, Куанг Три, шейсет и осма.

Сюзан преведе и двамата виетнамци й казаха нещо.

— Те са ветерани. Моят водач бил пилот на реактивен изтребител, твоят — капитан от пехотата. Точните им думи са, че се радват да те видят.

Погледнах нейния водач и направих знака на победата с два пръста. Той ми отвърна по същия начин, леко се усмихна, после впери поглед право пред себе си.

Движехме се в центъра на Сайгон и Сюзан продължаваше да ми показва забележителностите, но през повечето време просто наблюдавахме уличното гъмжило.

— Виждаш ли онези блокове? — попита тя. — Американците ги построили през шейсетте години за хората от ЦРУ и посолството. Днес там живеят комунистически функционери.

Блоковете бяха от сив бетон, без обичайните балкони, и приличаха на затвор.

— Вършат им добра работа — отвърнах аз.

Подминахме „Нотър Дам“ и забелязах, че площадчето е пълно с разхождащи се хора. Униформените ченгета като че ли бяха изчезнали и реших, че вечер ги заместват цивилни. И все пак, поне наглед, Сайгон нямаше вид на град в полицейска държава. Всъщност човек оставаше с впечатлението, че всеки се опитва да наруши един или друг закон — за употребата на алкохол на обществени места, проституцията, спането по тротоарите, правилата за уличното движение и така нататък.

В някои отношения южните виетнамци бяха второ качество граждани в собствената си страна, управлявани като окупирана държава от комунистически кадри от Севера и експлоатирани от азиатските и американските капиталисти. В други обаче изглеждаха по-щастливи и свободни от комунистите като полковник Манг и капиталистите като Сюзан Уебър.

Намирахме се в северния край на „Донг Хои“ и сякаш бяхме излезли на Таймс Скуеър или Пикадили Съркъс. Ярко осветената улица гъмжеше от пешеходци, циклоси, велосипеди и мотопеди.

Фасадите на старите сгради във френски стил бяха почти скрити под неонови реклами и имена на заведения като „Добро утро, Виетнам“, „Леденосиньо“ и „Циклос бар“. Имаше и многобройни скъпи френски и източноазиатски ресторанти и няколко грандхотела от друга епоха. Познах „Континентал“, където бяха отсядали военните кореспонденти и бяха писали репортажите си в бара.

Метаморфозите на Рю Катине в „Ту До“ и „Донг Хои“ не бяха пълни и трите варианта на улицата като че ли съществуваха едновременно. Наистина си спомнях „Ту До“ и сегиз-тогиз виждах сгради, които ми се струваха познати, но бе минало прекалено много време и всички имена се бяха променили.

— Има ли заведение, наречено „Блубърд“? Или „Папилон“ — надвиках шума аз.

Сюзан поклати глава.

— Никога не съм чувала за тях. Казвали са ми, че през седемдесет и пета комунистите затворили всичко.

— Не си падат по забавленията.

— Точно така. В края на осемдесетте отново започнали да отварят много заведения. После през деветдесет и трета нарочили всички барове и пак закрили всичко. На някои заведения било позволено да отворят, но само ако използват виетнамски имена. Малко по-малко всички се завърнали, по-големи и по-шантави от всякога, при това пак със западни имена. Според мен този път няма да ги затворят. Но казва ли ти някой? Те са непредсказуеми. Не уважават частната собственост и бизнеса.

— Могат да изхвърлят и теб — отбелязах аз.

— Могат.

— Къде ще идеш тогава?

— Имам една книга, казва се „Най-отвратителните места за живот по света“. На някое от тях. — Тя се засмя.

Опитах се да открия уличката, която водеше до дома на моята приятелка. Намираше се отляво, като се движиш към реката, но не я видях.

— На тази улица ли живееш? — попитах Сюзан.

— Да. Пет нощи от седмицата не е чак толкова зле. Освен това съм на петия етаж и по-близо до реката. Ще ти покажа.

Навалицата имаше предимно младежки състав — момчета и момичета по тениски и дънки, момчетата си лафеха с момичетата, които се движеха на групи.

Видях края на „Донг Хои“ и лунната светлина на река Сайгон в далечината.

— Онова там е моят блок — извика Сюзан.

Сочеше наляво към внушителна сграда във френски стил на последния ъгъл преди реката. На първия етаж имаше тайландски ресторант, а в съседство се намираше стар хотел на име „Лотос“, който по думите на Сюзан преди се казвал „Мирамар“ и който си спомнях.

— Най-горният етаж — прибави тя. — Ъгловият апартамент с изглед към реката.

Прозвуча като реклама на недвижим имот в „Уошингтън Поуст“. Вдигнах поглед към ъгловия апартамент и забелязах, че прозорецът свети.

— Има някой — казах.

— Чистачката.

— Разбира се. Падаш си по ъгловите помещения, а?

Циклосите завиха по крайречната улица, където духаше приятен ветрец. Приятният ветрец вонеше на Бог знае какво, обаче ако човек си запушеше носа, беше прекрасно. Забелязах, че отсрещният бряг е абсолютно черен, което си спомнях от предишния път, и над реката като че ли нямаше нито един мост.

— Там все още не е разработено — казах на Сюзан.

— Зная. Има хиляди акри цветни градини — орхидеи, екзотични растения и прочее. Когато вечер си лягам, сънувам парцелиране и търговски комплекси, а когато се събудя и погледна през прозореца, всичко е в цветя — разхищение на първокласна земя.

Погледнах я и видях, че ме будалка. Усмихнах се, за да й покажа, че имам чувство за хумор.

Циклосите продължиха до следващата пряка и завиха на север по улица „Нгуен Хюе“, която отиваше до „Рекс“ и минаваше успоредно на „Донг Хои“. Улицата беше широка и също гъмжеше от народ и превозни средства.

— Движението е кръгово — по „Донг Хои“, после покрай реката и по „Нгуен Хюе“, след това при „Рекс“ надясно по „Ле Лой“ и пак надясно по „Донг Хои“. И така — цяла нощ.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да слушам тая шумотевица от хотела?

— Само докъм разсъмване. Тогава утихва до пиковия час, който започва десетина минути по-късно.

— Ти ли ми избра „Рекс“?

— Да. Както виждаш, близо е до квартирата ми.

— Виждам.

— Обичам ресторанта на покрива. Обичам бавните танци.

Завихме надясно по „Ле Лой“ и продължихме на изток.

— Хлапетиите наричат това кръгово движение „чай лонг ронг“, което означава „бързо живеене“ — поясни тя.

— Че ние се движим доста бавно.

— Не аз измислям езика — само го превеждам. Заради обикалянето е, живот в скоростната лента — това е метафора, не е свързано с действителната скорост.

— Имам проблеми с метафорите. Време е за вечеря.

Сюзан каза нещо на водача си и продължихме. След пет минути циклосите спряха до голяма сграда, която приличаше на стара френска опера и която според обяснението на Сюзан сега била народен театър, каквото и да означаваше това. От едната страна на театъра имаше кафене на открито — масите бяха заети от западняци и неколцина добре облечени виетнамци, мъже и жени.

Слязохме от циклосите и Сюзан настоя да плати на водачите — един долар на нейния и два на моя. Проявяваше необичайна щедрост, обаче това ме смущаваше, затова дадох на двамата по още един долар.

Те пожелаха да ми стиснат ръката и се ръкувахме, след което нейният водач — човекът, който в един друг живот бе пилотирал реактивни изтребители — каза нещо и Сюзан преведе.

— Преди четири години позволили на жена му и децата му да емигрират. На него не му разрешили, защото бил офицер от южновиетнамските военновъздушни сили. Но в рамките на… както я наричаме ние, Програмата за организирано заминаване, за която американците постигнаха договореност с Ханой, той се надява, че догодина ще му позволят да отиде при тях.

— Кажи му, че му желая успех — отвърнах аз.

Тя преведе и виетнамецът отговори нещо. Сюзан се обърна към мен:

— Той благодари на Америка, че е приела семейството му. Били добре и му пращали пари. Живеели в Лос Анжелис.

— Ами… пожелавам му да се съберат на някое хубаво място.

Моят водач, капитанът от пехотата, нямаше какво да каже и останах с впечатлението, че е изгубил всякаква надежда.

Отправихме се към кафенето, чието име според малкия надпис бе „Кю-бар“. Изглежда, заемаше съвсем малка площ от сградата на театъра и всичко в него беше сведено до миниатюрни размери, нещо като модерно вашингтонско заведение за юпита.

Имаше и вътрешна част с маси, бар и стенописи, които напомняха творби на Караваджо, но през цигарения дим трудно можеше да се види.

Млада виетнамска сервитьорка в черно-бяла униформа поздрави Сюзан на английски.

— Добър вечер, госпожице Сюзан, къде е господин Бил?

Зарадвах се на възможността да поговоря на родния си език и отвърнах:

— Пере принстънския си пуловер, обаче скоро ще се домъкне.

— А… добре. Маса за трима ли?

— За двама.

Сюзан не я избави от объркването й.

Сервитьорката ни отведе при маса до перилата, осветена от газена лампа. Сюзан си поръча калифорнийско шардоне, а аз поисках дюарс и сода, което явно не беше проблем.

Виетнамката се отдалечи и Сюзан запали цигара.

— Перял принстънския си пуловер — сякаш на себе си повтори тя.

— Моля?

— Не можа ли да измислиш нещо по-умно?

— Свари ме неподготвен. Пък и е късно.

Замълчахме и аз огледах клиентите. Ако се съдеше по дрехите, не печелеха малко, а и на улицата бяха паркирани няколко луксозни японски коли — лексуси и инфинити, каквито през деня не бях забелязал.

Донесоха напитките ни. Щях да вдигна чаша за моята домакиня и да кажа нещо мило, обаче имах усещането, че вече е чула достатъчно любезности от мен.

— Може би трябваше да те заведа някъде другаде — рече тя.

— От всички сайгонски кръчми да ме доведеш точно тук — отвърнах аз.

Сюзан се усмихна.

— Ами ако се появи Бил? — попитах я.

— Няма. — Тя вдигна чашата си. Чукнахме се. — Тук можеш да си поръчаш хамбургер с пържени картофки. Реших, че си в такова настроение.

— В такова съм. Отличен избор.

— Собственикът е американец от Калифорния, жена му също е от там, но е виетнамка по произход. Името на заведението загатва за думата „киеу“, виетнамски емигрант, който се е завърнал в страната. Виеткиеу. Чат ли си?

— Чат съм.

— Тукашните американци и заможните виеткиеу често посещават това кафене. Скъпо е.

— Така пропъждат боклуците.

— Да. Но ти си с мен.

За да й покажа, че не завися изцяло от нейното гостоприемство, и да й демонстрирам изисканост, отвърнах:

— В самолета за насам един французин ми даде имената на добрите ресторанти и барове.

— Като например?

— Маймунския бар.

Тя се засмя.

— Фрашкано е с курви. При това са адски агресивни. Пускат ти ръце на бара. След като си тръгнем от тук, можеш да идеш там.

— Просто проверявах информацията на онзи човек.

— Явно не ти е направил голяма услуга.

— Препоръча ми ресторант „Максим“ — също като парижкия.

— Кофти храна, кофти обслужване, скъпотия, също като в Париж.

Моят френски приятел губеше с нула на два. Попитах Сюзан:

— Познаваш ли някоя си мадмоазел Диеу-Кием?

— Не. Каква е?

— Куртизанка.

Тя извъртя очи и не отговори.

— Но аз предпочитам да съм с теб.

— Както и деветдесет процента от мъжете в Сайгон. Не си насилвай късмета, Бренър.

— Слушам, госпожо. — Е, опитът ми да си извоювам независимост беше смазан като грозна малка буболечка. — Благодаря, че ме доведе на едно от любимите си места.

— Моля.

Сервитьорката ни донесе миниатюрни менюта. Сюзан си поръча плодове, сирене и още вино. Аз си взех хамбургер с пържени картофки и попитах за бира „Корона“. Имаха.

Бе по-хладно от предишната вечер, но лицето ми беше покрито с пот. Когато през юни 1972-ра си бях заминал от тук, бях запомнил Сайгон като горещо и нездравословно място.

— Имаш ли вила? — попитах Сюзан.

— Тази идея още не се е развила тук — отвърна тя. — В провинцията няма водопроводи. Ако излезеш от града, направо се връщаш в деветнайсети век.

— Тогава как си прекарваш почивните дни през лятото?

— Понякога отивам в Далат, където е по-прохладно, или във Вунг Тау, някога известен като Кац Сен Жак.

— Значи не в Натранг, така ли?

— Не. Никога не съм ходила там. Далече е. Но ми се иска да отида. Жалко, че не мога да дойда с теб.

Оставих забележката й без отговор и попитах:

— Трудно ли е да пътуваш във вътрешността на бившия Северен Виетнам?

Тя се замисли за миг.

— Като цяло пътуването по крайбрежието е сравнително лесно. Магистрала номер едно например започва от Делтата и стига чак до Ханой. И всяка година го правят все по-добро. Експресът на обединението — така се казва влакът — също свързва Севера и Юга. Но ако имаш предвид района на запад към Лаос, придвижването там е трудно. Искам да кажа, виетнамците пътуват, но те се примиряват с отнесените от наводнения пътища и мостове, свлачищата, предизвикани от изсичането на горите, стръмните планински проходи и повредите на превозните средства. Освен това сега там е зимният дъждовен сезон, постоянно ръмене, наречено „крачин“, „дъждовен прах“. Натам ли ще се отправиш?

— Чакам инструкции. Ти ходила ли си във вътрешността?

— Не, само ти разказвам какво съм чувала. Там ходят много западни учени, главно биолози. И откриват неизвестни досега видове бозайници. Съвсем наскоро откриха говедо, за чието съществуване не подозираше никой. Освен това във вътрешността все още има тигри. Приятно пътуване.

Усмихнах се.

— Веднъж наистина видях тук тигър. И слон. И не бяха в сайгонския зоопарк, където им е мястото.

— Пази се. Можеш да пострадаш или да се разболееш, а условията са съвсем първобитни.

Кимнах. В армията поне имаше добри лекари и хеликоптерите за половин час те взимаха откъдето и да е, за да те откарат на медицински кораб. Този път бях сам.

— Ако отиваш във вътрешността — каза Сюзан, — може би не е зле да се представяш за биолог.

Погледнах я. Докато ми разказваше за неизвестните видове, ми бе дошла същата идея. И сега ми хрумна нещо ново: тук получавах информация, каквато във Вашингтон не ми бяха дали. Всъщност голяма част от нещата, които бяха изглеждали виетнамско ежедневие, днес може би имаха цел.

Донесоха храната. Хамбургерът и пържените картофки бяха страхотни и бирата беше леденостудена, с резенче лимон вътре.

— Къде живееш? — попита Сюзан.

— Край Фолс Чърч във Вирджиния.

— Това последната ти задача ли е?

— Да. Миналата година се уволних, обаче решиха, че трябва да си насиля късмета и да дойда за трети път във Виетнам.

— Кои са тези „те“?

— Не мога да ти кажа.

— И какво ще правиш после?

— Не съм мислил.

— Прекалено си млад за пенсионер.

— И други са ми го казвали.

— Важната личност в живота ти ли?

— Тя много ме подкрепя.

— Самата тя работи ли?

— Да.

— Какво?

— Същото като мен.

— А, значи сте се запознали служебно?

— Да.

— Тя готова ли е да се уволни?

Прокашлях се.

— Тя е доста по-млада от мен.

— Одобряваше ли сегашното ти заминаване за Виетнам?

— Напълно. Да ти поръчам ли още една бира?

— Аз пия вино. Не виждаш ли чашата?

— Да. Вино. — Махнах на сервитьорката и поръчах напитките.

— Надявам се, че не ме смяташ за прекалено любопитна — каза Сюзан.

— Защо?

— Просто се опитвам да придобия представа за теб, за живота ти, за дома ти, за заниманията ти. Такива неща.

— Защо?

— Не зная. Любимата ми тема обикновено съм аз. — Тя се замисли за миг. — Може би си ми интересен, защото не си тук в командировка.

— В командировка съм.

— Имам предвид нещо свързано с бизнес. Ти няма да спечелиш пари от тази командировка. Вършиш си работата поради някаква друга причина. Искам да кажа, дори не е заради кариерата ти. Защо всъщност го правиш?

Замислих се над въпроса й.

— Честно казано, смятам, че съм глупак.

— Може да е лична причина, нещо, което правиш за родината си, но всъщност заради себе си.

— Мислила ли си да водиш радиопредаване? „Добро утро, емигранти“.

— Бъди сериозен. Опитвам се да ти помогна. Трябва да си наясно защо си тук, иначе нищо няма да постигнеш.

— Знаеш ли, навярно имаш право. Ще си помисля.

— Трябва.

За да сменя темата и тъй като имах нужда от още информация, попитах:

— Разбира ли си от работата твоята туристическа агентка?

— Много. Тя е виеткиеу — разбира и американците, и виетнамците. Винаги е уверена в успеха си. Изводът: парите говорят.

— Добре.

— Но полковник Манг може да те изхвърли от страната — напомни ми тя.

Може да бях изпил някоя и друга бира повече, обаче я попитах:

— Ами ако не отида при полковник Манг, за да разбера? Ами ако просто продължа на север? Мога ли да го направя?

Сюзан ме погледна право в очите.

— Даже да можеше да пътуваш из страната, без да ти искат паспорт или виза, не можеш да напуснеш Виетнам без документи. Това ти е известно.

— Имах предвид утре сутрин да отида в консулството и да си извадя друг паспорт.

Тя поклати глава.

— Те още нямат официален статут и не могат да ти издадат паспорт. Това положение няма да се промени поне още половин година. Така че, ако нямаш паспорт или виза, или поне ксерокопия, няма да стигнеш далече.

— Ако отида в американското посолство в Ханой, проблемът ще стане техен.

— Виж, Пол, не усложнявай проблема. Срещни се с полковник Манг.

— Добре. Разкажи ми за имиграционната полиция.

— Ами, тя се занимава с чужденците. Полицията в тази страна е организирана от КГБ по време на руското присъствие тук. Има шест отдела, от А до Е. „А“ е тайната полиция, като нашето ЦРУ. „B“ е националната полиция, като нашето ФБР, и отдел „C“ е имиграционната полиция. Отдели „F“, „D“ и „E“ са градската, провинциалната и граничната полиция. Имиграционната полиция обикновено се занимава само с визови и паспортни нарушения, затова на твое място не бих се безпокоила толкова много.

— Ясно. — Обаче ми хрумна, че полковник Манг може да е от „А“ или „Б“ в униформа на „В“. Това бе сравнително често прилагана хитрост. Дойде ми наум също, че госпожа Уебър знае доста много за виетнамските ченгета, но може пък всички чужденци тук да имаха опит с полицията.

Минаваше единайсет.

— Май е време да си лягам — казах аз. — Утре ще ставам рано.

Поисках сметката, но Сюзан настоя да плати с фирмената си кредитна карта и аз реших да не споря.

Тя написа нещо на гърба на касовата бележка.

— Пол Бренър — компания неизвестна — обсъждахме инвестирането във фабрика за консервиране на риба, опасните операции и живота.

Сюзан се усмихна и прибра бележката в чантичката си.

Изправихме се и излязохме на улицата.

— Ще те изпратя — казах аз.

— Благодаря. И без това по пътя ще минем покрай последното място, което искам да ти покажа. Само на две преки от тук. Ще пием по едно последно и до полунощ ще се прибереш в хотела си.

Прочутата заключителна реплика.

— Чудесно — отвърнах аз.

— Освен ако не предпочиташ да отидеш в Маймунския бар.

— Предпочитам да пия едно последно с теб.

— Отличен избор.

Извървяхме няколко преки до една тиха улица, която не бе особено добре осветена. В края й имаше голяма сграда, чийто светлинен надпис гласеше „Апокалипсис сега“. Реших, че ми се привижда, обаче Сюзан каза:

— Отиваме там. Чувал ли си за това място?

— Гледал съм филма. Даже ми хареса.

— Нима? Мислех, че си бил готвач.

— Сигурно не съм бил.

— И аз така смятам.

— И полковник Манг смята така.

— И него ли излъга?

— Звучеше по-добре от пехотинец. Можеше да си помисли, че съм убил някой негов роднина.

— Убивал ли си някого?

Не отговорих на въпроса й.

— Бойната част, изобразена в оня филм, беше от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Моята дивизия.

— Наистина ли? Гледала съм филма. Хеликоптери, ракети, картечници — танца на валкириите. Абсолютно нереално. Това ли правехте?

— Да.

— Странно.

— Човек трябва да го е изживял, за да го повярва.

Стигнахме до входа на продълговата ниска жълта сграда, пред която висяха и пушеха двайсетина водачи на циклоси.

— Често ли идваш тук? — попитах я.

Тя се засмя.

— Всъщност не. Само когато водя гости. Доведох и родителите си. Беше им неловко забавно.

Вратата ни отвори бял мъж и влязохме в „Апокалипсис сега“.

Първо видях гъст облак, като че ли някой беше хвърлил десетина димки, за да обозначи място за кацане в джунглата. Обаче се оказа просто цигарен дим.

Сградата се тресеше и четиричленна група виетнамци свиреше Джими Хендрикс. Отляво имаше стена от чували с пясък и бодлива тел като във военна база. На друга стена висеше плакат от едноименния филм и Сюзан каза, че бил с автограф на Мартин Шийн, ако съм искал да го видя. Не исках.

Вентилаторите на тавана бяха от хеликоптерни перки, електрическите глобуси бяха напръскани с червена боя, която, предполагам, трябваше да имитира кръв.

Отидохме на бара в дъното. Беше фрашкано с хора на средна възраст, бели и чернокожи, които определено приличаха на бивши войници. Изпитах странно усещане — пак американци излезли на лов за жени в Сайгон.

Взех две бутилки „Сан Мигел“ от бармана американец, който ми каза:

— Откъде си, приятел?

— От Австралия.

— Говориш като янки.

— Мъча се да се впиша в обстановката.

Със Сюзан седнахме на бара и надигнахме бирата. Не се виждаше почти нищо от дима от цигари и пури. Сюзан също запали.

— Е, войнико, ти самотен таз вечер? — попита тя.

— Имам си компания.

— Нима? Къде отишла тя? Отишла с генерал. Тя пеперудка. Аз остава с тебе. Показва ти хубави неща. Аз момиче първа класа. Направи тебе много щастлив.

Не знаех дали да се смея, или да избухна.

— Какво прави момиче като теб на такова хубаво място?

Тя се усмихна.

— Трябва пари отива в Харвард.

Смених темата.

— Това е обратната страна на Света на Виетконг.

— Това е Отпускарският свят. Обиден ли си?

— Мисля, че е обидно всичко, което банализира войната.

— Искаш ли да си тръгнем?

— Ще си допием бирата. Кога започва стрелбата?

Обаче се оказа, че не можем да си тръгнем толкова лесно. До нас имаше четири двойки, всички на средна възраст, които завързаха разговор. Мъжете бяха бивши офицери от военновъздушните сили и водеха съпругите си, за да им покажат къде са служили. Бяха прилични хора и си побъбрихме. Базите на всички се бяха намирали на север в Дананг, Чу Лай и Хюе Фу Бай и бяха бомбардирали обекти около демилитаризираната зона, която бе крайната им цел. Попитаха ме къде съм служил, без да ми зададат въпроса дали съм ветеран.

— Първа въздушнопреносима, Куанг Три, шейсет и осма — отвърнах аз.

— Без майтап? — подсвирна единият. — Вдигали сме много обекти във въздуха по ваше искане, момчета.

— Спомням си.

— На север ли отиваш?

— Струва ми се, че вече сме там.

Това предизвика смях и един от тях каза:

— Това място май е измислено, а?

— Измислено е — съгласих се аз.

Съпругите, кой знае защо, не проявяваха особено голям интерес към войната, но когато научиха, че Сюзан живее в Сайгон, вкупом я нападнаха и петте дами се заприказваха за пазари и ресторанти, а петимата мъже, сред които и аз, си разменяхме военни истории докато гилзите от снаряди и измислиците не станаха множко. Изглежда, наистина ги вълнуваше животът на един пехотинец и искаха да чуят всички кървави подробности.

Подчиних се, не само защото ме черпиха още една бира, но и защото това беше част от тяхното носталгично пътешествие, а може би и от моето. В Америка никога не бях разказвал такива неща, обаче тук, на това място и под влиянието на алкохола, ми се струваше естествено да говоря за тях.

Те ми разказаха за измъкване от ракети земя-въздух и зенитен огън, за бомбардиране на всичко, което се движи, в демилитаризираната зона. Илюстрираха обясненията си с празни бирени бутилки и разбрах, че тези хора напълно са се били абстрахирали от каквито и да било етични съображения, че са приемали въздушните сражения само като поредица от технически и логистични проблеми, които трябва да се решат. Установих, че разказите им ме увличат, което бе малко страшно. Не е трудно да докоснеш сърцето на стария боец. Отново беше 1968-а.

Полунощ дойде и отмина. Групата свиреше „Дорс“ и започвах да губя представа за реалност и време.

Сегиз-тогиз, когато музиката прекъсваше за няколко минути, по тонколоните прозвучаваха гърмежи, следвани от Вагнеровия „Танц на валкириите“.

Точно в стила на „Планета Холивуд“.

По някое време се заговорихме за места, които трябва да видим и където вече сме ходили.

— Трябва да отидете в тунелите на Ку Чи — казах им аз.

— Какво е това?

— Това са адски дълги тунели, като железопътните, в които партизаните са имали болници, спални, складове, кухни. Влиза се с електромобили. Обиколката е страхотна и можете да обядвате в една от партизанските трапезарии. Мисля, че вътре има и магазини за дамски дрехи. На жените ви ще им хареса. — И защо ли правя такива неща?

Те си го отбелязаха.

Четиримата пилоти със закъснение се сетиха, че моята Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, Първа въздушнопреносима пехотна дивизия от филма и този тематичен бар са едно и също нещо, и това си заслужаваше по още една бира и нови военни истории.

Изчерпахме боеприпасите и един от тях ме попита:

— Коя е дамата?

— Коя дама?

— Дамата с теб.

— А… просто една жена, с която се запознах снощи. Живее тук.

— Да. И тя така каза. Страхотно изглежда.

Никога не съм сигурен как да отговоря на такава реплика, но отвърнах:

— Вашите съпруги са много привлекателни.

Всички се съгласиха, че жените им са прекрасни и са истински светици, след като ги търпят. И аз се съгласих с тях, обаче те искаха да се върнем на темата за Сюзан.

— Владееш ли положението? — попита един.

— Водим преговори.

Това ги накара да избухнат в смях и на свой ред ги отведе на въпроса за проститутките. За този разговор трябваше да се приближим един към друг.

— Опитваме се да ги накараме да излязат на пазар сами — каза един от пилотите.

— Проститутките ли?

— Не, съпругите. Имаме нужда само от няколко часа, обаче те не искат да излязат сами. Страх ги е.

— Поръчайте им англоговореща екскурзоводка от хотела.

— Да, и аз това казвам. Видя ли, Фил? Той е съгласен. Намери им екскурзоводка и ще излязат сами.

Препоръчах им Маймунския бар.

— Фрашкано е с курви — не давайте повече от петачка на проститутките, обаче келнерките и барманките може да ви струват повече. После заведете съпругите в „Максим“ на късна вечеря.

Те веднага подготвиха плана. Мислех, че пехотинците са лоши момчета, обаче летците бяха още по-лоши. Спомних си един стар военен виц и го разказах.

— Каква е разликата между пилота и свинята?

— Каква?

— Свинята не се опитва по цяла нощ да изчука някой пилот.

Те изреваха. Страхотен виц. А бе, нали се веселяхме.

Дойде и отмина един. Трябваше да се изпикая и се извиних. Мъжката тоалетна се намираше в коридора, който водеше до друго претъпкано помещение в дъното. Когато излязох, Сюзан ме чакаше.

— Отзад има градина — каза тя. — Там е тихо и имам нужда от малко чист въздух.

— Защо не си тръгнем?

— Ще си тръгнем. Просто искам малко да поседна.

В градината имаше масички като в кафене, по които горяха свещи. Дърветата бяха окичени с книжни фенери. Наистина беше тихо и въздухът бе чист.

Седнахме на една свободна маса и аз се огледах. Видях двойки, които се държаха за ръце. С други думи, нещо като постапокалипсис, където отиваш, след като умреш или нещо подобно.

Освен това усетих ухание на тамян и мирис на канабис. Около масите танцуваха светулки, които всъщност бяха огънчетата на подаваните от ръка на ръка цигари. Внезапно ми се припуши марихуана, чувство, каквото не бях изпитвал от двайсет години.

— Май добре се забавляваше — каза Сюзан.

— Готини момчета.

— И съпругите им са симпатични. Интересуваха се дали сме двойка.

— За това ли си приказват всички жени? За секс, за секс и пак за секс.

— Не си приказвахме за секс. Приказвахме си за мъже.

— Все същото.

— Искаш ли чай?

— Какъв чай?

— Истински. Другият чай е билков.

Повика сервитьорката и поръча чай.

Известно време мълчаливо седяхме в тъмната градина. Донесоха ни чайник с две чашки и аз налях. Изобщо не обичам чай.

Отпихме от горещата безвкусна течност. Вдишах парата и дробовете ми отново заработиха.

Бях гроги и даже Сюзан се прозяваше, но отдавна вече не можеше да става и дума за приличен сън, така че времето нямаше значение, затова просто седяхме и пиехме отвратителния чай. След десетина минути разбрах, че това всъщност е много приятно.

— Знаеш ли какво ще ме направи щастлива? — накрая попита Сюзан.

— Какво?

— Ако утре се прибереш у дома.

— Аз пък ще съм щастлив, ако ти се прибереш у дома — кой знае защо, отговорих аз.

Интимен разговор между двама души, които все още не са били интимни.

— Трябва да се махнеш от тук, преди да ти се случи нещо… Имам предвид нещо психическо — прибавих аз. После се чух да казвам: — Ти се безпокоиш за мен, но аз се безпокоя за теб.

Тя дълго се взира в мъждукащата свещ и видях, че по лицето й се стичат сълзи, което ме изненада.

И двамата бяхме малко пияни и този миг не беше реален, нито дори рационален. Ето защо тихо казах:

— Когато бях тук… сред войниците се разказваше една история… историята за царството на Гордън. Гордън бил полковник от спецчастите, който отишъл в джунглата, за да организира едно планинско племе на борба с партизаните, обаче се побъркал, станал местен и наистина се чалнал… знаеш сюжета. Това е вариант на „Сърцето на мрака“ на Конрад, но се развива във Виетнам… тази апокалиптична история, която направиха във филма… обаче апокалиптична или не, тя беше предупреждение… страх, който изпитвахме всички, че няма да искаме да се приберем у дома, че ще се побъркаме и вече няма да искаме да се прибере у дома… Сюзан?

Тя кимна и остави сълзите да текат по лицето й. Подадох й кърпичката си и двамата помълчахме, заслушани в нощните насекоми и приглушения глас на Джанис Джоплин от бара, придружаван от „Танца на валкириите“. Нямах представа каква е причината да плаче.

Хванах я за ръка и продължихме да седим в градината.

Накрая Сюзан дълбоко си пое дъх.

— Извинявай. — Тя се изправи. — Време е да си вървим.

Излязохме на улицата, взехме такси и казах на шофьора:

— „Донг Хои“.

Сюзан поклати глава.

— Трябва да отидем в „Рекс“. — Тя преведе на шофьора и виетнамецът потегли. — Когато пия повече, ставам сълзлива — рече Сюзан. — Вече съм добре.

— Сигурно имаш ирландска кръв. Цялото ми семейство и всичките ми бостънски приятели се напиват, пеят „Дани Бой“ и плачат.

Тя се засмя и издуха носа си в моята кърпичка.

След няколко минути бяхме в хотела. Слязохме и Сюзан каза:

— Хайде да проверим онова съобщение и да видим дали няма нещо ново.

— Добре. Ще ти се обадя вкъщи, ако има нещо ново.

— Хайде да проверим.

Влязохме във фоайето и отидохме на рецепцията. Взех ключа от стаята си заедно с един плик. Написано на едва разбираем английски, съобщението гласеше:

„Среща с полковник Манг в имиграционна полиция, 08:00 ч., понеделник. Носи всички пътни документи и пътен маршрут.“

Изглежда, щях да получа визата и паспорта си в замяна на маршрут. Ако бях на мястото на полковник Манг, и аз щях да постъпя така. Бях възбудил любопитството му и го бях ядосал. Затова искаше да ме държи под око.

Сюзан погледна съобщението, после отново придоби делови вид.

— Ще се срещнем тук утре сутрин, след като се върнеш от срещата. Съветвам те да си събереш багажа, преди да идеш при полковник Манг и да го оставиш във фоайето. После може да не разполагаш с много време. Ще ти донеса билети за някакъв транспорт или ще ти ги пратя тук. Ще те изпратя на гарата или на автобуса. Във всеки случай ще те чакам в девет.

— Ако не се върна до обяд, не ме чакай. Остави билетите тук и се свържи с моите хора.

Тя извади мобилния си телефон от чантичката си и ми го подаде.

— Утре сутрин ще ти се обадя от вкъщи и ще ти дам още някои съвети за срещата. Нямам доверие на хотелските телефони.

— Домашният ти телефон сигурен ли е?

— Ще ти позвъня от друг мобифон. Имам обикновен телефон, но го използвам само за международни разговори. — Сюзан ме погледна. — Извинявай, ако съм те задържала до много късно.

— Беше ми приятно. Благодаря ти.

Тя се усмихна и приятелски се прегърнахме и се целунахме по бузите. После Сюзан се обърна и си тръгна.

Останах във фоайето още няколко минути, за да видя дали няма да се върне, както беше направила на покрива. Вратата се отвори, но бе портиерът, който ми каза:

— Госпожа на такси. Всичко наред.

Запътих се към асансьорите.