Нелсън Демил
На север (33)

31.

Мълчаливо слязохме при реката и се прегледахме за пиявици. Тя беше чиста, обаче на моя гръб се бе лепнала гадинка, която вече започваше да се подува от кръв.

— Запали си цигара — казах на Сюзан.

Тя го направи и аз й обясних как да опари задния край на пиявицата, без да ме изгори. Тя доближи огънчето до кръвосмучещото и то се пусна от мен. Сюзан го махна от гърба ми и с отвратено възклицание го захвърли надалеч.

— Тече ти кръв.

Тя притисна хартиена кърпичка към раничката и я задържа, докато се залепи. Облякохме се и седнахме на една скала край брега.

Сюзан продължи да пуши цигарата си.

— Дай да си дръпна — помолих я.

Тя ми я подаде и аз силно дръпнах, закашлях се и й я върнах.

— Цигарите са вредни.

— Кой твърди, че не са?

Известно време помълчахме, заслушани в ромона на реката. Сюзан допуши цигарата и попита:

— Как си?

— Добре. — За миг се замислих. — Войниците, които са били тук, могат да ти разкажат и по-страшни истории… и аз съм преживявал по-ужасни неща… обаче в ръкопашния бой има нещо, което… Все още долавям миризмата на виетнамеца, виждам лицето му, усещам косата му в ръката си и ножа, прерязващ гръкляна му…

— Спри.

— Добре… Е, после съжалявах, че съм го убил. Трябваше да остане жив. Нали разбираш, като победения воин, който е проявил храброст.

— Смяташ ли, че той е щял да те остави жив?

— Не, но не биваше да му режа главата. Едно ухо или пръст щяха да са достатъчни.

Тя запали нова цигара.

— Тормози те нещо друго.

Погледнах я и очите ни се срещнаха. После и двамата се втренчихме в реката.

— Сам се уплаших от себе си — казах накрая.

Сюзан кимна.

— Искам да кажа… откъде идва това?

Тя хвърли фаса във водата.

— Идва от място, където никога повече не бива да ходиш.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че съм се почувствал зле… задето съм приел предизвикателството и съм го убил.

Сюзан не отговори.

— Обаче като много травмиращи събития, скоро го погребах в паметта си и от първия ден в Натранг почти никога не мислех за него. Само че сегиз-тогиз то само изскачаше в главата ми.

Тя пак кимна и запали нова цигара.

— След като се върнах у дома, започнах повече да мисля за случая… например защо съм го направил? Никой не ме караше и нямаше рационална причина да хвърля автомата и да убия оня жълт с лопатката, докато той се опитваше да ме посече с мачетето. Какво съм си мислил, по дяволите?

— Понякога е по-добре да оставиш тези въпроси без отговор, Пол.

— Сигурно си права… Искам да кажа, виждал съм случаи на военна психоза, виждал съм момчета в сражение, които поради някаква причина изгубват всякакъв страх, виждал съм най-нечовешкото и свирепо поведение, което можеш да си представиш при нормални хора. Виждал съм черепи, използвани като преспапиета, или свещници по бюрата на офицери и сержанти, виждал съм американски войници с огърлици от зъби, изсушени уши или кости от пръсти и не мога да ти изброя всички ежедневни жестокости, които съм виждал и от двете страни… и това те кара да се чудиш какви сме ние, какъв съм аз, щом почти не им обръщам внимание, и вече сериозно започваш да се питаш за себе си, когато се включиш в играта. Беше нещо като култ към смъртта… и човек искаше да участва…

Сюзан се взираше в течащата река и от цигарата й се вдигаше дим.

— Повечето момчета пристигаха тук нормални и се ужасяваха от поведението на старите. Обаче след няколко седмици преставаха да се отвращават и след няколко месеца се присъединяваха към групата на откачалките. И повечето, струва ми се, се завръщаха у дома и пак ставаха нормални, макар че някои не можеха да се оправят. Но никога не съм виждал някой превъртял отново да стане нормален, докато още е тук. Положението само се влошаваше, защото в тая обстановка губиш всякакъв усет за… човечност. А може да се изразиш по-деликатно и да кажеш, че са станали безчувствени. Всъщност по-скоро беше страшно, отколкото отвратително. Човекът, който сутринта е отрязал ухото на убития от него партизанин, следобед се шегува със селските дечурлига и бабички и им раздава бонбони. Искам да кажа, че не бяхме зли или психясали, ние си бяхме нормални, и тъкмо това адски ме плашеше.

Усетих, че съм преминал от „те“ на „ние“ — и тъкмо в това се състоеше проблемът: „те“ ставаше „ние“ и „ние“ ставаше „аз“. Майната му на отец Венет, майната й на черквата „Сейнт Бриджид“, майната й на Пеги Уолш, майната му на покаянието, майната й на изповедалнята, майната му на всичко, което бях научил в училище и вкъщи. Просто ей така. Отне около три месеца. Щеше да стане по-бързо, обаче ноември и декември в Бонг Сон бяха кротко време. След „Тет“, Ке Сан и А Шау бях готов да убия родния си брат, ако носи вражеска униформа. Всъщност много виетнамци правеха точно това.

Сюзан продължаваше да се взира в реката, като че ли не искаше да прави резки движения, докато нося наточената си лопатка.

Дълбоко си поех дъх.

— Няма да се преструвам, че съм бил ангелче. Нищо подобно. Всички откачахме, обаче го смятахме за временно състояние. И ако извадиш късмет, някой ден се завръщаш у дома. За съжаление го отнасяш у дома със себе си и това завинаги те променя, защото си, влязъл в най-тъмното кътче в душата си, мястото, за чието съществуване знаят повечето хора, но никога не са били там, обаче ти дълго си стоял на това място и не ти се струва толкова ужасно, не изпитваш нито грам угризение и тъкмо това те плаши… и продължаващ живота си в Щатите, пак общуваш с нормални хора, смееш се и се шегуваш, но го носиш вътре в себе си… тая тайна, която мама не знае и за която гаджето ти не подозира, само понякога усеща, че, нещо не е наред… и сегиз-тогиз попадаш на някой като теб, който е бил там, разказвате си глупави истории за пиянства и ебане, за горещи десантни зони, тъпи офицери, които не могат да четат карта, за най-тежката гонорея, която си карал, за бедния Били или Боб, който се е гътнал, за това-онова, обаче никога не засягаш неща като ония селяни, които случайно си гръмнал, а може би неслучайно, за това колко уши и глави си събрал или за това как си прерязал нечие гърло с нож…

— Имаше ли някой… нормален? — попита Сюзан.

Замислих се.

— Предполагам, че сред нас е имало хора, които… които в известна степен са запазвали морала и човечността си… обаче всъщност не си спомням… възможно е. В една бойна част има естествен подбор… нали разбираш, ония, които не могат да се справят, или никога не стигат до фронта, или ги връщат обратно. Спомням си войници, които моментално откачаха и ги пращаха в тила да вършат черна работа. Това се смяташе за нещо като опозоряване, обаче се избавяхме от тях… да, сред нас имаше хора, които запазваха религиозните или моралните си разбирания, но мисля, че и във войната, както и в живота, добрите умират млади… — Замълчах, после прибавих: — По-добре не мога да ти отговоря.

Тя кимна.

Погледнах към реката, която преди много години бях прекосил с други като мен по следите на елен, отвел ни в мрачната тропическа гора на най-мрачното място, което бяхме виждали.

Минахме през скалния брод и се запътихме обратно към А Луой.

— Струва ми се, че каквото и да кажа, ще прозвучи банално, покровителствено или глупаво сълзливо — каза Сюзан, докато вървяхме по правата пътека през забулените в ниска мъгла селски ниви. — Но виж какво, Пол, случилото се тук с теб и другите е минало. Имало е война, ти си участвал в нея и тя е свършила.

— Зная. И го вярвам.

— И ако се чудиш, чувствата ми към теб не са се променили.

Не отговорих, обаче ми се щеше да й кажа: „Така говориш сега. Я си помисли“.

Сюзан хвана ръката ми и я стисна.

— А пък аз вечерям на покрива на хотел „Рекс“ и поднасям този абсолютен непознат, че не иска да говори за войната. Как да ти се извиня за това?

— Няма нужда. Това пътуване ми е от полза. А ако ти не беше с мен, може би нямаше да съм толкова честен със себе си, колкото съм с теб.

— Оценявам го.

Смених темата.

— През май шейсет и осма някъде в тази долина е загинал в сражение един северновиетнамски войник на име Тран Куан Ли. В дрехите му открили писмо от брат му Тран Ван Вин, също войник в северновиетнамската армия.

Не продължих и зачаках отговора й.

— Ти ли намери трупа и писмото? — накрая попита тя.

— Не.

— Виждал ли си това писмо?

— Да, преди около седмица. Знаеш ли нещо за него?

Сюзан ме погледна.

— Не съм сигурна какво целиш, Пол.

Спрях и тя се обърна към мен.

— Знаеш ли нещо за това писмо, Сюзан?

Тя поклати глава и за миг се замисли.

— Свързано е с идването ти тук.

— Точно така.

— Искаш да кажеш… че някой е открил писмото в дрехите на убит вражески войник… кой е намерил писмото?

— Американски войник от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия.

— Познаваш ли го?

— Не. Дивизията беше голяма. Двайсет хиляди души. Човекът, който го намерил, го взел като сувенир от войната. Наскоро писмото било преведено и съдържанието му е причината да съм тук.

Сюзан се замисли и аз я погледнах. Вече познавах тази жена и виждах, че й е известно нещо, което сега се опитва да свърже с новата информация.

— Какво по-точно са ти казали?

Тя вдигна лице към мен.

— Само това, че се появили неизвестни досега сведения и че ти трябва да откриеш тук някого и да го разпиташ във връзка с тях.

— Това аз ти го казах.

— Така е. Това ми казаха и в Сайгон. Тези неизвестни сведения в писмото ли са?

— Да.

— Какво пише?

— Ами, едно е какво пише, съвсем друго е какво означава. Затова трябва да открия автора на писмото и да го разпитам.

Сюзан кимна.

Продължихме към А Луой, на стотина метра по равната пътека. Нямаше значение къде и как е загинал Тран Куан Ли, обаче щеше да е интересно да науча. Ако бях имал време във Вашингтон, щях да потърся Виктор Орт и да го разпитам и може би щяхме да си разкажем по някоя история за А Шау.

Бях убеден, че Виктор Орт си е направил ксерокопие на писмото или е запазил оригинала и е пратил ксерокса в АВВ. Така или иначе, той разполагаше с оригиналния текст, който можех да поискам да ми преведат, вместо да разчитам на редактирания превод. Карл обаче сигурно беше пратил някого при Орт да вземе писмото. Извод: в този случай Карл нямаше да ми позволи да проведа обикновено детективско разследване. Бе се погрижил да замина в полуневедение за Сайгон, където Сюзан Уебър щеше да ме баламосва, докато се кача на влака за Натранг.

Освен това не разбирах връзката между писмото и обяснението на Сюзан за залива Камран, ако изобщо имаше такава. Това също можеше да е баламосване.

— Имаш ли ксерокс на писмото? — попита тя.

— Май си прескочила няколко лекции в Лангли.

— Не бъди саркастичен. Не съм професионална разузнавачка.

— Тогава на какво са ви учили там?

— Как да съм полезна. Предполагам, че свръзката ти в Хюе ти е казала как да откриеш… как му беше името?

— Тран Ван Вин. Да, каза ми. Това име говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли?

— Всъщност не. — Обаче ми беше хрумнало, че Тран Ван Вин е станал високопоставен член на ханойското правителство и истинският превод на това писмо някак си може да се използва, за да го изнудят да съдейства на американците или нещо подобно, например свързано със залива Камран.

Господин Вин наистина можеше да живее в Ханой и да е в Бан Хин само за Тет, което щеше да е логично. Но ако щяха да го шантажират, защо искаха да го убият? Може би във Вашингтон не го искаха мъртъв и просто бяха продължили да ме баламосват, за да не разбера за какво става въпрос. Обаче ако бе така, защо господин Ан в Хюе ми беше предал това съобщение, в което се съдържаха окончателните ми инструкции от Вашингтон?

Много е трудно да разрешиш случая, когато всички улики са писмени или словесни и писмените са подправени, а словесните са лъжи.

Истината се криеше в село Бан Хин — преди известно като Там Ки — в лицето на Тран Ван Вин, прост селянин и бивш войник, който спокойно можеше да се окаже съвсем друг. Всъщност отдавна можеше да е мъртъв или да предстоеше да го подкупят или изнудват.

Както казах, във войната има някаква простота и откровеност, като в това да се опиташ да убиеш някого с лопатка. По своя характер разузнаването е игра на покер, играна с белязани карти и фалшиви пари.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна с това писмо — рече Сюзан. — Но мога да ти помогна да откриеш човека, който го е написал, и ако не знае английски, ще ти превеждам точните му думи. Много ме бива да печеля доверието на виетнамците.

— Да не споменаваме за надървените американци.

— Това е нищо работа. Но независимо дали ми се доверяваш, няма да намериш по-подходяща от мен.

Не отговорих.

Стигнахме до А Луой. Една старица хвърляше ориз на няколко кокошки в бамбукова клетка зад дома си. Погледна ни изненадано, очите ни се срещнаха и двамата разбрахме защо съм тук. Тази долина определено не привличаше средния турист.

Минахме между няколко къщи и излязохме на площадчето. Колата чакаше там, където я бяхме оставили, господин Лок седеше под сламения навес на нещо като първобитно кафене или лавка, пълна с местни. Пиеше нещо и пушеше. Повечето виетнамци, както бях забелязал, никога не седяха сами и веднага завързваха разговор с някого. Обаче господин Лок излъчваше кофти вибрации, които сънародниците му в лавката усещаха и стояха настрана.

— Искаш ли нещо за ядене или пиене? — попита Сюзан.

— Не. Да си вървим.

Тя отиде в лавката, поговори с господин Лок, после се върна при мен.

— Той ще е готов след няколко минути.

— Кой плаща за това пътуване, той или аз?

— Струва ми се, че не те харесва.

— Той е гадно ченге. Надушвам ги от километър.

— Тогава може би и той мисли за теб по същия начин. Искаш ли да те снимам тук?

— Не.

— Повече никога няма да дойдеш тук.

— Надявам се.

— Имаш ли снимки от предишния път?

— Така и не извадих фотоапарата си от мешката. Едва ли някой е правил снимки тук, а даже да е правил, най-вероятно ги е проявило семейството му, след като е получило личните вещи на загиналия.

Сюзан не настоя повече.

Господин Лок изпразни чашата си и се приближи до колата. Взех картата от седалката и я разгърнах.

— На тази пунктирана линия до Ке Сан пише нещо за Пътеката на Хо Ши Мин, нали така? — попитах Сюзан.

Тя я погледна и прочете:

— „Хе тонг дуонг мон Хо Ши Мин.“ Което значи нещо като мрежа от пътеки или част от мрежата от пътеки на Хо Ши Мин.

— Ясно. Всъщност не беше една пътека, а цяла мрежа от пътеки в джунглата, плитки корита на потоци, подводни мостове, мостове от дънери през блатата и кой знае още какво. Както виждаш, по-голямата част минава през Лаос и Камбоджа, където не трябваше да действаме. Пътеката до Ке Сан върви покрай лаоската граница и се надявам, че тоя тъпак няма да се изгуби и няма да се озовем в Лаос без визи.

Господин Лок стоеше до колата. Дадох му знак да дойде при мен. Той бавно се подчини и застана прекалено близо. Искаше ми се да му завържа палците зад гърба и да шофирам сам, обаче това можеше да ми докара проблеми. Посочих картата.

— Пътеката на Хо Ши Мин. Биет? Ке Сан.

Той кимна и седна зад волана. Със Сюзан се качихме и потеглихме.

В долината имаше тесни селски пътеки, по които се движехме, после излязохме на черен път, който водеше на север през хълмовете. От двете страни растяха дървета и клоните им скриваха слънчевата светлина. Това наистина бе Пътеката на Хо Ши Мин.

Теренът стана по-пресечен и планински, тук-там отделни участъци от пътя бяха настлани с гнили дънери. В далечината се виждаха величествени водопади, плитки поточета пресичаха пътя. Докато се друсахме, Сюзан правеше снимки. На господин Лок, изглежда, му правеше удоволствие колкото може по-бързо да минава през калта и на няколко пъти опръска двама ни със Сюзан. В огледалото видях, че се усмихва.

Движехме се едва с трийсет километра в час и тойотата диво подскачаше. От време на време пътят заобикаляше малки езерца, които всъщност можеха да са гигантски кратери от бомби, изровени от петстотинкилограмовите чудовища, хвърляни от бомбардировачи Б-52 от десет хиляди метра височина. Казах това на Сюзан и прибавих:

— Хвърлихме цяло състояние да бомбардираме тия пътеки. Може да сме убили петдесет-сто хиляди северновиетнамски войници, мъже и жени. Обаче те продължаваха да прииждат, запълваха дупките и променяха маршрута като мравки, които се мъчиш да стъпчеш, преди да стигнат до дома ти. Не го съзнавах, докато не видях ония танкове руско производство в базовия лагер в джунглата. Искам да кажа, тези машини бяха построени близо до Москва, някак бяха стигнали до Северен Виетнам и бяха пропътували хиляди километри по такива пътища под постоянни атаки, сами си бяха носили гориво и резервни части и накрая един от тях стига чак до вратата на президентския дворец в Сайгон. Признавам им го на ония копелета. Те не можеха да си представят, че няма да победят. — Потупах господин Лок по рамото. — Ей, вие дребосъците сте адски издръжливи. Във войната срещу китайците ви искам на моя страна.

Погледите ни се срещнаха в огледалото и мога да се закълна, че господин Лок кимна.

Тропическата гора оредя и видяхме хълмовете и планината, осеяна с продълговати наколни жилища. В мъгливия въздух се издигаше дим от огньове.

— Възхитително е — възкликна Сюзан. — Абсолютно първобитно. Може ли да спрем при планинците?

— Те не обичат неканени гости.

— Шегуваш ли се?

— Не. Трябва да се обадиш предварително. Приемат посетители само между четири и шест.

— Измисляш си.

— Ти си по измислиците.

— Не съм. Хайде да спрем.

— По-късно. Около Ке Сан има много планинци.

— Сигурен ли си?

— Питай Джеймс Бонд.

Тя се усмихна.

— Така ли му викаш?

— Да. Джеймс Бонд, тайния агент. Питай го.

Сюзан го попита, той й отговори и тя ми каза:

— Около Ке Сан живеели планинци от племето бру. Господин Лок пита каква работа имаме при моите — „мои“ означава „диваци“.

— Ами, първо, това не е негова работа, и второ, ние не обичаме други расови епитети, освен „жълт“ и „дръпнати очи“.

— Това е отвратително, Пол.

— Зная. Деградирам. Извинявам се. Кажи му да върви на майната си.

Господин Лок, струва ми се, ме разбра.

— Ако се опитвахме да влезем във връзка с бунтовни планинци, щяхме ли да вземем за шофьор тайно ченге? — попитах Сюзан и господин Лок.

Никой не ми отговори.

Сюзан направи още няколко снимки и продължи да си приказва с виетнамеца. След малко се обърна към мен.

— Според господин Лок във Виетнам имало около осем милиона планинци и над петдесет отделни племена с различни езици и диалекти. Властите се опитвали да ги образоват и да ги научат на модерно земеделие, но те се съпротивлявали срещу цивилизацията.

— Може пък да се съпротивляват срещу властите.

— Навярно трябва да ги оставят на мира — каза Сюзан.

— Точно така. Виж, случайно харесвам планинците, които съм срещал, и се радвам, че все още носят оръжие. Въобразявам си, че се завръщам като полковник Гордън, Марлон Брандо или господин Курц и започвам да живея като местните. Ще организирам тия осем милиона души в страхотна бойна сила и ще завладеем планината. По цял ден ще ходим на лов и за риба, нощем ще изпълняваме странни и зловещи ритуали около пламтящи огньове и главите на нашите врагове, набучени на колове. Може би ще организирам американски туристически групи. Планинският свят на Пол Бренър. Десетачка за дневна обиколка, петдесет за нощна. Веднъж видях планинци да одират жив бик и после му прерязаха гърлото и изпиха кръвта му. Това ще е кулминацията на вечерта. Как мислиш?

Тя не отговори.

Пътувахме в мълчание през забулената в мъгла планина под мрачно небе. Миришеше на огън и ледената влага се процеждаше в костите и сърцето ми. Мразех това място.

Сюзан каза нещо на шофьора и той спря.

— Какво има? — попитах аз.

— На оня хълм има пътека, която води до няколко планински къщи. — Тя взе фотоапарата си и слезе от тойотата. — Искам да видя планинско село.

— Чакай тук, дребосък — казах на господин Лок. — Да не вземеш да изчезнеш.

Слязох и последвах Сюзан по пътеката.

На двеста метра нагоре теренът се изравни и пред нас се разкри обширна поляна с шест наколни жилища.

На поляната имаше двайсетина жени и два пъти повече дечурлига и всички си вършеха работата, която явно се състоеше главно в готвене. Наоколо изглеждаше много чисто и почти нямаше друга растителност, освен ниска трева, която пасяха дребни кози и две спънати кончета.

Жените носеха дълги тъмносини рокли с бяла бродерия, пристегнати на кръста с шалове.

Кучетата залаяха още щом ни подушиха, ала планинците продължиха да се занимават със задачите си, почти без да ни обърнат внимание, макар че няколко хлапета ни загледаха.

Кучетата се втурнаха срещу нас, обаче бяха дребни, както всички кучета във Виетнам, и не си спомнях да са особено зли. Въпреки това ми се прииска да носех нещо, с което да ги залъжа.

— Не хапят — успокоих Сюзан.

— Прочутите последни думи.

— Недей да се навеждаш да ги галиш — тук не ги галят и може да си помислят, че си им обядът.

Сюзан махна на планинките и каза нещо на виетнамски.

— Това е племето трибинго — казах й. — Човекоядци са.

Един нисък набит старец, който седеше на стъпалата пред къщата си, се изправи и тръгна към нас. Носеше бродирана риза с дълги ръкави, черен панталон и кожени сандали.

Пак се огледах, обаче не забелязах по-млади мъже. Всички бяха на лов или може би сушаха човешки глави.

Старецът дойде при нас и Сюзан му каза нещо. Различих думата „ми“. Двамата се поклониха.

Тя ме запозна със стареца, чието име звучеше като Джон, и се ръкувахме. Той бе достатъчно възрастен, за да е планински боец, и ме гледаше така, като че ли бях пристигнал, за да му дам нова заповед.

Сюзан и старецът — който очевидно беше селският старейшина или хончо, както ги наричахме някога, въпреки че това бе японска дума — се заговориха и видях, че нямат проблем да контактуват на виетнамски.

Джон ме погледна и ме изненада с въпроса:

— Ти войник? Воювал тук?

— В А Шау — отвърнах аз.

— Аха. — Той ни даде знак да го последваме.

— Май ще обядва с нас — казах на Сюзан.

— Стига си се правил на идиот, Пол. Тук е очарователно.

Старецът ни обясни, че били от племето таои, което, надявах се, не извършваше човешки жертвоприношения, и ни разведе из селцето, което нямаше име. Според Сюзан се наричало „Мястото на клана дай-юй Джон“ или „старейшината Джон“. Дай-юй означава и „капитан“ и той не се казваше Джон, обаче така звучеше. Едва ли щях да открия селото в някой световен атлас, особено ако името му се променяше с всеки нов старейшина.

Сюзан поиска и получи разрешение да снима всичко и всеки. Кучетата се мъкнеха подире ни където и да идехме.

Джон ни показа всевъзможни неща, които смяташе, че може да ни заинтригуват и които наистина заинтригуваха единия от нас.

Старейшината ни запозна с всички, даже с децата, и Сюзан поддържаше разговор с него и ми превеждаше.

— Той пита дали ще хапнем с него и неговите хора.

— Другия път. Трябва да продължаваме.

— Гладна съм.

— Ще ти мине, когато видиш менюто. Освен това те се хранят адски бавно. Трябва да са се научили на четиричасовите обеди от французите. Кажи му, че трябва да отидем на едно място.

— Тук сме насред пустошта.

Погледнах стареца и посочих часовника си. Той може би ме разбра.

— Ке Сан — казах аз.

— Аха. — Старейшината кимна.

Приключихме обиколката на селото и забелязах, че децата не ни следват, нито просят пари и бонбони като сайгонските виетнамчета. Само кучетата не се отделяха от нас.

Старецът ни заведе при дъсченото стълбище, където го бяхме видели да седи, и ни покани да влезем в къщата. Навсякъде по стъпалата бяха пръснати кожени сандали и домашно изработени обувки, затова със Сюзан се събухме. Джон направи същото.

Качихме се по стълбището и този път кучетата останаха навън. Американците също трябва да се научат да не пускат кучетата си вътре, след като го правят първобитните планинци.

Влязохме в дървената сграда, дълга петнайсетина и широка около шест метра. Дъсченият под бе застлан с пъстри черги. По централната ос на къщата имаше стълбове, които поддържаха островърхия покрив.

Прозорците бяха малки и покрити с тънка тъкан, която пропускаше малко дневна светлина. Няколкото газени фенера бяха запалени. В средата на къщата имаше голяма глинена пещ, обаче без комин, и си спомних, че димът се вдигаше към тавана, изпълваше помещението и нощем пропъждаше комарите.

Вътре нямаше никого. Хамаците бяха сгънати и висяха по стените. Преброих двайсет и се опитах да си представя двайсет души на всякаква възраст и от двата пола да спят заедно в тази обща къща, пълна с дим. Нищо чудно, че планинците не бяха толкова многобройни, колкото виетнамците.

— Някога правила ли си го в хамак? — попитах Сюзан.

— Може ли да разговаряме за нещо по-културно?

Джон ни заведе в средата, където бе неговото място. Той беше хончо, затова разполагаше с обширно пространство, задръстено с бамбукови ракли и сандъци. На стената бяха окачени ножове и мачете, плюс няколко шала и кожи.

Видях голяма квадратна маса, висока трийсетина сантиметра. Отгоре й бяха наредени порцеланови и керамични съдове.

Странно нещо, това първобитно общество бе комунистическият идеал, и все пак планинците мразеха суровата комунистическа власт и бяха свободомислещи и независими. Пък и не обичаха виетнамците.

Джон седна по турски до една голяма дървена ракла. Ние със Сюзан последвахме примера му. Беше по-лесно, отколкото да приклекнем като виетнамци.

Той отвори раклата, извади една зелена барета и ми я подаде.

Взех я и я разгледах. Имаше етикет на американски производител.

Старейшината каза нещо на Сюзан и тя преведе:

— Дал му я неговият американски дай-юй през войната.

Кимнах.

Той извади друга зелена барета и пак каза нещо.

— Преди три години му я дал друг американец — бивш войник.

— Нямам зелена барета, която да му дам — отвърнах аз.

— Дай му часовника си.

— Ти му дай часовника си. За какво му е часовник, по дяволите?

Джон ни показа и други съкровища от раклата си: американски войнишки колан, пластмасова манерка, компас, боен нож и няколко сумки. Това ми напомни за собствения ми куфар в мазето, също като милиони други куфари из цяла Америка пълен с дреболии от някогашния войнишки живот.

След това старейшината извади синя кутийка, в която разпознах военна кутия за медал, и почтително я отвори. Върху сатенената подложка лежеше кръгъл бронзов медал с червено-бяла лента. Изображението представляваше орел, кацнал върху книга и меч. Около орела бяха изсечени думите „Боеспособност, чест, вярност“.

Вгледах се в него. Беше медал за добро поведение. Спомних си, че момчетата от спецчастите ги купуваха в лавките на базовите лагери и награждаваха с тях планинските бойци за храброст, въпреки че медалът нямаше нищо общо с храбростта, обаче планинците не го знаеха и въоръжените сили не се оплакваха, че спецчастите раздават тия нищо неозначаващи медали.

Поех кутията така, като че ли в нея лежеше медалът на Конгреса за доблест, разгледах бронзовата плочка и я показах на Сюзан.

— Джон е получил медала за изключителна храброст, надхвърляща какъвто и да било дълг — казах й.

Сюзан кимна и почтително му преведе.

Той се усмихна, взе кутията и я затвори, после внимателно я прибра в голямата ракла.

Замислих се за моя виетнамски кръст за храброст, получен от виетнамския полковник, който ме беше целунал по двете бузи, и се зачудих дали всъщност не ми е дал медал за това, че съм с опрятна униформа или нещо подобно.

Накрая, но не на последно място, Джон извади от раклата дълъг предмет, увит в намаслен парцал, и аз разбрах какво е още преди да го развие — дай-юй Джон все още пазеше автомата си М-16. Пластмасовият приклад и ръкохватката лъщяха от смазка, летите алуминиеви части и оксидираната стоманена цев блестяха така, сякаш току-що са минали ротна проверка.

Той го протегна към мен с две ръце, като че ли бе нещо свещено, и погледите ни се срещнаха. Поставих длани върху автомата и няколко секунди го държахме и двамата. Усмивката му беше преляла в строго, самовглъбено изражение, каквото, струва ми се, се беше изписало на собственото ми лице. После кимнахме, спомняйки си миналото — войната, изгубените другари и разгрома.

Без да каже нито дума, старецът отново уви оръжието и го прибра в раклата, затвори я и се изправи.

Със Сюзан също станахме и излязохме под мрачното небе.

Джон ни поведе обратно към пътеката. По пътя махахме на всички. Когато стигнахме, старейшината каза нещо на Сюзан и тя му отвърна.

— Джон ни желае приятно пътуване и те приветства в планинската земя.

— Кажи му, че му благодаря, задето ми показа медала и ме запозна със своя народ. — Не знаех дали планинците празнуват Тет, затова прибавих: — Желая на племето таои благоденствие, добър лов и щастие.

Сюзан преведе, Джон се усмихна и рече нещо. Тя се обърна към мен.

— Пита кога ще се върнат американските войници.

— Никога. Това достатъчно скоро ли е? Кажи му, че американците се завръщат само с мир и вече няма да има война.

Сюзан му предаде думите ми и ми се стори, че планинецът малко се разочарова. Налагаше се да отложи клането на виетнамци за по-далечно бъдеще, отколкото се беше надявал.

Бръкнах в джоба си и извадих швейцарското си ножче. Подадох му го и той се усмихна. Като че ли го позна и започна да отваря остриетата и другите джаджи.

— Това е отвертка, Джон — поясних аз. — В случай че попаднеш на някой винт. А това странно нещо е тирбушон за твоето шато Ла Фиг Ротшилд, обаче ако искаш, може да го забиеш в главата на някой, комисар.

Докато показвах на Джон всички удобни бъзикни на ножчето, Сюзан стоеше и се блещеше.

Старейшината свали тъмносиния си шал и го завърза на шията на Сюзан. После се сбогувахме и двамата със Сюзан тръгнахме надолу по пътеката.

— Беше очарователно… и трогателно — каза тя. — Той все още… е, изглежда, боготвори американците.

— Те са харесвали и французите, което и в двата случая говори за лош вкус. Просто не харесват виетнамците и чувствата са взаимни.

— Разбирам. — Сюзан за миг се замисли. — Не мога да повярвам, че съм тук от три години, а не знаех нищо за това.

— Не го пише в „Уолстрийт Джърнъл“, нито в „Икономик Таймс“.

— Прав си. Доволен ли си, че се отбихме?

— Ти се отби. Аз дойдох с теб, за да се погрижа да не се озовеш на шиша за печене.

Стигнахме до края на пътеката.

— Басирам се, че господин Лок виси за петите на някое дърво с прерязано гърло и кучетата ближат кръвта му — казах аз.

— Това е отвратително, Пол.

— Извинявай. Караше ми се.

Открихме тойотата и господин Лок се оказа жив и здрав, обаче изглеждаше малко ядосан или може би поизнервен. Качихме се в колата и аз му наредих:

— Ку ди.

— Да не би да си припомняш виетнамски? — попита Сюзан.

— Да. — Повечето известни ми виетнамски думи и изрази бяха свързани с чукане, обаче си спомнях и някои по-общи неща. — Сат конг — казах й аз, което означаваше „Смърт на комунистите“.

На господин Лок не му хареса и той ме стрелна с поглед.

— Гледай си пътя — скастрих го аз.

Пътят на север продължаваше да е лош и скоро стигнахме до някакво селце, казваше се Та Ай — няколко бамбукови колиби на равна планинска ливада, чиито обитатели приличаха на виетнамци. Те живееха в села и обработваха земята — планинците се препитаваха с лов. Както казваше Сюзан, наистина бе очарователно и при други обстоятелства, а и ако нямах спомени, свързани с тия хълмове, може би щях да съм в по-добро настроение.

Минахме през друго селце, което според картата се казваше Тон Ке. Пътят зави на запад към лаоската граница и се спусна в тясна долина, после пак продължи на север. След час стигнахме до низинен район с оризища и село на име Ли Тон. Трябваше да се движим по насипите между самите оризища. Пътеката на Хо Ши Мин. Удивително, ако се замисли човек — по-удивително сега, когато бях видял част от нея.

Малко повече от два часа след като напуснахме А Луой минахме по нов бетонен мост при село Дакронг и след няколко километра Пътеката на Хо Ши Мин пресече шосе 9, двулентов полуасфалтиран път, отчасти благодарение на военноинженерния корпус на армията на САЩ. Господин Лок зави наляво и поехме на запад към Ке Сан.

— По време на обсадата на Ке Сан от началото на януари до април шейсет и осма този път беше блокиран от северновиетнамската армия — казах на Сюзан. — Не можеше да премине даже брониран конвой. Обаче в началото на април направихме въздушен десант сред хълмовете около обсадения лагер и след седмица бронирана колона с няколко полка морски пехотинци и южновиетнамски войници отвори пътя и разкъса обсадата.

— И ти ли участва в десанта?

— Да. Първа въздушнопреносима взе активно участие. Хубаво е да имаш стотици хеликоптери, с които да се придвижваш, обаче обикновено не ти се ходи там, където те пращат.

За кратко продължихме по шосе 9. Трафикът бе умерен и се състоеше главно от мотопеди, велосипеди и камиони.

Надясно се издигаше платото на фронтовата база Ке Сан, зад която се виждаха обрасли с дървета хълмове, в момента забулени в мъгла. От географска гледна точка районът напомняше на долината А Шау, макар че не беше толкова уединен и заобиколен от хълмове.

Исторически погледнато, при Ке Сан също като в А Шау и Диен Биен Фу в една затънтена долина се беше събрала огромна западна армия, за да се сражава с виетнамците. При Диен Биен Фу западняците бяха претърпели пълен разгром, докато при Ке Сан и А Шау в най-добрия случай се бе стигнало до патово положение, което в крайна сметка беше нанесло психологическо поражение на американците, защото според тях равният резултат не можеше да замести победата.

Минахме покрай платото на някогашната фронтова база и стигнахме до град Ке Сан, който също като А Луой през войната бе изчезнал, за да се възроди години по-късно.

Небето продължаваше да е мрачно и облачно. Такова си го спомнях и през април 1968-а, също толкова мрачно и тежко, колкото настроението ми, място, където смрадта на хиляди трупове загатва за собствената ти участ.