Нелсън Демил
На север (40)

38.

Продължихме на север по магистрала 1. С изсветляването на небето движението се засили. От време на време вдигах сто километра в час и усъвършенствах виетнамското провиране между колите с надут клаксон.

— Преди Ку Чи, кога за последен път си карал мотор? — попита Сюзан.

— Тъкмо се чудех.

Подминахме отбивката за Куанг Три и видяхме изоставения танк и разрушената будистка гимназия, където бе започнало всичко това. Малко по-късно пресякохме моста, до който се намираше бункерът с моето име, издраскано на стената.

След петнайсет минути намалихме скоростта, за да завием по пътя за Донг Ха, и бавно преминахме през грозното градче. Когато стигнахме до шосе 9, видяхме двама полицаи в жълт джип, паркиран от отсрещната страна на пътя. Не ни обърнаха никакво внимание.

— Тези ченгета ни взеха за планинци — отбеляза Сюзан.

— Не зная за какви са ни взели, обаче този модел ограничено производство изпъква.

— Така ти се струва. В тази страна има толкова много нови вносни стоки, че виетнамците вече почти не ги забелязват.

Не й се вързах. Хрумна ми още нещо.

— Не виждам други планинци с мотори.

— Аз видях двама.

— Следващия път ми ги покажи.

Продължих към ДМЗ. Вече бяхме на север от шосе 9, в старата оперативна зона на морската пехота. Бях пътувал по тази отсечка само веднъж, когато взех конвой, за да отида на гости на едно бостънско приятелче в Кон Тиен. Бяха го пратили на операция и се разминахме, обаче му оставих бележка на леглото, която той така и не успя да прочете.

Покрай магистралата на север от Донг Ха имаше редици сергии, ала щом ги отминах, пак вдигнах сто километра в час. Не беше толкова опасно, колкото го правеше да изглежда Сюзан по пътя за Ку Чи.

След петнайсет минути пейзажът от мрачен стана мъртъв.

— Струва ми се, че току-що навлязохме в ДМЗ — казах на Сюзан аз.

— Господи… всичко е опустошено.

Погледнах тази ничия земя, все още необитаема, осеяна с кратери от бомби и снаряди, с бяла почва, покрита с оскъдна ниска растителност. Ако на луната падаха няколко капки дъжд, сигурно щеше да изглежда така.

В далечината видях бодлива тел и ръждиви останки от джип насред обозначено минно поле, в което дори събирачите на метал не се бяха осмелили да влязат.

В мъглата пред нас се появиха неясните очертания на мост, който трябваше да е над река Бен Хай. Намалих скоростта.

— Когато бях тук, този мост го нямаше — казах на Сюзан.

Стигнах до средата на моста и спрях. Погледнах реката, която цели двайсет години беше разделяла Северен и Южен Виетнам.

— Това е. Вече съм в Северен Виетнам.

— Аз още съм в Южен — отвърна тя. — Дай малко напред.

— Мини пеш.

Сюзан слезе от мотора, отвори единия багажник, извади кафявия плик със снимките от остров Пирамид и запали със запалката си ъгъла му. Пликът запламтя в ръката й. Тя го държа до последния момент, после го хвърли в реката. Качи се и продължихме по моста.

На отсрещния бряг имаше статуя на северновиетнамски войник с каска и автомат АК-47. Очите му бяха също толкова безжизнени, колкото и на американските статуи при Стената.

Навлязохме в някогашната вражеска територия. Колкото повече се отдалечавахме от ДМЗ, толкова по-добре изглеждаше земята, макар че все още имаше много кратери от бомби и разрушени сгради.

Пътят обаче си беше все същият и бе хлъзгав от мъглата и лекия дъжд. Постоянно трябваше да си бърша очилата и лицето с шала. Коженото ми яке лъщеше от влага.

Разминахме се с мотор, който пътуваше на юг; пътниците бяха облечени като нас. Те ни махнаха и ние им отговорихме.

— Виждаш ли? — каза Сюзан. — Даже планинците ни смятат за свои.

След час наближихме голям град, на чиято табела пишеше „Донг Хой“.

Намалих скоростта и се огледах. Изненада ме това, че градът изглежда по-мрачен и западнал от населените места в Южен Виетнам. Колите и камионите бяха по-стари, нямаше толкова много мотопеди и циклоси. Почти всички караха велосипеди или вървяха пеш и дрехите им изглеждаха мръсни и износени. Освен това търговията изобщо не можеше да се сравнява с тази на юг от ДМЗ — нямаше барове и магазини, забелязах само няколко кафенета. Това ми напомни за първото ми преминаване от Западна в Източна Германия.

— Това е родният град на господин Трам, нашият екскурзовод в Ке Сан — рече Сюзан.

— Разбирам защо се е преселил.

Отново минахме покрай жълт полицейски джип и ченгето зад волана дори не вдигна поглед от цигарата си. Наистина можеше и да успеем.

Пред нас видях конвой военни коли: открити камиони и джипове с войници и няколко щабни автомобила. Увеличих скоростта и започнах да ги изпреварвам.

Погледнах надясно и видях, че войниците ни наблюдават — всъщност зяпаха Сюзан. Лицето й беше плътно скрито под пластове шалове, кожена ушанка и очила и тя спокойно можеше да прилича на бабите им, обаче те познаваха готиното парче, щом го видеха, и й махаха и подвикваха. Тя срамежливо бе извърнала лице, както подобава на планинка.

Обърнах се към шофьора на открития джип до нас и погледите ни се срещнаха. По изражението му разбрах, че се мъчи да определи от кое племе съм. Всъщност едва ли можех да мина за планинец. Дадох газ, понесохме се към началото на конвоя и изпреварихме водещата машина.

Магистрала 1 беше равна и в тази отсечка от пътя минаваше близо до брега. Движехме се бързо, ала наоколо имаше толкова много различни видове моторни превозни средства с различна големина и мощност, наред с велосипеди, каруци и пешеходци, че карането по-скоро напомняше на състезание с препятствия и трябваше постоянно да си нащрек.

Бяхме се отдалечили на двеста километра от Хюе. Наближаваше девет. Два и половина часа път. А магистрала 1 беше лесната част.

Планинската верига на запад пред нас се спускаше към Южнокитайско море, както имат навик да правят планините в тая страна, като образуваше високопланински проход в близост до брега. С издигането на пътя, велосипедистите започваха да бутат нагоре колелата си и волските каруци намаляваха скорост. Дадох газ. След двайсет минути наближихме превала на лъкатушния планински проход. Тук горе беше студено и ветровито и трудно управлявах мотора.

Преди да стигнем превала започнах да забелязвам хора по пътя. Бяха увити в мръсни парцали, лицата им едва се виждаха, те стояха покрай скалите и протягаха ръце.

— Просяци — извика в ухото ми Сюзан.

Просяци ли? Приличаха на статисти от „Отмъщението на мумията“.

Сюзан им кресна нещо, обаче неколцина от тях успяха да ни докоснат и се наложи да маневрирам помежду им, за да не ги блъсна.

Стигнах до превала и поехме надолу към крайбрежните долини. Моторът на няколко пъти поднесе по хлъзгавия асфалт и постоянно трябваше да намалявам скоростта.

В далечината видях равните оризища, наводнени до насипите, и групи колиби, издигнати върху островчетата суха земя. Тук имаше повече борове, отколкото палми, и повече надгробни могили, отколкото бях видял на юг. През войната Северен Виетнам бе изгубил около два милиона души, близо десет процента от населението, което обясняваше броя на могилите. Войната е гадна работа.

Час и половина след като излязохме от планинския проход, наближихме голям град. Завих по един черен път и продължих по него, докато от магистралата не можеха да ни видят.

Слязохме и се поразтъпкахме. Освен това използвахме тоалетната, чиято роля в случая изигра един храст.

Извадих картата от кожената чантичка и я разгледах.

— Този град трябва да е Вин.

— Вин е туристически град — каза Сюзан. — Можем да спрем там, ако искаш да се обадиш в „Сенчъри Ривърсайд“.

— Какво му е туристическото?

— Наблизо е родното място на Хо Ши Мин.

— Има ли много туристи?

— На туристите не им пука за родното място на чичо Хо, но на онези от „Видотур“ им пука, затова мястото е в задължителната програма. Освен това е горе-долу по средата на пътя между Хюе и Ханой и туристическите автобуси спират тук за през нощта.

— Добре. Ще спрем и ще си купим тениски с чичо Хо.

Тя извади два банана.

— Банан ли искаш или банан?

Докато разучавах картата, хапнахме бананите и утолихме жаждата си с вода от бутилките.

— На около двеста километра от тук е град Тан Хоа — казах аз. — Когато стигнем там, трябва да внимаваме за път, водещ на запад. Ето, виж. Трябва да стигнем до шосе номер шест, което ще ни отведе до… е, би трябвало да ни отведе до Диен Биен Фу, обаче виждам, че свършва, преди да стигне до там… после продължава по-малък път.

Сюзан погледна картата.

— Това накрая едва ли може да се нарече път.

— Добре, хайде да свалим планинските костюми и да се опитаме да приличаме на лиен ксо, дошли на поклонение в родното място на чичо Хо.

Избавихме се от племенните шалове и кожените ушанки и ги натъпкахме в единия багажник.

Метнахме се на мотора и потеглихме обратно към магистрала 1. След няколко минути бяхме в предградията на Вин. Отдясно имаше голяма табела и аз намалих скоростта, за да може Сюзан да прочете надписа.

— Пише… „Между хиляда деветстотин шейсет и пета и хиляда деветстотин седемдесет и втора… град Вин беше напълно разрушен от американските бомбардировачи и военноморската артилерия… и е възстановен от местните жители… с помощта на нашите социалистически братя от Германската демократична република…“

— Това страшно привлича туристите.

Когато влязохме в града, видях, че наистина прилича на Източен Берлин в кофти ден — безкрайни редици еднообразни сиви панелни блокове и други панелни сгради с неясна функция.

Хората ни зяпаха и аз се поколебах дали да спираме.

— Сигурна ли си, че в тоя град идват туристи?

— Може да е извън сезона.

Стигнахме до кръстовище край някакъв парк.

— Завий наляво — каза Сюзан.

Послушах я и улицата ни отведе в центъра на града. И тя се казваше „Ле Лой“. После завихме надясно. Зачудих се как се ориентира Сюзан.

От лявата страна на пътя имаше няколко хотела и нито един от тях не можеше да мине за „Рекс“. Всъщност никога не бях виждал толкова мрачни сгради, даже в Източна Германия, и се замислих дали източногерманците не бяха изиграли номер на виетнамците. Във всеки случай видях автобуси и туристи, което ме поободри.

— Сигурно можеш да се обадиш от някой от тия хотели — предложих аз.

— По-лесно ще е от пощата. Освен това, ако не успея да се свържа по телефона, в пощата има факс и телекс. В хотелите няма.

Известно време обикаляхме града, открихме пощата и Сюзан влезе.

Минувачите ме гледаха, обаче благодарение на чичо Хо не привличах излишно внимание. След десетина минути до мен спря жълт джип с две ченгета. Полицаят на предната дясна седалка ме зяпна.

Не му обърнах внимание, ала той ми кресна нещо и нямах друг избор, освен да го погледна.

Ченгето ми говореше нещо и отначало си помислих, че ми дава знак да сляза, но после разбрах, че ме пита за мотора. Спомних си, че чужденци нямат право да управляват толкова големи машини, и тъй като знаех, че беемвето е с регистрационен номер от Хюе, му казах на френски:

— Le tour de Hanoi a Hue^[1].

Полицаят очевидно не разбра, а и честно казано, обикновено аз също не разбирах собствения си френски.

— Le tour de Hanoi a Hue — повторих аз, което не обясняваше напълно защо съм пред пощата, обаче ченгето се обърна към колегата си зад волана и видях, че шофьорът е разбрал нещо.

Онзи отдясно ме измери със суров полицейски поглед, изломоти нещо на виетнамски и жълтият джип отмина.

Дълбоко си поех дъх и за пръв път в живота си благодарих на Господ, че са ме взели за французин.

Тъкмо се канех да сляза и да потърся Сюзан, когато я видях да се появява от пощата. Тя седна зад мен и аз потеглих по улица „Ле Лой“, която излизаше на магистрала 1. След пет минути вече бяхме напуснали Вин. Видяхме табела, на която на десетина езика пишеше „Родното място на Хо Ши Мин, 15 километра“.

— Искаш ли да видиш колибата, в която е роден чичо Хо? — попитах Сюзан.

— Карай.

Продължихме на север по магистрала 1.

— Не успях да се свържа по телефона, затова пратих телекс и факс — каза тя. — Трябваше да изчакам отговор.

— И?

— Книгата не е пристигнала или поне така пише в телекса господин Тин.

Не отговорих.

— Все пак книгата струва петнайсет долара, ако я продаде на някой турист без пътеводител… а нас ни няма… така че е възможно господин Тин да я е получил и сега да я продава. Това са много мангизи за Виетнам.

Пак не отговорих.

— Обаче имаше съобщение от полковник Манг — продължи Сюзан. — За мен.

Не я попитах какво пише, но тя сама ми каза:

— Полковник Манг ми пожелава приятно пътуване и се надява, че снимките са ми харесали.

Не отговорих.

— Освен това пише, че забелязал в апартамента ми бански и съжалявал, че съм ги забравила.

Наближихме отбивката за родното място на Хо Ши Мин, по която тъкмо завиваха два микробуса със западни туристи. Отбих, извадих фотоапарата на Сюзан от раницата и снимах табелата, в случай че филмът попадне в ръцете на местната полиция.

— Две ченгета с джип спряха до мен — казах на Сюзан. — Убедих ги, че съм французин и участвам в рали. Парижкият ми акцент ги впечатли.

— Северновиетнамците изпитват известно пристрастие към французите.

— Защо?

— Не съм сигурна. Но в Ханой ще видиш мъже на средна възраст с барети и в това поколение все още е tres chic да знаеш малко френски, да подражаваш на френските маниери и да четеш френска литература. В Ханой смятат французите за културни, а американците — за груби материалисти и войнолюбиви капиталисти.

— Това не значи, че сме лоши хора.

Тя въздъхна.

— Тези снимки ме разстройват.

— Аз обаче се безпокоя за книгата.

— Знам. Какво ще правим, ако не се появи?

Замислих се. Господин Ан можеше да е прекарал известно време завързан върху някоя маса, докато полковник Манг беше поставял електроди на тестисите му и бе пускал тока. В такъв случай нямаше начин господин Ан да не му е казал „Диен Биен Фу! Бан Хин!“ и всичко друго, каквото бе пожелал да научи полковник Манг.

— Какво ще правим? — повторно попита Сюзан.

— Ами… можем да отидем в Ханой и да се опитаме да се чупим с първия самолет за чужбина. Можем да идем и в Диен Биен Фу. Не можем цял ден да висим тук, нали?

Тя се замисли за миг.

— Диен Биен Фу.

— Нали каза, че виетнамският ми късмет се бил изчерпал — напомних й аз.

— Така е, нали са те взели за французин. Моят късмет още не е свършил, въпреки голите ми снимки. Да тръгваме.

Включих на скорост и се понесохме по магистралата. Сюзан се наведе напред и погледна индикатора.

— Трябва ни бензин — каза тя. — Току-що подминахме една бензиностанция. Обърни.

Направих остър обратен завой, влязох в бензиностанцията и спрях до колонката. Изключих двигателя и слязохме от мотора.

Служителят седеше в малка бетонна сграда и ни наблюдаваше, обаче не помръдваше. Явно бензиностанцията бе държавна и се различаваше от всичко, което бях видял на юг от ДМЗ. Тук все още беше социализъм и добрата вест за капиталистическата алчност и потребителския пазар още не бе стигнала до земята на чичо Хо.

Завъртях ръчната манивела и Сюзан пъхна края на маркуча в резервоара.

— Върти по-бързо — каза тя.

— Въртя толкова бързо, колкото може един европейски социалист.

— Когато плащаме, двамата сме французи — предупреди ме тя.

— Bon.

Налях трийсет и пет литра в големия резервоар и погледнах сметката.

— Двайсет и една хиляди донга — казах аз. — Не е зле. Почти два долара.

— В стотици е, Пол — поправи ме Сюзан. — Двеста и десет хиляди донга. И пак е евтино.

— Добре. Ти плати.

Бензинджията се беше приближил и тя му каза:

— Bonjour, monsieur.^[2]

— Comment sa va?^[3] — включих се и аз.

Виетнамецът не отговори на никакъв език, обаче се зазяпа в мотора, докато Сюзан броеше двеста и десетте хиляди донга с лика на чичо Хо. Посочих банкнотите и му казах:

— Numero uno hombre. — Само че май бях сбъркал езика и Сюзан ме срита в глезена.

Служителят ни изгледа, после пак се обърна към мотора. Качихме се и Сюзан му каза:

— Le tour de Hue a Hanoi.

Дадох газ и се чупих преди виетнамецът да разбере какво му говорим.

Продължихме на север по магистрала 1, после отбихме и си сложихме планинските шалове и кожените ушанки.

— Защо му каза „numero uno hombre“, по дяволите? — попита ме Сюзан.

— В смисъл че чичо Хо е голяма работа.

— Това е на испански.

— Има ли значение? Ти си французойка, аз съм испанец.

— Понякога шегите ти не са подходящи за това положение.

Замислих се.

— Стар навик. Кашиците го правят, когато стане напечено. И ченгетата. Може да е нещо мъжкарско.

— Понякога тъпите ти забележки още повече усложняват положението — каза тя. — Например дето си казал на полковник Манг, че с Бил заедно сте учили в Принстън.

Беше в кофти настроение и се надявах, че е от мензис, а не от сутрешно гадене.

Магистрала 1 бе единствената голяма артерия север-юг в тази пренаселена страна и въпреки че не трябваше да има много движение заради празниците, като че ли половината население използваше двете смехотворни платна с лош асфалт. Не можехме да вдигнем над шейсет километра и всеки сантиметър от пътя беше истинско предизвикателство.

Трябваха ни близо два часа, за да изминем стотината километра до следващия град Тан Хоа. Наближаваше три и застудяваше. Небето тъмнееше, покрито със сиви облаци, и сегиз-тогиз минавахме през лек дъжд. Стомахът ми къркореше.

— Това би трябвало да е Тан Хоа — извиках на Сюзан. — От тук вече можем да се насочим на северозапад към шосе номер шест.

— Ти решаваш.

Погледнах километража. Бяхме изминали почти петстотин и шейсет километра от Хюе и това ни бе отнело над осем часа. Сега бе 15:16 и ни оставаха по-малко от четири часа светлина.

Анализирах няколко възможности и прецених, че след като не вали, трябва да мина по лошия път сега и колкото може повече да се приближа до шосе 6 преди залез-слънце. На другия ден можеше да вали и следващият второстепенен път до шосе 6 можеше да е непроходим, което се беше опитал да ми обясни господин Ан.

— Ще отбием по пътя от Тан Хоа — казах аз. — Ако не ни хареса, ще се върнем и ще опитаме следващия.

Все още с планинските си шалове и ушанките, влязохме в града. Очевидно Тан Хоа не бе разрушен през войната и беше запазил известно очарование. Видях един стар господин с барета и няколко хотела и кафенета, които не бяха строени от източногерманци.

Гледаха ни с любопитство.

— По крайбрежието няма много планинци, затова са любопитни, но не и подозрителни — поясни Сюзан. — Все едно индианци да влязат в град в Дивия запад.

— Измисляш ли си?

— Да.

Прекосихме града и видях отляво тесен асфалтиран път. Имаше табела с надпис „Донг Сон“ и нещо на виетнамски. Намалих и посочих.

— Това е археологически обект… — каза Сюзан. — Култура Донг Сон, каквото и да значи… хиляда години преди нашата ера. Може пътят да е по-нов.

Завих и продължих стотина метра напред, после спрях.

Извадих картата от чантата и я разгледах.

— Това е пътят. След петдесетина километра ще стигнем до селце на име Бай не знам какво си, после продължаваме на север по шосе номер петнайсет до шосе номер шест.

— Дай да видя.

Подадох й картата и тя мълчаливо я проучи, после я прибра в якето си.

— Добре.

Потеглихме. Пътят минаваше покрай археологическите разкопки, после асфалтът изчезна. Черният път бе изровен от каруци и автомобили и трябваше да се движа между коловозите.

Едва подскачахме с четирийсет километра в час, понякога дори с по-малко.

Теренът все още беше равен, обаче се издигаше. Наоколо имаше оризища, ала те изчезнаха и бяха заменени от зеленчукови градини.

Беемвето Париж-Дакар наистина бе подходящ мотор за черни пътища, само че черните пътища не бяха подходящи за мен. Едва удържах кормилото и през повечето време задникът ми беше във въздуха. Сюзан здраво ме прегръщаше през кръста.

Трябваха ни близо два часа, за да изминем четирийсетте километра до края на пътя. Влязохме в селцето Бай не знам какво си и стигнахме до Т-образно кръстовище. Завих надясно по шосе 15, което бе в по-добро състояние. Всъщност дори имаше чакъл и канавки.

Според картата до шосе 6 имаше над сто километра и с тая скорост щяха да ни трябват поне четири часа. Беше шест без двайсет и слънцето се спускаше зад планината вляво.

Пътят се издигна към хълмовете, зад които започваше планината. Заради друсането почти не можехме да разговаряме.

Мръкваше се и търсех място, където да спрем за през нощта. Определено вече се намирахме сред хълмовете, а виетнамците не живееха много далеч от градовете, селата и селскостопанските райони. Покрай пътя се издигаха борове и ставаше зловещо. Спрях мотора, за да си почина и казах:

— Нагоре може да има ски хижа.

Сюзан извади картата от якето си.

— След двайсетина километра има село, Ланг Чан.

Замислих се за миг.

— Не ми се ще да влизам в северновиетнамско село по тъмно.

— И на мен.

— Ами… тогава да останем тук. — Огледах се. — Да потърсим място, където да се скрием с мотора.

— Пол, тук няма никакво движение. Можем да спим направо на пътя.

— Имаш право. — Избутах мотора малко по-нагоре и го подпрях на един бор.

Сюзан извади последните два банана, последната бутилка вода и двата дъждобрана.

Седнахме до мотора и се облегнахме на два бора. Обелих банана си и казах:

— Всяко зло за добро. В боровите гори няма пиявици.

— Само бълхи и кърлежи.

Изядохме бананите, изпихме водата и погледахме как угасват последните слънчеви лъчи. Имаше плътни облаци и скоро се възцари пълен мрак. Чувахме звуците на разни животинки, тичащи из боровата гора.

Сюзан запали цигара и разгледа картата на светлината на запалката си.

— До Диен Биен Фу остават четиристотин километра.

Поседяхме в мълчание, заслушани в нощта.

— Ходила ли си в планината като малка?

— Правех всичко възможно да го избегна. А ти?

— Не и когато живеех в южен Бостън. Обаче в казармата често съм спал навън. Веднъж изчислих, че съм прекарал под звездите над шестстотин нощи. Понякога е приятно.

Над хълмовете удари силен гръм и се надигна вятър. Или тук беше студено, или аз бях прекарал прекалено много време във Виетнам.

— А понякога не — прибавих аз.

Сюзан запали нова цигара и ме попита:

— Искаш ли? Залъгва глада.

— Току-що изядох един банан.

Заваля и си сложихме качулките. Притиснахме се един към друг и се увихме в дъждобраните.

— Заръмя — казах.

— Не, наистина си вали.

Дъждът се усили, вятърът също.

— Колко ти плащат за това? — попита Сюзан.

— Само разходите.

Тя се засмя.

Бяхме мокри до кости и затреперихме. Спомних си студените мокри вечери през зимата на 1968-а, когато бях окопан в калта само с пелерина и небето над мен, пълно с фойерверки — притежаваха някаква ужасяваща красота в черния дъжд.

Сюзан сигурно си мислеше същото, защото ме попита:

— Така ли беше?

— Нещо подобно… всъщност беше по-лошо, защото знаеш, че ще е така всяка нощ до края на зимните дъждове през март… и че врагът иска да те убие. — Замълчах за миг. — Стига за войната, Сюзан. Тя свърши. Наистина.

— Добре. Стига за войната. Войната свърши.

Още по-плътно се увихме в дъждобраните и легнахме един до друг под дъжда.

Валя през цялата нощ и треперехме.

На другия ден ни очакваше Диен Биен Фу, ако успеехме да стигнем до там, после селцето Бан Хин и Тран Ван Вин или неговият гроб.