Нелсън Демил
На север (18)

16.

Кондукторът ни преведе през претъпкания вагон до места, освободени от двама млади виетнамци.

Метнах куфара си на етажерката, напъхах сака под седалката и седнах. Сюзан се настани до мен откъм пътеката и остави самара под краката си.

Седалките бяха дървени и човек нямаше къде да си протегне краката. Мястото беше достатъчно широко за двама ни, но повечето други седалки бяха заети от по трима, плюс бебета и деца в скутовете им.

Ние бяхме отдясно и по някое време щяхме да видим Южнокитайско море. Нямаше климатична инсталация, обаче няколко прозореца бяха отворени и монтираните в ъглите вентилатори поддържаха циркулацията на цигарения дим.

— Може би трябваше да вземем кола и шофьор — казах аз.

— Магистрала номер едно понякога е проблем. Пък и така ще придобиеш повече опит.

— Благодаря за интереса към изграждането на характера ми.

— Моля.

— Какво привлича тук всички тия млади туристи? — попитах я аз.

— Ами, във Виетнам е евтино. Освен това има леснодостъпен секс и дрога. Това е страшно привлекателно.

— Ясно.

— Хлапетиите си приказват по имейла и Виетнам е станал много модерен.

— Беше модерен и когато аз бях тук. — След малко прибавих: — Просто ми се струва малко нелепо една тоталитарна държава да е толкова привлекателна за всички тези младежи.

— Те не мислят като теб. Половината не знаят, че страната се управлява от комунисти, а на другата половина не им пука. На теб ти пука. Това е твоето поколение. Това е големият ти кошмар. Тия хлапета са установили световен мир чрез марихуаната. И международно разбирателство чрез секса.

— Ами твоето поколение? Какво виждате във Виетнам вие?

— Пари.

— Никога ли не усещаш, че нещо в живота ти липсва? Като например да вярваш в нещо или да живееш за нещо друго, освен за себе си?

— Въпросът ти прозвуча малко враждебно, макар че може би трябва да помисля повече по него… Виждаш ли, живеем в невероятно тъпи времена. Мисля, че предпочитам да съм била студентка през шейсетте. Обаче не съм. Вината за тази пустота и плиткост не е моя, нито на моето поколение.

— Времената ли правят поколението, или поколението — времената?

— Имам махмурлук. Може ли да разговаряме за нещо по-леко?

Заговорихме за пейзажа навън.

В горещия влажен въздух висеше облак цигарен дим и релсите сякаш бяха взривени от партизаните, след което никой не си бе направил труда да ги поправи. Нима магистрала 1 можеше да е в по-трагично състояние?

На шейсетина километра от Сайгон влакът за пръв път спря в селището Ксуан Лок, където се беше намирала базата „Блак Хорс“, щаб на Единайсета мотопехотна дивизия.

— Господинът, наречен К., с когото се свързахме от твоя кабинет, служеше тук през шейсет и осма.

— Наистина ли? Защо не дойде с теб?

— Основателен въпрос. Полковник Манг щеше да му хареса. Двамата са от едно и също тесто.

В Ксуан Лок слязоха някои пътници и се качиха други. След като възстановихме равновесието и хармонията, влакът продължи.

— Тук южновиетнамската армия оказала последен отпор на комунистите преди падането на Сайгон — казах на Сюзан.

Тя се прозя.

— Прекалено съм елементарна и егоцентрична, за да ми пука.

Май че я бях ядосал. А може да беше заради разликата в поколенията. Изведнъж се почувствах остарял.

И двамата бяхме прекарали дълга нощ и бяхме станали рано. Сюзан заспа с глава на рамото ми. След няколко минути я последвах и аз.

Събудихме се, когато наближавахме Камран, на около четири часа от Сайгон. Видях огромния залив, част от някогашното американско военно пристанище и няколко пристанали сиви военни кораба. Още по на север на полуострова, който образуваше залива, бе имало голяма американска военновъздушна база.

— Идвала ли си тук? — попитах Сюзан.

— Не, тук не идва никой. Това е забранен район. А ти бил ли си тук?

— Веднъж. За кратко през седемдесет и втора. Трябваше да вземем двама войници, които се бяха забъркали в нещо, и да ги отведем в затвора „Лонг Бин“ край Биен Хоа.

Отново погледнах през прозореца. По онова време американските бази в залива Камран се смятаха за едни от най-добрите в Тихия океан. След 1975-а новият режим предаде целия комплекс на Съветите.

— Тук има ли още руснаци? — попитах Сюзан.

— Били останали малко. Но пристанището сега се използва главно от виетнамския флот. Заливът е много дълбок и пристанището е адски подходящо за търговски кораби и петролни танкери, но Ханой категорично забрани всякакво развитие на района. Мисля, че няма да ти позволят да посетиш базите, освен ако не искаш да те застрелят.

— Разбирам. — Вече ставаха две места, Биен Хоа и Камран, където не можех да отида.

Влакът спря на гара Камран. Слязоха само няколко души и се качиха главно виетнамски моряци и летци, повечето от които се наблъскаха във вестибюла.

Сюзан извади от самара си половинлитрова бутилка вода, отвори я, пи и ми я подаде.

Влакът потегли и продължи на север.

От време на време виждах кратери от бомби, унищожени танкове, порутени бункери и френски вишки. Пейзажът обаче вече не носеше почти никакви следи от войната, макар че навярно същото не можеше да се каже за умовете на хората, които я бяха преживели, включително моя.

Сюзан извади и кофичка кисело мляко и пластмасова лъжичка.

— Искаш ли?

Не бях ял нищо след хамбургера в „Кю-бар“, обаче предпочитах да умра от глад, отколкото да ям кисело мляко.

— Не, благодаря.

Тя почна да яде.

— В този влак няма ли вагон-ресторант? — попитах я.

— Има, разбира се. Минава се през бара, после през панорамния вагон и накрая стигаш във вагон-ресторанта.

Бях гладен и достатъчно уморен, за да й повярвам. Забелязах, че всички наоколо носят страшно много храна и напитки, така че казах:

— Ще хапна малко кисело мляко.

Тя пъхна лъжичка от бялата гадост в устата ми. Хич не беше зле.

Ометохме кофичката, изпихме водата и Сюзан пожела да си сменим местата, обаче пътеката бе претъпкана с хора и тя трябваше да се притисне към скута ми, после аз се плъзнах на нейното място.

— Хайде да го направим пак — предложих аз.

Сюзан се усмихна, запали цигара и изпусна дима през една пукнатина на прозореца.

Половин час след като бяхме напуснали залива Камран и около шест часа след Сайгон влакът наближи Натранг и започна да намалява скоростта.

Идвахме откъм запад и пред нас се разкри невероятната гледка на спускащите се към морето планини. Хълмовете бяха осеяни с живописни тухлени кули, които Сюзан нарече „чамски“, каквото и да означава това. Отляво видяхме грамадна статуя на Буда, а на едно ниско хълмче пред нас се издигаше католическа катедрала в готически стил, която си спомнях.

Влакът спря.

Това беше последната гара и хората награбиха деца, багаж и вързопи и се хвърлиха към вратите, докато тълпите на перона се мъчеха да се вмъкнат вътре.

— Просто не преставай да напредваш — каза Сюзан, докато си проправяхме път към изхода. — Ти си най-едрият мъж във влака и всички зад нас разчитат на теб.

Най-после се озовахме навън.

Тук беше по-хладно, отколкото в Сайгон, и въздухът бе хиляди пъти по-чист. Небето беше синьо и по него се носеха бели облачета.

Двамата със Сюзан влязохме в малката сграда на гарата, после излязохме от отсрещната страна, където чакаха десетки таксита.

Качихме се на едно и Сюзан каза нещо на шофьора, който ахна от изненада, че говори виетнамски, после потегли.

— Какво си спомняш за хотела, в който си прекарал отпуската си? — попита тя.

— Намираше се към южния край на плажа. Френска колониална постройка, може би триетажна. Беше бяла или бледосиня.

— Не е зле за старец като теб. — Сюзан заговори на виетнамеца, който слушаше и кимаше.

Минахме през Натранг, който изглеждаше като много други морски курорти — сгради с бяла мазилка и червени керемидени покриви, палми и пълзящи тропически растения. Градът бе в по-добра форма, отколкото го помнех. Навремето беше пълен с военни коли и войници. Смяташе се за сигурно убежище от войната и нямаше сериозни разрушения, макар че сегиз-тогиз партизаните изстрелваха по някоя и друга мина от околните хълмове. Освен това ЦРУ имаше в Натранг голямо бюро, сигурен признак, че мястото е спокойно и има добри ресторанти и барове.

След няколко минути таксито зави на юг по крайбрежната улица. Сградите от дясната ни страна варираха от стари съборетини до нови хотели и комплекси. Отляво бе плажът, километри бял пясък, палми, ресторанти и тюркоазносиня вода под ярко небе. Бреговата ивица имаше форма на полумесец и откъм север и юг в Южнокитайско море се врязваха два носа. В морето се виждаха няколко загадъчни острова, покрити с тъмнозелена растителност.

— О, прекрасно е — възкликна Сюзан. — Наистина.

— Така ли си го спомняш?

— Прекарах тук само три дни и май че през цялото време бях пиян.

Таксито спря и шофьорът посочи с ръка. На стотина метра зад бетонната преграда край пътя се издигаше голяма бяла триетажна сграда с две крила, излизащи от централната част. Синьо-белият надпис гласеше: „Гранд хотел“.

— Според шофьора това бил един от хотелите, използван от американци през войната — рече Сюзан. — И тогава се казвал „Гранд“, после комунистите го прекръстили на „На Хах 44“, което означава просто „хотел номер четирийсет и четири“, и сега пак е „Гранд“. Изглежда ли ти познат?

— Възможно е. Питай го дали в бара има келнерка на име Луси. Сюзан се усмихна, каза нещо на шофьора и той подкара между две високи колони. Спряхме на кръгла отбивка, в средата на която имаше декоративно басейнче.

Изглеждаше ми познато, включително предната веранда, където седяха и пиеха туристи. Почти си представих Луси, която обслужва масите.

— Това трябва да е — заявих аз.

Таксито ни остави пред стълбището, извадихме куфарите от багажника и аз платих на шофьора.

— Може да няма свободни стаи — казах на Сюзан, докато колата се отдалечаваше.

— Парите ще си кажат думата.

Качихме багажа си по широкото стълбище и влязохме във фоайето.

Помещението бе занемарено и бедно, обаче четири и половина метровите тавани с рушащи се гипсови корнизи излъчваха дъх на някогашна елегантност. Отдясно имаше дълга рецепция с шкаф за ключове на стената. Младият служител спеше на стола си.

— Е, това ли е? — попита Сюзан.

Погледнах през сводестия изход отляво на фоайето и видях трапезарията, също избеляла елегантност, и отворените френски врати, които водеха на верандата. Кимнах.

— Това е.

— Чудесно.

Тя натисна звънеца на рецепцията и служителят подскочи, като че ли бе чул свистенето на долитащ снаряд.

После се овладя и двамата започнаха преговорите. След малко Сюзан се обърна към мен.

— Казва, че били останали само скъпи стаи. Имало две на третия етаж. С бани. Сутрин имало топла вода. Стаите били големи, но тук „голям“ е относително понятие. Иска седемдесет и пет долара на вечер за всяка стая, което е смешно, и аз му предложих по двеста долара на седмица. Съгласен ли си?

Предишния път стаята ми се плащаше от военните, този път щеше да е същото.

— Чудесно — отвърнах. — Ти през цялата седмица ли ще останеш?

— Не, но така сключих по-добра сделка. Той иска долари.

Извадих си портфейла и понечих да отброя четиристотин долара, но Сюзан ме спря.

— Аз ще си платя моята стая.

— Кажи на тоя тип, че съм бил тук през войната и че денонощно е имало топла вода. А и когато тук беше американската армия, хотелът беше несравнимо по-чист.

— Едва ли му пука — отвърна тя.

Попълнихме регистрационните формуляри и си показахме паспортите и визите, които служителят категорично настоя да задържи, така било по закон. Вместо това Сюзан му даде десет долара.

Платихме по двеста долара и той ни даде квитанции за сто. Интересна аритметика. След като ни връчи ключовете, виетнамецът натисна камбанката и се появи пиколото. Хлапето изглеждаше десетинагодишно, обаче успя да нарами самара на Сюзан и да отнесе моя куфар на третия етаж. Докато се качвахме по стълбището, тя ме попита:

— Асансьорът не работи ли?

— Работи си, само че не е в тая сграда, а в хубавия нов хотел до нашия. Ако искаш, можеш да се настаниш там. Аз трябва да остана тук.

— Зная. Не исках да мърморя. Тук наистина е много… очарователно. Необикновено.

Стигнахме на третия етаж. Коридорите бяха широки и таванът бе висок. Над всяка врата имаше прозорче с решетка за по-добра вентилация.

Хлапето влезе с багажа в моята стая, номер 308, и двамата със Сюзан го последвахме. Стаята наистина беше голяма, с три единични легла, като че ли хотелът все още обслужваше отпускари. Около всяко легло имаше дървена рамка с мрежа против комари. Спомнях си мрежите от предишното си идване. Като цяло носталгията е способност да забравяш кофти неща.

Обикновената мазилка на стените беше боядисана в особен небесносин цвят и имаше странно съчетание от вентилатори, лампи и евтини модерни мебели, безразборно подредени из просторното пространство. От високия таван висеше син вентилатор.

Доказателство за някогашното присъствие на американците бяха многобройните електрически кабели в метални тръби, които минаваха по стените и водеха до стандартни американски контакти. Сега в тях бяха включени адаптори за азиатските уреди. И все пак хотелът определено бе същият.

— Ами… не е зле — отбелязах аз.

— Страхотни мрежи против комари — отвърна Сюзан.

Отворих закритите с щори врати и пуснах в стаята приятен морски ветрец.

Излязохме на балкона, откъдето се виждаше обточената с палми бяла плажна ивица оттатък пътя. Имаше много шезлонги, но хората бяха малко.

— Погледни водата, плажа, планините и островите — каза Сюзан. — Беше чудесна идея да дойдем в Натранг. Е, сега ще отида в моята стая да разопаковам багажа си и да взема душ. — Тя си погледна часовника. — Да речем, напитки на верандата в шест. Става ли?

— Хайде да е в шест и половина — отвърнах аз. — Трябва да се отбия в имиграционната полиция и да им съобщя къде съм отседнал.

— О… искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще те чакам на верандата в шест и половина. Ако се забавя, не изпадай в излишна паника, но ако закъснея много, започни да ме търсиш.

— Намекни им, че не пътуваш сам. Едва ли ще опитат да направят нещо, ако знаят, че с теб има друг човек.

— Ще видя как ще се развият събитията. Може да си забелязала, че в стаята няма телефон и ако се наложи да ти се обадя, ще трябва да те повикам на рецепцията. Съобщи им къде ще бъдеш.

— Добре. — Сюзан погледна ключа си. — Аз съм в стая триста и четири.

— Трябва да направя няколко ксерокса.

— В пощата. Буу диен.

— До скоро.

Тя излезе след пиколото, а аз останах на балкона, загледан в морето.

Не можех да повярвам, че само допреди няколко дни съм бил на отсрещния бряг на този океан.

Някъде в тъмните кътчета на ума ми, струва ми се, винаги бях знаел, че ще се върна във Виетнам. И ето че бях тук.

 

 

Съненият служител на рецепцията ми повика такси. Излязох и след няколко минути на кръглата отбивка се появи кола. Качих се и казах:

— Буу диен. Le Bureau de poste. Пощата. Биет?

Шофьорът кимна и потегли към буу диен в центъра на града, десетина минути път. Казах му да ме почака и слязох. За хиляда донга, около десет цента, направих по три копия на паспорта, визата и бележката от полковник Манг. Върнах се в таксито.

— Фонг куан ли нгуои нуок нгои — казах му. Сигурно съм улучил, защото след няколко минути спряхме пред имиграционната полиция вместо пред някой уличен продавач на бутилирана вода. Шофьорът със знаци ми показа, че ще ме чака на съседната пряка.

Полицейският участък се помещаваше в скромна тухлена сграда с отворен сводест портал вместо врата. Чакалнята беше просторна и пълна с обичайните заподозрени — млади туристи и виеткиеу, които се мъчеха да се преборят с бюрократичната глупост и мързел.

Малкият участък изглеждаше много по-неофициален от зловещото министерство на държавната сигурност в Сайгон; по стените на чакалнята бяха облегнати велосипеди, а по пода видях пясък от плажа.

Отидох при отегчения полицай, който седеше зад бюро в една малка ниша, и му показах копия на визата и паспорта ми, както и на бележката от полковник Манг. Той я прочете, вдигна телефонната слушалка и се обади някъде. После каза:

— Сядай.

Останах прав.

След минута в помещението влезе друг униформен и без да ми обърне внимание, взе бележката от първия и я прочете. После ме погледна и попита на разбираем английски:

— Къде отседнал?

— В „Гранд хотел“.

Той кимна, като че ли от „Гранд хотел“ вече му се бяха обадили, за да докладват за моето пристигане и най-вероятно за присъствието на спътничката ми. Бях сигурен и че Манг е предупредил имиграционната полиция за очакваното ми посещение.

— Вие тук с жена? — попита униформеният.

— Запознах се с жена във влак. Не моя жена.

— Нима? — Изглежда, ми повярва, навярно заради отделните стаи. — Остава една седмица?

— Може би.

— Къде отива след Натранг?

— В Хюе.

Всичко това ставаше в чакалнята пред заинтригувана публика от австралийци, американци и други.

— Жена заминава с вас? — попита ченгето.

— Може би.

— Добре, оставя тук паспорт и виза. Дава ви ги после.

Бях готов за това и тъй като от собствен опит знаех, че ченгетата не обичат отрицателни отговори, отвърнах:

— Добре. — Взех ксерокса на паспорта и визата си от първото ченге на бюрото и му ги подадох заедно с петдоларова банкнота, която той бързо скри в джоба си. — Приятен ден — сбогувах се аз и се запътих към изхода.

— Стой.

Погледнах назад към полицая.

— Как пътува до Хюе? — попита той.

— С автобус или влак.

— Идва тук и показва билет. Трябва пътен печат.

— Добре. — Излязох.

Таксито ме чакаше на съседната пряка и се качих.

— „Гранд хотел“.

Потеглихме на юг по крайбрежната улица. Предишния път бях прекарал много време на плажа заедно с другите две момчета от стаята ми, също ветерани, но не от моята част. И тримата бяхме извършили нещо адски смело и тъпо, за да заслужим тази тридневна отпуска, и тримата страдахме от гъбички в различни стадии, които слънцето и солената вода лекуваха.

В „Гранд“ имаше стотина войници и денем хотелът приличаше на болница. Спяхме много и пиехме много бира на плажа.

Нощем болните се съживяваха и до зори обикаляхме всички барове, бардаци и салони за масаж в града. После си отспивахме на плажа или в хотела и вечерта продължавахме с нови сили. Пристигаха и си заминаваха хора и тридневните ни отпуски не съвпадаха с тези на другите, обаче човек веднага можеше да познае на кого му е първият ден и на кого — третият. Новопристигналите получаваха нещо като културен шок — не можехме да повярваме, че сме тук. На втория ден се скапвахме от пиене и ебане. На третия — още повече, защото щяхме да се връщаме в ада.

Като се изключеше известно подобрение на болежките ми, гъбичките и плувните ми умения, се прибрах в частта си в много по-лоша форма, отколкото бях заминал. С всички бе така, ама нали затова са отпуските.

Таксито спря на отбивката пред „Гранд“ и ме остави на стълбището.

Качих се в стаята си, разопаковах багажа си и взех студен душ. Нямаше сапун и шампоан, обаче имаше хавлиена кърпа и аз излязох от банята и се изсуших в спалнята — вентилаторът и отвореният балкон ми помогнаха.

На вратата се почука. Нямаше шпионка, затова попитах:

— Кой е?

— Аз.

— Добре… — Увих се в хавлията и отворих.

— О… да не те сварвам в неудобен момент? — попита Сюзан.

— Влизай. — Тя влезе и затвори вратата. — Как мина?

— Нормално. — Сюзан носеше бял спортен панталон, сива тениска с надпис „Кю-бар, Сайгон“ и сандали. — Не гледай, ще се обличам!

Тя излезе на балкона, а аз си облякох черен памучен панталон и бяла спортна риза. Междувременно й разказвах за кратката си среща с имиграционната полиция и споменах, че са знаели за пристигането ни.

— Добре, готов съм.

Сюзан се върна в стаята.

— Хайде да пийнем по нещо — предложих аз.

Слязохме във фоайето, минахме през пустата трапезария, в ъгъла на която имаше бар, и излязохме на верандата.

Бяха заети едва половината маси и се настанихме до парапета.

Слънцето вече се спускаше зад хотела и верандата бе в сянка. Над моравата вееше морски ветрец и шумолеше в листата на палмите.

Почти всички други гости бяха на средна възраст. „Гранд хотел“ беше скъпичък за младите туристи, не очароваше заможните японци и корейци и бе категорично неприемлив за американци на средна възраст от всякакви класи, освен може би за учители. Заключих, че освен нас всички са европейци.

На старомодната бяла веранда беше много приятно, на тавана се въртяха вентилатори, миришеше на солена вода, тюркоазните вълни плискаха зелените острови. Щеше да е идеално, ако имаше и нещо за пиене, обаче наоколо не се мяркаха сервитьори.

— Май че сами трябва да си донесем пиенето — отбелязах аз.

— Аз ще ида. Какво искаш?

— Аз ще отида — възразих аз, докато си сядах на задника. Жените разбират, че това са пълни глупости, и Сюзан се изправи.

— Какво искаш?

— Студена бира. И виж дали нямат нещо за хапване. Умирам от глад. Благодаря.

Тя влезе в трапезарията.

Спомнях си как бях седял тук преди близо трийсет години, спомнях си и многобройните, извънредно привлекателни сервитьорки, които се побъркваха от кеф, че работят при американците, докато родината им се разпадаше и техните бащи, братя и съпрузи страдаха и умираха заедно с янките, обаче тук в Натранг на бодливата тел висеше надпис „Забранено за смърт“. Не буквално, естествено: мълчаливо споразумение, че тук няма да умреш от насилствена смърт.

И за пехотинците, хеликоптерните картечари, пилотите, патрулите, тунелните плъхове, санитарите и всички, които бяха виждали как изглеждат човешки вътрешности, Натранг беше нещо повече от убежище — това бе доказателство, че някъде сред цялата тази пукотевица и смърт има място, където хората не носят оръжие и денят свършва със залез, който човек знае, че ще доживее да види, където нощите не крият ужаси и утринното слънце се издига над Южнокитайско море и огрява плаж, осеян със спящи, а не мъртви хора.

Сюзан се върна без напитки.

— Келнерката ще ни сервира. — Тя седна. — Имаш късмет. Казва се Луси.

— Страхотно.

Отвътре се появи възрастна жена с поднос в ръце. Изглеждаше на осемдесет години, със сбръчкано лице и кафяви зъби и устни, но навярно не бе много по-възрастна от мен.

— Пол, това е старата ти приятелка Луси — каза Сюзан.

Жената се изкикоти и остави подноса.

Сюзан й каза нещо и двете се заговориха. После Сюзан се обърна към мен.

— Като младо момиче била камериерка тук, когато градът бил курорт за френски плантатори. Останала, когато американците го използвали за отпускарски хотел, после през седемдесет и пета станал хотел за партийни функционери и сега отново бил за всякакви гости. През шейсет и осма е била сервитьорка и казва, че си спомняла американец, който приличал на теб и я гонел между масите, за да я ощипе по задника.

Старицата пак се изкиска.

Подозирах, че последната част от разказа на Сюзан е измислица. Обаче, за да й вляза в тона, отвърнах:

— Кажи й, че все още е хубавица, ко-деп. И че още ми се ще да я ощипя по задника.

Старицата се засмя на моето „ко-деп“ преди Сюзан да й преведе думите ми и когато стигна до щипането по задника, виетнамката избухна в момичешки смях, отговори нещо, игриво ме плесна по рамото и изтича обратно в сградата.

Сюзан се усмихна.

— Нарече те „дърт пръч“. И също каза: „Добре дошъл отново“.

Кимнах. Добре дошъл отново, наистина.

Натранг, „Гранд хотел“ и старицата бяха оцелели, ала не се бе спасило нищо.

Сюзан си беше поръчала джин с тоник, а аз си налях от бутилката „Тайгър“ в пластмасовата чаша. На масата имаше паница с нещо, което приличаше на морски дарове, обаче с доста съмнителен вид.

Вдигнах чашата си.

— Благодаря ти за помощта и компанията.

Чукнахме се.

— Благодаря, че ме покани — отвърна тя.

Тези думи ни накараха да избухнем в смях.

Отпихме от чашите си и се загледахме в морето. Беше един от ония идеални мигове, когато слънцето, водата и вятърът са точно каквито трябва, бирата е студена, тежкото пътуване е приключило и жената е хубавица.

— Освен че си пиянствал, какво друго си правил в Натранг? — попита Сюзан.

— През повечето време лежах на слънце или се тъпчех с нормална храна. — После прибавих: — Много момчета бяха стресирани, разбира се, затова играехме на карти и повечето от нас имахме гъбички от джунглата, така че слънцето и водата бяха полезни за кожата ни.

Тя запали цигара.

— Ами жени?

— Освен за служителки, в хотела беше забранено за жени.

— А позволени ли ви бяха извън хотела?

— Да.

— Аха. Когато дойде тук, имаше ли връзка с някое момиче в Щатите?

— Имах. Казваше се Пеги, добра ирландска католичка от Юга.

Сюзан дръпна от цигарата и се загледа в морето.

— Ами през седемдесет и втора? Имаше ли си друго момиче?

— Бях женен. Бракът ни продължи кратко и приключи, когато се върнах. Всъщност преди да се върна.

Тя се замисли.

— А после?

— После си дадох някои обещания — никога да не се връщам във Виетнам и повече да не се женя.

Сюзан се усмихна.

— Кое беше по-лошо? Войната или бракът?

— И двете бяха забавни по свой начин. Ами ти? — попитах я аз. — Твой ред е.

Тя отпи глътка джин и запали нова цигара.

— Не съм се омъжвала.

— И толкова?

— Толкова. Искаш ли да ти разкажа за сексуалните си връзки?

Исках да отидем на вечеря преди осем, затова отвърнах:

— Не.

Старицата се появи отново и аз я загледах, докато Сюзан поръчваше по още едно и си бъбреше с нея. Наистина можеше да е Луси, обаче в съзнанието ми Луси съществуваше като весело и забавно момиче, което си разменяше шеговити обиди с войниците. Всички бяха влюбени в нея, но тя не беше за продан. Мъжете винаги искат онова, което не могат да притежават, и Луси бе нещо като „гранд при“ в „Гранд хотел“. Ако тая дърта вещица не беше Луси, надявах се някогашното момиче да е останало живо след войната, да се е омъжило за своя войник и сега да са щастливи някъде във Виетнам.

— За какво си мислиш? — попита ме Сюзан.

— Че когато последния път дойдох тук, ти още не си била родена.

— Била съм родена, само че още не съм ходила на гърне.

Донесоха напитките. Седяхме и се наслаждавахме на помръкващото небе. Виждах светлините в кафенетата със сламени покриви и будките за сувенири на плажа. Вятърът се усили и захладня, но продължаваше да е приятно.

— Не трябва ли да се свържеш с някого в Щатите? — някъде към средата на третата чаша попита Сюзан.

— Трябваше да се свържа с теб в Сайгон и да съобщя, че съм пристигнал. Само че ти си тук.

— В хотела има факс и пратих съобщение на Бил в службата и квартирата му, че сме пристигнали и къде сме отседнали. Той ще осведоми консулството, а от там ще осведомят твоите хора. — Усмихна се. — Стоях до служителя, докато пращаше факса, взех си оригинала и го изядох. Доволен ли си?

— Майсторска работа. Бил изненада ли се, че му се обаждаш от Натранг? Или го беше предупредила за пътуването си от „Рекс“?

— Тогава не бях сигурна, че ще искаш да дойда с теб. Още не съм получила отговора му.

— Ако аз бях получил съобщение от гаджето си, че е заминало на море с някакъв тип, може би нямаше да си направя труда да отговоря.

Тя се замисли.

— Помолих го да потвърди получаването на съобщението. Когато пътуват, тукашните бели винаги казват на някого къде отиват… в случай че имат проблеми. Пък и това е държавна работа. Нали така? Така че трябва да отговори.

— Или поне да потвърди получаването на съобщението.

— Всъщност… изпитвах малко… угризения. Затова му предложих да дойде при нас.

Това ме изненада и предполагам, че лицето ми ме е издало, а може би и нещо друго.

— Много мило — смотолевих доста неубедително.

Тя ме погледна на слабата светлина.

— Всъщност му заявих, че между нас е свършено.

Не знаех какво да отговоря, затова премълчах.

— Той и без това го знае. Не исках да го направя така, но трябваше. Не е заради теб, така че не се надувай.

Понечих да кажа нещо, ала Сюзан ме прекъсна.

— Просто ме изслушай. Разбрах, че ми е по-забавно… че предпочитам да съм в „Кю-бар“ с теб, отколкото с него.

— Много ласкателно наистина.

Видях, че с голямата си уста съм прекъснал миг на искрена изповед, затова прибавих: — Извинявай. Просто понякога се чувствам… неловко…

— Добре. Остави ме да довърша. Ти си интересен мъж, но възприемаш противоречиво живота и навярно любовта. И отчасти проблемът ти е, че не се познаваш достатъчно добре. — Тя впери очи в мен. — Погледни ме, Пол.

Погледнах я.

— Как се почувства, когато ти казах, че съм предложила на Бил да дойде при мен?

— Кофти. Ченето ми увисна. Не го ли забеляза?

— Направо падна в бирата ти. Ти ме разиграваше, а това не ми харесва. Можеше да ме чупиш по всяко време, ако наистина го искаше. Вместо това ти…

— Добре. Всичко ми е ясно. Извинявам се и обещавам да съм послушен. Не само че… Искам да знаеш, че твоята компания не само ми е приятна, но и я очаквам с нетърпение.

— Продължавай в тоя дух.

— Хубаво. Ами, страшно много държа на теб, много те харесвам, липсваш ми, когато те няма, зная, че ако се оставя…

— Стига. Виж, Пол, положението е изкуствено, ти си имаш приятелка в Щатите, тук си по важна работа и тази страна тайно те ужасява. Това ми е ясно. Затова през тези няколко дни просто няма да ни пука за нищо. Развлечения на слънце и каквото се случи, случи се. Ти заминаваш за Хюе, аз се връщам в Сайгон. И ако е рекъл Господ, и двамата ще намерим пътя си към дома.

Кимнах.

Хванати за ръце, наблюдавахме как лилавата вечер става черна.

Звездите сияеха над водата и изтъняващата луна хвърляше сребристи отблясъци по Южнокитайско море. Едно момче запали газени лампи на всички маси и верандата замъждука в светлинки и сенки.

Платих сметката и двамата прекосихме моравата, пресякохме улицата и се спуснахме на плажа, по който много отдавна бе вървял младши сержант Пол Бренър.

Избрахме ресторант на име „Коконът Гроув“, разположен сред палми и асми.

Седнахме на дървена масичка, осветена от червена газова лампа, и си поръчахме бира „Тигър“. Тук вятърът беше по-силен и на петдесетина метра се чуваше прибоят.

Донесоха менютата. Бяха на виетнамски, английски и френски, обаче цените бяха американски.

Повечето ястия бяха морски, нещо нормално за рибарски град, обаче за десет долара можех да опитам супа от птиче гнездо, което, изглежда, беше допълнено към менюто, тъй като се събирало само два пъти годишно и за мой късмет единият път бил тъкмо този месец. Гнездото било направено от червена трева и врабча слюнка, но истинската му стойност се състояла в това, че този деликатес бил и афродизиак.

— Избирам си супата от птиче гнездо — заявих на Сюзан.

Тя се усмихна.

— Имаш ли нужда?

Поръчахме огромно плато морски дарове и зеленчуци, които келнерът изпече на подвижна скара с въглища до масата ни.

Хората наоколо, изглежда, бяха предимно северноевропейци, които бягаха от зимата. Натранг, който беше основан от французите, някога бил наричан „Лазурния бряг на Югоизточна Азия“ и сега очевидно си възвръщаше старата слава, макар че му оставаше да извърви още много път.

Продължихме да поръчваме морски дарове и сервитьорът започна да поднася Сюзан, че щяла да напълнее. Заведението бе много приятно и в нощния въздух се носеше дъх на вълшебство.

Приказвахме си за незначителни неща, както обикновено правят хора, които съвсем наскоро са водили напрегнат разговор, поставил отношенията им на ново равнище.

Прескочихме десерта и се разходихме боси по плажа, носехме обувките си в ръце. Започваше отливът и брегът бе покрит с миди и обичайните морски създания. Няколко души ловяха риба, туристи бяха запалили огньове, влюбени двойки вървяха ръка за ръка — сред тях и ние със Сюзан.

След около половин километър се натъкнахме на яхтклуб „Натранг“, скъпо заведение, в което се танцуваше. Влязохме, поръчахме си две бири и потанцувахме заедно с много европейци под звуците на някаква отвратителна шумна музика от седемдесетте години, изпълнявана от най-слабия оркестър в тихоокеанския басейн, а може би и в целия свят. Някои от мъжете познаха, че съм ветеран, и ме поздравиха, но нищо повече — никой, включително и аз, не искаше да разговаря за това.

Не зная дали съм бил пиян, сантиментално настроен или просто щастлив от нещо, обаче за пръв път от дълго време насам се чувствах в мир със себе си и с околния свят.

Тръгнахме си от яхтклуба след един и докато се връщахме към пъстрите светлини на крайморските кафенета, Сюзан попита:

— Опасно ли е това, което правиш тук?

— Просто трябва да открия един човек и да му задам няколко въпроса, после да отида в Ханой и да се кача на самолета за Щатите.

— Къде е този човек? В Там Ки ли?

— Още не зная. — Смених темата. — Защо си тук, Сюзан?

Тя измъкна ръката си от моята и запали цигара.

— Ами… това не е нито толкова важно, нито толкова драматично, колкото въпросът защо си тук ти.

— Важно е за теб, иначе нямаше да си във Виетнам. Как се казваше той?

Сюзан дръпна от цигарата.

— Сам. Бяхме гаджета от малки, после продължихме в колежа — той завърши Дартмут. Заедно учихме в бизнес колежа, може да си видял снимката му в кабинета ми, груповият портрет.

Хари Хубавеца. Обаче не й го казах.

— Живеехме заедно в Ню Йорк… бях луда по Сам и не можех да си представя живота без него. Сгодихме се и щяхме да се женим, да си купим къща в Кънектикът, да имаме деца и да заживеем щастливо. — Тя замълча за миг, после продължи: — Бях влюбена в Сам, откакто бяхме хлапета, чак до деня, в който той се прибра и ми каза, че има връзка с друга жена. В службата си. Събра си багажа и си отиде.

— Съжалявам.

— Е… случват се и такива неща. Но не можех да повярвам, че се случват на мен. Изобщо не го предвидих, което ме накара да се съмнявам в себе си. Както и да е, не успях да го преживея, напуснах работа в Ню Йорк и за известно време се прибрах в Ленъкс. Там всички бяха смаяни. Сам Торп ни беше съсед и сватбата отдавна беше планирана. Баща ми искаше да го подложи на аутопсия докато е още жив. — Сюзан се засмя.

Продължихме да се разхождаме.

— Е, опитах да го преживея, но в Ленъкс имах прекалено много спомени. Все плачех и близките ми започнаха да губят търпение, обаче той ми липсваше и просто не можех да се овладея. С две думи, започнах да търся работа в чужбина, която не иска никой друг, и половин година след като Сам ме напусна вече бях в Сайгон.

— Той обади ли ти се?

— Естествено. Няколко месеца след като пристигнах във Виетнам. Прати ми дълго писмо, в което пишеше, че бил направил най-голямата грешка в живота си, и ме питаше дали ще се върна в Щатите, за да се омъжа за него. Напомняше ми всички прекрасни мигове, които сме преживявали като хлапета — училищни танци, първата ни целувка, семейните празници и така нататък. Твърдеше, че всеки от нас бил част от живота на другия и затова трябвало да се оженим, да имаме деца и заедно да остареем.

— Предполагам, че другата му връзка е била неуспешна.

— Сигурно.

— И какво му отговори?

— Не му отговорих. — Сюзан дълбоко си пое дъх. — Той ми разби сърцето и знаех, че никога няма да е същото. И за да спестя и на двама ни много нещастие, просто не отговорих на писмото му. Сам ми писа още няколко пъти, после спря. — Тя хвърли фаса си в морето. — От общи приятели научих, че се оженил в Ню Йорк.

Вървяхме по самия край на водата и влажният пясък и вълните приятно галеха петите ми. Замислих се за Сюзан и Сам, а докато бях на тази тема, и за Синтия и Пол. В един идеален свят хората щяха да са като пингвините, да се свързват за цял живот и да не се отдалечават от айсберга, където са се родили. Обаче мъжете и жените не ги свърта на едно място и разбиват сърцата на любимите си. Когато бях по-млад, прекалено много разсъждавах с оная си работа. И все още е така. Но не чак толкова много.

— Щеше ли да е по-различно, ако Сам беше дошъл в Сайгон, вместо да те вика в Щатите?

— Сериозен въпрос. Веднъж се прибрах в отпуска и знаех, че си е вкъщи, въпреки че дотогава, струва ми се, и двамата бяхме разбрали, че вече не можем да се срещнем. Но нямам представа как щях да реагирам, ако беше почукал на вратата ми на улица „Донг Хои“.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че човек, който е постъпил като него и който искрено се разкайва, нямаше да напише писмо. Щеше да дойде в Сайгон и да ме отведе у дома.

— А ти щеше ли да тръгнеш с него?

— Щях да тръгна с мъжа, който е имал смелостта и убеждението да дойде и да ме отведе. Но Сам не е такъв. Мисля, че просто е проверявал възможностите си по пощата. — Сюзан ме погледна. — Мъж като теб щеше просто да дойде в Сайгон, без да праща глупави писма.

Не й отговорих директно, обаче се чух да казвам:

— Със Синтия живеем на неколкостотин километра един от друг и аз нямам намерение да се преместя, макар че тя е готова да дойде при мен, струва ми се.

— Жените обикновено са готови да отидат при мъжа. Трябва да се замислиш защо не искаш да отидеш при нея.

Върнах разговора към Сюзан.

— Ти си преодоляла онова, от което си избягала. Време е да продължиш напред.

Тя не отговори и двамата отново закрачихме по мокрия пясък. Сюзан пусна сандалите си на земята и нагази до колене във водата. Настигнах я.

— Е, това е моята тъжна история — каза тя. — Обаче знаеш ли, заминаването за Сайгон беше едно от най-добрите решения в живота ми.

— Звучи страшничко.

Сюзан се засмя.

— Не, сериозно. Тук адски бързо пораснах. Бях разглезена и абсолютно задръстена, момичето на татко, любимата на Сам и идеалната щерка на мама. Божичко, занимавах се дори с благотворителност. Но бях щастлива… Мисля, че бях тъпа и скучна.

— Определено си се справила с този проблем.

— Да. Разбрах, че Сам се отегчава от мен. Аз никога не бях флиртувала с други мъже. Затова, когато ми каза за оная жена в службата си, се почувствах предадена… Трябваше да отида и да се изчукам с най-добрия му приятел. — Сюзан се засмя. — Съжаляваш ли, че ме попита?

— Не. Сега разбирам.

— Да. Както и да е, когато пристигнах тук, бях ужасена и насмалко не се върнах в Щатите.

— Това чувство ми е познато.

Тя пак се засмя.

— Моят престой тук не може да се сравнява с твоя, но за мен това беше огромна стъпка към порастването ми. Съзнавах, че ако се върна у дома… е, кой знае? Нали ти казвам, преди три години нямаше да ме познаеш. Ако се бяхме срещнали в Ню Йорк, нямаше да изтърпиш и пет минути да приказваш с мен.

— Не съм убеден. Но те разбирам. И значи изграждането на характера ти е почти приключило, така ли?

— Ти как смяташ?

— Вече ти казах. Време е да се прибереш у дома. Настъпва момент на намаляване на производителността.

— Как разбираш кога настъпва този момент?

— Просто ще разбереш. През войната армията ограничаваше службата тук до дванайсет-тринайсет месеца. Ако човек останеше жив, първата година го превръщаше в мъж. Ако останеше доброволно, втората го превръщаше в нещо друго. Както ти споменах, в „Апокалипсис сега“, по някое време вече не можеш да се прибереш у дома, освен ако не ти заповядат или не те пратят в черен чувал.

Тя не отговори.

— Виж, тук сега не е толкова зле и разбирам какво те привлича — продължих аз, — обаче ти си защитила докторската си дисертация по живот, затова си върви у дома и я използвай за нещо.

— Ще си помисля. — Сюзан смени темата. — Трябва да отидем до ония острови.

Хванах я за ръка и заедно загледахме морето и нощното небе.

Когато се прибрахме в хотела, минаваше два. На рецепцията нямаше никого, затова не можехме да проверим дали сме получили съобщения и се качихме на третия етаж.

Първо стигнахме до моята стая. Отворих вратата и потърсих факс. Нямаше, затова продължихме до стаята на Сюзан.

На пода лежеше лист хартия. Сюзан светна лампата и прочете факса. После ми го подаде.

„Твоето съобщение е получено и предадено на съответните власти. Много съм засегнат и ядосан, но решението е твое, не мое. Мисля, че допускаш ужасна грешка и ако не беше заминала за Натранг с този човек, щяхме да го обсъдим. Струва ми се обаче, че сега е твърде късно.“

Носеше подпис Бил.

Върнах й листа.

— Нямаше нужда да ми го показваш.

— Той е невероятен романтик. Забележи, че не си направи труда да дойде в Натранг.

— Жестока си към мъжете. Бог знае какво ще кажеш за мен, докато пиеш в „Кю-бар“.

Тя ме погледна.

— Каквото имам да казвам за теб, ще ти го кажа лично. Последва познатият неловък момент и аз се огледах. Стаята бе същата като моята. Забелязах преспапието на нощното й шкафче и дрехи, закачени в отворената ниша.

— Дадоха ли ти сапун или шампоан? — попитах.

— Не. Но си нося моите. Трябваше да те предупредя.

— Утре ще си купя.

— Мога да ти дам половината си сапун.

Когато повдигнах въпроса за сапуна, нямах това предвид и й двамата го знаехме.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Ами… Тя ме прегърна и зарови лице в гърдите ми.

— Може би, преди да си тръгна, трябва да помисля. Нали така?

— Естествено.

Целунахме се и за миг ми се стори, че Сюзан вече го обмисля, но тя се откъсна от мен.

— Добре… лека нощ. Среща на закуска? В десет?

— Чудесно. — Не обичам дългите сбогувания, затова се обърнах и излязох.

Върнах се в стаята си, съблякох си ризата и мокрия панталон и ги хвърлих на едно от леглата.

Изнесох стол на балкона и седнах с крака, вдигнати върху перилата от ковано желязо. Вдигнах поглед към звездното небе и се прозях.

Нощният ветрец донасяше музика и гласове от плажа, вълните се плискаха в пясъка. Ослушвах се за почукване на вратата, обаче такова не последва.

Мислите ми се понесоха назад към май 1968-а, когато бях дошъл в Натранг с една-едничка грижа на света — да остана жив. Подобно на мнозина мъже на средна възраст, които са воювали, имало е моменти, в които съм смятал, че във войната се крие някаква сурова и откровена простота, почти трансцендентност, съсредоточаваща ума и тялото като нищо друго.

И все пак, въпреки всички приливи на адреналин, въпреки свръхестествените преживявания и огнените проблясъци на истина и светлина, войната също като опиат взима своята дан от тялото, ума и душата. Наистина настъпва момент на намаляване на производителността и човек трябва да си плати за това, че е плюл в очите на Смъртта и се е измъкнал безнаказано.

Взирах се в звездите и си мислех за Синтия, Сюзан, Пол Бренър и за Виетнам, трета серия.

Легнах си и спуснах мрежата против комари, но дълго не успях да заспя.