Нелсън Демил
На север (32)

30.

На другата сутрин, понеделник, чакахме във фоайето на хотела да се появи шофьорът. И двамата носехме дънки, ризи с дълъг ръкав и здрави обувки. Тя беше взела чантата си, пълна с неща за из път.

Наоколо гъмжеше от туристи, които чакаха своите автобуси, коли и екскурзоводи. Хюе бе туристическа Мека, разположена между Сайгон и Ханой, и както се беше оказало, подходящо място за моите срещи.

— Как ще стигнеш до там, където трябва да отидеш утре? — попита тя.

— Още не зная. По-късно ще го обсъдим.

— Това означава ли, че искаш да ти помогна?

— Може би.

— Още сега ще те посъветвам нещо — не наемай кола с шофьор от „Видотур“. Със същия успех можеш да вземеш полковник Манг.

— Благодаря. Вече ми е известно.

Излязохме в поредния сив облачен ден, студен и влажен, ала поне не валеше.

— Снощи наистина ме изцеди — каза Сюзан.

— Бях много надървен.

— Не говоря за това. Имах предвид разговора ни в бара.

— А, отдавна трябваше да го направя, скъпа.

На кръглата отбивка се появи бяла тойота РАВ4 и спря. От нея слезе виетнамец и попита нещо портиера, който посочи към нас.

Шофьорът се приближи и Сюзан го заговори на виетнамски. Сигурно се пазаряха за цената — любимата й тема за разговор с виетнамците.

Шофьорът беше четирийсетинагодишен, а аз бях придобил навика да сравнявам възрастта на местните по отношение на войната. Когато американците си бяха заминали, този човек бе бил юноша и може да беше носил оръжие, или в южновиетнамските местни отбранителни сили, съставени главно от хлапета и старци, или във Виетконг, в чиито редици също имаше много момчета и момичета.

Сюзан ни запозна. Шофьорът се казваше господин Лок. Не изглеждаше особено добродушен и не ми подаде ръка. Бях забелязал, че в отношенията си с белите чужденци повечето виетнамци са или много раболепни, или много добронамерени. Чужденците означаваха пари, но иначе средният Нгуен се държеше учтиво, докато не го ядосаш. Господин Лок нито приличаше на наемен шофьор, нито се държеше като такъв. Напомняше ми на ония типове с непроницаеми лица, които бях видял в сайгонското министерство на държавната сигурност. Като военен криминален следовател аз играя много роли и ме бива в тия неща. Господин Лок не играеше добре ролята си на шофьор, също както полковник Манг не се бе преструвал успешно на ченге от имиграционната полиция.

— Господин Лок пита къде отиваме, за да може да се обади във фирмата си — каза Сюзан.

Обърнах се направо към него.

— А Шау, Ке Сан, Куанг Три.

Той едва забележимо кимна и влезе в хотела.

— Ангажирах го чрез хотела, а те, нали знаеш, са длъжни да използват „Видотур“ — казах на Сюзан. — Поискай визитката на тоя смешник.

Тя кимна разбиращо и когато господин Лок излезе от фоайето, поиска визитната му картичка. Виетнамецът поклати глава и й отвърна нещо.

Сюзан се приближи до мен.

— Казва, че си бил забравил визитките. Виетнамците, които имат визитни картички, толкова се гордеят с тях, че по-скоро ще си забравят цигарите.

— Добре, значи ни наблюдават. Питай го дали има карта.

Тя го попита и шофьорът, без да отговори, взе една карта от предната седалка и ми я подаде. Разгърнах я върху капака на колата.

Тъй като господин Лок стоеше наблизо, аз й казах:

— Тук е долината А Шау, точно на запад от Хюе. Пътят свършва по средата на долината, ето тук в А Луой, близо до лаоската граница, където в края на април шейсет и осма извършихме въздушен десант. От А Луой води тази пунктирана линия, която може да е проходима, но може и да не е. Това е част от Пътеката на Хо Ши Мин. Попитай господин Лок дали можем да стигнем по нея до Ке Сан.

Сюзан го попита, въпреки че той навярно знаеше английски. Виетнамецът й отговори нещо и тя преведе:

— Господин Лок казва, че пътят бил черен, но стига да не вали, можело да минем.

— Добре. След А Шау продължаваме седемдесетина километра на север към Ке Сан, където също съм участвал в хеликоптерен въздушен десант. Беше в началото на април шейсет и осма. После по магистрала номер девет завиваме на изток към крайбрежието покрай демилитаризираната зона и стигаме в Куанг Три, където се намираше някогашният ми базов лагер и където служих през януари и февруари шейсет и осма. По време на офанзивата „Тет“. Та значи пътуваме назад във времето в обратен хронологичен ред. Ще го направим в този ред — прибавих аз, — защото не искам да стигнем в долината А Шау по тъмно.

Тя кимна.

— Цялото разстояние е около двеста километра, после още осемдесет обратно на юг и се връщаме в Хюе. — Сгънах картата и я хвърлих на предната седалка.

Сюзан запали цигара и ме погледна.

— Някога предполагал ли си, че ще се върнеш тук?

Отдръпнах се от колата и господин Лок и се замислих.

— Отначало не — отвърнах. — Искам да кажа, когато за последен път през седемдесет и втора си заминах, войната все още продължаваше. После десетина години комунистите държаха страната като в менгеме и американците не бяха добре дошли. Обаче… към края на осемдесетте, когато положението започна да се поотпуска и аз поостарях, започнах да се замислям. Ветераните се завръщаха във Виетнам и почти никой от познатите ми не съжаляваше.

— И ето че си тук.

— Да. Но идеята не беше моя.

— Нито пък предишните два пъти.

— Всъщност втория път дойдох като доброволец.

— Защо?

— Заради няколко неща… беше добре за кариерата — вече бях военен полицай, а не пехотинец фронтовак. Освен това положението вкъщи се влоши и жена ми прати писмо в Пентагона от мое име, че съм искал да замина за Виетнам.

Сюзан се засмя.

— Това е глупаво. Погледна ме. — Е, значи си заминал за Виетнам, за да избягаш от жена си.

— Да. Постъпих като страхливец. — За миг се замислих. — Освен това… брат ми Бени… имаше неписана политика да не пращат едновременно двама мъже от семейство на фронта… а на Бени все му се случваше нещо… та затова му спечелих малко време. За щастие участието на Америка във войната приключи преди той да получи повиквателна. Пратиха го в Германия. Не обичам да разправям тая история, защото така се изкарвам по-благороден, отколкото съм.

Сюзан постави длан на рамото ми.

— Постъпил си много смело и благородно.

Не обърнах внимание на думите й.

— Копелето постоянно ми пращаше снимки от бирхалета с разни фройлайни в скута му. И майка, която беше в пълно неведение, се хвалеше на всички, че Бени го пратили в Германия, защото една година учил немски в гимназията. Пък Пол учил френски, затуй го пратили във Виетнам, където била чувала, че говорят френски. Мислеше си, че Виетнам е някъде до Париж.

Сюзан се смееше.

— Готова ли си за път?

— Да — Тя угаси фаса и се настанихме на задната седалка.

— Родителите ти живи ли са?

— Да.

— Ще ми се да се запозная с тях.

— Ще ти дам адреса им.

— А Бени?

— Продължава да води очарователен живот. Имам още един брат, Дейв, който все още живее в южен Бостън.

— Иска ми се да се запозная с всички.

Опитах се да си представя Уебърови от Ленъкс, седнали на по някоя и друга бира с Бренърови от южен Бостън, и не успях да видя ясно картинката.

Господин Лок седна зад волана и потеглихме.

Движехме се по заслонена от дървета улица покрай хотели и ресторанти. Минахме край Cercle Sportif и музея на Хо Ши Мин. След няколко минути излязохме от града и поехме на юг сред ниските хълмове.

Видях пръснатите наоколо императорски гробници — оградени със стени постройки, заобиколени с паркове. Сюзан ги снима в движение.

Повечето туристи според мен излизаха от града, за да разгледат гробниците и пагодите, обаче аз отивах другаде.

— Нямаше нужда да идваш с мен — казах на Сюзан. — Тук могат да се видят по-интересни неща от бойните полета.

Тя ме хвана за ръка.

— Предишния път разгледах повечето забележителности. Сега искам да гледам каквото гледаш ти.

Не бях сигурен, че самият аз искам да гледам каквото виждам.

Пътят продължи на юг през некропола, после зави на запад. Тъй като бе седмицата на Тет, нямаше много движение. В селата зървах играещи деца и цели семейства, които се бяха събрали навън, разговаряха и ядяха под дърветата.

Взех картата от предната дясна седалка и я разгледах. Обикновена пътна карта, при това не особено добра. Бях свикнал с подробни пехотни карти, отчасти базиращи се на френските военни карти. Пехотните карти бяха покрити с пластицин, за да издържат на климата, и с помощта на химически моливи ние обозначавахме американските огневи бази, летища, базови лагери и други съоръжения. Военното разузнаване ни информираше за промените във вероятните местонахождения на виетконгските партизани и бойните части на северновиетнамската армия, които също маркирахме. Не зная откъде получаваха тези сведения, обаче повечето ни престрелки все бяха на места, където не се предполагаше, че има противници.

Вдигнах поглед към пътя и видях, че наближаваме Благоуханната река. Според картата нямаше мост, в действителност — също, в случай че очаквах приятна изненада.

Господин Лок качи колата на един шлеп, на който можеха да се съберат два автомобила. Ние бяхме единствената кола и лодкарят ни каза нещо.

— Можем да платим за две коли или да висим тук цял ден — преведе Сюзан. — Два долара.

Дадох му парите, слязохме от автомобила и постояхме на палубата, докато фериботът прекосяваше реката. Сюзан направи снимка от шлепа.

— Питай господин Лок дали може да го снимаш — казах й аз.

Тя го направи. Виетнамецът поклати глава и й отговори рязко.

— Не иска да го снимаме — каза Сюзан. Погледнах към отсрещния бряг на реката.

— Военноинженерният корпус поставяше понтонни мостове. Виетконг обаче не обичаше вида на здрави мостове. Някой партизанин натоварваше бамбуков сал с мощни експлозиви и чакаше поредния преминаващ конвой. Тогава се приближаваше с лодка, като се преструваше на Том Сойер или Хъкълбери Фин, и в последния момент задействаше взривното устройство, скачаше от сала и се гмурваше под водата, захапал куха тръстика за дишане. Обикновено обаче усещахме какво се кани да направи и го взривявахме заедно със сала му, преди да стигне до моста.

Сюзан мълчеше.

— Затова всички обичахме да даваме наряд на мостове — прибавих аз. — Това беше една от най-интересните игри, на които играехме.

— След като вече си пораснал и зрял човек, Пол, когато погледнеш на всичко това, виждаш ли го като… хм, ненормално поведение?

— Навремето ми се струваше нормално. Искам да кажа, повечето ни действия, думи и мисли бяха подходящи за ситуацията. Всякакво друго поведение, което ти би нарекла нормално, тук щеше да се смята за ненормално. Според мен е напълно нормално да се кефиш от това, че ще седиш на някой мост и ще чакаш да взривиш партизанина, вместо цял ден да патрулираш в джунглата. Не си ли съгласна?

— Да, струва ми се. Разбирам за какво става въпрос.

— Браво. Но като се замисля наистина изглежда малко странно — все пак признах аз.

Стигнахме на отсрещния бряг и се качихме в колата.

Господин Лок подкара по пътя и продължихме на запад към хълмовете и тъмнеещата на хоризонта планина.

Движехме се едва с петдесетина километра и щеше да ни трябва повече от час, за да стигнем до долината А Шау, ако шосето продължаваше да е добро, разбира се.

Теренът бе хълмист, обаче виетнамците бяха успели да разширят оризищата си с помощта на бентове и водни колела. Районът изглеждаше благоденстващ и по-гъсто населен, отколкото си го спомнях.

Стигнахме до градчето Бин Биен, последният град по този път. Някога наричахме земите нататък „Индианската територия“.

Шосето започна да се издига и скоро бяхме сред хълмовете — червени шисти, покрити с храсталаци.

— Всяка нощ трябваше да се окопаваме и избирахме хълм като онзи ей там, с възможно най-стръмните склонове, за да си осигурим максимално добри огневи полета — казах на Сюзан. — Почвите тук са предимно шисти и със сапьорските лопатки ни трябваха часове само за да изровим малка дупка за спане, която да може да се превърне и в стрелкови окоп, ако ни нападнат през нощта. Окопът приличаше на плитък гроб, какъвто понякога и ставаше. Поставяхме капани със сигнални ракети и мини. Мините бяха с ръчно задействан генератор, свързан с електрически проводник, по който течеше достатъчно ток, за да взриви детонатора. Мината изстрелваше стотици сачми от лагери, нещо като изстрел с гигантска ловна пушка, и покосяваше всички в радиус от трийсетина метра. Това беше страшно ефикасно отбранително оръжие и ако не бяха сигналните ракети и мините, повечето от нас нямаше да спят нито една нощ през цялата си едногодишна служба тук.

Тя кимна.

Пътят навлезе в съвсем тесен проход със стръмни склонове от двете страни. Растителността започна да се сгъстява. Покрай шосето течеше планински поток и си представих как се разлива през мусонния период и прави пътя непроходим.

— Това е единственият път към долината откъм Виетнам — поясних аз, — но американците никога не минаваха от тук, защото този проход е идеален за засада. Използвахме хеликоптери и пренасяхме по въздух всичко необходимо.

Когато се издигнахме по-нависоко, по склоновете се носеха облаци, от земята се издигаше мъгла и рязко застудя. Господин Лок не беше много лош шофьор, но караше бавно. От двайсетина километра не бяхме видели нито друга кола, нито човешко същество.

— Никога не съм навлизала толкова навътре в страната — отбеляза Сюзан. — Зловещо е.

— Все едно е друга държава. Съвсем различна от крайбрежните низини. Тук има много планинци.

— Какви са те?

— Просто много племена с различни имена, но общо ги наричат планинци.

— А сега ги наричаме етнически малцинства. Така е политически коректно.

— Ясно. Обаче те са си планинци. Така или иначе, преди обичаха, американците и мразеха етническите виетнамци, и северните, и южните. Ние ги въоръжавахме до зъби, обаче номерът беше да ги накараш да избиват само северновиетнамците и партизаните, а не нашите южновиетнамски съюзници. Струва ми се, че девизът им беше „Единственият добър виетнамец е мъртвият виетнамец“. Чувала ли си за ФУЛРО?

Господин Лок завъртя глава и погледите ни се срещнаха. Сега тоя идиот щеше да докладва, че съм тук, за да оглавя възраждането на планинското въстание.

— Веднъж видях няколко снимки в музея на…

— Да. И аз.

Сюзан за миг се замисли.

— През всички тези години, откакто съм тук, никога не съм виждала планинец.

— Даже в „Кю-бар“ ли?

Тя не ми обърна внимание.

— Те дали са… нали разбираш… доброжелателно настроени?

— Някога бяха. Всъщност са много симпатични, ако не си виетнамец. Може би трябва да си направиш нова прическа.

Вдигнах поглед и видях, че господин Лок ни зяпа в огледалото. Явно разбираше какво си говорим и не му харесваха приказките за ФУЛРО и омразата на планинците към виетнамците.

Изкачихме ниско било и поехме надолу. Проходът продължаваше да е много тесен и отчасти забулен в мъгла, така че долината А Шау не се виждаше.

— Виж, Пол. — Сюзан посочи един хребет, на който се издигаше продълговата постройка от дървени трупи със сламен покрив, вдигната на стълбове. — Онова там къща на планинци ли е?

— Така изглежда.

Когато стигнахме на стотина метра от къщата, на хребета над нас се появиха трима мъже с много дълга коса, облечени в нещо като пъстроцветни одеяла. Двама носеха калашници, третият — американски М-16. Сърцето ми се разтуптя, а очевидно и на господин Лок, защото удари спирачки.

Той се втренчи в тримата въоръжени мъже, вече на по-малко от петдесет метра от нас, и каза нещо на Сюзан.

— Според господин Лок това били планинци от племето ба ко или ба хи — преведе тя. — Нямали право да носят оръжие, но те ловували с тези автомати и властите, изглежда, не можели да се справят с проблема.

Това беше радостна вест. Харесваше ми мисълта за въоръжени цивилни, с които властите не могат да се справят. Само се надявах да си спомнят, че обичат американци.

Тримата планинци стояха неподвижно и ни наблюдаваха. Реших да се погрижа да разберат, че само шофьорът е виетнамец, изправих се на седалката и им махнах с ръка.

— Ей! — извиках. — Върнах се!

Те се спогледаха, после пак се обърнаха към мен.

— Аз съм от Вашингтон и съм тук, за да ви помогна.

— Да не искаш да ни застрелят? — попита Сюзан.

— Те ни обичат.

Тримата размахаха автоматите си и аз казах на господин Лок на английски:

— Добре, пускат ни да минем. Давай. — Седнах на мястото си.

Той превключи на скорост.

Продължихме да се спускаме към долината.

— Беше невероятно — отбеляза Сюзан. — По дяволите, трябваше да ги снимам.

— Ако ги беше снимала, щяха да ти откъснат главата и да се опитат да я натъпчат във фотоапарата.

— Държиш се като идиот.

— Ще ти кажа какво правеха със северновиетнамските войници и партизаните от Виетконг — одираха ги живи, после ги нарязваха с бръсначи, хвърляха парчетата на кучетата си и караха пленника да гледа как псетата го ядат парче по парче. Всеки път щом пленяваха вражески войник, кучетата побесняваха от очакване. Повечето северновиетнамци се самоубиваха, за да не попаднат в плен на планинците.

— Божичко…

— Никога не съм присъствал на такава сцена… обаче веднъж видях останки… Това ни накара да се зарадваме, задето още не сме се побъркали толкова.

Тя не отговори.

Господин Лок се обърна и ме погледна. Изражението му не бе особено мило.

— Карай — казах му аз.

Проходът се разшири и стана по-полегат. Ниските облаци се разнесоха и видяхме долината А Шау, тук-там осеяна с бели валма мъгла, които от тук приличаха на сняг.

Вгледах се в долината и ми се стори много позната. Не бях смятал, че някога пак ще видя това място — нещо повече, навремето си бях мислил, че това е последното място, което изобщо ще видя.

Сюзан ме наблюдаваше.

— Спомняш ли си долината?

Кимнах.

— Пристигнал си с хеликоптер. И после?

Известно време мълчах, след това отвърнах:

— Докараха ни от Кемп Евънс, щаба на Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Безброй хеликоптери с пехотинци, готови за въздушен десант. Беше двайсет и пети април и по случайност времето беше хубаво. Долетяхме от североизток, над онези хълмове, през който минахме преди малко. В северния край на долината се намира А Луой — някога е било виетнамско село, но по онова време вече нямаше и следа от него. Там свършва този път. В А Луой навремето имало пост на френския Чуждестранен легион, който през петдесетте години бил превзет от комунистическия Виетмин. Наричаха долината А Шау „нож, насочен към сърцето на Хюе“. А я владееха комунистите. В началото на шейсетте спецчастите установили лагер в А Луой, точно насред индианската територия, възстановили френската самолетна писта, събрали и обучили планинци да се сражават с партизаните и северновиетнамците.

Вече бяхме почти на дъното на долината и виждах рекичката, която течеше през нея.

— А Шау води до Лаос, ей там, зад оная планина — продължих аз, — и едно разклонение на Пътеката на Хо Ши Мин минава от там. Затова един ден през шейсет и шеста врагът съсредоточил силите си в Лаос, хиляди войници, превзел лагера на американските спецчасти и комунистите отново овладели долината.

Пътят се изравни и господин Лок малко увеличи скоростта.

— След като лагерът на спецчастите бил превзет и оцелелите планинци избягали, цялата долина, хълмовете и планината станали свободна огнева зона, сметище на военновъздушните сили. Ако се налагало да преустановят някоя бомбардировка заради времето, изхвърляли бомбите си тук. Когато пристигнах, целият район приличаше на швейцарско сирене. Тези огромни кратери се превърнаха в окопи и за нас, и за тях, и ние се сражавахме, кратер по кратер… в долината, сред хълмовете, в джунглата. — Погледнах на югозапад. — Някъде там край лаоската граница има едно място, викат му Хълма на хамбургера. През май шейсет и девета изгубихме двеста души и дадохме стотици ранени в опити да превземем тоя безполезен хълм. Цялата скапана долина години наред тънеше в кръв… и сега… все още изглежда мрачна и зловеща… но виждам, че виетнамците и планинците са се върнали… и аз се завърнах.

Сюзан помълча, после се огледа наоколо.

— Щях да те разбера, ако не беше искал да се върнеш тук.

— Да… но… така е по-добре, отколкото да го преживяваш в кошмарите си… като онзи американец в тунелите в Ку Чи… връщаш се, поглеждаш нещата в очите и виждаш, че не са такива, каквито са били. После новият спомен измества стария… така е на теория. Обаче междувременно… Това място ме потиска.

— Искаш ли да си тръгнеш?

— Не.

Пътят водеше към възстановеното село А Луой, което се мержелееше в далечината. Земята наоколо, някога обрасла със слонска трева, бамбук и храсти, сега бе разчистена за зеленчукови градини.

— Та през април шейсет и осма американската армия искаше да си върне долината — продължих аз. — Затова ни пратиха тук с хеликоптерите и аз седях в хюито с още шестима пехотинци, не особено доволен от съдбата си, когато изневиделица се обади зенитна артилерия. Никога не ни бяха обстрелвали със зенитки… беше ужасяващо… черните въздушни взривове, като на филм за Втората световна война, изпълваха небето, във въздуха свистяха огромни шрапнели. Улучиха опашната перка на хеликоптера пред нас и той започна да се върти, от вратата му изпопадаха пехотинци, после падна като камък и избухна на земята. Последва го втори вертолет и нашият пилот рязко се спусна надолу в опит да избегне зенитките. Доколкото можех да видя, бяха свалени два хеликоптера, всеки с по седем пехотинци и четиричленен екипаж, така че още преди да кацнем бяха загинали двайсет и двама. В първоначалния въздушен десант изгубихме още десет машини. Междувременно от хълмовете около долината ни обстрелваха с картечници. Плексигласовото предно стъкло на хеликоптера беше пробито от куршум, обаче ние си бяхме живи и здрави и пилотът ни спусна на три метра от земята, ние скочихме и той веднага се махна.

— Господи. Сигурно си…

— Умирах от шубе. Та значи се озовахме на земята и на това му викаха „гореща десантна зона“, което значеше, че ни обстрелват. Лошите бяха по хълмовете наоколо и използваха миномети, ракети и картечници. Ние спуснахме хиляди войници с хеликоптери в тая смъртоносна зона и започнахме да се разгръщаме, за да атакуваме противника по хълмовете. В това време военновъздушните сили хвърляха напалм и бомби отгоре им, а бойните хеликоптери „Кобра“ стреляха с ракети и картечници „Гатлинг“, за да спрат вражеския огън. Беше страшна касапница, нещо като десанта в Нормандия, обаче въздушен, а не морски. До края на деня овладяхме положението, превзехме пистата в А Луой и се разгърнахме из хълмовете в търсене на северновиетнамци.

Погледнах в огледалото и казах на шофьора:

— Скъсахме им задниците на момчетата от Народната освободителна армия, господин Лок.

Той не отговори.

— Недей, Пол.

— Майната му. Майка му е била комуняга.

— Пол…

Овладях се и видях, че влизаме в А Луой, кално село с дървени къщи. Имаше една по-стабилна постройка със знаме, очевидно държавна сграда. Единствените моторни превозни средства бяха мотопеди, един селскостопански камион и два жълти полицейски джипа. Видях електрически кабели, значи селото бе електрифицирано, което беше някакъв напредък от предишното ми идване.

Господин Лок спря на селския площад. Нямаше обозначени места за паркиране.

Със Сюзан слязохме и аз се огледах, за да се ориентирам. Хълмовете не се бяха променили, за разлика от самата долина.

— Е, това е дупката, за която три седмици водихме кървави сражения — казах на Сюзан.

После се обърнах на английски към господин Лок.

— Ще се поразходим. Можеш да докладваш на шефовете си. — И посочих с палец държавната сграда.

Със Сюзан прекосихме площадчето и се спуснахме по тясна уличка, която водеше до нивата на запад от селото. През полята минаваше старата самолетна писта, дълга километър и половина и обрасла с бурени, ала все още използваема.

— Това е пистата, а ей там в далечния северен край са останките от лагера на спецчастите, които отначало Първа въздушнопреносима използва за команден пункт. Сапьорите издигнаха бункери от чували с пясък и след два дни оградихме пистата с бодлива тел и мини. Моята рота три дни отблъскваше врага от хълмовете. После ни дадоха двудневна почивка в бункерите. Моят бункер беше ей там, в подножието на онзи хълм.

Отправих поглед към склона на петстотин метра от нас.

— Един ден шестима души седяхме върху чувалите и играехме покер, и северновиетнамците започнаха да ни обстрелват с мини от ей ония хълмове. И знаеш ли какво беше най-шантавото? Ние почти не им обърнахме внимание, защото вече бяхме стари пушки и знаехме, че се опитват да улучат командните бункери, погребите или самата писта. И продължихме да играем на карти. После, и това е най-странното, някакъв комуняга сигурно ни е забелязал и е побеснял, че не обръщаме нула внимание на мините му. Та затова започна да насочва огъня срещу нашето мизерно бункерче. Когато ни обсипаха буци пръст и камъни, разбрахме, че няма майтап. Седя си аз с три аса и трийсетина долара в пода, а всеки хвърля картите, награбва шепа мангизи, скача от покрива на бункера и се мята вътре. Аз обаче си запазвам асата и ги показвам на ония идиоти, бункерът започва да се разпада, а ние спорим дали съм спечелил, или трябва да развалим играта. После три седмици се смяхме на тая случка.

— Иска ми се да съм била там — каза Сюзан.

— Аз бях.

Закрачих между две разорани ниви и тя ме последва. Пътеката свършваше при група дървета и ние минахме през тях към брега на рекичката. Тя бе плитка и камениста. Спомнях си, че съм я пресичал през един брод някъде по-нагоре по течението. Спуснахме се до водата и стъпих върху един плосък камък. Сюзан застана до мен.

— Един ден прекосихме реката ей там. В ротата бяхме останали едва стотина души от сто и шейсет. По време на офанзивата „Тет“ през януари и февруари и после в началото на април в Ке Сан бяхме изгубили много хора. Беше към трийсети април и вече бяхме изгубили доста момчета в А Шау, а месомелачката има нужда от прясно месо, обаче не ни пращаха попълнение, освен това провизиите ни започваха да се изчерпват, чистата вода също…

Погледнах водата.

— Това е чиста планинска река. Рискувахме, напълнихме си манерките и пихме направо от реката.

Закрачих по скалистия бряг и стигнах до брода. Сюзан ме последва и ние стъпихме върху първата скала. Водата стигаше до глезените ни и бе толкова студена, колкото си я спомнях. Прекосихме реката и излязохме на отсрещния бряг.

— Стигнахме тук и какво да видим? Десетина убити вражески войници лежаха на брега, някои наполовина във водата. Разлагаха се целите позеленели и подути, а ченето на един висеше само на мускулите и се опираше на рамото му… всички зъби си бяха на мястото… беше адски странно. Всички си изляхме манерките. Едно от момчетата повърна. — Приклекнах, загребах вода в шепите си и вперих поглед в нея, но не пих.

Сюзан мълчеше.

Изправих се, открих началото на пътеката сред гъстата растителност и се изкачих на брега.

Тя ме последва, но ме предупреди:

— Пол, тук може още да има противопехотни мини.

— Едва ли. Този брод сигурно често се използва и пътеката е добре утъпкана. Но ще внимаваме. — Закрачих по пътеката, Сюзан тръгна след мен. — По-късно ще се проверим за пиявици.

Тя не отговори.

— Та изкачваме се ние по тая пътека и нещо помръдва в храсталака. Обаче не е виетнамец, а елен. Аз съм в челото на първия взвод и всички като идиоти откриваме огън по животното. Не го улучваме и започваме да го гоним през тия гъсталаци, докато останалата част от взвода тича нагоре, за да ни настигне.

Продължих да вървя по пътеката, която навлизаше сред гъстата гора.

— Ротният, капитан Рос, беше долу при реката с другите два взвода и реши, че сме влезли в контакт, обаче моят взводен му съобщи по радиостанцията, че гоним елен. Това ни докара мъмрене от капитана, който вече идваше на помощ с останалата част от ротата. — Засмях се. — Искам да кажа, пълни откачалки.

Продължих да се изкачвам. Тук тропическата гора бе много гъста и все ми се струваше, че усещам земни пиявици да падат по тила ми.

— Къде отиваме? — попита Сюзан.

— Искам да видя нещо там горе. Не мога да повярвам, че открих това място.

Минахме покрай няколко кратера от бомби, които сега бяха обрасли с дървета и храсти, ала навремето бяха само черна пръст.

Накрая стигнахме до полянката, която си спомнях и която продължаваше да е осеяна с дупки. От отсрещната й страна продължаваше гората, а стотина метра нататък се издигаха стръмни хълмове. Това беше мястото. Запътих се към гората.

Спрях до плътната растителна стена.

— Та двайсетина души гоним елена и стреляме като луди, а той навлиза сред дърветата. Тогава тук имаше просека, която взехме за друга пътека. Последвахме го и изневиделица изскачаме на открито, обаче виждаме, че това не е естествена поляна, защото има много отсечени пънове, и разбираме, че сме се натъкнали на противников базов лагер, скрит в джунглата. Слънчевите лъчи се процеждат между клоните, абсолютно невероятна гледка. Колиби, камиони, хамаци, открити кухни, полеви лазарет, разбит танк и адски много зенитни оръдия, просто зарязани сред дърветата.

Опитах се да открия просеката в растителността, ала не успях.

— Тук е. — Проправих си път през гъсталака и се оплетох в една лиана — прерязах я с швейцарското си ножче.

— Пол, това вече не е добре утъпкана пътека. Ще пострадаш.

— Ти се върни.

— Не, ти се върни. Стига.

— Просто остани там и ще те повикам. — Продължих да се провирам в храстите, макар да знаех, че наоколо може да е фрашкано с мини, които имат навика да избухват, щом ги настъпиш. Обаче трябваше да видя стария базов лагер.

Накрая храсталаците оредяха и се изправих пред някогашния огромен вражески базов лагер под покрова на джунглата. Тук имаше толкова малко светлина, че растителността не бе много гъста и висока и виждах чак до хълмовете — на стотина метра.

Сюзан се приближи зад мен.

— Това ли е?

— Да. Това беше северновиетнамският базов лагер. Погледни ей натам. Виждаш ли ония паднали бамбукови колиби? Навсякъде имаше постройки, боеприпаси, камиони, оръжие…

Направих няколко крачки напред и вдигнах поглед нагоре.

— Бяха опънали камуфлажни мрежи. Много хитри хора.

Сюзан не отговори.

— Та дотичваме ние тук след елена, двайсетина момчета, и се заковаваме на място. Странното е, че гонехме вечерята си, а северновиетнамците сигурно си бяха помислили, че ги атакуваме със стотици войници, защото си бяха плюли на петите. Бяха се изпарили. Огънят още пушеше.

Навлязох още няколко метра в лагера.

— И значи се придвижваме много предпазливо, от дърво на дърво, от дънер на дънер. Току-що сме направили голям удар с откриването на тоя лагер и моят взводен, лейтенант Мерит, съобщава добрата вест на ротния по радиостанцията, тоя път без да споменава за елена. Обаче се оказва, че виетнамците всъщност не са изчезнали и се крият около лагера, най-вече по ония стръмни хълмове ей там. Но и ние не сме пълни тъпаци, та залягаме зад дънерите и пъновете и правим така нареченото огнево разузнаване, което по същество е обстрелване на дадено място, за да проверим дали ще привлечем ответен огън, преди да навлезем по-дълбоко в лагера. И естествено, един от лошите си изпуска нервите или изгубва търпение и натиска спусъка преди цялата рота да се озове в смъртоносната зона. Изневиделица започва тотална престрелка и ние изстрелваме гранати и ракети във варелите бензин, те избухват, погребите също се взривяват и скоро останалата част от ротата се присъединява към нас.

Продължих към средата на обраслия лагер и се огледах. Личеше, че събирачите на стар метал са идвали, защото никъде нямаше нито парченце стомана — нито взривени бензинови варели, нито разбити камиони, нито дори шрапнели по земята.

Сюзан се приближи до мен и смаяно зяпна огромното открито пространство под покрова на джунглата.

— Това е невероятно… Искам да кажа, сигурно из цял Виетнам има такива места.

— Има. По всяко време криеха половин милион души в такива лагери в джунглите, в тунелите в Ку Чи и другаде, в крайбрежните села, в блатата в делтата на Меконг… излизаха да се бият когато и където пожелаеха… но този път ги бяхме сгащили в долината и те трябваше да се сражават по нашите условия…

Навлязох още по-навътре в пустия, призрачен лагер.

— За нещастие се оказа, че сме попаднали на много по-голяма бойна част от нашата, затова преустановихме контакта и се разкарахме. Върнахме се при реката, само че те продължиха да се опитват да ни откъснат от другите и трябваше да си проправяме път с огън. Повикахме бойни хеликоптери и артилерия и единствено това ни спаси от обкръжаване и смърт. Беше пълна каша, но най-лошото тепърва предстоеше. Нашият батальонен, подполковник, беше ранен по време на въздушния десант и неговият заместник, майор, страшно искаше да стане подполковник, затова два дни ни караше да контраатакуваме, поддържани от артилерия и хеликоптери. Обаче ония пак бяха повече и на третия ден бяхме изгубили една трета от ротата, убити и ранени, но превзехме лагера или поне така си мислехме. Изведнъж чухме нещо странно в отсрещния край на поляната и от джунглата се появиха два танка — не бяха наши, ние изобщо нямахме танкове в долината. Никой от нас не се беше натъквал на вражески танк и просто се… вцепенихме. Имаха петдесет и седем милиметрови оръдия и откриха огън. Улучиха едно от момчетата право в гърдите и направо го разкъсаха. Двама бяха свалени от шрапнели и всички останали залегнаха или се опитаха да избягат, само че не можеш да избягаш от танк. После един от нашите вдига своята противотанкова ракета Ем седемдесет и две — една играчка в картонена тръба, — изправя се, прицелва се хладнокръвно и стреля. Ракетата улучва купола на водещия танк. Избухва втора ракета и същата участ сполетява другия танк. Виетнамските танкисти изскачат навън и се втурват да бягат и ние ги покосяваме. Значи имаме два унищожени танка, капитанът се свързва по радиостанцията с батальонния щаб и ето ни герои. Обаче да не би да ни връщат в А Луой? Не, новият батальонен командир се опитва да си спечели страхотна репутация или нещо подобно и ни нарежда да продължим. Ние не сме много навити, обаче той е печен и ни казва по радиостанцията, че според разузнавателните доклади по-навътре сред хълмовете можело да има американски военнопленници, затворени в бамбукови клетки. Това ни мотивира и потегляме.

Закрачих към мястото, където смятах, че сме улучили танковете, и Сюзан ме последва.

— Изкатерихме се по оня стръмен хълм ей там и подгонихме оцелелите противници, като се озъртахме за бамбуковите клетки. — Поех си дъх и продължих: — На шестия ден бяхме влезли в десетина схватки с оттеглящите се северновиетнамци. Наистина намерихме бамбукови клетки, обаче празни. Вече бяхме напълно изтощени, обзети от най-страшната фронтова умора, когато нощем не можеш да спиш, не можеш да ядеш, и трябва да си напомняш да пиеш вода. Почти не разговаряме, защото нямаше какво да си кажем. С всеки ден оставаме все по-малко и накрая няма взводове и отделения, превръщаме се просто в банда въоръжени мъже без командир и командна структура… всички офицери са мъртви или ранени, освен ротния, капитан Рос, двайсет и пет годишен, стареца на ротата, и всички сержанти са извън строя… санитарите са ранени, радистите и картечарите също, затова се опитваме да си припомним на какво са ни учили по време на първичното обучение за радиостанциите, картечницата Ем шейсет, за оказване на първа помощ… и продължавахме напред…

Вперих поглед в далечните хълмове.

— Вече можем да се връщаме, Пол — тихо рече Сюзан.

— Да… Е, трябваше да поискаме да ни сменят или да ни пратят попълнение и ротният може и да го е направил, обаче не си спомням… но тази постоянна битка беше придобила собствен живот и ми се струва, че просто искахме да убием повече от ония, които бяха убили и ранили много от нас, беше като борба до последен дъх й въпреки че се страхувахме и бяхме изтощени, искахме да убиваме още повече виетнамци. Всъщност с нас се беше случило нещо адски странно.

Заковах се на място.

— Това продължи цели седем дни и на последния не можеше да познаеш, че сме добри американски хлапета от хубава и чиста страна. Искам да кажа, ръцете и дрипавите ни униформи бяха целите в кръв, имахме седемдневни бради и кухи кървясали очи, тънехме в мръсотия и не мислехме за бръснене и душ, нито за храна и превръзки, мислехме само как да убием още един жълт.

Стояхме един до друг и Сюзан каза:

— Разбирам защо не искаше да говориш за това.

Погледнах я.

— Няколко пъти съм разказвал тази история. Това не е случката, за която не обичам да говоря.

Навлязох още петдесетина метра в лагера и тя ме последва.

— Продължавахме навътре сред хълмовете и на седмия ден патрулирахме по един хребет в търсене на поредната схватка. Ротният прати до зори — по двама души в клисурите от двете страни на билото. Аз бях в един от тях. Заедно с другаря ми се спуснахме в дерето и тръгнахме успоредно на другите, които виждахме над нас. После обаче дерето стана по-дълбоко, хребетът зави, другарят ми се оказа доста пред мен и изгубих зрителна връзка с него и ротата. Та вървя си аз съвсем сам, което не е добре, и се мъча да настигна онзи пред мен, обаче се оказа, че той се изкатерил горе, за да намери останалите от ротата.

Запътих се към подножието на стръмния хълм, където все още имаше няколко колиби, порутени и обрасли с лиани. Погледнах нагоре към склона.

— Беше ей там, от отсрещната страна на тоя хълм… Вървя си аз сам и решавам, че е време да се кача на билото и да се присъединя към другите. И тъкмо се канех да го направя, зърнах движение с крайчеца на окото си. От другата страна на дерето, на няма и двайсет метра от мен, стои северновиетнамски войник с калашник и ме гледа.

Дълбоко си поех дъх и продължих:

— Та така… зяпаме се ние един друг, и виетнамецът е облечен в тигров униформен панталон, обаче е гол до кръста и има окървавена превръзка на гърдите. Не съм готов за стрелба, той също. Сега трябва да видим кой е по-бърз, но честно казано, аз се бях вцепенил от страх и мислех, че с него се е случило същото. Но после… той хвърли автомата си на земята и аз си поех дъх. „Предава се“, казах си. Ама не. Виетнамецът тръгва към мен, аз вдигам автомата си и викам „Дунг лай!“ — „Стой!“ Обаче той продължава да крачи към мен и аз пак му викам: „Дунг лай!“. И жълтият вади дълго мачете от пояса си. Измърмори нещо, само че не успях да разбера какво се опитва да ми каже, по дяволите. Тъкмо се каня да го гръмна, когато забелязвам, че сочи към сапьорската лопатка на колана ми и изведнъж разбирам, че иска да влезем в ръкопашен бой. Усетих, че по лицето ми е избила студена пот, заслушах се в птиците и насекомите и отново се върнах в онова дере.

— Иска да влезем в ръкопашен бой и лае нещо — по-скоро на себе си, отколкото на Сюзан, казах аз. — Не разбирах нищичко, но знаех точно какво ми говори. Казваше ми: „Да видим колко си смел без вашата артилерия, хеликоптери и изтребители“. Казваше ми: „Гадно копеле, да видим дали ти стиска, прехранена, глезена, скапана американска свиня“. Това ми казваше. И в същото време се приближаваше, и вече беше на няма и три метра от мен, и аз се вгледах в очите му. Никога не бях виждал такава омраза, нито преди, нито след това. Искам да кажа, тоя човек беше напълно превъртял, беше ранен и беше сам, може би беше последният оцелял от частта си… и ми даваше знак да се приближа, нали разбираш, като в училищен бой. Ела ми, скапаняко. Да видим дали ти стиска. Обрах мекия спусък… после… нямам представа защо… но хвърлих автомата си на земята… и той спира, и се усмихва. Пак сочи лопатката ми и аз му кимам.

Замълчах и застанах на един камък в подножието на хълма. Няколко пъти си поех дъх и избърсах лицето си.

— Да вървим, Пол — рече Сюзан.

Поклатих глава.

— Е, кой е по-луд, аз или той? Пресегнах се, откопчах лопатката, завъртях острието на деветдесет градуса спрямо дръжката и го заключих. Смъкнах си каската и я хвърлих на земята. Виетнамецът вече не се усмихва и лицето му е напрегнато и съсредоточено. Взира се в очите ми и иска да го гледам, обаче аз съм от южен Бостън и зная, че трябва да наблюдаваш оръжието на противника си. Двамата се обикаляме един друг, дебнем се и нито един от нас не говори. Той замахва с мачетето и разсича въздуха пред лицето ми, но аз не отстъпвам, защото не е достатъчно близо… само че мачетето му е по-дълго от моята лопатка и това ще се окаже проблем, ако се приближи. Затова продължаваме да се обикаляме, докато накрая виетнамецът не насочва диагонален удар към шията ми.

Пак замълчах и се замислих за случилото се после. Странно, въпреки че рядко го преживявах подробно, сега си спомнях всичко.

— Отскачам назад и той не ме улучва, затова пак ме напада и острието сочи гърлото ми. Аз отстъпвам настрани, препъвам се и падам. Трябва му само половин секунда и виетнамецът замахва с мачетето към краката ми, но аз се претъркулвам и острието се забива в земята. Светкавично се изправям, отклонявам поредния удар с лопатката, замахвам нагоре с нея като ъперкът и го удрям в долната челюст. Острието, което редовно точа, отсича парче от брадичката му и този голям къс кървава плът увисва на лицето му и виетнамецът изпада в шок. Не ми трябва нищо повече. Замахвам с лопатката като с бейзболна бухалка, почти отсичам дясната му ръка и мачетето изхвърча от дланта му.

Помислих си дали не трябва да завърша разказа си с това, но продължих:

— Та така… той стои пред мен и играта е свършила. Имам пленник, ако искам, мога и да го пусна да си иде. Или… да го убия с лопатката… той се взира в мен, голямото кърваво парче от брадичката му виси и от ръката му тече кръв… и аз какво мислиш правя? Хвърлям лопатката на земята и вадя ножа си. В очите му за пръв път проблясва страх, после той светкавично хвърля поглед към мачетето си и се мята към него. Изритвам го в главата, обаче виетнамецът продължава да драпа към мачетето. Заобикалям го, сграбчвам го за косата с лявата си ръка, изправям го на крака, дръпвам главата му назад и му прерязвам гърлото с ножа. Все още усещам как острието минава през хрущяла на гръкляна му и чувам свистенето на въздуха през отворената трахея… Срязвам и артерията и по ръката ми шурва кръв… Пускам го, обаче той продължава да стои прав, обръща се към мен, двамата стоим лице в лице, от гърлото му блика кръв, виждам как животът угасва в очите му, обаче виетнамецът не престава да ме гледа и двамата се взираме един в друг, докато краката му не поддават и той не се строполява по очи.

Избягвах да гледам Сюзан.

— Избърсах кръвта от ножа си в панталона му, закопчах лопатката на колана си, прибрах си ножа, взех си каската и автомата и си тръгнах. Погледнах нагоре и видях две момчета от моята рота, които бяха дошли да ме търсят — бяха наблюдавали част от случилото се. Единият взе автомата от ръката ми и пусна един откос във въздуха. „Автоматът стреля, Бренър“ — каза ми той. Момчетата ме гледаха — искам да кажа, вече всички бяхме малко шантави, обаче… това беше повече от шантаво и те го знаеха.

За миг се замислих, опитах се да си спомня какво се бе случило после.

— Другият взима калашника и ни вика: „Пълнителят на жълтия е зареден. — Поглежда ме и ме пита: — Как влезе в ръкопашен бой с него, мамка му?“. Не му отговарям и другият вика: „Бренър, трябва да стреляш по тия скапаняци, не да ги колиш с нож“. Двамата се изхилват. После единият вдига мачетето и ми го подава. „Отсечи му главата. Никой няма да ти повярва.“ Та така… Отсякох главата на мъртвеца… и другият монтира щика си на автомата ми, вдигна главата, забучи я на щика и ми подаде автомата…

Погледнах Сюзан.

— Тръгваме да се връщаме в ротата, аз нося автомата със забучената глава, наближаваме ротните позиции и едно от момчетата вика: „Не стреляйте, Бренър има пленник“ и всички се хилят… всички разпитват как се е случило… един тип отсича бамбуков прът и забучва главата на него… С двете момчета приказваме с капитана… гледам главата на кола… — Дълбоко си поех дъх. — Онази нощ се върнах с хеликоптер в базовия лагер… заедно с главата… и ротният писар ми даде тридневна отпуска в Натранг.

Отново погледнах Сюзан.

— Та така ме пратиха в хотела в Натранг.