Нелсън Демил
На север (30)

28.

Влязох в Забранения порфирен град, пресякох зеленчуковите лехи и цветните градини и се запътих към Императорската библиотека, единствената оцеляла сграда тук.

Наоколо се мотаеха неколцина туристи, но повечето посетители се разхождаха в градината.

На двайсетина метра от библиотеката клечеше виетнамец и разглеждаше цветята. Изправи се и излезе на алеята пред мен.

— Извинете, господине — на почти перфектен английски каза мъжът. — Имате ли нужда от екскурзовод?

И преди да успея да отговоря, продължи:

— Аз съм преподавател в университета в Хюе и мога да ви покажа най-интересните забележителности в стария град. Аз съм много добър екскурзовод.

Бе около тридесет и пет годишен и носеше обичайния черен панталон, бяла риза и сандали. Имаше евтин пластмасов часовник като всичките си сънародници и лицето му не се отличаваше с абсолютно нищо. Можеше да съм го подминал десетина пъти, без да го забележа в навалицата.

— Колко искате?

— Колкото дадете.

Не отговорих.

— Виждам, че имате пътеводител. Може ли да го погледна?

Подадох му го и виетнамецът го разтвори.

— Да, намирате се точно тук, в Забранения порфирен град. Виждате ли?

— Зная къде съм — без да поглеждам пътеводителя, отвърнах аз.

— Чудесно. Това е най-подходящото място да започнем нашата екскурзия. Казвам се Труонг Куи Ан. Моля, наричайте ме господин Ан. А как да се обръщам към вас?

— Викайте ми Пол.

— Господин Пол. Ние виетнамците сме маниаци на етикета. — Той отново приклекна. — Погледнете тази мимоза. Виждате ли, когато ги докосвам, листата се свиват.

Какъв късмет, да ми се падне бъбривец. Докато господин Ан досаждаше на мимозата, се огледах, за да видя дали някой не ни наблюдава.

Господин Ан се изправи и прелисти няколко страници на пътеводителя.

— Искате ли да видите някое конкретно място?

— Не.

— Тогава аз ще избера няколко забележителности. Интересуват ли ви императорите? Френският колониален период? Може би последната война? Воювали ли сте тук?

— Да.

— О, тогава може би ви интересува битката за Хюе.

Започвах да си мисля, че този човек наистина е екскурзовод, обаче докато зяпаше пътеводителя ми, той попита:

— Сигурен ли сте, че не са ви проследили до тук, господин Пол?

— Да. А вас, господин Ан?

— И мен не.

— Защо пропуснахте първата среща?

— За всеки случай.

Отговорът му не ми хареса.

— Да не би да сте решили, че ви следят?

Виетнамецът се поколеба.

— Не… честно казано, уплаших се.

Кимнах.

— Сега не ви ли е страх?

Той засрамено се усмихна.

— Не. — И прибави: — Нали съм тук.

Нямах намерение да му казвам, че самият аз за малко да пропусна втората среща.

— Наистина ли сте университетски преподавател?

— Да. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не съм привлякъл вниманието на властите. Аз съм виеткиеу. Знаете ли какво означава това?

— Зная.

— Добре. Но иначе властите нямат основание да ме наблюдават.

— Никога ли не сте правили нещо подобно?

— Веднъж, преди около година. Обичам да помагам, когато мога. Завърнах се преди четири години и от време на време ме молят за малки услуги. Хайде да се поразходим.

Закрачихме по алеята.

— Комунистите си приписват всички заслуги за реставрирането на този комплекс, но истината е, че са оставили целия императорски дворец да се доразруши, защото е свързан с императорите — каза господин Ан. — Те се отнасят с подозрителност към историята и към всичко, което е било преди тях. Някои западни организации обаче осъществиха натиск върху властите да възстановят много от разрушеното през войната. Западът осигурява парите, разбира се, и комунистите събират печалбите от туризма.

Намирахме се във външната част до императорския палат и господин Ан ме поведе към цветна градина, образувана от разрушените основи на някаква сграда.

— Баща ми беше офицер в южновиетнамската армия — продължи той. — Капитан. Убили са го точно на това място, където сега е градината, а някога се е издигала сграда от императорския дворец. Открили го след сражението в развалините заедно с още петнайсет офицери и цивилни, с ръце, завързани зад гърба и с дупки от куршуми в главата. Явно комунистите са ги екзекутирали.

Разбирах, че господин Ан предявява антикомунистическите си акредитиви, обаче тая история спокойно можеше да е пълна измислица, което не бях в състояние да проверя.

— Когато той умря, аз бях съвсем малък, но си го спомням. Служеше тук, където живее семейството ми. Онази вечер си бяхме вкъщи, вечерта на Тет хиляда деветстотин шейсет и осма година, оттатък реката в Новия град, и изведнъж баща ми скочи от стола си и извика: „Изстрели!“. Майка ми се засмя и отвърна: „Това са фойерверки, скъпи“.

Наблюдавах господин Ан. Бе вперил очи в земята и преживяваше спомена.

— Татко взе автомата си и се запъти към вратата по чехли — обувките му бяха в ъгъла. Викаше ни да отидем в бункера зад къщата. Всички вече бяхме много уплашени, защото чувахме крясъците на улицата и фойерверките се бяха превърнали в изстрели.

Виетнамецът замълча за миг, без да откъсва поглед от градината. Приличаше на малко момче, забило очи в краката си.

— Баща ми се поколеба на вратата, после се върна, прегърна майка ми, своята майка и петте си деца, мен и моите братя и сестри. Всички плачехме и той ни побутна към задния изход, който водеше към бункера в градината.

Господин Ан откъсна едно цвете, завъртя го между пръстите си и го хвърли на земята.

— Останахме в бункера заедно с още две семейства цяла седмица, докато дойдат американците. Когато се върнахме в дома си, видяхме, че е изчезнала цялата празнична храна, а бяхме много гладни. Вратата беше разбита, но къщата беше оцеляла. Така и не узнахме дали татко е бил пленен вкъщи, или на път за бойната си част. Атаката беше изненадваща и комунистите влязоха в града без нито един изстрел от наша страна. Баща ми би искал да загине с войниците си и отначало смятахме, че се е случило така. Но после през март, когато цивилните и военните разчистваха развалините, откриха разложени трупове от много кланета. Баща ми носеше личен номер, който му бяха направили американците, и по него го разпознаха, точно тук, където някога е имало сграда. Комунистите са ги разстреляли вътре. Радвам се, че е носил номера си, защото така можахме да го погребем. Повечето семейства нямаха кого да погребат.

Господин Ан отново замълча, после закрачи напред. Последвах го.

Излязохме от Цитаделата и тръгнахме по речния бряг.

— Значи сте били войник тук, така ли? — попита ме той.

— В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия през шейсет и осма, главно в Куанг Три.

— О, в такъв случай районът ви е познат.

— Донякъде.

— Как ви се струва? Виетнам имам предвид.

— Мирен.

— Смазаха духа на нашия народ.

— Кой го смаза?

— Режимът.

— Затова ли се върнахте?

— Това е моята родина. Ако в Америка имаше диктатура, нямаше ли да живеете там?

Интересен въпрос.

— Ако американската диктатура беше също толкова неефикасна, колкото тази, може би щях да живея там.

Господин Ан се засмя.

— Е, комунистите може да ви се струват неефикасни, но напълно унищожиха всякаква опозиция.

— Вас са ви прескочили. И много други хора, които мразят режима.

— Може би трябваше да кажа „организираната опозиция“. — И прибави: — Не са спечелили много сърца и умове.

Подминахме моста Фу Ксуан и господин Ан настоя да ме снима с моя фотоапарат на фона на реката, после от другата страна на фона на стената на Цитаделата. Не изглеждаше особено нервен от тази среща, заради която можеха да го разстрелят, обаче сегиз-тогиз зървах в очите му известно безпокойство.

— Предполагам, че ако имат намерение да ни арестуват, ще изчакат да видят дали ще се срещнем с още някого — казах, докато той ме снимаше.

Господин Ан ми подаде фотоапарата.

— Да, ще почакат.

— Страх ли ви е?

— Умирам от страх — усмихна се той. — Нали знаете, че сме непроницаеми.

Продължихме покрай реката. От господин Ан исках само истинското име на селото, в което трябваше да отида, някои насоки и всичко останало, което му бяха казали да ми предаде. Обаче той не бързаше и може би бе добра идея да приличаме на турист и екскурзовод.

— Завърших Калифорнийския университет в Бъркли — каза виетнамецът.

— Нали казахте, че не искате да имате нищо общо с комунисти.

Той се изкиска.

— Живял съм главно в северна Калифорния, но една година пътувах из цяла Америка. Удивителна страна.

— Откъде взехте пари? — попитах го.

— От държавата.

— Много мило от нейна страна. И сега ги връщате.

Отговорът на господин Ан се позабави.

— Вашето правителство има програма за… как да се изразя… за привличане на агенти на влияние, виетнамски бежанци, които като мен обещават да се завърнат във Виетнам за период най-малко от пет години.

— Изобщо не съм чувал за това.

— Няма и да чуете. Но ние сме хиляди и симпатиите ни са насочени по-скоро към Вашингтон, отколкото към Ханой.

— Разбирам. И какво ще правите? Революция ли ще вдигнете?

— Не, надявам се. — Той пак се засмя. — Просто трябва да сме тук и фино да влияем върху мисленето на хората. А и на властите, ако е възможно. Повечето виеткиеу са предприемачи, някои като мен са учени, единици дори са на държавна служба, в полицията и армията. Поотделно ние нямаме власт, но като цяло сме достатъчно много и ханойското правителство се колебае, преди да направи крачка назад към социализъм и изолация. Частната инициатива, търговията и туризмът са тук завинаги. Разбирате ли?

— Да, струва ми се. И вие насаждате подривни идеи в главите на студентите си, така ли?

— Определено не в аудиторията. Но те знаят къде да дойдат, когато искат да чуят истината. Известно ли ви е, че е забранено да се говори за трите хиляди граждани на Хюе, които комунистите са екзекутирали? Всеки го знае, всеки има убити роднини, но за това не се споменава в нито един учебник.

— Е, господин Ан, ако от това ще се почувствате по-добре, и в американските учебници по история рядко се споменава за клането в Хюе. Ако искате да прочетете за кланета, потърсете Ми Лай.

— Да, знам.

Стигнахме до отсрещния ъгъл на стената и на речния бряг видях огромен пазар. Господин Лай ме поведе натам, към една малка закусвалня с маси и столове на брега.

— Може ли да ви почерпя нещо?

— Една кола.

Виетнамецът отиде на касата.

Седнах и се огледах. В тази страна трудно може да се каже дали виждаш едни и същи хора два-три пъти, особено мъжете, които масово носят черни панталони и сандали с чорапи. Някои ризи се различаваха, но повечето бяха бели. Косите им бяха черни и с еднакви прически, нямаха бради и мустаци, освен старците, и никой не носеше шапка. Някои бяха по якета, всички с еднаква кройка и жълто-кафяви. Забелязах, че някои четат с очила, ала иначе почти никой не носеше очила с диоптри, въпреки че всички шофьори явно имаха нужда.

За разлика от Сайгон и Натранг, навалицата от виетнамци в Хюе представляваше еднообразно море.

Господин Ан седна и ми подаде кутия кола. За себе си бе взел чаша горещ чай и хартиено пакетче нелющени фъстъци — изглежда, обичаше да ги чисти.

Виетнамецът най-после пристъпи към въпроса.

— Искате да посетите едно село, нали така?

Кимнах.

Той побутна шепа фъстъци към мен.

— Селото е в далечния север. Северен Виетнам.

Кофти. Надявах се да е в някогашния Южен Виетнам, някъде наблизо, обаче Тран Ван Вин беше северновиетнамски войник, така че какво бях очаквал?

— Селото е малко и го няма на повечето карти — като се преструваше, че прелиства пътеводителя ми, продължи господин Ан. — Аз обаче направих подробни, макар и дискретни проучвания и смятам, че търсите точно това място.

— Ами ако не е то?

Той сдъвка няколко фъстъка.

— Поддържам постоянна връзка по факса с някои хора в Америка и вашите специалисти са съгласни, че търсите селото, което открих. Деветдесет процента съм сигурен.

— Достатъчно висок процент вероятност за държавна инстанция.

Той се усмихна.

— В този район почти не ходят чужденци и трябва да има причина за вашето пътуване до там.

— Сам ли трябва да си я измисля?

— За щастие близо до селото има едно място, което привлича малко туристи. Казва се Диен Биен Фу. Чували ли сте за него?

— Последната битка от френско-индокитайската война.

— Да. Там ходят военни от всякакви националности, за да изучават историческото бойно поле. Затова ще трябва да отидете там. След като разгледате музея и направите снимки, попитайте някой местен къде е онова селце. Намира се на по-малко от трийсет километра северно от Диен Биен Фу. Но внимавайте кого питате. Там на север докладват всичко на властите. Той отпи глътка чай и продължи:

— Бил съм в Диен Биен Фу, затова мога да ви кажа, че край музея и на пазара се събират много планинци, за да продават занаятчийските си произведения на туристите. Те са главно от племената хмонг и тай. Сигурно си спомняте от службата си тук, че планинците не са особено предани на виетнамските власти. Не че са антикомунисти, но мразят виетнамците — прибави господин Ан. — Затова се обърнете към планинец, не към етнически виетнамец. Може да попаднете на някой, който да знае английски, но повечето знаят френски, тъй като туристите са главно французи. Знаете ли френски?

— Un peu.^[1]

— Bon^[2]. Опитайте се да се представите за французин. Мисля, че можете да се доверите на планинците.

— Обяснете ми защо да се доверя на вас.

— Това ще отнеме малко време — отвърна господин Ан. — И каквото и да ви кажа, няма да останете убеден. Както виждам нещата аз, господин Бренър, просто нямате друг избор.

— Откъде знаете името ми?

— В случай че се наложи да ви потърся в хотела.

— В такива ситуации е крайно необичайно да знаете кой съм — казах аз. — Не че съм расист, обаче вие не сте американец и не отговаряте на критериите за човек, който би трябвало да знае и името ми, и целта ми.

Той ме изгледа, после се усмихна.

— Аз имам близки в новата си родина. Вашите власти ми вярват, но за да се подсигурят, уредиха семейството ми да ме чака в Лос Анжелис. Заминавам за Щатите в деня, в който вие напускате Хюе. Ако не пристигна в Лос Анжелис, ще приемат, че съм предал и тях, и вас.

— За мен е малко късно, приятел.

— Нямам намерение да ви предавам, господин Бренър. Всъщност ви желая успешно пътуване, защото ако с вас се случи нещо, това няма да се отрази добре нито на мен, нито на семейството ми в Лос Анжелис.

— Разбирам. Е, ние поне не разстрелваме хората.

— На мен пък ми казаха друго.

Не отговорих. В крайна сметка залозите бяха адски големи, каквато и да беше играта, и господин Ан или бе предан на Чичо Сам, или го беше шубе за семейството му, или и двете. Във Вашингтон не си играеха.

— Добре — казах аз. — Извинете, ако съм ви обидил.

— Ни най-малко. Въпросът си беше съвсем основателен и нужен. Вие рискувате живота си.

— Благодаря.

— За вас няма значение дали съм предан, или действам по принуда. На ваша страна съм.

— Супер.

Господин Ан помълча, сдъвка няколко фъстъка, после каза:

— Каквато и да е задачата ви, господин Бренър, предполагам, че е достатъчно важна, за да заложите живота си. Иначе би трябвало да се качите на следващия самолет за Ханой или Сайгон и да се махнете от тази страна. Виетнам може да е приятно място за средния западен турист, но ако се отклоните от туризма, властите ще са безмилостни. Помолиха ме да ви помогна и аз се съгласих — прибави той, — с което изложих на опасност и собствената си сигурност. Не знам за какво става дума, но съм от онези виетнамци, които все още вярват на американците.

— Аз пък не им вярвам.

Засмяхме се.

— Добре, ако сте такъв, за какъвто се представяте, благодаря ви — казах аз. — Ако не сте, предполагам, че ще ви видя на процеса си.

— Ще извадите късмет, ако ви изправят пред съд. Ще ви кажа нещо, което може и да не знаете — в Ханой маниакално се боят от ФУЛРО. Чували ли сте за тази организация, Front Unitie de Lutte des Races Opprimees, Единен фронт за борба на потиснатите раси?

Пак си спомних снимките в Музея на американските военни престъпления в Сайгон.

— Да, чувал съм за ФУЛРО.

Господин Ан имаше още добри новини за мен.

— Ще прекосите територия на ФУЛРО. Ханойските власти са безпощадни в преследването на тези партизани и в отношението си към американците, които са осъществили връзка с тях. Ако задачата ви го изисква и ви заловят, очаквайте да ви измъчват и после да ви разстрелят. Това е абсолютно сигурно.

Е, задачата ми не го изискваше, обаче ми хрумна, че трудно ще го обясня, ако ме арестуват. Винаги бях смятал, че ако ме хванат, в най-лошия случай ще изтърпя няколко седмици или месеца неприятности и ще последва дипломатическо уреждане на проблема, в резултат на което ще ме репатрират в Щатите. Само че ако включех в уравнението ФУЛРО, спокойно можех да съм последният американец, изчезнал по време на бойни действия във Виетнам.

Господин Ан се оказа бездънен кладенец на интересни факти.

— Агенти от ЦРУ, спецчастите и американски наемници са ходили в отдалечените части на страната, за да помагат на ФУЛРО. За повечето няма никаква информация.

— Благодаря за окуражаването.

Виетнамецът ме погледна.

— Виетнам е нещастна страна, страна, чиято история е обръщала брат срещу брата, баща срещу син. Тук на юг не знаете на кого да вярвате. Но на север ще ви е много по-лесно — не вярвайте на никого.

— Освен на планинците.

Господин Ан не отговори, а отпи глътка чай и ме попита:

— Идването ви тук донесе ли ви спомени?

— Разбира се.

— В тази страна повечето от военното поколение са мъртви или избягали. Онези, които помнят войната, не говорят за нея. Властите празнуват всички комунистически победи и смятат дори пораженията си за триумфи. Щом трийсет години са жънали само победи, защо им е трябвало толкова време, за да спечелят войната?

Въпросът беше реторичен, обаче отговорът гласеше:

— Победителите пишат историята.

— Трябваше да отида в Америка, за да науча историята на собствената си родина — продължи господин Ан. — Ако достатъчно дълго слуша Ханой, човек започва да се съмнява в собствената си памет и разум.

— Във Вашингтон е същото, господин Ан.

— Само че вие се шегувате с това. А тук няма шега.

— Още колко години ви остават тук?

— Една.

— А после?

— Не знам. Може да остана… положението се подобрява…

— Една моя приятелка американка е тук от три години и като че ли не може да си тръгне.

— Всеки си има лични основания да остане или да замине. Виетнам е интересна страна, господин Бренър, в много отношения динамична страна, излизаща от дълъг кошмар и преживяваща социално-икономически промени. За много хора, особено американци, преходът е вълнуващ и предлага много възможности. Веднъж един американец ми описа Виетнам като Дивия запад, място, където зарязваш миналото си и хвърляш всичко в преследване на богатството си.

— Бог да е на помощ на Виетнам.

Господин Ан се усмихна.

— В Япония, Сингапур или Корея може да умрете от скука. Тук няма да умрете от скука.

— Със сигурност. — Допих си колата и си погледнах часовника.

Виетнамецът забеляза жеста ми.

— Селото, което търсите, не се казва Там Ки, а Бан Хин и е в провинция Лай Чау. Пътуването е трудно. Само два пъти седмично има самолет от Ханой, а според моите инструкции вие не бива да минавате през столицата. Във всеки случай местата в самолетите обикновено са запазени седмици предварително. Така че трябва да отидете по суша. За съжаление от тук няма автобуси, само от Ханой. Пътищата, особено по време на дъждовете, са опасни и вие вече знаете, че нямате право сам да наемате кола. Трябва ви кола с шофьор.

— Може би ще си остана вкъщи.

— Вие решавате. Но ако бях на ваше място, щях да взема кола четири по четири с опитен шофьор. В зависимост от маршрута, който изберете, разстоянието от Хюе до Диен Биен Фу е между деветстотин и хиляда километра. За щастие първите петстотин са по магистрала номер едно за Ханой. По някое време южно от столицата трябва да отбиете по път, който да ви отведе до шосе номер шест, по което ще прекосите планината до Диен Биен Фу.

Той отвори пътеводителя на карта на Северен Виетнам и ми я показа.

— Виждате ли Диен Биен Фу?

Погледнах картата и забелязах мястото в крайната северозападна част на страната, близо до Лаос. Видях и шосе 6, което излизаше от Ханой и лъкатушеше през планината до Диен Биен Фу.

— В какво състояние е шосе номер шест?

— По това време на годината — в лошо. Всъщност през цялата година. Пътищата до самото шосе са още по-трагични.

— По трагични от Ню Джърси ли?

Господин Ан се усмихна.

— На картата ще видите два-три пътя, които водят от магистрала номер едно до шосе номер шест, преди да стигнете до Ханой. Трябва да изберете някой от тях в зависимост от климатичните условия, състоянието на пътя и навярно други фактори, които ще можете да определите едва щом настъпи моментът да отбиете от магистрала номер едно. — Той ме погледна.

— Разбирам. А как да обясня на шофьора защо не искам да мина през Ханой, за да изляза на магистрала номер шест за Диен Биен Фу?

— Кажете му, че обичате опасните планински пътища през дъждовния сезон.

Не беше смешно.

— С малко късмет за два дни ще стигнете до Диен Биен Фу.

Зачудих се какво си мислят ония идиоти във Вашингтон.

— Възможно ли е да наема малък самолет от „Хюе-Фу Бай“?

— Не и във Виетнам, господин Бренър. Частните полети са строго забранени.

— Как са стигнали до там французите?

— Скочили са с парашути — усмихна се господин Ан. — Има и друг път. Можете да вземете самолет до Виентян, столицата на Лаос, и от там до Диен Биен Фу са само сто и петдесетина километра. Но първо ще ви трябва виза и после ще се наложи да пресечете виетнамската граница, а това може да се окаже по-трудно.

— Е, благодаря за урока по география, господин професор. Сигурен съм, че ще се добера до Диен Биен Фу, преди да изтече визата ми.

— Вземете опитен частен шофьор със здрава кола четири по четири. Ще успеете. Но не минавайте през „Видотур“.

— Известно ми е.

Господин Ан зарови пръсти в купчинката празни обелки от фъстъци.

— Казаха ми да ви предам някои инструкции.

Не отговорих.

— Ако откриете човека, когото търсите, трябва да му предложите да купите всичките му сувенири от войната. Ако е мъртъв, удостоверете смъртта му и направете същото предложение на семейството му. Ако е жив, трябва да го снимате и да установите местожителството му с карти и снимки. Може да се наложи по-късно правителството да го потърси. Пак не отговорих.

Господин Ан, изглежда, се чувстваше неловко и избягваше погледа ми.

— А може да решите сам да приключите въпроса и така да спестите по-нататъшните главоболия около установяването на нови контакти с този човек.

— Извинете, бихте ли повторили?

Той го направи.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам значението на думите ви — казах аз. — А вие?

— Не, господин Бренър. Казаха ми, че вие ще разберете.

— Нима? Ами ако ги разбера грешно и реша, че трябва да го убия, докато те са искали да кажат нещо друго?

Господин Ан не отговори пряко на въпроса ми, а каза:

— След дълга и ожесточена война остават много неуредени сметки.

Проблемът едва ли бе свързан с неуредени стари сметки, нито с отплата за нещо, случило се в подземния свят на шпионажа, програмата „Финикс“^[3] или нещо подобно. Тран Ван Вин беше обикновен войник, присъствал на нещо, което не бе трябвало да види. Обаче господин Ан смяташе, че е свързано с мръсната тайна война, което изглеждаше логично или поне така му бяха казали.

— Във всеки случай — завърши виетнамецът — с това вашата задача ще бъде изпълнена и вие трябва незабавно да се отправите за следващото си местоназначение с придобитите вещи. Това съобщение е дословно и не ми е известно нищо повече.

Не отговорих.

— Както знаете — продължи той, — довечера и утре трябва да останете тук и после да заминете за Диен Биен Фу и въпросното село. Ако има промяна в плана или получа нова информация за вас, ще ви потърся в хотела. Разполагам със сигурни средства за връзка с някои хора в Сайгон и ще ги осведомя, че срещата ми с вас е била успешна. Сега можете да ми предадете съобщение, което да им пратя.

— Просто им кажете, че разбирам задачата и дълга си и че справедливостта ще възтържествува.

— Добре. Аз ли да си тръгна, или искате вие да сте пръв?

— Аз ще съм пръв. — Взех няколко фъстъка и ги прибрах в джоба си. — Оставям ви този пътеводител. Искам да го върнете в хотела ми на сутринта, когато заминавам за Диен Биен Фу, деня на вашия полет за Лос Анжелис. Така ще се уверя, че не са ви арестували и че операцията ми не е компрометирана. Ако не го получа, ще си запазя правото да напусна страната. Можете да съобщите и това.

— Разбирам.

Изправих се, извадих от джоба си десет долара и ги оставих на масата.

— Благодаря за интересната обиколка.

Той стана и се ръкувахме.

— Лек път, господине — пожела ми господин Ан. — Честита Нова година.

— И на вас.

Тръгнах си през пазара, излязох на крайречната улица и се запътих към моста, по който се влизаше в Новия град.

Наближаваше четири следобед в първия ден от Новата година, годината на вола. А можеше да е и последният ден от годината на глупака, тоест моят последен ден. Как се забърквам в такива неща? Все затъвам в какви ли не лайна: следствия на самоубийства, които слагат край на кариерата ми, опасни задачи във вражески страни и сложни любовни връзки.

Стигнах до тротоара на моста Транг Тиен и спрях. Счупих няколко фъстъка и хвърлих шушулките в реката. Лапнах фъстъците и ги сдъвках.

Небето бе покрито с плътни облаци и ръмеше. Беше влажно и студено. Благоуханната река бързо се носеше към морето.

Вярно бях разбрал господин Конуей на „Дълес“ и господин Ан в Хюе. Във Вашингтон искаха Тран Ван Вин мъртъв и щяха да са доволни, ако го убиех аз. И изобщо не си бяха направили труда да ми обяснят причините, освен съображения, свързани с националната сигурност, което можеше да означава всичко и обикновено се оказваше точно така.

Вашингтонските гении не ми бяха казали предварително защо тоя тип трябва да бъде очистен, защото ако вече беше мъртъв, аз, щях да разполагам с информация, която не е предназначена за мен.

Обаче кой знае защо, изглежда, си мислеха, че ако и когато се срещна с господин Тран Ван Вин, ще зная причината и ще направя каквото трябва.

Онова, което бе видял тоя нещастник в развалините на Куанг Три по време на Тет шейсет и осма, сега го преследваше и щеше да го убие. А това наистина нямаше да е честно, ако беше оцелял през войната и бе остарял… е, ако беше на моята възраст, която не е пределна, а зряла.

Опитах се да съсредоточа всичките си значителни дедуктивни способности върху тая загадка и като че ли се приближавах към нещо, ала то постоянно ми убягваше.

Лесно стигнах обаче до следния извод: щом видяното от господин Вин щеше да му донесе смърт, тогава информацията от господин Вин щеше да донесе същото на мен.