Нелсън Демил
На север (4)

2.

Минаваше три часът и аз бях във вашингтонския Национален парк, правоъгълен участък трева и дървета, който започва на изток от Капитолия и стига на запад до паметника на Линкълн, разстояние от малко над три километра.

Паркът е приятно място да потича човек и има хубава гледка, затова вместо да ходя в града, само за да се видя с Карл Хелман, аз бях по анцуг и маратонки с плетена шапка, нахлупена над ушите.

Започнах кроса около басейна на Капитолия и разчетох крачката си така, че да стигна при Стената в уреченото време: четири часа мое време и 16:00 по часовника на Карл.

Тичах в южната част на Парка, покрай Националния музей на авиацията и космонавтиката, Смитсъновия институт и другите музеи между тях.

Както вече споменах, официално това е парк, но в същото време е и място, където всеки иска да издигне нещо важно — паметници, музеи, мемориали и статуи, и ако тази мраморна мания продължи, някой ден Паркът ще заприлича на римския форум, натъпкан до пръсване с храмове на какво ли не. Не че критикарствам — важните хора и събития имат нужда от мемориали и паметници. И аз си имам мемориал: Стената. При това много хубав мемориал, защото на него не е изписано моето име.

Слънцето се спускаше ниско, сенките се издължаваха, цареше пълна неподвижност и тишина, освен скърцането на снега под краката ми.

Погледнах си часовника и видях, че до уречения час остават десет минути. Подобно на мнозина от неговата етническа група, хер Хелман е фанатично точен. Искам да кажа, не обичам обобщенията на север относно раси, религии и прочее, обаче ирландците и немците не се отличават с обща представа за време.

Ускорих крачка и се запътих на север покрай басейна. Задникът ми започваше да се влачи и дробовете ми пареха от студения въздух.

Когато прекосих Конститюшън Гардънс, пред погледа ми се появи Мемориалът на жените във Виетнам: три медицински сестри в маскировъчни униформи край ранен мъж, когото все още не виждах.

На стотина метра по-нататък се издигаше статуята на трима войници — трима бронзови мъже в маскировъчни униформи край бойно знаме.

Зад двете бронзови композиции се намираше самата черна стена — ясно изпъкваше на белия фон на снега.

Мемориалът може би е най-посещаваният паметник във Вашингтон, но в този студен почивен ден нямаше много хора. Когато се приближих, изпитах усещането, че вцепенено вперилите погледи в Стената посетители са хората, които трябва да са там.

Сред тях се отличаваше самотен мъж — полковник Карл Хелман — носеше цивилно палто и борсалино и разбира се, си гледаше часовника, като сигурно си мърмореше на леко заваления си английски: „Къде ли се губи тоя?“.

Забавих крачка, за да не разтревожа бившия си шеф с вида на моя милост, затичан с все сили към него, и когато излязох на алеята, минаваща успоредно на Стената, на двайсетина метра от хер Хелман, някъде удари черковна камбана, после повтори и потрети. Окончателно преминах в нормален ход и се приближих иззад Карл Густав Хелман тъкмо когато камбаната удряше четири часа.

Той усети присъствието ми или може би видя отражението ми на черната стена и без да се обръща, каза:

— Здравей, Пол.

Изглеждаше доволен, че ме вижда — или че ме усеща, — макар че не личеше да е развълнуван. Ако не друго, поне идвах навреме, а това винаги му оправя настроението.

Не отговорих на поздрава и двамата застанахме един до друг, вперили поглед в Стената. Всъщност ми се искаше да успокоя дишането си ходешком, но останах на място. От ноздрите ми струяха облаци пара като от муцуната на кон и потта по лицето ми започваше да студенее.

Та двамата стояхме там и мълчаливо отново се опознавахме след половингодишна раздяла, като кучета, които се душат, за да определят кое е по-силно.

Забелязах, че сме застанали пред участък от Стената, който носеше надписа „1968“. Той беше най-големият, нещастната година с най-много американски жертви: офанзивата „Тет“, обсадата на Ке Сан, битката в долината А Шау и други не толкова известни, но не по-малко ужасяващи сблъсъци. Също като мен, Карл Хелман бе воювал там през 1968-а и лично познаваше някои от тези места и събития.

Тази година не беше била особено щастлива и на родния фронт: убийствата на Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди, студентските бунтове, градските безредици и така нататък. Кофти година навсякъде. Разбирах защо Хелман е застанал пред 1968-а, въпреки че не разбирах защо изобщо сме тук. Тъй като обаче съм стара пушка, никога не заговарям пръв старши по чин. Понякога си мълча даже да ме заговорят, като сега. Можехме да си висим в пълно мълчание до среднощ, хич не ми пукаше.

— Благодаря, че дойде — рече Карл накрая.

— Прозвуча ми като заповед — отвърнах аз.

— Но ти си в запаса.

— Всъщност си подадох оставката.

— Не ме интересува ти какво си направил. Аз те пратих в запаса. Така всички са много по-спокойни.

— Обаче ми се щеше да си подам оставката.

— Тогава нямаше да можем да вдигнем онова мило тържество — когато ти прочете строгото си мъмрене пред всички.

— Ти ме помоли да кажа няколко думи.

— Изглеждаш във форма — вместо отговор каза Хелман.

— Така трябва. Тичам из цял Вашингтон и се срещам с хората при паметниците. Ти си третият за днес.

Хелман запали цигара и отбеляза:

— Сарказмът и лошото ти чувство за хумор не са се променили.

— Знам. Е, какво става, ако може да попитам?

— Първо трябва да си разменим малко любезности и новини. Как я караш?

— Страхотно. Наваксвам много неща. Ей, четеш ли Даниъл Стийл?

— Коя?

— Ще ти пратя една книга. Обичаш ли чили?

Хелман дръпна от цигарата си. Сигурно се чудеше какво го е прихванало, че да се свърже с мен.

— Искам да те питам, Пол, смяташ ли, че армията се е отнесла несправедливо с теб?

— Не повече, отколкото с няколко милиона други, господин полковник.

— Стига любезности, а?

— Чудесно.

— Два административни въпроса. Първо, строгото ти мъмрене. Може да се изличи от досието ти. Второ, пенсията ти. Може да се изчисли по друг начин, така че през остатъка от живота си да разполагаш със значителна сума.

— Всъщност, когато напуснах армията, предполагаемият остатък от живота ми се удължи, така че и по-малката сума ми е достатъчна.

— Искаш ли да научиш още по тези два въпроса?

— Не. Надушвам неприятности.

Продължихме да киснем на вцепеняващия студ и да обмисляме пет-шест хода напред. Много ме бива в тая игра, обаче Карл е още по-добър. Не е толкова интелигентен като мен, определено не е толкова ловък, но мисълта му е задълбочена и съсредоточена.

Всъщност ми харесва. Наистина. Честно казано, шестмесечното му мълчание малко ме оскърби. Може да го бях ядосал с поведението си на тържеството по случай пенсионирането ми. Бях обърнал някоя и друга чаша, но смътно си спомням, че направих впечатление на един пруски фелдмаршал на име фон Хелман, струва ми се.

— На тази стена е изсечено името на човек, който не е загинал в бой — рече Карл накрая. — Човек, който всъщност е бил убит.

Не отговорих на това изненадващо съобщение.

— Колко души познаваш на тази стена? — попита ме той.

Помълчах за миг, после отвърнах:

— Прекалено много. А ти?

— И аз. Изкарал си два мандата във Виетнам, нали така?

— Да. През шейсет и осма и после пак през седемдесет и втора, но втория път вече служех във военната полиция и повечето ми сражения бяха с пияни войници край военновъздушната база Биен Хоа.

— Обаче първия път… си бил в пехотата на фронтовата линия… Участвал си в много битки. Хареса ли ти?

Само ветеран от войната може да разбере такъв въпрос. През всичките години, откакто се познавахме с Карл, никога не бяхме разговаряли за бойните си преживявания. Това не е необичайно. Погледнах го.

— Беше върховно. Първите няколко пъти. После… свикнах, приех го за нормално… след това, през последните няколко месеца преди да се прибера, изпаднах в параноя, все едно се мъчеха да убият точно мен, все едно не искаха да ме пуснат да се прибера вкъщи. През последните два месеца почти не спах.

Очите ни се срещнаха. Карл кимна.

— И с мен беше същото. — Той се приближи до Стената и впери поглед в изсечените върху камъка имена. — Тогава бяхме млади, Пол. Тези хора завинаги са млади. — Хелман докосна едно от имената. — Познавах този човек.

Изглеждаше необичайно замислен, почти мрачен. Може би заради мястото, сезона, здрача и така нататък. Аз също не бях особено весел.

Той извади златна табакера и запалка.

— Заповядай.

— Не, благодаря. Ти току-що си загаси цигарата.

Също като всички пушачи, Карл не ми обърна внимание и запали нова.

Карл Густав Хелман. Не бях запознат подробно с личния му живот, но знаех, че е израснал сред руините на следвоенна Германия. През годините се бях срещал с още неколцина американски немци, повечето военни, вече от запаса. Останали без баща или напълно осиротели, те бяха изпълнявали разни поръчки на Американската окупационна армия, за да не умрат от глад. На осемнайсетгодишна възраст бяха постъпили в американската армия в някой военен пост в Германия, за да се спасят от нищетата на победената страна. Някога в армията беше имало много такива хора и Карл сигурно бе един от последните.

Не бях сигурен до каква степен този тип биография се отнася за Карл Хелман, но сигурно скоро му предстоеше преминаване в запаса, освен ако в непосредственото му бъдеще не сияеше генералска звезда. Хрумна ми, че тази среща има нещо общо с това.

— Беше отдавна — каза ми той, или може би говореше на себе си. — И все пак понякога ми се струва, че беше вчера. — Погледна Стената, после се обърна към мен. — Съгласен ли си?

— Да, шейсет и осма е ясна като диапозитиви, върволица от безмълвни ярки образи, замръзнали във времето… — Спогледахме се и той кимна.

Накъде водеше всичко това?

В такива случаи е от полза да установиш откъде е започнало. Както споменах, аз съм ирландец от южен Бостън, което означава работнически произход. Баща ми беше ветеран от Втората световна война, като всички други бащи на онова място и по онова време. Отслужил три години в пехотата, върнал се у дома, оженил се, направил трима сина. Трийсет години работил в бостънската община — поддържаше общинските автобуси. Веднъж ми призна, че тази работа не била толкова вълнуваща, колкото десанта в Нормандия, но работното време било по-удобно.

Скоро след осемнайсетия си рожден ден получих повиквателното си. Обърнах се към Харвард във връзка със свободни места за първокурсници и студентско отлагане, обаче те основателно отбелязаха, че не съм кандидатствал. Същото се повтори с Бостънския университет и дори с Бостънския колеж, където бяха намерили убежище от армията мнозина други католици.

Така че си стегнах багажа, татко ми стисна ръката, по-малките ми братя ме смятаха за върха, мама се разплака и аз се качих на ешелона за Форт Хадли, Джорджия, където щях да получа начална подготовка и вторично пехотно обучение. Поради някаква идиотска причина кандидатствах и бях приет във военновъздушната школа — където подготвяха парашутисти — във Форт Бенинг, пак в Джорджия. И за да завърша висшето си образование в областта на убиването, кандидатствах в спецчастите, като си мислех, че войната ще свърши, преди да изляза от смахнатите школи, но военните ми казаха: „До тук. Вече си готов, момко“. Скоро след военновъздушната школа се озовах в една пехотна рота на фронтовата линия край Бон Сон, което не е в Калифорния.

Погледнах Карл. Знаех, че сме били там горе-долу по едно и също време, въпреки че бяхме стигнали до тази война по различни пътища. Само че в края на краищата може и да не бяха чак толкова различни.

— Реших, че е добре да се срещнем тук — каза той.

Не отговорих.

След Виетнам двамата бяхме останали в армията, тъй като, за разлика от всички останали, тя ни искаше. Аз постъпих във военната полиция и отслужих половин втори мандат във Виетнам. През годините се възползвах от военната образователна програма и получих бакалавърска степен по наказателно право, после постъпих в Криминалния следствен отдел, главно защото носеха цивилни дрехи.

Станах подофицер — нямах командирски задължения, но вършех важна работа като следовател по убийства.

Карл беше минал по малко по-различен и по-фин път. Беше завършил истински колеж с военна стипендия и беше получил някаква тъпа степен по философия, докато бе служил четири години в Корпуса за запасни офицери, после беше постъпил на действителна служба като лейтенант.

По някое време съдбите ни едва не се бяха пресекли във Виетнам, после се засякоха във Фолс Чърч. И ето че сега бяхме тук, буквално и преносно застанали в здрача, вече не воини, а мъже на средна възраст, вперили очи в имената на убитите от нашето поколение, 58 ООО имена, изсечени в черния камък, и аз изведнъж видях тези хора като деца, грижливо дълбаещи имената си върху дървета, чинове, дървени огради. Осъзнах, че всяко име от гранита отговаря на друго, издълбано някъде в Америка. Тези имена бяха изсечени и в сърцата на техните семейства, в сърцето на нацията.

Двамата с Карл закрачихме покрай Стената. Дъхът ни се издигаше на пара в студения въздух. В подножието на мемориала имаше цветя, оставени от приятели и роднини, и аз си спомних, че предишния път, когато преди много години бях дошъл тук, някой беше оставил бейзболна ръкавица, и когато я бях видял, без да се усетя, по лицето ми бяха потекли сълзи.

През първите години при Стената оставяха много такива неща: снимки, шапки, играчки, дори любими храни. Днес забелязах, че няма никакви лични вещи, само цветя и няколко сгънати писма, пъхнати в цепнатините между плочите.

Годините минаваха, родителите умираха, съпругите имаха нов живот, братята и сестрите не забравяха, но вече бяха идвали тук и нямаше нужда да се връщат. Мъртвите, повечето от които съвсем млади, не бяха оставили много деца, но при предишното си идване видях една дъщеря, двайсетинагодишна жена, която не познаваше баща си. Аз нямах дъщеря, така че за десетина минути запълнихме малко от празнотата в себе си, липсващите части, после всеки продължи пътя си.

Кой знае защо, това ме накара да се замисля за Синтия, за брак, деца, дом и семейно огнище, за всевъзможни топли и неясни неща. Ако Синтия бе тук, може би щях да й предложа да се оженим, но нея я нямаше и знаех, че на сутринта пак ще съм сам.

Сигурно обзет от подобни мисли за войната и мира, смъртта и безсмъртието, Карл рече:

— Опитвам се да идвам тук веднъж годишно на седемнайсети август, годишнината от една битка, в която участвах. — Той замълча за миг, после продължи: — Битката на шосе номер тринайсет… Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, каучуковата плантация на „Мишлен“. Може да си чувал. Загинаха много мои познати. Затова на седемнайсети август идвам тук и се моля за тях, после благодаря на Господ, че съм жив. Иначе никога не се моля.

— Мислех, че всяка неделя ходиш на черква.

— Човек ходи на черква с жена си и децата си.

Не продължи и аз не го попитах нищо. Обърнахме се и се върнахме по същия път, по който бяхме дошли.

— Е, интересува ли те човекът, който е бил убит? — вече с друг глас попита Карл.

— Може би. Но всъщност не искам да научавам.

— Ако беше така, щеше да си тръгнеш.

— Проявявам любезност, господин полковник.

— Когато работеше при мен, любезността ти щеше да ме зарадва. Но щом проявяваш любезност, ще ме изслушаш.

— Ако те изслушам, може да ме призоват като свидетел в съда. Така пише в справочника.

— Повярвай ми, тази среща и този разговор изобщо не са се състояли. Тъкмо затова сме тук, а не във Фолс Чърч.

— Вече се досетих.

— Може ли да започна?

Все още бях на твърда земя — следващата стъпка беше по хлъзгав склон. Нямах абсолютно никакви основания да го изслушам. Но не разсъждавах достатъчно ясно. Синтия. Намери си работа, намери си живот или каквото там беше казала тя.

— Може ли да започна? — повтори Карл.

— Може ли да те прекъсна, когато поискам?

— Не. Ако започна, ще ме изслушаш до края.

— Случаят криминален ли е?

— Доколкото убийството е престъпление, да. Имаш ли още тъпи въпроси?

Усмихнах се, не заради обидата, а защото му лазех по нервите.

— Знаеш ли какво? За да ти докажа, че наистина съм тъп, ще те изслушам.

— Благодаря.

Карл се отдалечаваше от Стената към Мемориала на жените във Виетнам и аз го последвах.

— КСО получи сведения, че един млад лейтенант, който е вписан като загинал или изчезнал в сражение, всъщност е бил убит в град Куанг Три на седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година по време на битката за града в рамките на офанзивата „Тет“. — И прибави: — Доколкото знам, по това време ти си бил в провинция Куанг Три.

— Да, но имам алиби за този ден.

— Споменавам го само като съвпадение. Всъщност този ден твоята част се е намирала на няколко километра от столицата на провинцията. Но общото положение ти е ясно и можеш да си представиш момента и мястото.

— Естествено. Ясно ми е също, че си се разровил в досието ми.

Хелман не обърна внимание на забележката и продължи:

— Както казах, аз бях в Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, дислоцирана в Ксуан Лок, но горе-долу по онова време действахме около Ку Чи. Не си спомням точно този ден, обаче целият месец на офанзивата „Тет“ беше отвратителен.

— Направо гаден.

— Да, гаден. — Карл спря и ме погледна. — Имаме доказателства, че американският лейтенант е бил убит от американски капитан.

Замълча, за да ме остави да осъзная думите му, но аз не реагирах. Вече бях чул нещо, което не исках да чувам, и сега знаех тайна. Неминуемо щяха да последват подробности.

Загледахме се в Мемориала на жените във Виетнам, в трите медицински сестри — едната се грижеше за проснатия върху чувалите с пясък ранен мъж, втората бе коленичила наблизо, третата се взираше в небето за медицинския хеликоптер. Четирите фигури бяха леко облечени и затреперих от студ само като ги гледах.

— Тези статуи би трябвало да са по-близо до Стената — казах. — Последният човек, когото повечето от ония момчета са видели, преди да умрат, е била медицинска сестра.

— Да, но такова разположение щеше да навява прекалено мрачни асоциации. Този мъж като че ли ще остане жив.

— Да… ще се спаси.

Умълчахме се, потънали в мисли. Искам да кажа, това са статуи, но връщат спомена за онова време. Карл пръв наруши тишината.

— Не знаем името на предполагаемия убиец, нито познаваме предполагаемата жертва. Знаем само, че този капитан хладнокръвно е убил лейтенанта. Нямаме труп — или по-точно, имаме много трупове, всички убити от врага, освен въпросния лейтенант. Известно ни е, че жертвата е била убита с единичен пистолетен изстрел в челото й това може да ограничи броя на имената въз основа на смъртните актове, издадени по онова време. Освен ако, разбира се, трупът изобщо не е бил открит и жертвата е била вписана като изчезнала в сражение. До тук ясно ли е?

— Да. Капитан от Сухопътните сили на Съединените щати вади пистолета си и застрелва лейтенант от Сухопътните сили на Съединените щати в челото. Предполага се, че раната е фатална. Случило се е в разгара на битка преди близо трийсет години. Но нека играя ролята на адвоката на обвиняемия — може пък да не е било убийство. Може това да е бил един от онези злощастни случаи, в които висшестоящ офицер застрелва свой подчинен за проявена страхливост пред лицето на врага. Случва се и не е непременно убийство, нито дори престъпление. Може да е било самоотбрана или злополука. Не бива да се правят прибързани заключения. — Прибавих: — Но разбира се, вие разполагате със свидетел. Така че не трябва да бързам с разсъжденията.

Обърнахме се и закрачихме обратно към Стената. Светлината отслабваше, идваха и си отиваха хора, един мъж на средна възраст постави венец до черния гранит и избърса очите си с кърпичка.

Хелман го погледа за миг, после каза:

— Да, имало е свидетел. И свидетелят е описал хладнокръвно убийство.

— Сигурен ли е свидетелят?

— Не зная.

— Кой е той и къде се намира?

— Не знаем къде е, но ни е известно името му.

— И искате да го открия.

— Точно така.

— Как научихте за него?

— Написал е писмо.

— Ясно… е, значи имате изчезнал свидетел на убийство с трийсетгодишна давност, нямате заподозрян, труп, оръжие на убийство, мотив и доказателства, и убийството е извършено в една забравена от Бога страна много далеч от тук. И искате да разкрия това убийство.

— Точно така.

— Лесна работа. Може ли да попитам защо? На кой му пука след трийсет години?

— На мен. На армията. Извършено е убийство. Убийството няма давност.

— Ясно. Нали разбираш, че близките на тоя лейтенант, дето е бил убит или изчезнал, го смятат за доблестно загинал в бой. Какво ще спечелите, като докажете, че е бил убит? Не смяташ ли, че близките му достатъчно са изстрадали? — Кимнах към мъжа пред Стената.

— Това не е аргумент — верен на устава, възрази Карл Хелман.

— За мен обаче е — осведомих го аз.

— Не че прекалено много разсъждаваш, Пол, просто не разсъждаваш за каквото трябва.

— Не е вярно. Мисля, че на тази стена е изсечено име, което е най-добре да оставим на мира.

— На свобода се разхожда убиец.

— Може би да, може би не. Предполагаемият убиец може по-късно да е загинал в сражение. Онзи период беше отвратителен и има голяма вероятност капитанът да е бил убит в битка.

— Тогава името му няма място на тази стена при хората, които са загинали доблестно.

— Знаех, че ще отговориш така.

— Знаех, че ще го разбереш.

— Струва ми се, че прекалено дълго сме работили заедно.

— Работихме добре заедно.

Това беше новост за мен. Може да имаше предвид, че заедно сме вършили работата, което си бе вярно, въпреки сериозните ни личностни различия и факта, че единият от нас педантично спазваше устава, докато другият определено не се интересуваше от такива неща.

Отдалечихме се от Мемориала на жените във Виетнам и спряхме при трите бронзови мъжки статуи: двама бели мъже и един чернокож, които трябваше да изобразяват морски пехотинец, пехотинец и моряк, но носеха маскировъчна униформа и трудно можеха да се отличат един от друг. Гледаха към Стената, сякаш се взираха в имената на убитите, но някак зловещо тримата също изглеждаха мъртви.

Карл се обърна към мемориала.

— Отначало Стената не ми харесваше. Предпочитах тези героични бронзови статуи, защото въпреки цялата си абстрактност и метафорични нюанси Стената всъщност е грамаден надгробен камък, общ гроб с имената на всички. Това ме смущаваше. После… после я приех. Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да я приемаме такава, каквато е. Надгробен камък.

— Някога изпитвал ли си угризения, че си останал жив?

— Може би щях да изпитвам, ако не бях ходил там. Може ли да променим темата?

— Не. Веднъж ти ми каза, че не обвиняваш хората, които не са служили. Така ли беше?

— И все още е така. Защо?

— Каза ми също, че повече мразиш онези, които са отишли във Виетнам, но не са си вършили работата — онези, които са проваляли другите, които са вършили позорни постъпки като изнасилвания и грабежи. Които безсъвестно са убивали цивилни. И това ли все още е в сила?

— Свършвай с инструктажа.

— Добре. Е, имаме този капитан, който най-вероятно е убил младши офицер. Искам да зная имената на капитана и на убития лейтенант.

Забелязах, че очевидният въпрос „защо“ — мотивът — още не е конкретно посочен. Може би, както в повечето случаи на убийство във военно време, мотивът бе незначителен, нелогичен и маловажен. Но може и да беше основната причина за изравянето на престъпление с трийсетгодишна давност. В такъв случай, щом Карл не го споменаваше, нямаше да го спомена и аз. Върнах се към наличните факти.

— Добре, ами ако този капитан, този предполагаем убиец, не е загинал в сражение, може вече да е умрял от естествена смърт. Минали са трийсет години.

— Аз съм жив. Ти си жив. Трябва да открием дали и той е жив.

— Добре. Ами свидетелят? Известно ли е дали той е жив?

— Не, не ни е известно. Но ако не е жив, трябва да го знаем.

— Кога за последен път свидетелят е проявил признаци на живот?

— На осми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма. Тази дата носи писмото.

— Зная, че военната пощенска служба е бавна, ама това бие всички рекорди.

— Всъщност свидетелят не е американец. Бил е войник в северновиетнамската армия. Казва се Трая Ван Вин. Ранили го в битката за град Куанг Три и се криел сред развалините. Видял двамата американци да се карат. Капитанът извадил пистолета си и застрелял лейтенанта. В писмото, което написал до брат си, той нарича убиеца „дай-юй“, „капитан“, а жертвата — „трун-юй“, „лейтенант“.

— По онова време край Куанг Три имаше морски пехотинци. Възможно е случаят изобщо да не е в юрисдикцията на сухопътните сили.

— В писмото си Тран Ван Вин споменава, че двамата мъже са били „ки-бин“ — „пехотинци“ — отвърна Хелман. — Явно е видял нараменните им знаци от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, които е познавал.

— В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, в която служех и аз, имаше над двайсет хиляди души — отбелязах аз.

— Точно така. Но подробностите стесняват обсега на възможностите.

За миг се замислих за всичко това, после попитах:

— Писмото при вас ли е?

— Разбира се. Тъкмо затова те търсим.

— Ясно. И е било адресирано до брата на този човек. Как се озова в ръцете ви?

— По много интересен начин. Братът също е бил северновиетнамски войник, Тран Куан Ли. В средата на май същата година американският войник Виктор Орт открил писмото в дрехите на убития Тран Куан Ли и го взел като сувенир. Пратил го в Щатите и близо трийсет години то останало в куфара му, пълен с други боклуци. Наскоро Орт го пратил във вашингтонското бюро на Американските ветерани от Виетнам. Тази организация моли членовете си да връщат пленени вражески документи и вещи и да дават информация относно убити виетнамци. Сведенията се предоставят на виетнамските власти в Ханой, за да могат виетнамците да научат съдбата на своите изчезнали войници.

— Защо?

— Те вече не са ни врагове. В Сайгон има „Макдоналдс“ и „Кентъки Фрайд Чикън“. Във всеки случай ние искаме те да ни помагат да открием нашите изчезнали в сражения. Остават още около две хиляди души, за които няма никакви данни. Техните изчезнали са триста хиляди.

— Според мен всички са в Сан Диего.

— Не, всички са мъртви. Включително Тран Куан Ли, убит в долината А Шау, най-вероятно от господин Орт, макар че той ни дава много ясна информация. — Хелман продължи: — Така че този ветеран Виктор Орт пратил писмото на Американските ветерани от Виетнам. Наред с допълнителни обяснения, в които разказал как, къде и кога е открил писмото и трупа. От благодарност към хората, които пращат такива писма, АВВ уредили превода на писмото и се готвели да го пратят на господин Орт, но един член на организацията, офицер от запаса, го прочел и разбрал, че държи свидетелски разказ за убийство. Този човек се свърза с нас. Ако беше цивилен, щеше да се обърне към ФБР.

— Това е бил щастливият ви ден. А някой все пак пратил ли е превода на господин Орт?

— На господин Орт беше пратен превод на любовно писмо и благодарствен адрес.

— Ясно. Оригиналът на това писмо при вас ли е?

— Да. Освен това установихме автентичността на хартията и мастилото и го дадохме на трима различни преводачи. Резултатът е почти един и същ. Няма съмнение, че Тран Ван Вин описва на брат си Тран Куан Ли убийство. Писмото е поразително и смущаващо. — Той прибави: — Ще ти покажа копие на превода, разбира се.

— Налага ли се?

— В писмото няма много сведения, освен онези, които ти разказах, но може да те мотивира — отвърна Хелман.

— За какво?

— Да откриеш автора му. Тран Ван Вин.

— Каква е вероятността Тран Ван Вин да е жив? Карл, бе избито почти цяло поколение виетнамци!

— „Почти“ е ключовата дума.

— Да не споменавам ниската естествена продължителност на живота.

— Трябва да се опитаме да открием този свидетел — сержант Тран Ван Вин. За съжаление, във Виетнам има само около триста фамилни имена, а населението на страната е осемдесет милиона.

— Значи телефонният указател няма да ни е от голяма полза.

— Няма телефонни указатели. Но имаме късмет, че фамилията на този човек не е Нгуен. Половината виетнамски фамилии са такива. За щастие фамилното име Тран не се среща чак толкова често, а другите две имена — Ван Вин и Куан Ли — стесняват обсега на търсене още повече.

— Разполагате ли с роден град и дата на раждане?

— Не ни е известна рождената дата, но знаем приблизителната възраст, разбира се — нашата възрастова група. Пликът е бил адресиран до брата през бойната част на Тран Ван Вин и носи обратния му адрес. Тези адреси показват, че и двамата са служили в северновиетнамската армия, а не в южновиетнамския Виетконг, следователно са от Севера. Всъщност в писмото се споменава за родното им село, Там Ки, но не го открихме на нашите карти на Виетнам, нито Северен, нито Южен. Както може би си спомняш, в това няма нищо необичайно — местните често наричат селата си с едно име, докато на официалните карти е написано друго. Но работим по този въпрос. Там Ки е много важно за откриването на този човек, Тран Ван Вин.

— И ако го откриете? Какво повече ще ви каже от самото писмо?

— Може да разпознае убиеца по старите снимки от военните досиета.

— След трийсет години ли?

— Възможно е.

— Значи имате заподозрени, така ли?

— За момента не. Но проверяваме военния архив и издирваме имената на всички капитани от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, които на седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма са се намирали в района на Куанг Три. Освен това, разбира се, търсим лейтенантите от Първа въздушнопреносима, които са били убити или изчезнали в сражение по същото време и на същото място. Разполагаме само с това — два чина, капитан и лейтенант, тяхната бойна част, Първа въздушнопреносима, един град, Куанг Три, и датата седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма, действителната дата на убийството, описано в писмото от другия ден.

Докато с Карл се отдалечавахме от статуите, се замислих за всичко това. Виждах накъде вървят нещата, но не исках да ходя там.

— Можем да стесним обсега на търсене — продължи Хелман — и въз основа на военния архив да съставим списък на вероятните заподозрени. После ще поискаме ФБР да разпита тези бивши капитани, ако са цивилни, а ние ще разпитаме онези от тях, които все още са на служба. В същото време ще търсим единствения свидетел на убийството. На пръв поглед няма голяма надежда, Пол, но както отлично знаеш, някои престъпления са били разкривани и с още по-малко улики.

— Какво искаш от мен?

— Да заминеш за Виетнам.

— Нямам такова намерение. Вече съм бил там. Пазя си медалите, за да го докажа.

— През януари във Виетнам е доста приятно.

— На Аруба^[1] също. Другата седмица заминавам за там — излъгах аз.

— Когато се върнеш, може да размислиш.

— Едва ли. Виетнам си беше гаден навремето, гаден е и сега.

— Ветераните, които се връщат от там, твърдят, че преживявали истинско пречистване.

— Това е тоталитарна комунистическа държава с двеста хиляди тона невзривени мини, експлодиращи капани и неизбухнали артилерийски снаряди, които само чакат да ме вдигнат във въздуха.

— Ами значи трябва да се пазиш.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Не, разбира се. Там е гадно.

Засмях се.

— При цялото ми уважение, господин полковник, можеш да си вземеш случая и да го навреш в гъза на някой друг.

— Чуй ме, Пол — не можем да пратим във Виетнам човек на действителна служба. Това е… хм, неофициално следствие. Ти ще отидеш като турист, като завръщащ се ветеран, също като хиляди други…

— Искаш да кажеш, че няма да имам официален статут или дипломатически имунитет, така ли?

— Ще ти се притечем на помощ, ако загазиш.

— За каква помощ става дума? Тайно да ми внесете отрова в килията ли?

— Не. Да пратим човек от посолството при теб, ако те арестуват. Освен това, разбира се, ще внесем официално възражение.

— Звучи много успокоително, но нещо не ми се ще да разгледам отвътре комунистически пандиз, Карл. Двама мои приятели прекараха доста години в ханойския „Хилтън“. Хич не им е харесало.

— Ако влезеш в конфликт с властите, просто ще те изхвърлят от страната.

— Може ли да им предам думите ти?

Хелман не отговори.

За миг се замислих и казах:

— Предполагам, че Американските ветерани от Виетнам са пратили оригинала на писмото в Ханой в рамките на своята хуманитарна програма да помагат на северновиетнамците да научат съдбата на своите загинали и изчезнали войници. В такъв случай Ханой ще открие роднините на Тран Куан Ли и те ще знаят дали брат му Тран Ван Вин е жив и къде се намира. Нали така? Тогава защо не използвате нормалните дипломатически канали и не оставите ханойските власти да направят онова, в което ги бива — да следят нещастните си граждани.

— Всъщност помолихме Американските ветерани от Виетнам да не пращат писмото в Ханой — осведоми ме Хелман.

Знаех го, но въпреки това попитах:

— Защо?

— Ами… Има много причини да смятаме, че е по-добре засега Ханой да не вижда това писмо.

— Кажи ми поне една.

— Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Същото се отнася и за теб.

Спогледахме се и разбрах, че в тая история има нещо повече от някакво си убийство с трийсетгодишна давност. Трябваше да има, иначе всичко това нямаше смисъл. Но не му зададох повече въпроси.

— Добре, и без това чух прекалено много. Благодаря за доверието, но не искам да се забърквам.

— От какво те е страх?

— Не ми излизай с тоя номер, Карл. Много пъти съм излагал живота си на опасност за страната ни. Обаче това не си струва нито моя, нито живота на никой друг. Това е история. Оставете я на мира.

— Става въпрос за справедливост.

— Изобщо не става въпрос за справедливост. Става въпрос за нещо друго и тъй като не зная за какво, няма да се замъкна във Виетнам поради причина, която никой не ми разкрива. Предишните два пъти знаех защо съм там.

— Мислехме си, че знаем защо сме там. Излъгаха ни. Този път никой няма да те излъже. Просто не ти казваме. Но можеш да ми повярваш, че е изключително важно.

— Навремето и те така ни уверяваха.

— Няма да споря.

Слънцето залязваше и се надигаше студен вятър. Вече бяхме почти съвсем сами и стояхме безмълвно, потънали в мислите си. Накрая Карл Хелман тихо рече:

— Здрач е. Сенките са дълги. — Погледна ме. — Сенките се простират от там до тук, Пол. Нищо повече не мога да ти кажа.

Не отговорих.

Появи се мъж в старо униформено яке, горе-долу на наша възраст, но по-стар наглед заради буйната си сива брада. Вдигна сигнална тръба и изсвири отбой. Когато вятърът отнесе и последния звук, непознатият се обърна към Стената, отдаде чест и се отдалечи.

Двамата с Карл постояхме още малко, после той каза:

— Добре, разбирам те. Възможно е да се окаже малко рисковано, а хората на средна възраст не обичат да си рискуват живота за нещо, което може да е глупаво или безсмислено. Честно казано, този Тран Ван Вин най-вероятно е мъртъв, пък даже и да е жив, сигурно няма да е от голяма полза. Хайде, ела да те черпя едно. На Двайсет и трета улица има едно заведение, което ще ти хареса.

Мълчаливо закрачихме през парка и Хелман попита:

— Може ли поне да ти покажа писмото?

— Кое? Любовното или истинското?

— Преводът на писмото на Тран Ван Вин.

— Истинския пълен превод ли?

Карл не отговори.

— Дай ми оригиналното писмо на виетнамски и аз ще намеря кой да ми го преведе.

— Излишно е.

Усмихнах се.

— Значи нещо в писмото не е за моите очи. Искаш да ви помогна, а криеш много неща.

— За твое добро. Онова, което не ти казвам, не е важно за задачата да откриеш Тран Ван Вин.

— Но е важно за нещо, иначе нямаше да си толкова тайнствен.

Карл мълчеше.

— Кога получихте това писмо от АВВ? — попитах го.

— Преди два дни.

— И сте започнали проверката на военния архив, нали?

— Да, но това ще отнеме седмица-две. А и онзи пожар в архива…

— Карл, онзи пожар през седемдесет и трета беше използван, за да прикрие повече гадости от всеки друг пожар в историята.

— Възможно е, но така или иначе липсват досиета. Все пак мисля, че след няколко седмици ще сме готови със списъка на капитаните от Първа въздушнопреносима, които по онова време са били там. Списъкът на лейтенантите, загинали около седми февруари в Куанг Три, ще е много по-кратък и по-подробен. Едва ли ще включва повече от две-три имена. Предполагаме, че капитанът и лейтенантът са били от една и съща част, което може да ограничи броя на заподозрените капитани. Затова смятам, че вероятността за успех не е толкова малка.

— Може и да откриете заподозрян, но никога няма да успеете да го осъдите — възразих аз.

— Хайде първо да намерим свидетеля и заподозрения и тогава да мислим за последствията.

Замълчах за миг, после казах:

— Както спомена, по онова време аз бях там. И за твое сведение, самият град беше отбраняван от южновиетнамската армия, не от американци. Нашите имаха огневи бази наоколо. Сигурни ли сте, че тези двама офицери от Първа въздушнопреносима са били в града?

— Писмото е категорично по този въпрос. Защо?

— Ами тогава тези двама американци може да са били придадени като съветници към южновиетнамската армия.

— Възможно е.

— Това още повече стеснява обсега на търсене. Първо свършете канцеларската работа тук, преди да пратите някого във Виетнам.

— Искаме да проведем успоредно следствие.

— Вие си знаете. — Всъщност подозирах, че КСО работи по този проблем много по-отдавна, отколкото твърдеше Карл. Освен това подозирах, че КСО вече е ограничил броя на възможните заподозрени и вероятните жертви и че може да разполага с основен заподозрян. Обаче не искаха да информират Пол Бренър. И сега, КСО искаше да открия единствения свидетел на това престъпление. — Случаят е интересен и възбужда инстинкта ми на ловджийско куче — казах на полковник Хелман. — Но не ми се пътува за Югоизточна Азия. Сещам се за неколцина момчета, които с удоволствие ще заминат за там.

— Няма проблем. — Той смени темата. — Още ли ходиш с госпожа Сънхил?

Обожавам хората да разпитват за вече известни им неща.

— Защо не попиташ нея?

— Честно казано, вече я питах. Тя загатна, че изглежда, имате проблеми с връзката си, и тъкмо затова реших, че може да си готов за пътуване в чужбина.

— Готов съм. За Аруба. И не се бъркай в личния ми живот, ако обичаш.

— Госпожа Сънхил продължава да е на служба в КСО и като неин началник, имам право да задавам някои лични въпроси.

— Да бе. Чудех се какво ми липсва от армията.

Карл не обърна внимание на забележката ми и попита:

— Между другото, търсиш ли си цивилна работа в органите на реда?

— Може би.

— Не мога да си представя, че по цял ден се шляеш.

— Имам достатъчно занимания.

— Навярно ще мога да ти помогна да получиш държавна работа. ФБР приема много бивши служители от КСО. Тази командировка в чужбина ще изглежда отлично в заявлението ти за постъпване.

— Да не споменаваме за некролога ми.

— И там ще изглежда отлично.

Карл не се шегува често, затова се захилих, просто от учтивост. Това струва ми се, го насърчи да продължи.

— Казах ли ти, че министерството на отбраната ще те повиши със задна дата в старши подофицер и ще ти преизчисли пенсията?

— Предай им моите благодарности.

— В замяна на две-три седмици от свободното ти време.

— Винаги има уловка.

Хелман спря и запали нова цигара! Спогледахме се под една улична лампа. Той издиша облак дим.

— Можем да намерим друг, но твоето име зае първите три места от списъка. Никога не съм те молил за услуга…

— Молил си ме, разбира се.

— И съм те измъквал от някои много заплетени положения, Пол.

— В които си ме забърквал ти, Карл.

— В повечето се забъркваше сам. Бъди честен пред себе си.

— Студено е. Пие ми се. Прекалено много пушиш. — Обърнах се и закрачих.

Край на срещата. Край на Карл. Продължих да вървя, като си го представях застанал под лампата, захапал цигарата, вперил очи в гърба ми. Е, бях приключил поне с едната неприятност.

Установих, че кой знае защо, забавям крачка. Изведнъж вцепененият ми ум се изпълни с всевъзможни мисли. Една от тях бе Синтия, разбира се. „Трябва да напишеш второто действие, Пол.“ Номер ли ми играеха?

Определено трябваше да направя нещо, за да раздвижа кръвта във вените си. Но не можех да повярвам, че Синтия иска да рискувам живота си, за да съживя връзката ни. Сигурно не знаеше точно какво има предвид Карл.

Докато вървях, мислите ми се насочиха към любимата ми тема — аз. Какво щеше да е най-добре за Пол Бренър? Внезапно си представих, че заминавам за Виетнам и се връщам като герой — предишните два пъти това не се бе случило, но може би сега… После си представих, че ме връщат в ковчег.

Озовах се спрял в светлия кръг под улична лампа. Обърнах се към Карл Хелман. Спогледахме се от двете страни на мрака, всеки окъпан в ярка светлина.

— Ще имам ли свръзки във Виетнам? — извиках му аз.

— Разбира се — потвърди той. — Една в Сайгон и друга в Ханой. Освен това в Хюе може би ще има човек, който ще ти помага. Операцията е в ход. Липсва само един човек, за да я задейства.

— С колко време ще разполага този човек?

— Ще имаш туристическа виза за двайсет и един ден. Ако поискаме по-дълъг срок, ще събудим подозрение. Ако имаш късмет, ще се прибереш по-рано.

— А ако нямам, ще се прибера още по-рано.

— Мисли оптимистично. Трябва да си представяш успеха.

Всъщност си представях много хора, събрани в моя чест, всички с чаши уиски — тържество по случай посрещането ми или ирландски помен.

Нямам нищо против опасните задачи. Някога живеех заради тях. Обаче тази история беше свързана с Виетнам… хрумна ми, че съм избегнал съдбата си и сега тя ме дебне. Побиха ме тръпки.

— Ако този път не успея, ще изсекат ли името ми на Стената? — попитах Карл.

— Ще проверя. Но мисли оптимистично.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

— Категорично.

— Кога заминавам?

— Утре сутрин. Яви се на „Дълес“ в осем нула нула. Ще ти пратя по имейла инструкциите за срещата на летището.

— С личния си паспорт ли?

— Да. Прикритието ти ще е леко. На летището ще ти донесат визата, билетите и хотелските резервации, пари и някои неща, които трябва да запомниш. Трябва да заминеш на чисто.

— Това ли е всичко?

— Да. Да вървим да те почерпя.

— Когато се върна. До скоро.

— А, още нещо — спря ме Карл. — Предполагам, че ще съобщиш на Синтия за заминаването си. Не бъди много конкретен. Искаш ли аз да поговоря с нея, след като заминеш?

Не отговорих.

— Е — каза той, — тогава успех и ти благодаря.

Ако стояхме по-близо един до друг, щяхме да се ръкуваме, но сега просто небрежно си отдадохме чест, като докоснахме шапките си. Извърнахме се и се разделихме.