Нелсън Демил
На север (43)

41.

На четирийсетина километра от Диен Биен Фу пътят стана още по-лош. Какво му беше на това място? Нямаше нито един пътен знак, мъглата се сгъстяваше и пречупваше лъча на фара. Започвах да губя ориентация.

— Хайде да спрем и да пренощуваме тук, Пол — предложи Сюзан.

— Къде?

— Тук. До пътя.

— Не виждам никакъв път.

Продължихме със средна скорост петнайсетина километра в час и моторът от време на време се олюляваше. След около два часа, някъде към десет, започнахме да се спускаме и след петнайсет минути стигнахме до обширна равнина. Не виждах много, обаче усещах откритото пространство и наоколо бяха пръснати светлинки. Сегиз-тогиз облаците се разкъсваха и бледата лунна светлина се отразяваше в нещо, което помислих за езеро, обаче после разпознах в него оризища. През 1968-а във Виетнам имаше много долини, носещи прозвището „Щастливата долина“, което означаваше, че патрулиращите сред хълмовете са щастливи да видят долината. Това беше Щастливата долина.

Пътят рязко зави надясно и от двете му страни видяхме колиби. Трябваше ми известно време, докато разбера, че сме в Диен Биен Фу. Отляво забелязах светещ надпис „Ресторант Нга Луан“, а отдясно имаше мотел, наречен „Диен Биен Фу“. Всичко това ми изглеждаше призрачно и си помислих дали не съм паднал от някоя скала и сега не съм във виетнамския рай.

— Май ще изберем мотел „Диен Биен Фу“ — казах на Сюзан, завих и спрях. Слязохме. Протегнах се и установих, че мускулите ми са напълно схванати. Докато вървях към вратата, ми се стори, че ще падна. Дори не успях да смъкна кожените си ръкавици.

— Ще поискат паспортите и визите ни и на Север не приемат отрицателен отговор, нито ще се задоволят с десетачка — предупреди ме Сюзан, преди да влезем.

— Е, като сме американци, това не значи, че сме лоши.

— От мотела ще пратят имената ни в министерството на държавната сигурност в Ханой и там ще разберат, че сме били тук.

— Разбирам. Но ми се струва, че ще стигнем в Ханой преди имената ни. Това е последният етап от пътуването, обаче ако искаш, можем да спим под звездите.

Тя се замисли за миг и видях опитната професионалистка, която преценяваше рисковете.

— Ще вземем стая — каза Сюзан накрая.

— Запази я за четири дни, за да си помислят, че имаме намерение да поостанем.

— Паспортите ни ще останат в тях, докато напуснем, така че когато утре си ги поискаме, ще видят, че си заминаваме. Това е полицейска страна.

— Добре. Но въпреки това запази стаята за четири дни. Те ще пратят информацията в Ханой. Влез сама. Няма нужда да виждат и мен.

— Има. Нали ти казах, че сме в полицейска страна.

Влязохме в малкото фоайе. На рецепцията седеше жена на средна възраст и четеше вестник.

Сюзан поиска стая на френски и жената, изглежда, се изненада, че пристигаме толкова късно. Двете със Сюзан поговориха на лош френски, малко английски и няколко думи на виетнамски. Трябваше да дадем паспортите и визите си, които виетнамката настоя да задържи.

За десет американски долара на нощ получихме ключа за стая 7. Щастливото ми число.

Излязохме от рецепцията и аз избутах мотора до нашата стая в левия край на мотела. Сюзан отвори вратата.

— Жената каза да вкараме мотора в стаята, иначе никога вече нямало да го видим.

Вкарах беемвето в тясната стаичка и го оставих до двойното легло.

Имаше малка баня и само едно нощно шкафче, една лампа и закачалка, висяща на вериги от тавана — приличаше на трапец за сексуално авантюристични двойки.

Извадихме раниците си и ги оставихме на леглото, после Сюзан влезе в банята, включи бойлера и си изми ръцете и лицето със студена вода.

— Жената каза, че ще ни донесе нещо за ядене — рече тя. — Веднага се връщам.

И излезе.

Седнах на леглото, събух си маратонките и смъкнах мокрите си чорапи. Съблякох коженото яке и си свалих ръкавиците, после пъхнах колта под възглавницата. Огледах стаята. Някъде дълбоко в себе си съзнавах, че това място е отвратително, обаче в момента ми приличаше на „Риц Карлтън“ във Вашингтон.

Сюзан се върна с бамбуков поднос, върху който имаше бамбукови съдове с кюфтета, и го остави на леглото. Имаше също студен ориз, клечки за хранене и бутилка вода.

Приклекнахме до леглото и започнахме да ядем с пръсти. Унищожихме всичко за трийсетина секунди. Водата изчезна още по-бързо.

— Май си бил по-гладен, отколкото си мислеше — отбеляза Сюзан. И прибави: — Месото беше от морско свинче. Без майтап.

— Не ми пука, даже да е било кучешко.

Сюзан се усмихна, сложи подноса на пода, изправи се и свали мокрите си кални дрехи.

— Жената на рецепцията много се изненада, че идваме от планината вечер с мотор.

— Аз също.

— Каза, че никога не била посрещала толкова късни гости и тъкмо се канела да си тръгва. Може да сме събудили известно подозрение.

— Явно каквото и да направим, все събуждаме подозрение.

— Мисля, че няма да има проблеми. Тя каза, че в града имало западни туристи, макар че повечето идвали по-късно през сезона.

— Тук да не би да има туристически сезон?

Сюзан вдигна ръце към закопчалката на сутиена си, после ме погледна така, сякаш питаше: „Може ли да се съблека пред теб? Или вече не сме любовници?“.

Изправих се и си разкопчах ризата. Тя си свали сутиена и го хвърли върху мотора, после си събу бикините и попита:

— Искаш ли да убием малко време, докато се топли водата?

Е, колкото и да бях бесен, Хуйчо Дръвски изобщо не беше ядосан. Всъщност беше доволен и с него щяхме да влезем в спор. Обаче главният ми мозък бе полумъртъв от изнемога, а мозъкът на малкия Хуйчо беше спал през цялото пътуване и не можех да устоя на упоритото му настояване. Докато Хуйчо растеше, си съблякох ризата, панталона и боксерките.

Стояхме на светлината на лампата — с мръсни лица, освен местата, покрити от очилата и шаловете, с тела, целите в пот и още кой знае какво след два дни без душ.

Сюзан отметна завивките — имаха червеникав оттенък от водата, съдържаща прекалено много железен оксид.

После легна по гръб и ми даде знак да отида при нея. Подчиних се. Хуйчо ми сочеше пътя.

Качих се отгоре й и веднага й го вкарах. Искам да кажа, дори не можех да вървя и да контролирам движенията на крайниците си, чувствах гръбнака си така, сякаш съм скочил с парашут, натоварен с трийсет и пет кила снаряжение, и съм паднал в бетонна яма, обаче ми се чукаше. Поразително.

Е, Хуйчо си беше вкъщи, само че нещо не можех да докарам старото навътре и навън. Сюзан усети и започна да движи хълбоците си нагоре-надолу.

Мисля, че едновременно стигнахме до оргазъм или до мускулни спазми, последвани от кратък период на безсъзнание. Когато дойдох на себе си, все още бях отгоре й. Станах от леглото и я събудих.

Наложи се да я отнеса в банята. Пуснах душа. На мивката имаше калъпче сапун и заедно влязохме в малката фибростъклена кабина. Оставихме хладката вода да се стича по телата ни, после се избърсахме с пешкирите за ръце.

С олюляване се върнахме при леглото и се стоварихме отгоре му един до друг. Сюзан се прозя и ме попита:

— Правихме ли секс?

— Така ми се струва.

— Добре. — Тя отново се прозя. — Приятели ли сме?

— Разбира се.

Сюзан се умълча и помислих, че е заспала. Изключих лампата.

— Къде е пистолетът? — попита ме тя в тъмнината.

— Под моята възглавница. Остави го там.

Отново пауза. После:

— Всичко, което ти разказах за личния си живот, е вярно.

— Лека нощ.

— Другото… е, имах ли избор?

— Не зная. Сладки сънища.

Сюзан помълча, после каза:

— Нося със себе си снимки, Пол.

Това ме разсъни.

— Снимки на жертвата ли?

— Да. И на вероятния убиец.

Седнах на леглото и светнах лампата.

— И?

— Това е. Двамата са млади мъже в униформа.

— Къде са?

— В раницата ми.

Станах и отворих раницата й. Изпразних цялото й съдържание върху леглото и не открих втори пистолет, което ме поободри.

Открих снимките — пластмасов албум с по една снимка на всеки лист. Доближих го към лампата и запрелиствах страниците. Първите десет снимки, цветни и черно-бели, бяха на един и същ мъж в различни униформи — каки, маскировъчна, зелена и даже една синя парадна. На някои фотографии беше гологлав, на други носеше каска или съответната шапка, която вървеше с униформата. Бе с нараменни знаци на лейтенант и кръстосаните пушки показваха, че е пехотинец. На една от снимките беше с маскировъчна униформа за джунглата и на рамото му видях нашивката на Първа въздушнопреносима. На възраст бе на около двайсет и пет, може би малко по-млад. Имаше късо подстригана пясъчноруса коса, големи невинни очи и приятна усмивка.

Веднага познах, че този човек не е убиецът — той беше жертвата. Приличаше на много момчета, които бях срещал във Виетнам. Нещо в усмивките и очите им подсказваше, че не са тук отдавна. Наистина, добрите умираха млади, всички останали имаха петдесет процента шанс. Предположих, че снимките са от семейството на младежа.

Вторите десетина фотографии бяха на мъж с капитански пагони. Също като лейтенанта, той носеше знака с кръстосаните пушки и на няколко снимки бе в маскировъчна униформа за джунглата със същите нараменни нашивки.

Проучих лицето му, ала очите ми се замъгляваха и направо заспивах прав. И все пак в лицето му имаше нещо познато, макар че не можех да го поставя в нужния контекст. Обаче познавах това лице.

На една от снимките капитанът носеше зелена униформа и с вратовръзка ми се стори по-познат. Имаше суров вид, беше тъмнокос, с къса военна подстрижка, тъмни проницателни очи и усмивка, която не можеше да мине за искрена.

На зелената униформа различих два реда орденски ленти и познах повечето от тях, включително виетнамския кръст за храброст като моя, но също Сребърната звезда, която показваше огромна смелост, плюс медал за служба във Виетнам, което означаваше, че снимката е направена след мандата му. Този човек имаше и Пурпурно сърце, обаче, тъй като бе в униформа след Виетнам, раната не беше тежка. Очевидно се бе завърнал в родината с почести и слава и може би все още беше жив, ако не се бе завърнал във Виетнам и късметът му не се беше изчерпал. Естествено, че бе жив, нали затова бях тук.

Взирах се в снимката на капитана в зелената униформа, вглеждах се в очите му, които сякаш се рееха някъде другаде. Който и да беше този човек, някой в КСО или ФБР го смяташе за убиец.

Отново прелистих албума и този път се съсредоточих върху табелките с имената, които се виждаха на някои фотографии. Нито една не се четеше и останах с впечатлението, че снимките са ретуширани. Интересно.

— Някой от двамата изглежда ли ти познат? — попита Сюзан.

Погледнах я.

— Не. Трябва ли?

— Ами… Нали стигнахме до заключението, че единият днес може да е известен.

Оставих думите й без отговор, само отбелязах:

— Нашият свидетел може би ще успее да разпознае единия или и двамата, макар че е малко вероятно.

Оставих албума на нощното шкафче. Трябваше да се наспя и може би на сутринта щях да си спомня. Имах предчувствието, че Сюзан знае имената и на двамата.

Изключих лампата и се строполих на леглото.

Тя каза нещо и аз чух изречение, първата дума от което бе „утре“, а последната — „свърши“, подходящо място да потъна в сън.