Нелсън Демил
На север (42)

40.

Отново се движехме на северозапад по шосе 6. Наближаваше обяд и имахме по-малко от половин резервоар. Нямаше да стигнем до Диен Биен Фу, без да презаредим. Ако Сюзан не беше с мен, може би щях да успея. Но пък без нея сигурно сега щях да съм в някой военен арест и да отговарям на трудни въпроси.

Обаче, ако се върнех още малко назад, до ресторанта на покрива на хотел „Рекс“, животът ми бе направил грешен завой някъде между втората ми бира и десерта. Същото се отнасяше за операцията. Явно всички, свързани с нея, знаеха много повече от мен.

Кални свлачища, предизвикани от прекомерно изсичане на горите, покриваха части от асфалта, ала имаха преимуществото, че запълваха дупките. Вдигах средно шейсет километра в час, доста повече от колите по шосето. Забелязах два джипа на дъното на крайпътни дерета.

Да се върнем на темата за госпожа Уебър, която вече не ме прегръщаше през кръста, а се държеше за седалката. Сълзите бяха истински, също и сълзите в „Апокалипсис сега“. В тази жена се водеше борба на противоречия, също като в мен — за живота, Виетнам и за нас. И какво от това? Не обичам да ме манипулират и лъжат, още по-малко, когато е заложен животът ми. С ангел хранител като Сюзан Уебър не се налагаше да се тревожа от срещата с ангела на смъртта, което ме навеждаше на мисълта, че ако са я инструктирали да се погрижи за Тран Ван Вин, може да са й дали указания да реши евентуалните проблеми и с Пол Бренър. Обаче не можех да се примиря с това и го изхвърлих от ума си. Естествено, не съвсем.

Шосето се спусна в една долина и по склоновете видях планински къщи. Откъм североизток духаше вятър и трябваше да се навеждам. Отгоре на всичко заваля и се наложи да намаля, за да виждам пътя.

Пак се замислих за тази странна операция и ми хрумна нов въпрос. Защо точно аз? В КСО със сигурност имаше по-безскрупулни хора, които с готовност щяха да рискуват живота си и да заминат за Виетнам и които знаеха как се изпълнява заповед.

Обаче Карл може би вярно беше преценил, че им трябва Пол Бренър. Най-очевидното ми ценно качество бе фактът, че не съм държавен служител, което даваше възможност на всички да отричат, ако нещата отидеха на зле. Сюзан също, бях убеден в това, официално не получаваше държавна заплата и притежаваше всичко необходимо за операцията: познания за Виетнам, езика и културата, които през последните двайсет и пет години американското разузнаване беше позабравило. Освен това бе жена и нямаше да е толкова подозрителна за виетнамците, които нямаха високо мнение за нежния пол.

Всичко това изглеждаше добре на хартия, само че с агенти от различен пол винаги стоеше проблемът да си паднат един по друг. Така се беше случило с нас със Синтия. Карл обаче бе убедил колегите си, че Пол Бренър обича Синтия Сънхил, а Пол беше моногамен и се знаеше, че докато е на служба, общо взето си държи оная работа в гащите. От друга страна, Сюзан Уебър имаше връзка с Бил Станли, началник на сайгонското бюро на ЦРУ.

И накрая, Карл наистина го беше грижа за мен и бе искал да приема тази задача, заради кариерата ми и поради лични причини, отчасти свързани с моите обтегнати отношения със Синтия. Що се отнасяше до нея, нямах представа какво й е известно и какво са й казали, обаче бях готов да заложа половината си пенсия, че не са споменали на госпожа Сънхил за госпожа Уебър.

Минахме през земеделско градче, в началото на което видях табела с надпис „Йен Чау“. От двете страни на пътя имаше голям пазар и продавачите като че ли бяха главно планинци в традиционни носии. Под покривите на сергиите бяха паркирани много коли; шофьорите разговаряха, зяпаха дъжда и пушеха. От моята страна беше спрял тъмнозелен военен джип, ала брезентовият гюрук бе вдигнат и двамата мъже вътре пушеха, без да гледат към никого. Продължих.

Пътят направи няколко остри завоя и трябваше да намаля, за да не изгубя управление. Деретата бяха толкова дълбоки, че щях да падам дълго след като е изтекла валидността на визата ми.

Прекосихме планинско селце, разделено на две от изровена от дъжда клисура, над която имаше мост от дърво и стомана.

След около час дъждът поотслабна и пред нас видях признаци на цивилизация.

— Сон Ла — каза Сюзан. — Столицата на провинцията.

Влязохме в градчето Сон Ла, което приличаше на селище в Дивия запад. Покрай тясното шосе имаше няколко странноприемници и кафенета. Избелял дървен знак на френски сочеше към страничен път и пишеше „Penitentiaire“. Французите наистина майсторски избираха кофти места за затвори. Искам да кажа, в сравнение със Сон Ла Дяволският остров^[1] приличаше на Таити.

Обитателите на градчето приличаха на планинци в модерни дрехи и повечето носеха барети. Край пътя имаше стар френски бетонен километричен знак с надпис „Диен Биен Фу, 150 км“. Погледнах индикатора и прецених, че имам бензин за още стотина километра, може би по-малко.

— Искаш ли да спрем за бензин? — попита Сюзан.

— Не.

Продължихме през предградията на Сон Ла. Средствата на министерството на обществените строежи се бяха изчерпали и настилката се превърна в рядка смес от кал и асфалт. Моторът често поднасяше и буксуваше, а пътят постоянно се издигаше.

Пак се изкачвахме към високите хълмове. Пред мен се появи стена от мъгла и навлязох в нея. Усещането беше нереално, сякаш бях дал воля на въображението си и моторът летеше в бурния въздух.

— Това е проходът Фа Дин — каза Сюзан. — Спри, моля те.

Спрях и слязохме. Избутах мотора до брега на едно плитко поточе и свалих стойката. Бяхме оплискани с кал и се измихме в ледената вода, която се стичаше по скалите, после утолихме жаждата си.

Сюзан ми предложи целофановото пакетче със сушени плодове и аз поклатих глава. Тя хапна от плодовете, после запали цигара.

— Щом не ми говориш или ако ме мразиш, трябваше да ме оставиш да си отида — рече Сюзан.

Което си беше самата истина, обаче не отговорих.

— Дадох ти пистолета — продължи тя. — Какво повече мога да направя, за да ми повярваш?

— Имаш ли друго оръжие?

— Не.

Щеше ми се да я попитам дали е трябвало да ме очисти, ако станех проблем, само че не успях да се насиля да го направя и естествено, нямаше да получа искрен отговор.

— Искаш ли да поговорим? — попита Сюзан.

— Вече говорихме.

— Добре. — Тя хвърли цигарата си в потока и ми подаде целофановото пакетче. — Няма да мръдна от тук, докато не хапнеш нещо.

Не обичам плодове, даже сушени, обаче нещо ми се виеше свят, може би от височината. Взех пликчето и хапнах малко. После казах:

— Дай да видя картата. Тя ми я подаде.

— Как сме с бензина?

— От тук нататък повече ще се спускаме.

Сюзан застана до мен и погледна картата.

— В Туан Гиао би трябвало да има бензиностанция. Там шосе номер шест завива на север, а ей този път продължава на юг към Диен Биен Фу.

— Вече видях. Готова ли си?

— Имам нужда от още една цигара. — Тя запали.

Зачаках.

— Ако не ме обичаш или не ми вярваш, ще се хвърля от тази скала — каза Сюзан.

— Тук няма никаква скала и не съм в настроение за вещерските ти магии — отвърнах аз.

— Мразиш ли ме?

— Не. Обаче ми писна от теб.

— Ще ти мине ли?

— Да вървим. — Качих се на мотора.

— Обичаш ли ме?

— Сигурно. — Запалих двигателя.

— Вярваш ли ми?

— Ни най-малко.

Тя хвърли фаса.

— Добре, да вървим.

Качихме се на мотора и потеглихме.

Продължихме през прохода. Заради мъглата видимостта спадна до по-малко от три метра. По някое време започнахме да се спускаме и изключих от скорост, за да спестя бензин. Въпреки това се движехме прекалено бързо и постоянно трябваше да натискам спирачка.

Видях приближаващи се жълти фарове и след няколко секунди от мъглата изплува военен джип. Единственото нещо, което се забелязваше от лицата ни, бяха кръглите ни очи, ала дори те бяха скрити под очила. Шофьорът обаче се зазяпа в нас и ми хрумна, че се е разпространила вестта за очевиден удар на ФУЛРО срещу военен джип близо до лаоската граница. Такива неща не се съобщаваха по новините, но предполагах, че се случват по-често, отколкото признаваха виетнамците, и че военните са вдигнати в бойна готовност.

Войникът на предната дясна седалка вдигна калашника си. Помислих, че ще ни препречат пътя, затова държах едната си ръка на спирачката, а другата до затъкнатия в колана ми пистолет.

Военните почти напълно спряха и ние минахме покрай тях. Преброих до пет, после включих на скорост и дадох газ. Освен това изключих фаровете и се оказа, че така се вижда по-добре. Вдигнах осемдесет километра в час, което бе прекалено много за качеството на настилката и видимостта. Всъщност се доверявах на несъществуващия си късмет и усета си за посоката на завоите. Трябва да призная, че Сюзан мълчеше и с това доказваше собственото си доверие в мен, а може и да беше затворила очи.

Час по час поглеждах в огледалото, обаче не виждах да ни следват жълти фарове за мъгла.

След половин час излязохме от мъглата и се озовахме сред гористи хълмове.

Никога не бях попадал на такова затънтено място, даже през войната, и разбирах, че няма място за грешки — само една стъпка в неправилната посока можеше да сложи край на това пътуване.

Превключих на трета и продължихме през гората. Резервоарът бе почти празен. Бях разчитал да купя бензин от някоя кола или камион по пътя, тъй като знаех, че всички автомобили имат резервни туби. Обаче изглежда бях единственият идиот на пътя, освен военния джип, а той едва ли щеше да ми продаде бензин.

Чух, че двигателят се задавя, и превключих на втория резервоар.

Сюзан също го чу.

— На резервния ли си?

Кимнах.

Тя нито ми даде съвет, нито критикува начина, по който изразходвам горивото.

Горе-долу по времето, когато и вторият резервоар трябваше да е празен, видях разчистена земя и няколко колиби.

След минути стигнахме в градчето Туан Гиао, където шосе 6 завиваше на север към Китай и на юг за Диен Биен Фу продължаваше друг път.

Видях табела с надпис „ет-ксанг“ и казах на Сюзан:

— Пак сме французи.

Свалихме шаловете и ушанките и ги натъпкахме в якетата си. Потеглих към табелата.

Бензинът ни свърши преди така наречената бензиностанция и се наложи през последните неколкостотин метра да бутаме мотора.

Въпросната „ет-ксанг“ представляваше разкалян паркинг и порутена сграда, в която имаше бутилки и туби бензин с всевъзможен размер, форма и обем.

Собственикът бе стар виетнамец, увит, като че ли вали сняг. Когато видя двама чужденци, бутащи беемвето в калта, той се усмихна. Реших, че сигурно е бащата на Гъзаря.

— Bonjour, monsieur — поздрави го Сюзан.

— Bonjour, mademoiselle — отвърна той, като галантно я подмлади.

Нямаше какво повече да си кажем — виетнамецът вече знаеше, че сме свършили бензина, и се зае да пълни резервоара с различни съдове. Докато наливаше, започна да брои на пръсти и съобщи на френски:

— Litres. — Стигна до четиридесет, повече, отколкото побираше резервоарът, и аз го прекъснах.

Цената се равняваше на долар и половина за литър, което беше скъпо за Виетнам, обаче изобщо не бях сигурен къде се намираме, затова му платих.

Бе шест и петнайсет и слънцето залязваше зад планината на запад. Разстоянията в тази част на света не бяха големи, само че времето за пътуване заблуждаваше. Бяхме изминали близо хиляда километра, което трябваше да ни е отнело около осем часа по нормален път, ала след два дванайсетчасови пробега все още не бяхме стигнали.

Другият ден, четвъртък, беше официалният край на Тет, макар че всъщност празникът щеше да продължи до уикенда. Обаче ми хрумна, че може да открием село Бан Хин и дома на Тран Ван Вин, само за да ни кажат: „О, разминали сте се. Той е на път за Сайгон, където живее сега“. И че господин Вин е управител на хотел „Рекс“ или нещо подобно.

— Приятно е да те види човек, че пак се усмихваш — каза Сюзан. — За какво си мислиш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Ако те прави щастлив, и аз ще съм щастлива.

— Ако имах нещо в корема, щях да се издрайфам.

— Не се дръж гадно.

— Да тръгваме.

Качихме се на мотора и потеглихме на юг. Видях бетонен километричен знак, на който пишеше „Диен Биен Фу, 81 км“.

Сега бяхме западни туристи на път за френския еквивалент на Ке Сан и долината А Шау, виетнамския вариант на Йорктаун^[2], Термопилите, Армагедон и десетки други последни и окончателни битки, които всъщност бяха само прелюдия към първите изстрели на следващата война.

А що се отнасяше до моята приятелка пушачка, която си падаше да носи скрито оръжие, трябваше да разбера дали имам ангел хранител, или нещо по-опасно. Оръжието е като буболечките — щом видиш една, има още. А може би последната серия изповеди на госпожа Уебър бе цялата истина и нищо друго, освен истината. Е, не съм чак толкова доверчив.

Пътят беше кофти, затова тя ме прегърна с ръце през кръста. Все още бях бесен, обаче гладът и умората са чудесен лек срещу гнева. Тази жена можеше да шофира и да стреля, пък и знаеше езика, а из тия земи имах да мисля за достатъчно врагове, затова я потупах по ръката.

Тя погали корема ми и попита:

— Приятели ли сме?

— Не, обаче те обичам — отвърнах й.

Тя ме целуна по тила. Това ми напомни за адски голяма котка с много дълги зъби, която облизва уловената антилопа преди да й прехапе гърлото.