Нелсън Демил
На север (52)

50.

По обяд на другия ден един от служебните автомобили на посолството ни откара на летище „Ной Бай“ на север от Ханой. По време на двайсетминутното пътуване разменихме само няколко думи.

Двама души от охраната на посолството ни придружиха в терминала. Чекирахме багажа си и отидохме направо в дипломатическата чакалня.

Багажът ми беше останал при господин Юен и полковник Манг, затова не носех почти нищо: дрехите на гърба си, портфейла си, паспорта си, самолетния билет и дипломатически пропуск.

Сюзан бе в красива нефритенозелена рокля, взета на заем от Ан Куин, а аз бях по мръсните си дънки, но с чисти боксерки и ужасяваща розова спортна риза, дадена ми от госпожа Куин, която намекна, че няма проблем никога повече да не види мен, ризата и боксерките. Сувенир от Виетнам.

Въпреки името си дипломатическата чакалня беше малко занемарена, обаче тая събота не пътуваха много дипломати или техните семейства и разполагахме с цялото пространство. Двамата от охраната на посолството останаха с нас, което не бе лоша идея.

Предишната нощ със Сюзан спахме на разтегателната кушетка в дневната. Гостните стаи на втория етаж бяха заети от семейство Блейк и хората от Секретната служба, които, кой знае защо, не ни искаха горе. Колкото и да бяхме изтощени, със Сюзан се любихме. Знаехме, че може да е за последен път.

Закусихме с бъркани яйца в трапезарията. Там беше само Ан Куин и тя обясни, че семейство Блейк и посланикът станали рано, за да отидат в посолството, и че тя скоро щяла да се присъедини към тях. Ние със Сюзан изразихме съжалението си, че сме ги изпуснали, и Ан обеща да им предаде нашите поздрави. Благодарихме й за гостоприемството и чудесния прием, след което тя си тръгна, без да ни отправи нова покана. Струва ми се, знаеше, че има нещо.

И сега двамата със Сюзан стояхме в дипломатическата чакалня и гледахме през панорамния прозорец към пистите и тежкото сиво небе. Струваше ми се, че излитат повече самолети, отколкото кацат, като в курорт в края на сезона, макар че в този случай сигурно завърналите се за Тет виетнамски емигранти отново отлитаха за страните на своето изгнание.

Имах билет за самолет на „Ер Франс“ за Париж, където някой щеше да ме посрещне и да ми даде билет за „Дълес“. Това не бе най-краткият път за Щатите, обаче беше първият възможен полет от Ханой, а аз бях останал тук по-дълго, отколкото исках.

От „Дълес“, началото на това пътуване, щях да взема такси до дома си във Фолс Чърч или по-вероятно щяха да ме посрещнат някои хора, които искаха да се погрижат за мен. Във всеки случай завръщането ми беше започнало и също като предишните два пъти тук, не знаех какво изпитвам в момента.

Бях настоял Сюзан да дойде с мен, ала самата тя бе пожелала да остане в Ханой — дълго беше живяла във Виетнам и имаше да решава много проблеми с живота си, работата си и, предполагам, тази операция. Що се отнасяше до мен, пак като предишните два пъти нямах нужда от подготовка или убеждаване, за да се чупя от тая страна.

В дипломатическата чакалня имаше бяла врата, която според Сюзан водела направо на пистата. Там щяла да чака кола, която да ме откара до самолета. Излитах след двайсет минути.

Не бяхме седнали, нито си бяхме взели нещо за пиене. Просто стояхме до бялата врата, която водеше към Фолс Чърч, щата Вирджиния.

— Имаме десетина минути — каза Сюзан. — Някой ще ти съобщи.

Кимнах.

— Няма да се разплача.

Пак кимнах.

Погледите ни се срещнаха и нито един от нас не знаеше какво да каже, обаче нямаше много време.

Накрая тя се усмихна.

— Е, прекарахме две страхотни седмици, нали?

И аз се усмихнах.

— Някой ден трябва да ги повторим — каза Сюзан.

— Втория път никога не е толкова гот.

— Възможно е. Но нямаме нито една снимка. — Тя се усмихна. — Даже от остров Пирамид.

Не отговорих.

В чакалнята свиреше музика — запис на пиано с металически звук. Мълчаливо изслушахме „Лет ит би“.

— Благодаря за неделята в Сайгон — казах аз.

— Дължиш ми една разходка във Вашингтон.

— Когато пожелаеш.

Тя кимна и ме погледна.

— Би трябвало да замина след около седмица…

— Къде ще отидеш?

Сюзан сви рамене.

— В Ленъкс, предполагам. После в Ню Йорк, за да видя дали още работя в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. След това… Мисля, че пак ще предпочета работа в чужбина. Струва ми се, че съм родена, за да съм чужденка.

— Тоя път избери някое хубаво място.

— Все още пазя книгата с най-отвратителните места за живеене.

Усмихнах се.

— Ще ти липсва ли Виетнам?

— Ужасно. Но е време да продължа напред.

— Така е.

Тя кимна.

— Знаеш ли, Пол… в „Апокалипсис сега“… когато се разнежих… помниш ли?

— Да.

— Чувствах се ужасно за всичко… Изведнъж ме обзе носталгия и ми се струва, че в известен смисъл причината беше ти… И също обмислях… онова, което трябваше да направя… От момента, в който те видях, ми беше трудно да те лъжа.

— Зная. Разбирам всичко.

— Можеш ли? Добре.

— Хайде да забравим тая част от пътуването. Колкото и да беше интересна.

Тя се засмя, после очите й пак се навлажниха.

— Няма да се разплача. Ти не ги обичаш тези неща.

Не знаех какво да отговоря, затова смених темата.

— Може би приятелите ти в Лангли ще се възползват от твоя виетнамски. А това не е далеч от Фолс Чърч.

Сюзан поклати глава.

— Струва ми се, че изгубих и тази работа.

— Страхотно се справи. Идва ти отвътре.

Тя не ми обърна внимание.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— Хм… както казах… трябва да се погрижа за някои лични неща… да видя какво е положението…

Сюзан кимна.

— Трябва да го направиш.

Не отговорих.

— А после?

— Мисля, че зависи от доклада ми за изпълнението на задачата.

— Какви са намеренията ти?

— Не съм сигурен. Може би няма да направя нищо. Може би няма да съм способен да направя нищо.

— Само внимавай, Пол. Много внимавай.

— Зная.

— Казваш, че знаеш, но от това, което виждам, имаш повече кураж, отколкото мозък.

Усмихнах се.

— Понякога и това е достатъчно.

— Тук, но не и във Вашингтон. — Тя ме погледна. — Все още съм на твоя страна. И съм свободна.

— Ще ти се обадя.

— Ще поговоря с Карл — каза Сюзан. — Той трябва да застане на правилната страна.

— Карл ме разочарова. Обаче предполагам, че когато мечтата на живота ти е на една ръка разстояние, си готов на почти всичко.

Тя ме погледна в очите.

— Но трябва да си чист пред съвестта си. Понякога просто се налага да почакаш, за да видиш осъществени надеждите и мечтите си… като великанката на планината Нуи Ко Тиен.

— И оная история не свършва много добре.

— Напротив. Тя чакала своя любим и той се завърнал веднага щом можел… и сега завинаги са заедно.

— Да… Виж, Сюзан…

През бялата врата влезе млад виетнамец с парче картон, на което пишеше: „Бренър Пол“.

— Е, господин Пол, това е за вас — каза Сюзан.

— Да… — Опитах се да се усмихна. — Е, госпожо Сюзан…

— Няма да се разплача — рече тя и дълбоко си пое дъх. — Грижи се за себе си. Приятен полет и… — От очите й бликнаха сълзи.

Прегърнах я и се целунахме.

— Сюзан… Трябва да го направя чисто.

— Зная. Беше прекалено емоционално. Имаме нужда от малко време, за да видим…

Виетнамецът беше вдигнал картона и ме гледаше обезпокоено. Единият от охраната на посолството ми даваше знак да свършвам. Сюзан каза нещо на виетнамеца, после пак се обърна към мен.

— Не изпускай полета към свободата си, войниче.

Отново се прегърнахме и се целунахме.

— Обади ми се… когато и да е — рече тя.

— Непременно. Вече трябва да тръгваш.

— Добре… — Запътих се към отворената врата и Сюзан не дойде с мен. Обърнах се и попитах: — Значи в Ленъкс?

— Да. Ще чакам да ми се обадиш.

— Чакай почукване на вратата.

Тя се усмихна.

Обърнах се и последвах младежа през вратата.

Спуснахме се по късо стълбище, качихме се в един открит електрокар и потеглихме.

До самолета бе паркиран жълт полицейски джип и когато наближихме, от него слезе униформен мъж. За съжаление беше полковник Манг.

Той вдигна ръка и шофьорът спря.

Не слязох и останах да чакам Нгуен Куи Манг, полковник в отдел „А“ на министерството на държавната сигурност. Той носеше пистолета си, което не ме безпокоеше — ако го поисках, щеше да е мой. Освен това обаче носеше дипломатическото си куфарче, а куфарчетата винаги ме смущават повече, отколкото оръжията.

Зад приближаващия се полковник Манг бе моят боинг 747 на „Ер Франс“, все още с всички стълбички, и виждах, че се качват последните пътници. Стюардесата си гледаше часовника. Полковник Манг спря до електрокара и ме попита:

— Къде отивате, господин Бренър?

— Прибирам се у дома, господин полковник. И вие би трябвало да направите същото.

— Нима? Как мина дипломатическият ви прием? Запознахте ли се с вицепрезидента си?

— Да.

— Той зарадва ли ви се?

— Да. Разказахме си случки от войната.

Видях, че неземният екип се готви да изтегли стълбите.

— С удоволствие бих си побъбрил с вас, но ще си изпусна самолета — казах аз. — Бихте ли ме извинили?

— Наредил съм да ви изчакат.

— Не ми изглежда така.

— Къде е госпожица Уебър?

— Ще остане още малко. Тук й харесва.

— Нима? Ами на вас? Харесва ли ви тук?

— Изпитвам смесени чувства.

— Аха. Раздялата ви с госпожица Уебър тъжна ли беше?

— Не толкова щастлива, колкото ще е нашата с вас. И между другото, тя си иска изсниманите ленти.

— Може би ще ги получи. Първо трябва да видя какво сте снимали.

— Като стана дума за това, ако пратите ония снимки от остров Пирамид дори само на още един човек, ще се разкайвате.

— Заплашвате ли ме?

— Казвам ви.

— Господин Станли не ги ли хареса?

Нямах намерение да му доставя удоволствието да му отговоря.

— Добре, благодаря, че ме изпратихте — казах аз. — Трябва да тръгвам.

— След малко. Е, смятате ли, че този Блейк ще е новият ви президент?

Отвърнах на въпроса му с въпрос.

— А вие как смятате?

— Снощи проведох интересен разговор с Тран Ван Вин. Трябва да си помисля за това.

— Помислете си. — Видях, че наземният екип ме гледа.

— Имате дипломатически пропуск и дори не го споменахте — отбеляза Манг.

— За да се кача на този самолет, не ми трябва нищо друго, освен билет.

— Може би ви е приятна моята компания.

— Не ми е приятна. Но сте ми интересен.

Спогледахме се и за пръв път, откакто имах нещастието да го познавам, не зърнах злоба в очите му.

— Имам нещо за вас — рече той, бръкна в дипломатическото си куфарче и ми подаде преспапието. Взех го и се загледах в снега, който се сипеше върху Стената.

— Ще си получите другите лични вещи чрез посолството. Не взимам нищо чуждо.

Не отговорих.

— Ние с вас, господин Бренър, никога няма да станем приятели, но ще ви кажа, че уважавам вашата смелост. И единствено поради тази причина ви пожелавам лек път.

Подадох му преспапието.

— За спомен от мен.

— Много любезно от ваша страна. Ще се видим ли някога?

— Би трябвало да се надявате да не се видим никога.

— Вие също.

— Не насилвайте тази страна, господин полковник. Народът достатъчно е страдал.

Той не отговори и каза нещо на шофьора, който потегли към самолета.

Когато стигнахме при стълбичката, се обърнах, обаче полковник Манг го нямаше.

Погледнах към бялата врата на дипломатическата чакалня и видях, че Сюзан в нефритенозелената си рокля ме гледа. Тя ми махна с ръка и аз й отговорих.

Свършваше третият ми мандат във Виетнам и отново си отивах у дома жив и здрав.

Качих се по стълбичката. Стюардесата взе билета ми, погледна го и каза с приятен френски акцент:

— А, господин Бренър, очаквахме ви.

— Ето ме. — Обърнах се и както бях направил преди много години, отправих поглед към оризищата и селата, които и сега, също като някога, видях със замъглени очи.

Отново погледнах към вратата, където бях зърнал Сюзан, и тя все още стоеше там.

Пак си махнахме. За последен път я погледнах, обърнах се и влязох в самолета.

Пътуването до дома никога не е пряк път — всъщност винаги е заобиколно и по някое време откриваме, че самото пътуване е по-важно от целта и че хората, които срещаме, завинаги ще са спътници на нашите спомени.