Нелсън Демил
На север (51)

49.

Десетина минути преди полунощ последните гости си тръгваха, оркестърът събираше инструментите си и барманите запушваха бутилките шардоне. Със Сюзан влязохме в резиденцията на посланика и се запътихме към дневната.

В салона стояха няколко души от Секретната служба. До стълбището видях своя млад приятел Скот Ромни. Когато ме забеляза, той се напрегна.

— В кухнята има мляко и бисквити — казах му.

Влязохме в дневната, където вече бяха Бил Станли и Джон Игън. С тях беше един мъж в зелена военна униформа на полковник. На табелката му пишеше „Гудман“. Това бе представителят на военното разузнаване, Марк Гудман, който при нормални обстоятелства нямаше да прояви никакъв интерес към разследване на убийство. Предполагам, че се интересуваше от залива Камран.

Беше висок, длъгнест мъж, няколко години по-възрастен от мен. Спомних си, че го бях видял на моравата. Той позна Сюзан от срещата им в Сайгон, двамата се ръкуваха и тя ме представи.

Вратата на кабинета на посланика бе затворена.

— Посланикът има среща и скоро ще свърши — осведоми ни Джон Игън.

— Разбрах, че с госпожа Уебър сте загазили — каза ми полковник Гудман.

— Нищо, с което да не можем да се справим, господин полковник — отговорих аз.

Гудман носеше отличия на офицер от пехотата и имаше страшно много орденски ленти. Видях и значка на фронтовак пехотинец, каквато имах и аз: Сребърна звезда, Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Инстинктът ми подсказваше, че тоя човек го бива, обаче инстинктът ми бе подсказвал същото за Едуард Блейк.

Нито на Бил, нито на Джон Игън не им се приказваше, обаче полковник Гудман ме попита:

— Значи през шейсет и осма сте били в Първа въздушнопреносима, така ли?

— Да, господин полковник. — Обръщах се към него с нужното уважение, тъй като бях бивш военен на военна задача и той имаше по-висок чин. Ако го видех след два дни, щях да му викам Марк.

— Участвали ли сте в боеве?

Казах му и той кимна. Разменихме подробности за военната си кариера и полковникът ме попита:

— Липсва ли ви Криминалният следствен отдел?

— В последно време не.

— Интересува ли ви работа в цивилните законоохранителни органи?

— Мислил съм за това.

— Убеден съм, че след тази задача лесно ще си намерите място във федералните законоохранителни институции.

Това ми прозвуча като шега, обаче полковникът не се усмихваше. В такъв случай може би се опитваше да ме спечели на тяхна страна.

Не отговорих.

Той се обърна към Сюзан.

— Благодариха ли ви както трябва за това, че доброволно пожелахте да превеждате?

— С удоволствие помогнах.

— Сигурен съм, че не ви е било лесно да напуснете работата си.

Този разговор ми се струваше нереален, както всички държавни съвещания, особено ако темата е деликатна — изкуството на намеците, многозначителността и мъглявите изрази. Може да си мислиш, че ти предлагат да отидеш на кафе, докато всъщност те пращат да убиеш президента на Колумбия. Трябва да внимаваш.

Бил ми се стори от мълчаливите, което навярно беше единственото му добро качество. Въпреки това реши да се обади и каза на Сюзан:

— Загатнах на полковник Гудман и посланика, че може би не напускаш страната доброволно.

— Искам да остана — заяви тя високо. — Но както знаеш, полицията отне работната ми виза и положението ми тук не е сигурно.

Аз изясних проблема:

— Арестуваха ни и е възможно пак да ни арестуват.

— Уговорих се с посланика двамата да пренощувате тук — каза Джон Игън.

— Добре. Иначе ни чака улица „Йет Киеу“.

Всички знаеха тоя адрес и нямаше нужда от повече обяснения. Обърнах се към Бил:

— Къде е шефът ти? — Имах предвид началника на ханойското бюро на ЦРУ — главния шпионин във Виетнам.

— Не е в града — отвърна той.

Отсъствието му от Ханой по време на кулминацията на изключително важна операция ми се стори малко загадъчно. Имаше вероятност да не е в групичката на Блейк, да е ненадеждно честен и да не може да му се има доверие. Обаче ми хрумна нещо друго и аз се обърнах към Джон Игън.

— Откога си във ФБР?

— Отскоро.

— От около две седмици ли?

Той не отговори директно на въпроса ми.

— Знам, че си имал някои сблъсъци със света на разузнаването, Пол, и за едно ченге всичко това сигурно прилича на глупав шпионски маскарад. Но има достатъчно основателни причини нищо да не е такова, каквото изглежда. За общото благо е, включително за твоето.

— Не и за моето, Джон.

— Повярвай ми, Пол.

В дневната имаше кана с кафе и аз си налях една чаша. Сюзан отиде да пуши в тоалетната.

Бил използва възможността да ме помоли да излезем в коридора.

— Не можем да ви измъкнем от тук за ден-два — каза той. — Сюзан ще остане още няколко дни.

— Кой го казва?

— Трябва й малко време да приключи личните и служебните си дела в Сайгон. От тук, естествено. После ще уредим безопасното й заминаване от страната.

— С други думи, тя е заложничка.

— Не те разбирам.

— Заминаваме заедно.

— Не е възможно.

— Направете го възможно.

Той ми каза нещо, което вече знаех:

— Ходиш по тънък лед. Внимавай да не се подхлъзнеш.

— Много ли те е страх? — попитах го аз. Бил се обърна и влезе в дневната.

Допих си кафето в коридора и се върнах при другите тъкмо когато Сюзан излизаше от тоалетната. Отнякъде беше намерила червило.

Едното крило на вратата на кабинета на посланика се отвори и отвътре се появи Патрик Куин, без обичайната си усмивка. Огледа се, намери усмивката си и каза:

— Бил, Марк, Джон, Пол, Сюзан! Знам, че имате работа, затова заповядайте в моя кабинет.

Всички измърмориха някаква благодарност.

— Щяхте да ме запознаете със своя приятел вицепрезидента — казах му аз.

Той си погледна часовника.

— Ще видя дали е свободен. — Посланикът се обърна към полковник Гудман. — Ако ви трябва нещо, Марк, позвънете на охраната или в кухнята. — После каза на всички. — Благодаря, че ни посетихте. — И си тръгна.

Онзи, с когото беше разговарял в кабинета си, или още бе там, или беше излязъл през прозореца.

Всички се запътихме към отворената врата — първо Сюзан, после Бил, Марк и Джон.

Влязох в слабо осветения кабинет последен и първото нещо, което забелязах, бе мъж, седнал на кожено кресло в ъгъла. Поразително приличаше на Карл Хелман.

Той се изправи, приближи се към мен и протегна ръка.

— Здравей, Пол.

Даже гласът му звучеше като на Карл. Стиснах ръката му.

— Здравей, Карл.

Бяхме толкова развълнувани от срещата, че почти бяхме онемели. Накрая си върнах дар слово и му прошепнах:

— Ах ти лъжливо непочтено копеле!

— Радвам се, че си добре — отвърна той. — Тревожех се за теб. Моля те, запознай ме с госпожица Уебър.

— Сам се запознай.

Карл се обърна към нея.

— Аз съм Кей. Карл Хелман. Поддържали сме връзка по факс и имейл.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Сюзан. — Пол има много високо мнение за вас.

— Уважението ни е взаимно. — Карл се обърна към другите. — Благодаря, че ме поканихте.

Той се ръкува с Бил, Марк и Джон и по откъсите от разговорите им разбрах, че не се познават или поне че се преструват, че не се познават и че се радват да се срещнат.

— Самолетът ми пристигна само преди час — осведоми ни Карл — и още не съм се настанил в хотела си. Затова ви моля да проявите снизхождение, ако ви се стори, че съм малко разсеян.

Всички разбираха тия глупости.

— Може ли да поговорим насаме? — попитах го аз.

— Естествено.

Излязохме в дневната и аз затворих вратата.

— Заради теб за малко да ме убият.

— Как е възможно? Аз бях във Фолс Чърч. Изглеждаш уморен.

— От две седмици съм в тая скапана дупка, последните няколко дни на мотор, гонен от ченгетата.

— Между другото, как беше в Натранг? Казвал ли съм ти, че през войната прекарах тридневна отпуска там?

— Защо си тук?

— Помолиха ме да дойда.

— Защо?

— Всичко това много ги безпокои.

— Можеха да поискат Сюзан да им докладва тук — отбелязах аз. — Тя сигурно работи в ЦРУ.

— Ами… изглежда, че двамата с нея сте се сприятелили и те решиха, че трябва да го направят на място.

— Искаш да кажеш, че искат да видят на чия страна съм.

— Нещо такова.

— Да смятам ли, че знаеш за какво се отнася?

Той видя каната с кафе и си наля.

— Смяташ ли, че мога да изпуша една цигара тук? — И запали, без да изчака отговора ми.

— Знаеш ли за какво се отнася, Карл?

Той издиша дима.

— Всъщност аз бях първият човек, който научи. Когато писмото на Тран Ван Вия се появи на бюрото ми, се замислих на кого да поверя случая. Обаче колкото повече препрочитах писмото, толкова повече то ме заинтригуваше. Затова сам се заех с него. Успях да разкрия самоличността на убития по военните досиета, фронтовите архиви и официалните истории на бойните части. Както предположи във Вашингтон ти, просто трябваше да проуча списъка на хората, които през февруари шейсет и осма са служили в град Куанг Три. Американският съветник лейтенант Хайнс е загинал в сражение в Цитаделата на или около седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма. И името му е на Стената. И после се натъкнах на името на капитан Едуард Блейк, и естествено, разбрах, че сигурно съм открил нещо от огромно значение. Капитан Блейк е бил командир на Уилям Хайнс и най-вероятно единственият капитан от Първа въздушнопреносима, с когото Хайнс е поддържал тесни връзки. Разбира се, не бях сигурен и все още не съм.

— Аз обаче съм.

— Не бъди толкова сигурен. Не можеш да осъдиш човек за убийство с неубедителни косвени доказателства.

— Така е. Първо го изнудваш и после го оставяш да стане президент на Съединените щати.

Той се огледа за пепелник и смени темата.

— Тя е голяма красавица.

— Не си я виждал в седем сутринта с махмурлук.

— Пак ще е хубава. Господин Станли сърди ли ти се?

— Всъщност може би е облекчен.

— Аха. — Карл едва забележимо се усмихна и изтръска пепелта на цигарата си в една саксия. — Изглежда ми от ония жени, с които не може да се справи никой мъж. Даже ти.

— Това комплимент ли е?

— Би трябвало. Е, аз току-що пристигам и не зная почти нищо, освен онова, което ми разказа посланикът.

— Какво ти разказа?

— Само каквото знае той и каквото му е докладвал Бил Станли, а именно че разследваш убийство, извършено през войната, и следствието е завършило плодотворно. Вярно ли е?

— Зависи какво разбираш под „плодотворно“.

— Откри ли Тран Ван Вин?

— Да. В Бан Хин.

— И той пазеше сувенири от войната.

— Да.

— У теб ли са?

— Как е Синтия?

Смяната на темата не го смути.

— Добре е и ти праща целувки. Разочарова се, че ти промени плановете си за Хаваите. Но разбира причината.

— Не гради заключения въз основа на неубедителни доказателства.

— Никога не го правя. — Той допи кафето си и изтръска пепелта в чашата. — Господин Станли казал на посланика, че си извършил някакво пътнотранспортно нарушение и полицията те е разпитвала.

— Точно така.

— Сериозно ли беше нарушението?

— Убих двама полицаи и двама войници.

Карл като че ли нито се смая, нито се изненада.

— Но полицията не е сигурна, че си бил ти, нали?

— Всъщност тук няма значение.

— Вярно е. Посланикът изглежда разстроен, че ще му гостуваш, но явно с нетърпение очаква компанията на госпожа Уебър.

— Нямам представа защо.

— Трябва да те измъкнем от тази страна преди властите да открият, че си тук, и да поискат да бъдеш предаден на полицията.

— Кои власти?

— Ханойските, разбира се. Да не страдаш от параноични самовнушения?

— Не. Но съм абсолютно сигурен, че някои хора във Вашингтон искат да ме убият.

— Дори някои хора да желаят смъртта ти, всички те са тук. На първо място господин Станли, но не поради причините, които си мислиш.

— Карл, точно сега не е време за твоето извратено чувство за хумор. Освен това съм ти ядосан.

— Някой ден ще ми благодариш за това. Виждам, че си поотслабнал. Да не би да не си се хранил както трябва?

— Виж, полковник, искам най-късно до утре вечер да съм се махнал от тук. Преживях достатъчно вълнения. Биен?

— О, отлично си спомням това усещане. Мислиш ли, че трябва да отида в Ку Чи и Ксуан Лок?

— Защо не? И без това си тук. Освен това искам Сюзан да дойде с мен.

— Това не е мой проблем.

— Вече е твой.

— Ще видя какво мога да направя. Този полковник Манг ли е причина за главоболията ти?

— Причините за главоболията ми са много, обаче той е най-очевидната и най-откровената.

Той не обърна внимание на намека ми.

— Къде е сега този човек?

— На десетина минути път с кола от тук. Тази вечер със Сюзан прекарахме един неприятен час с него в щаба на Гестапо.

— Но щом те е освободил, не би трябвало да се безпокоиш чак толкова много.

— Сложно е за обяснение, а не бива да оставяме ония хора вътре прекалено дълго сами.

— Защо?

— Виж ме, Карл. Хубаво ме виж. На глупак ли ти приличам?

Той се включи в играта и се вгледа в лицето ми.

— Изглеждаш доста интелигентен. Може би даже прекалено.

— Защо ме прати на тази операция?

— Защото си най-добрият човек, с когото разполагам.

— Вярно е. Обаче не най-добрият от службата.

— Навярно. Но те се опитаха да ми отнемат случая и трябваше да ги впечатля с най-добрия си агент.

— Кои са тези „те“?

— Няма значение.

— Ти какво печелиш?

Карл очакваше този въпрос.

— Само удовлетворението от добре свършената трудна работа.

— Аз поканен ли съм на церемонията по производството ти?

— Разбира се.

Изгледах го.

— Разбираш ли, че следващият президент на Съединените щати може да е крадец и убиец, полковник?

— Вероятен крадец и убиец.

— Докато ние с теб сме се бръчкали в джунглата, тоя тип си е седял в кабинета в щаба на американските военни съветници в Цитаделата в Куанг Три и е въртял сделки на черната борса. После, когато са се разхвърчали лайната и навсякъде около него са умирали американски войници и морски пехотинци, той намира време да извърши убийство и обир. Чел си оригиналното писмо. Това не те ли смущава?

Карл се замисли за миг.

— Предполагам, че тази версия е превод на разказа на Тран Ван Вин, направен от госпожа Уебър.

— Отговори на въпроса ми.

— Миналото си е минало. Не можем да променим онова, което се случи с нас там… тук. Ние изпълнихме дълга си, други не. Не бива да продължаваме да мразим, както, изглежда, правиш ти…

— Адски си прав, че изпитвам омраза. — Самият аз бях посъветвал полковник Манг да уталожи гнева си, обаче често не слушам собствените си съвети. — На Стената ти ме попита дали мразя хората, които не са служили, и аз ти отговорих отрицателно. Казах ти, че мразя ония, които са служили безчестно. Спомняш ли си?

— Спомням си. Това беше първият признак, че може би допускам грешка, като те пращам на тази задача.

— Трябваше да си го разбрал още преди десет години.

Карл кимна.

— Сигурно. Самият аз изпитвам противоречиви чувства.

— Не би трябвало, Карл.

Той остави забележката ми без отговор.

— Твоята омраза не бива да влияе на преценката ти. Не ни е известно, нито някога ще докажем, че Едуард Блейк е виновен в каквото и да било.

— Това ще решат съдебните заседатели.

— Няма. Приеми този проблем като възможност. Възможност за мен и теб със закъснение да извлечем полза от войната.

— Не мога да повярвам, че го чувам от теб. Полковник Карл Хелман, ревнител за законност и ред. Ти ще осъдиш родната си майка, ако я хванеш да краде от гарнизонния магазин.

— Майка ми не е следващият президент на Съединените щати и не е заобиколена от влиятелни и безпощадни хора.

Зяпнах го.

— Не можеш да съдиш за целия живот на някого само по един момент от него. Ако нас с теб ни съдеха така, щеше да ни се наложи да отговаряме за много неща. Факт е, Пол, че след войната Едуард Блейк е водил примерен живот и в този момент страната се нуждае от него и го иска. Какво значение има за теб дали ще стане следващият президент?

Обърнах се към вратата на кабинета, обаче Карл ме хвана за ръката.

— Не ми усложнявай живота и не усложнявай и своя. И двамата сме се спасили от много куршуми, Пол, и ни предстоят заслужени повишения и пенсии. Достатъчно скоро ще последват и погребенията ни с всички военни почести. Няма защо да приближаваме тази дата.

Отскубнах ръката си и влязох в кабинета.

Сюзан седеше на едно кресло, Джон Игън и Бил бяха на кожения диван, Марк Гудман беше преместил стола от бюрото при другите. Опрях задник на бюрото на посланика. Карл влезе и се настани на големия кожен фотьойл, на който бе седял по-рано.

Стаята се осветяваше от две лампи със зелени абажури. През прозорците се чуваше шум от сгъване на столове.

— Взе се решение аз да водя обсъждането — осведоми ме полковник Гудман.

Не отговорих.

— Докато бяхте навън, Сюзан ни докладва за пътуването ви от Сайгон до Натранг, Хюе и Диен Биен Фу, за проблемите ви с полицията и войниците и за срещите ви с полковник Манг. Стигнахме до Бан Хин. — Той погледна към нас със Сюзан. — Изказвам похвала на двама ви за изключителната работа.

Не казах нищо.

— Ако полковник Хелман не възразява, Пол, може би ще ни разкажете какво се случи в Бан Хин.

— Пол има право да говори — отвърна Карл. — Но още сега трябва да ви съобщя, че господин Бренър има някои сериозни въпроси относно целта на тази операция и настоящата среща.

Всички ме погледнаха и за миг срещнах очите на Сюзан. На това му викат „определящ момент“. Личният ми живот винаги е бил в пълен хаос, а професионалният е осеян с блестящи триумфи, които впоследствие съм успявал да засенча с глупавия си инат или със сблъсъците си с висшестоящите. Не виждах защо тоя случай трябва да е по-различен, затова казах:

— Както сигурно ви е съобщил Бил, аз ходя по тънък лед и мога да се хвана единствено за ташаците на вицепрезидента.

Последва прокашляне и леко разшаване. Сюзан беше вдигнала длан пред лицето си и не знаех дали е разстроена, или се усмихва.

— Веднага искам да изясня, че Сюзан Уебър си свърши работата по отношение на операцията, Тран Ван Вин и мен — заявих аз. — Бях в пълно неведение относно обекта на следствието до самия му край, когато сред военните сувенири на господин Вин открих войскови наряден списък с имената на лейтенант Уилям Хайнс и капитан Едуард Блейк. И тогава дадох на Сюзан да разбере, че съм се досетил за какво става дума и че съм наясно с необходимостта да запазя тази информация в тайна. Въз основа на поведението ми тя прецени, че ще се включа в отбора, макар че нямах това предвид.

— Паметта ти изневерява, Пол — прекъсна ме тя. — Когато откри, че Едуард Блейк е заподозрян в убийство, ти напълно откачи. Искаше да надуеш свирката и аз ти казах, че ще си луд, ако го направиш. Поспорихме и ти победи. Аз се съгласих с теб. Трябва да изпълним закона. Всъщност е съвсем просто.

В стаята се възцари дълго мълчание. Виждах, че никой не е доволен и най-малко Бил, който несъмнено беше гарантирал за Сюзан. Карл също имаше смущаващи мисли за своя най-добър агент, а и двамата с полковник Гудман се сбогуваха с генералските си звезди. Единствено Джон Игън изглеждаше спокоен и вече бях убеден, че не е човекът от ФБР, пратен да обучава виетнамски наркоченгета.

Погледнах Сюзан, която току-що се бе поставила в крайно лошо положение. Тя ми намигна.

— Тъй като съм ченге — казах аз, — ще се престоря, че това е съвещание на КСО и че всички вие искате да ви изложа доказателствата по разследването на убийството. В този случай няма лични или политически съображения и никакви глупости за национална сигурност или каквото и да било друго, освен съблюдаването на закона.

— Можеш да ни изложиш доказателствата си както искаш, Пол — каза Джон Игън. — Това не променя реалността.

— Всъщност ще промени вашата реалност. И трябва да го приемете. Това не е мой проблем.

Никой не предложи нови реалности, затова продължих:

— Преди две седмици с мен се свърза полковник Хелман, който ме помоли да разследвам вероятно убийство, извършено през войната. По време на инструктажа стигнах до заключението, че става дума за нещо повече от убийство с трийсетгодишна давност. Обаче въпреки това поех следствието и това може би беше първата ми грешка.

Продължих да разказвам, като използвах езика на криминален следовател. Набързо претупах пътуването на север от Сайгон, обаче споменах за Манг и инцидентите на магистрала 1 и шосе 214. Пропуснах секса, защото съм кавалер, защото нямаше отношение към въпроса и защото присъстваше Бил. Марк Гудман и Джон Игън обаче сигурно бяха разбрали, че със Сюзан не сме само партньори, и отчитаха този фактор.

Преминах нататък и с известни подробности им описах последния разпит, на който ни беше подложил полковник Манг, и впечатлението, че той все още смята случая за свързан с ФУЛРО.

Върнах се на Диен Биен Фу, Бан Хин и дома на Тран. Изложих им събитията достатъчно подробно, за да разберат, че ако се изправя пред комисия на Конгреса или представители на правосъдното министерство, показанията ми ще звучат правдоподобно.

— Според мен Тран Ван Вин е сигурен и достоверен свидетел. Макар да беше редактиран за мен и да не е оригинал, преводът на писмото, който получих от полковник Хелман, е важен документ. Поради тази причина по факса от летище „Дълес“ го пратих на един приятел и го помолих да го съхранява.

Тая глупост накара няколко глави да се завъртят една към друга.

— Що се отнася до веществените доказателства — продължих аз, — те се състояха от лични вещи на лейтенант Уилям Хайнс. Портфейл, венчална халка, брезентова чантичка с писма, които ние със Сюзан не сме чели, дневник, в който лейтенант Хайнс не особено ласкателно описва капитан Блейк — нарича го черноборсаджия и редовен клиент на местните проститутки.

Джон и Бил се разшаваха на столовете си. Полковник Гудман също явно се чувстваше неловко.

— Не го осъждам, въпреки че лейтенант Хайнс не е одобрявал поведението му — заявих аз. — Признавам, че когато бях тук, аз също ходех по курви и пушех канабис, за да поотпусна нервите си. Обаче не съм бил черноборсаджия.

— Това няма значение — отбеляза Джон.

— Почти всичко в разследването на убийство има значение, ако искаш да откриеш защо един човек е убил друг — осведомих го аз.

Моето добро приятелче Карл се съгласи.

— Всичко има значение и когато се свържат едно с друго, даже най-дребните неща разкриват картината и помагат за установяване на мотивите и самоличностите на жертвата и заподозрения.

— Браво, Карл — похвалих го аз. — Всъщност, доколкото успях да разбера от вещите на убития, Уилям Хайнс е бил доброто момче, а Едуард Блейк — лошото. Не, това не го прави убиец. Обаче разполагаме с някои факти, които го посочват като заподозрян. Това е войсковият наряден списък, който показва, че двамата едновременно са били в една съветническа група и в нея има само един капитан. Военният архив ще го потвърди — ако съответните документи не са били унищожени в оня прочут и удобен пожар. Разполагаме с показанията на свидетеля, който е видял как капитан от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия застрелва лейтенант, съвсем наскоро разпознат като Уилям Хайнс, носещ същите нараменни нашивки като капитана. Свидетелят е взел личните му вещи.

Колкото можеше повече раздух тия мижави доказателства, обаче ако присъстващите бяха съдебни заседатели и аз бях прокурор, щях да съм обезпокоен. Е, когато не ти достигат улики, трябва сам да си ги измислиш.

— Както може да ви е казала Сюзан, Тран Ван Вин разпозна убиеца на снимките на Едуард Блейк.

Погледнах към нея.

— Категорично — потвърди тя.

Бил, Джон и Марк имаха разстроен вид, докато Карл изглеждаше скептичен, както се и очакваше. Завърших изказването си с думите:

— И след това идва ограбеното от хазната. Някой ще трябва да разследва финансовото минало на Едуард Блейк и по-конкретно след завръщането му от Виетнам. В сейфа на хазната имало накити, които може да се открият или още да са у господин Блейк, в бившите му приятелки или настоящата му съпруга.

В стаята се възцари тишина, после се обади Бил.

— Струва ми се, че доказателствата не само са косвени, но и неубедителни, да не споменавам, че са с трийсетгодишна давност. Определено не бих повдигнал обвинение въз основа на сведенията, които чух.

Джон Игън се съгласи с него.

— Толкова сериозно обвинение няма да издържи в съда, но ще зарадва неговите политически противници и медиите.

Марк Гудман изглеждаше дълбоко потънал в мрачен размисъл.

— Според вас този свидетел е сигурен, така ли? — попита ме той.

— Така ми се струва. Но съм наясно, че съдебните заседатели може да не смятат така.

— Къде е този свидетел? — небрежно ме попита Джон.

— Сигурно спи. Той е селянин.

Бил, който вече бе забелязал моята духовитост, ядосано рече:

— Къде спи? В селото си ли?

— Предполагам. Не беше практично да го водим тук. — Погледнах Бил и Джон. — Не беше практично и Сюзан да му пръсне черепа.

Никой, включително Карл, не се престори на смаян или изненадан, което ме изкефи. Обаче и никой не коментира репликата ми. Полковник Гудман погледна Сюзан.

— Значи с Пол сте скрили тези веществени доказателства, така ли?

— Да.

— Къде?

— Ако ви кажа, няма да са скрити.

Военният аташе се усмихна добродушно.

— Вече не е необходимо да ги криете.

Сюзан не отговори.

— Наблизо ли са? — попита полковник Гудман.

— Не — отвърна тя. — Очаквахме да имаме проблеми с полицията, когато слезем от влака в Ханой.

— Значи сте ги скрили в Лао Кай или край Бан Хин, така ли?

— Там някъде.

Бил се засрами от неотстъпчивостта на бившето си гадже. Ако Игън му беше шеф, както подозирах, от тук направо щяха да го пратят да наблюдава руски кораби от брега на Исландия.

— Кажи ни къде си скрила доказателствата, Сюзан — рязко нареди Бил.

Сюзан го стрелна с поглед, какъвто той сигурно вече бе виждал.

— Я не ми говори с този тон.

Бил промени тона си.

— Сюзан, може ли да ни опишеш мястото, където са скрити личните вещи на лейтенант Хайнс?

— По-късно.

— Сюзан…

Джон Игън го прекъсна и се обърна към мен.

— Да не би да укриваш доказателства за престъпление?

— Не, само ги скрих.

— Защо?

— Намираме се във вражеска страна, Джон. Скрих доказателствата на сигурно място.

— Което сега ще ни разкриеш.

— Защо? Вие ги смятате за маловажни. Не се безпокойте за тях.

Той не обърна внимание на думите ми и повтори:

— Ще ни кажеш къде си ги скрил.

— Защо? Какъв си ти?

Игън погледна Карл и той каза:

— Заповядвам ти, Пол.

— Добре. По-късно ще ти кажа. Насаме.

Карл се зарадва, че е единственият, който е в състояние да ми нарежда, и още повече че само той ще разполага с важна информация.

— Добре — отвърна той. — Ще поговорим по-късно.

Всички трябваше да се задоволят с това и полковник Гудман продължи нататък.

— Вие, полковник Хелман, сте опитен професионален следовател. Какво е мнението ви за тези доказателства? Ще препоръчате ли ново разследване? Или повдигане на обвинение? Или може би прекратяване на следствието?

Карл подръпна долната си устна, после отговори:

— Трябва да отчетем изтеклото време и характера на свидетеля. Той може да изглежда сигурен и надежден, но аз не бих го призовал в съда, освен ако показанията му не се подкрепят с още доказателства… а единственото споменато досега сериозно веществено доказателство, войсковият наряден списък, просто не е достатъчно. Ако аз водех следствието, на този етап щях да го прекратя.

— Това не е вярно, Карл, и ти го знаеш — възразих аз. — На този етап от следствието правиш единственото, което можеш да направиш. Разпитваш заподозрения.

Джон Игън рязко се намеси.

— Това няма да го бъде, нито тук, нито никъде. — Той плъзна поглед по присъстващите и ни напомни: — Отклоняваме се от най-важното. Този… този проблем може да съсипе живота и политическата кариера на един достоен човек, многократно награждаван ветеран, съпруг, баща и всеотдаен общественик. Американският народ няма нужда от повече скандали или лов на вещици. Има и международни съображения. Според мен всичко това не е достойно за по-нататъшно обсъждане.

Полковник Гудман се замисли за миг.

— Бих искал да зная какви са намеренията на всеки от нас, тоест на хората, които разполагаме с тази информация. Джон?

— Ще я забравя и тази среща изобщо не се е състояла.

— Бил?

— Ще я забравя.

— Полковник Хелман? Всъщност вие водите следствието, нали?

— Следствието не беше официално и никога няма да е — отвърна Карл Хелман. — Смятайте делото за унищожено.

Стори ми се, че чух облекчена въздишка. Полковник Гудман ме погледна.

— Пол?

— Искам да се срещна със заподозрения.

Военният аташе понечи да каже нещо, после се отказа и се обърна към Сюзан.

— Госпожице Уебър?

— Нямам абсолютно никакъв опит в юридическите или криминални въпроси и не зная на какви изисквания отговарят убедителните или косвените доказателства, надеждните или несигурните свидетели. Но зная, че капитан от армията на Съединените щати е извършил четири убийства и грабеж и че единственият капитан, който може да ги е извършил, се намира в гостната на втория етаж. Здравият разум налага да поговорим с него. Той може би ще е в състояние да ни каже къде е бил в съответния ден. Възможно е да е бил в отпуска, в болницата или в компанията на десетина души. Трябва да се поразровите малко по-надълбоко и може би ще останете доволни от откритията си или ще установите, че се налага да се разровите още по-надълбоко.

Отново настана дълго мълчание. Накрая го прекъснах.

— Вижте, самият аз не съм убеден, че Едуард Блейк е убиец. Може би дори ми се иска да се убедя в противното. Сюзан има право. Нищо няма да изгубим, ако поговорим с него.

— Значи искаш да се кача горе и да измъкна вицепрезидента на Съединените щати от леглото, за да слезе тук и да отговори на въпросите ти за вероятното си участие в убийство, така ли? — попита Игън.

— Защо не?

— Защото ако бях на негово място, щях да те пратя на майната ти.

— Много пъти са ме пращали там, Джон. В такива случаи взимам призовка.

— Да не си се побъркал?

— На този въпрос може да ти отговори Карл.

Игън не си направи труда да го попита.

— Виж, щом искаш да я караме по закона, тук нямаш никакво право да разпитваш никого и в никакъв случай вицепрезидента.

— Доброволните разпити са нормална практика, Джон. Първо питаш човека дали иска доброволно да отговори на няколко въпроса. Ако не иска, ставаш малко подозрителен и после пращаш призовка.

— Еба ти глупостите.

Офицерите рядко ругаят.

— Мерете си приказките, моля — намеси се Гудман.

— Боже Господи… — изпъшка Игън. — Не мога да повярвам.

Джон Игън явно беше томахавката тук и сигурно имаше най-много за губене. След Едуард Блейк естествено. Ако бе шеф на бюрото на ЦРУ, Игън трябваше да е планирал цялата операция заедно с Бил и ако всичко минеше добре, двамата щяха да присъстват на бала по случай полагането на клетва на Едуард Блейк и насаме щяха да му викат Еди.

Вашингтон си има система за награди и наказания и принципът е следният: ако узная, че си извършил нещо лошо и не те накажа, значи искам възнаграждение. Обаче нито аз, нито законът не действаме така.

— Ние с теб, Карл, сме се заклели да защитаваме закона — казах аз. — Сградата, в която се намираме, е собственост на Съединените щати. Вероятното престъпление е извършено, докато заподозреният е служил в армията. Имаме ли право да искаме от Едуард Блейк доброволно да отговори, на няколко въпроса?

На Карл му се искаше да поклати глава, само че професионалната му подготовка налагаше да кимне. В резултат се получи нещо като спазъм на шията.

— Възможно е да се спори за юрисдикцията — накрая смотолеви той.

— Ти от ФБР ли си? — попитах Игън.

— Не.

— Кой е човекът от ФБР в посолството?

— На кой му пука? — отвърна Игън. — Вбесяваш ме, Пол.

— Пред Сюзан ли се перчиш? — попита ме Бил.

— Не — преди да успея да го пратя на майната му, се намеси Сюзан.

— Той мърмори за това още откакто откри истината. Говори сериозно.

Изхлузих се от бюрото.

— Качвам се горе да търся Едуард Блейк.

Игън се изправи.

— Само да направиш една крачка по стълбището и си минало, приятел.

— Не ме карай да ти причинявам болка, Джон.

Всички бяха скочили. Полковник Гудман, който водеше обсъждането, нареди:

— Спрете и двамата. — Погледна ме и попита: — Пол, имам ли думата ти, че ако уредя вицепрезидентът да дойде при нас, ще смяташ следствието за приключено?

Ясно ми е защо военното разузнаване има лоша репутация. Затова пък аз не съм глупак и отвърнах:

— Разбира се.

— Имам ли думата ти също, че всичко казано тази нощ остава поверителна информация за вечни времена?

— Категорично.

— И двуседмичното ти пътуване във Виетнам е било туризъм и нищо повече.

— Точно така. — Забелязах, че Бил и Джон се споглеждат. Не възразяваха, което означаваше, че съм победил. Всъщност означаваше, че съм труп.

Полковник Гудман тръгна към вратата.

— Ще пратя агента от Секретната служба да поговори с вицепрезидента. — И излезе.

— Защо не се откажеш, Пол? — попита ме Карл.

— Просто искам да се запозная с вицепрезидента — отвърнах аз. — И да взема автограф за племенника си.

Сюзан се приближи до мен.

— Ако ти оставаше само един ден във Виетнам, преди да си заминеш у дома — прошепна тя, — щеше ли доброволно да отидеш на опасна операция?

— Не. Но щях да се подчиня на заповедта. Последната ми заповед беше да открия убиеца.

— Мисля, че Карл иска да престанеш да го търсиш.

— Майната му на Карл. Ами ти?

— Аз съм на твоя страна. Направи каквото трябва.

Гудман се върна в кабинета и каза:

— Вицепрезидентът ще дойде след малко. Имаш десет минути, Пол. Дръж се учтиво и почтително.

— Слушам, господин полковник.

— Няма да отправяш никакви обвинения. Ще изложиш фактите и ако пожелае да даде показания, вицепрезидентът ще го направи. В противен случай негово право е да мълчи.

— Постоянно правя такива неща, господин полковник.

— Хубаво.

Вратата се отвори и всички се изправиха, обаче се оказа само моето приятелче Скот Ромни. Той се огледа, измери ме с поглед, който трябваше да е суров, и се изниза.

След няколко секунди в кабинета на посланика влезе вицепрезидентът Едуард Блейк. Бе висок горе-долу колкото мен и имаше подобно телосложение, обаче не беше толкова хубав. Носеше официален панталон, бяла риза без вратовръзка и глупаво копринено кимоно.

Едуард Блейк не изглеждаше ядосан, изнервен или озадачен и определено нямаше лично обезпокоен вид, а бе само официално загрижен, като че ли можеше да става дума за кризисна ситуация.

— Добър вечер — поздрави той. — Проблем ли има?

Полковник Гудман се прокашля.

— Не, господин вицепрезидент… нищо подобно. Може ли да ви представя присъстващите?

Гудман беше обмислил поведението си и първо представи Сюзан като сайгонска жителка и приятелка на семейство Куин. После представи Бил Станли и Карл Хелман:

— Бил е тук от Сайгон и е приятел на Сюзан и колега на Джон, когото познавате. Полковник Хелман е от армията, току-що пристига от Вашингтон. — Той запази най-хубавото за накрая. — Това е Пол Бренър, също приятел на госпожа Уебър и колега на полковник Хелман.

Стиснах ръката на бъдещия президент, който ми каза:

— А, зная кой сте. Жена ми спомена за вас.

— Да, господин вицепрезидент.

— Вие ми струвате десетдоларов бас.

Нещо повече, Ед.

— Да, господин вицепрезидент. Тя ми каза.

Вицето обясни случая с приятно чувство за хумор и всички любезно се засмяха.

— А вие сте неговата спътница — обърна се Едуард Блейк към Сюзан.

— Да, господин вицепрезидент.

— Всички приятели на Пат и Ан са и мои приятели.

Тоя тип беше ловък, но и обаятелен, мъжко момче, мечта на жените и може би кошмар за страната. Едуард Блейк се огледа.

— Е, приятно ми е да се запозная с вас. Не бързай толкова, Ед.

— Господин вицепрезидент, това не е обикновено събиране… може ли да ви помолим да ни отделите пет минути? — попита вицето полковник Гудман. — Изникна сериозен въпрос, към който трябва да привлечем вашето внимание.

Наблюдавах лицето на Едуард Блейк. Още от Вашингтон ме бе занимавало дали знае за тази история. В известен смисъл нямаше значение, освен че се отнасяше до евентуалното му съучастие в укриване на престъпление. Инстинктът ми подсказваше, че още не са му съобщили за изплуването на неговото минало. Първо разследваш случая, после казваш на шефа, че имаш една добра и една лоша новина. Лошата е, че знаем какво си извършил. Хубавата е, че можем да ти помогнем.

Гудман посочи на вицето освободения стол на Карл и той се настани на него, кръстоса крака и ни даде знак да седнем. Всички заеха местата си — освен мен. Аз паркирах задника си на ръба на бюрото.

— Господин вицепрезидент — започна полковник Гудман, — въпросът е свързан с причината за присъствието на господин Бренър и полковник Хелман във Виетнам.

Блейк погледна към нас, ала не каза нищо.

— Уверявам ви, господин вицепрезидент — продължи военният аташе, — че всичко, което е било и ще бъде обсъждано в тази стая, ще остане само между неколцина души, повечето присъстващи тук… и че ще се смята за поверително…

— Добре, вече ме уверихте и възбудихте любопитството ми — отвърна Блейк. — Може ли да преминем на въпроса?

— Да, господин вицепрезидент. Господин Бренър ще вземе думата. Той предложи да ви поканим при нас.

— Ваш ред е, Пол — каза ми Блейк.

— Благодаря, господин вицепрезидент. Длъжен съм да ви осведомя, че с полковник Хелман сме от Криминалния следствен отдел на Сухопътните сили.

Това като че ли не предизвика никаква реакция или може да не го бе осмислил.

При разследване на убийство винаги първо задаваш два въпроса и аз постъпих точно така.

— Познавате ли човек на име Уилям Хайнс?

Това го свари напълно неподготвен и изражението му претърпя забележима промяна. Кълна се, че пребледня като платно. Всички видяха това и стигнаха до едно и също заключение.

— Господин вицепрезидент?

— Ъъъ… не… как беше името?

— Уилям Хайнс. Лейтенант Уилям Хайнс.

— А… да… служили сме заедно. Във Виетнам.

— Да, господин вицепрезидент. — Зададох втория въпрос: — Кога за последен път го видяхте жив?

— Ъъъ… жив ли? А, да, той загина в сражение. Точно така.

— Кога за последен път го видяхте жив, господин вицепрезидент?

— Ъъъ… момент… офанзивата „Тет“ започна в края на януари… Сигурно съм го видял няколко дни след… той изчезна… превзеха нашия щаб… така… Не съм съвсем сигурен, но някъде към четвърти-пети февруари… хиляда деветстотин шейсет и осма година. — Той направи като всички разпитвани: — Защо питате?

Обикновено отвръщам: „Аз ще задавам въпросите, вие ще ми отговаряте“. Обаче даже аз не съм чак такъв куражлия.

— Криминалният следствен отдел на Сухопътните сили получи информация, господин вицепрезидент, че на или около седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година лейтенант Уилям Хайнс е бил убит в сградата на хазната в Цитаделата на град Куанг Три. Имаме сериозни основания да смятаме, че убиецът му е бил капитан от сухопътните сили на Съединените щати. Разполагаме с някои доказателства и очевидец и сега се опитваме да установим самоличността на убиеца.

Той започваше да се окопитва и си придаде смаян вид.

— Боже мой… сигурни ли сте?

— Да, господин вицепрезидент. Сигурни сме, че е бил убит от капитан от сухопътните сили.

— Мили Боже… — Блейк не гледаше към никого в стаята и избягваше моя поглед. — Беше ужасно време… Тогава служех в съветническата група, бяхме обкръжени в Цитаделата и се биехме на живот и смърт. Струва ми се, че бяхме само двайсетина американски офицери и сержанти…

— Според нарядния списък на частта сте били осем офицери и девет сержанти.

Той ме погледна.

— Така ли? Както и да е, мисля, че се спасихме само седем души… — Блейк реши, че е по-добре да смени темата. — Пат Куин ми каза, че сте се сражавали във Виетнам.

— Да, господин вицепрезидент. В Първа въздушнопреносима като вас, също през шейсет и осма. Бях автоматчик в рота „Делта“, първи батальон, Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, горе-долу по това време край Куанг Три.

— Наистина ли? — принудено се усмихна той. — Какво сте правили край града, момчета? Трябвахте ни вътре.

Отговорих на усмивката му.

— Вътре изглеждаше прекалено опасно.

Блейк се засмя.

— Е, ако се сетя за нещо, което може да ви е от полза, Пол… и Карл… по този въпрос, ще се свържа с вас. — Той се изправи и всички последваха примера му.

— Господин вицепрезидент, искате ли да си поговорим насаме? — попитах го аз.

— За какво?

— За въпросния случай.

— Не зная нищо за него. Но ще помисля. — Той тръгна към вратата.

В този момент понякога осведомявам свидетеля, че е заподозрян, обаче тогава трябва да му прочета правата, а обикновено не мога да намеря картичката с тях в портфейла си.

— Както споменах, господин вицепрезидент — казах аз, — имало е свидетел на убийството и вече го разпитах. — Не си направих труда да посочвам, че свидетелят е вражески войник, и оставих Блейк да заключи, че е американец. — Лежал ранен на втория етаж в сградата на хазната и през една дупка в пода видял капитанът от сухопътните сили да убива не само лейтенант Хайнс, но и трима виетнамци. След това убиецът ограбил сейфа.

Той отново пребледня. Изобщо не беше предполагал, че някога ще чуе свидетелски разказ на случилото се, защото бе смятал, че е убил всички свидетели. Виждах, че коленете му треперят, и когато постави длан върху бравата, тя се разтрака.

— Има много случаи, в които след дълги години се появяват свидетели, страдащи от едно или друго психическо разстройство, или обикновени лъжци — каза той. — Убеден съм, че това ви е известно.

— Да, господин вицепрезидент. Тъкмо затова се нуждаем от вашата помощ.

— Съжалявам, не мога да ви помогна. Но ви желая успех в разследването. — Блейк понечи да излезе, после си спомни добрите обноски и се обърна към Сюзан. — Госпожице Уебър, за мен беше удоволствие. Лека нощ, господа. — Повторно понечи да си тръгне, след това направи нещо странно — приближи се до мен и стисна ръката ми. Обърна се и излезе.

Карл и Сюзан едновременно извадиха цигарите си и запалиха.

Отидох до бюфета и си налях чаша скоч с лед.

В кабинета цареше почти засрамено мълчание. Плъзнах поглед по всички лица и разбрах, че всички са убедени във вината на Блейк: той бе убил трима мъже и една жена при извършване на обир и един от тези мъже беше негов другар по оръжие, което не се нравеше много на полковниците Гудман и Хелман, нито на мен.

Ала всички още отначало го бяхме знаели и никой не бе смаян. Те бяха разтревожени. Разтревожени за кариерите си, за живота си и може би дори за родината си. Естествено, и за мен. Всъщност и аз се тревожех за себе си.

Пръв се обади полковник Гудман.

— Способен ли сте да простите това на капитан Едуард Блейк? — попита ме той.

Не отговорих.

— През войната бях млад лейтенант от пехотата… Не очаквам някой да разбере онова време и това място, Пол, но ние с теб го разбираме, полковник Хелман също. Никой от нас не би желал да отговаря за онова безумие.

Пак не казах нищо.

— Въпросът не е във вината или невинността, Пол — рече ми Карл, — нито дори в справедливостта и морала. Въпросът е в миналото. Казах ти, сенките се простират от тук до родината. Като войници, навремето ние колективно бяхме хулени и оплювани и не дължим на никого обяснение за поведението си, нито каквито и да било нови, разкрития за войната. Ако сме виновни в нещо, виновни сме всички, ако сме заслужили нещо, то е само помежду ни. Завинаги сме свързани с кръв и общи кошмари. Казвам ти, приятелю, това няма нищо общо с Едуард Блейк — в по-голяма или по-малка степен всички ние сме Едуард Блейк.

Дълбоко си поех дъх и не отговорих.

— Пол, Едуард Блейк ще е първият ветеран от Виетнам, който ще стане президент на Съединените щати. Не го ли искаш? — попита ме Бил.

— Мамка му, млъкни, Бил.

В тихата стая стана още по-тихо.

— Даже да ви повярвам… а може би ви вярвам… другият въпрос сте всички вие и вашите амбиции, вашите лъжи, вашите измами и вашите глупости — казах аз. — Едуард Блейк може да има само един кофти момент в живота, обаче вие имате кофти кариери.

Оставих чашата си и тръгнах към вратата.

— Казах ти да потърсиш някой друг — заявих на Карл. После се обърнах към Сюзан. — Ела.