Нелсън Демил
На север (39)

37.

Погледнах дигиталния часовник на нощното шкафче. Показваше 04:32 или както казвахме в казармата, мрак и половина. Чувах дъжда, но нямаше гръмотевици. Обърнах се към Сюзан, ала нея я нямаше.

Станах от леглото и проверих в банята, но не беше там. Мятането ми насън може да я бе събудило, затова отидох в дневната и погледнах на дивана. Същият резултат.

Вдигнах телефона и набрах номера на нейната стая. Докато звънеше, придърпах кабела към терасата, но тя не беше и там. Никой не ми отговори.

Върнах се в спалнята, за да се облека и да отида в нейната стая или до градината зад хотела.

В това време чух вратата на дневната да се отваря. Излязох от спалнята в момента, в който Сюзан включваше лампата. Беше по дънки, черен пуловер и черно ватено яке, което до този момент не бях виждал. Носеше самара си и някои неща в голям найлонов плик, който хвърли на дивана.

— Отиваш ли някъде? — попитах я.

— На север.

— Слоновете напоени и нахранени ли са?

— Да.

— И си оставила пистолета в градината, нали?

— Да.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. До пет и половина трябва да напуснем хотела. Имаме среща.

— С кого и къде?

— Взе ли душ?

— Не. — Прозях се. — Защо?

— Върви да вземеш душ. Виж, когато в неделя пазарувах, ти купих раница, това кожено яке и два дъждобрана, плюс още някои неща за из път. Трябва да вземеш малко лични вещи и да зарежеш багажа и официалните си дрехи.

Приближих се до дивана.

— Как ще покажа на хората, че съм американец, ако не съм със синия си блейзър?

— Точно това е въпросът. Виж. — Тя закопча ватираното си яке, сложи си големи очила, завърза един от планинските шалове на шията и лицето си и нахлупи черна, подплатена с мека козина кожена ушанка. — Voila.

— И каква си сега?

— Планинка.

— От кое племе?

— Виждала съм техни снимки във вестниците и списанията, и по телевизията. Така се обличат през зимата, когато карат моторите си.

— Сериозно?

— Да. И както знаеш, те са малко по-набити от виетнамците, така че от разстояние би трябвало да минем за планинци.

— От какво разстояние? Петнайсет километра ли?

— Освен това от пребиваването ви тук са останали много американски азиатци… те са нещо като изгнаници.

— От отсрещната страна на ДМЗ няма никакви американски азиатци — никога не съм бил толкова на север.

— Е, тогава на север от ДМЗ ще сме планинци. Важното е, че не трябва да изпъкваш. От разстояние.

Не отговорих.

Сюзан извади тъмнокафяво кожено яке от найлоновия плик и ми го подаде.

— Купих най-големия размер, който успях да открия. Премери го.

Премерих го и се намъкнах в него, обаче ми беше тясно и едва стигаше до кръста ми.

— Изглеждаш секси в кожа — отбеляза тя.

— Благодаря. Ще пътуваме с мотор, така ли?

Тя ме погледна.

— Не се сещам за друг начин. А ти?

— Да. Кола четири по четири с шофьор. Днес ще проверя в частните туристически агенции. Имам няколко дни за път, така че не бързам.

Сюзан поклати глава.

— Не бива да замесваш трета страна. Полковник Манг ще обиколи целия град и ще разпита частните туристически агенции, ако вече не го е направил.

— Хм… да идем в друг град и да наемем кола с шофьор от там. А можем просто да се обърнем към всеки местен с джип. За триста долара всеки ще ни закара до Диен Биен Фу.

— Може да е вярно, но моята идея е по-добра: не включва трета страна и ни дава пълен контрол над целите ни.

Имаше известно основание. Транспортът в тази страна изискваше да избереш най-малкото зло.

— Откъде взе мотор? — попитах я.

— Върви под душа. Аз ще събера багажа ти.

Обърнах се, влязох в спалнята, съблякох се и отидох под душа. Опитах се да си спомня кога съм отстъпил на Сюзан ръководството на тази операция.

През вратата на банята я чух да тършува в спалнята.

— Може ли да ми вземеш един блейзър за Ханой? — извиках аз.

— Раницата е малка.

Избръснах се, взех душ и си изпих хапчето против малария.

Излязох от банята, увит в пешкир. Куфарът и сакът ми бяха на леглото, плюс една тъмнозелена раница. Дрехите ми бяха пръснати по завивките.

— Аз ще се заема с това — казах на Сюзан.

За десет минути наредих в раницата най-необходимото. Всичко, от което трябваше да се откажа, прибирах в куфара и сака. Тя видя, че взимам мокасините си и хошиминските сандали.

— Вземи си само маратонките. Имаш прекалено много бельо. Защо мъжете не си перат бельото, когато пътуват?

Спомних си защо не съм се оженил.

— По-лесно е да го изхвърляш. Добре, ами това?

Сюзан нави единия дъждобран, напъха го в раницата ми и я закопча.

— Добре. Готово. Ще се облечеш ли?

Свалих си пешкира и си облякох дрехите, които бях оставил настрани — спортни чорапи, бельо, дънки, поло и черните ми маратонки. Прибрах паспорта и визата в портфейла си и го поставих във водонепромокаемата чантичка, която ми беше купила Сюзан.

— Откъде намери всичко това?

— Ходих на централния пазар. Там има всичко.

Събрахме нейното ватирано яке, моето кожено, двете шапки, два чифта кожени ръкавици и няколко планински шала и натикахме всичко в найлоновия плик, за да не ги види и запомни някой на излизане. Увих фотоапарата си в найлонов чувал за пране и заедно с експонираната и чистата лента го пъхнах в един от страничните джобове на раницата си. Това прекалено много ми напомняше за 1968-а.

— Аз нося моя фотоапарат, така че можем да оставим единия, за да спестим място — каза Сюзан.

Знаех, че ще трябва да снимам сувенирите на Тран Ван Вин, ако не ми ги продаде, и определено щеше да се наложи да фотографирам самия господин Вин или неговия гроб. Освен това трябваше да снимам дома му и района наоколо, така че ако не е мъртъв, по-късно някой да може да отиде, да го открие и да го убие.

— За тази работа ми трябва фотоапарат, затова за всеки случай ще вземем два — отвърнах аз.

— Добре.

— Налице ли е цялата ти изснимана лента, освен филма, който конфискува полковник Манг?

Тя кимна.

— Нито за миг не съм я изпускала от поглед.

— Хубаво. При теб ли е преспапието?

Сюзан ме погледна.

— Не. Пак го няма.

— Защо не ми каза?

— Има ли значение? — принудено се усмихна тя. — Мога да го взема от „Метропол“ в Ханой.

— Бъди сигурна, че когато стигнем в Ханой, няма да отидем в „Метропол“.

— В Ханой няма да намериш място, където да не ти задават въпроси. Съобщават в полицията за всеки гост. Това не ти е Южен Виетнам.

— Ще мислим за този проблем, когато стигнем там. Готова ли си?

— Да.

Смъкнахме всичко във фоайето и отидохме на рецепцията. Докато уреждах сметката, забелязах, че са ми включили сто долара за колата с шофьора от „Видотур“ и това нямаше да е неоснователно, стига шофьорът да не беше таен агент, който ни бе зарязал в съседната провинция. Обаче не исках да се карам за това със служителя.

— Бихте ли проверили дали имаме съобщения? — попита Сюзан дежурния младеж — казваше се господин Тин.

— И аз очаквам пакет, книга, която трябваше да ми доставят тази сутрин — прибавих аз.

— Един момент. — Той отиде при стелажа с ключовете и извади няколко бележки, после влезе в задната стая.

— Каква книга? — попита Сюзан.

— Пътеводител — казах й и тя не каза нищо.

Господин Тин се върна с факс и кафяв плик, който не беше достатъчно дебел, за да съдържа книга.

— Имате факс, господин Бренър, а този плик е за госпожата.

— Не е ли пристигнала книгата ми?

— Съжалявам, господине.

Отдръпнах се от рецепцията и си погледнах часовника. Бе едва 05:35 и още не се беше съмнало.

— Кога най-късно можем да тръгнем от тук? — попитах Сюзан.

— Сега.

Замислих се за миг. Нямаше как да разбера дали след нашата среща полицията е арестувала господин Ан. Тоест нямах представа дали полковник Манг вече не го е подложил на електрошокове и не е научил закъде пътувам.

— Съжалявам за ранното заминаване, но нямах друг избор — каза Сюзан. — Да се надяваме, че книгата ще пристигне след няколко часа.

— Да… добре. По-късно ще се обадим тук. — Отворих факса и прочетох краткото съобщение:

Скъпи Пол, само няколко думи, за да ти пожелая приятно пътуване за Ханой. От приятели в Сайгон научих, че всичко в Хюе е минало добре. С. няма търпение да се срещнете в Хонолулу. Бог да те благослови.

С обич, Кей

P. S. Моля, отговори.

Подадох факса на Сюзан, тя го прочете и без коментари ми го върна:

— Изглежда, моята свръзка в Хюе се е свързала със Сайгон и е съобщила, че срещата е минала добре — казах аз. — Обаче все още не зная дали след това не са арестували този човек.

Върнах се на рецепцията, взех бланка за факс и написах:

Карл, в отговор на факса ти, както ти е известно, срещата в Хюе мина успешно. В понеделник ходих в А Шау, Ке Сан и град Куанг Три. Много трогателно. Трябва да дойдеш, полковник. След малко заминавам с частен транспорт, за да търся Т. В. В. Г-жа У. ще ме придружи. Тя се оказа безценна помощничка, преводачка и спътница. Запомни го, каквото и да се случи. В Куанг Три се натъкнах на полковник М. Изглежда, подозира, че съм тук, за да вдигна планинско въстание. Прочети за ФУЛРО, ако не си чувал за него. С Манг ще се срещнем в Ханой, ако не и по-скоро, така че „Метропол“ е изключен. Когато пристигна, ще се опитам да се свържа с г-н И. в посолството на САЩ. Все още очаквам успех. Поздрави на С.

Поколебах се, после написах:

Поради различни причини, не на последно място от които евентуалното удължаване на престоя ми тук, нека С. не заминава за Хаваите. Ще се срещна с нея в Щатите. До скоро.

Прибавих:

Направих всичко възможно, Карл, но се чувствам малко използван. Биет?

Накрая се подписах: „Пол Бренър, ОЗ подофицер“.

Дадох на господин Тин два долара и казах:

— Хайде да пуснем тоя факс.

— Съжалявам, господине, но машината…

— Сега е шест сутринта, приятел. Факс машината не е заета. — Заобиколих плота и помогнах на господин Тин да влезе в задната стая, където се намираше факс машината. Помогнах му също да набере номера и след няколко секунди пратихме факса. Взех от него кибрит, изпразних кошчето за боклук на пода и изгорих факса вътре. Погледнах господин Тин, който явно не се радваше особено много на присъствието ми. — Господин Тин — казах му, — по-късно ще ви се обадя, за да проверя дали са донесли книгата ми. Биет?

Той кимна.

Силно го потупах по рамото и младежът залитна.

— И гледай да не изчезнеш.

Излязох от стаята, заобиколих плота и отидох при канапето, на което седеше Сюзан. Тя държеше плика си отворен и на масичката и в скута й имаше снимки.

Седнах до нея.

— Добре, пуснах факса и казах на господин Тин, че ще му се обадя по-късно… — Погледнах снимките на масичката. Вдигнах една от тях. Цветна фотография на плаж, сниман отвисоко. Трябваше ми секунда да позная остров Пирамид. Снимката бе направена от пирамидалните скали, по които се бяха катерили събирачите на птичи гнезда.

Взех снимката, която беше привлякла вниманието ми и установих, че е зърнест образ на Сюзан, излизаща от водата, очевидно направена с телеобектив. Бе съвсем гола и на фона се виждах аз, все още в морето.

Разгледах още няколко фотографии — със Сюзан се прегръщам във водата, Сюзан разговаря с шведската двойка, аз лежа по очи в пясъка, докато Сюзан седи на задника ми. Оставих снимките и я погледнах. На лицето й се беше изписало вглъбено изражение и очите й се взираха в празното пространство.

— Ще го убия това копеле. — Тя не отговори.

— Сюзан? Погледни ме.

Сюзан дълбоко си пое дъх, после още веднъж, и отвърна:

— Няма нищо. Добре съм.

— Хубаво… — Събрах снимките и ги прибрах в плика. Изправих се. — Готова ли си да тръгваме?

Сюзан кимна, ала продължи да седи. После каза:

— Копеле…

— Наистина голям задник — съгласих се аз. — Подъл, извратен, садистичен побъркан лайнар.

Сюзан не отговори.

— Добре, да вървим. — Хванах я за ръка и я вдигнах.

Тя безмълвно постоя няколко секунди, после повтори:

— Копеле… защо го е направил?

— Няма значение.

Тя ме погледна.

— Може да е пратил тези снимки на Бил.

Всъщност снимките вече пътуваха, и не само до Бил.

— И в службата ми…

— Да вървим. — Дръпнах я, обаче тя не помръдна.

— И… приятелите ми тук… семейството ми… в полицията имат домашния ми адрес в Ленъкс… службата ми в Ню Йорк…

— Ще мислим за това по-късно.

Сюзан ме погледна.

— Те имат само твоя домашен адрес… докато за мен водят цяло полицейско досие… адресът на всяко писмо, което пращам от тук, се записва…

— Но нали си използвала фирмения куриер?

— Пращах коледни картички направо от пощата… — Тя се опита да се усмихне. — Исках да са с виетнамски печат… Хем знаех, че не бива… — Погледна ме. — Смяташ ли, че е пратил тези снимки и в Щатите?

— Виж, Сюзан, не че го омаловажавам, обаче ти си била на нудистки плаж. Голяма работа. Нали така? Не са те снимали по време на полов акт.

Тя ме изгледа гневно.

— Пол, не искам семейството ми, приятелите и колегите ми да ме видят снимана гола.

— По-късно ще мислим за това. Трябва да се махаме от тук. От Виетнам. Живи. После ще мислиш за снимките.

Сюзан кимна.

— Добре. Да вървим.

Взехме си багажа и тръгнахме към вратата.

— Трябва ни такси за летище „Хюе-Фу Бай“ — казах на портиера.

Той посочи към мрака навън.

— Самолет не лети. Няма светло „Хюе-Фу Бай“. Слънце. Самолет лети. — Портиерът се усмихна. — Отива закуска.

— Не искам да закусвам, приятел. Искам такси. Бай гио. Maintenant. Веднага.

Сюзан му каза нещо и той се усмихна, кимна и излезе навън.

— Казах му, че лесно се палиш — усмихна се тя.

Отговорих на усмивката й. Изглеждаше по-добре. Портиерът се върна и ни помогна с багажа. На кръглата отбивка спря такси, качихме се и потеглихме.

Дъждът беше отслабнал и само ръмеше. Пътят лъщеше на светлината на фаровете. Таксито мина по улица „Хунг Вуонг“ и продължи по магистрала 1 към летището. Сюзан погледна през задния прозорец.

— Не виждам никого след нас.

— Добре. Къде отиваме?

— Не зная. Мислех, че ти знаеш.

Прегърнах я и я целунах по бузата.

— Обичам те.

Тя се усмихна.

— Само след няколко дни ще ме обичат още стотина мъже.

— Тукашната поща е бавна.

Сюзан ме хвана за ръката.

— Не се ли чувстваш като изнасилен?

— Манг иска да се почувстваме точно така. Няма да участвам в неговата игра.

— Но ти си мъж. Не е същото.

Не исках да се връщам на тази тема, затова пак попитах:

— Къде отиваме?

— Наблизо.

Продължавахме на юг по „Хунг Вуонг“ през Новия град. Сюзан каза нещо на шофьора, той намали и направи обратен завой на почти пустата улица. Докато се връщахме, не забелязах други коли да повтарят маневрата ни.

Насочихме се на север и „Хунг Вуонг“ пресече Благоуханната река по моста Транг Тиен близо до ресторанта в реката. На отсрещния бряг видях пазара „Донг Ба“, където с господин Ан бяхме яли фъстъци и бяхме разговаряли.

Таксито спря на автогара, която също се казваше „Донг Ба“. Слязохме, взехме багажа и аз платих на шофьора.

— С рейс ли ще пътуваме? — попитах Сюзан.

— Не. Но автогарата е отворена и шофьорът ще го запомни. Трябва да отидем до пазара „Донг Ба“, който също е отворен по това време.

Метнахме раниците на гръб и аз затеглих куфара си по пътя. Сюзан носеше сака ми.

— Идвам с теб, защото си получила известна подготовка в Лангли и познаваш тази страна — казах аз.

— С други думи, знаеш какво правиш.

— Зная какво правя.

След пет минути стигнахме до пазара „Донг Ба“, който вече работеше в мрака преди разсъмване. Хора, които навярно бяха собственици на ресторанти, се пазаряха за цената на странна наглед риба и парчета месо.

Един мъж стоеше под гола електрическа крушка, увиснала на жица.

— Идва да види първокласни плодове — каза той.

Не му обърнах внимание, обаче Сюзан го последва зад голямата сергия. Тръгнах след нея.

Виетнамецът отвори паянтовата задна врата и Сюзан влезе вътре. Мъжът застана на прага и ми каза:

— Идва. Бързо.

Подчиних се и той затвори вратата. Озовахме се в продълговато тясно помещение, осветено от няколко крушки. Миришеше на плодове и мокра пръст.

Двамата със Сюзан размениха няколко думи на виетнамски и тя ме попита:

— Нали си спомняш господин Юен от вечерята при семейство Фам, Пол?

Наистина. За да му покажа, че го помня, отвърнах на виетнамски:

— Сат Конг.

Той се усмихна и ентусиазирано закима.

— Да. Сат Конг. Сат Конг.

— Кивито изглежда страхотно — казах на Сюзан.

— Господин Юен предложи да ни помогне.

Обърнах се към него.

— Разбирате ли, че ни наблюдава министерството на държавната сигурност и може да са ни видели да приказваме с вас и семейството ви след месата, а после да са ви проследили до дома ви? Съзнавате ли всичко това?

Виетнамецът не говореше добре английски, но разбираше всяка дума. Той бавно кимна.

— Не ме интересува дали ще умра.

— Обаче мен ме интересува дали ще умра.

— Мен — не.

Струва ми се, не разбираше, че говоря за себе си. Във всеки случай му казах:

— Ако полицията ме арестува с мотор, ще ви открият. По регистрационния номер. Биет?

Той отговори на Сюзан, която ми обясни:

— Номерът е от мотор, който е бил унищожен при катастрофа.

— Добре, обаче ако по мотора стигнат до него, кажи му, че ще заявим на полицията, че сме го откраднали от него. Нали така? Кажи му също, че когато вече не ни трябва, ще го бутнем в езеро или нещо подобно.

Тя му преведе и господин Юен й отговори на виетнамски.

— Казва, че мразел комунистите и бил готов да стане… мъченик… за вярата си.

Погледнах го.

— Ами семейството ви?

— Също — отвърна той.

Трудно се спори с хора, които мечтаят да станат мъченици, ала поне бях опитал.

Хрумна ми и че господин Юен сигурно не е мотивиран само от вярата си, но и от омразата си заради случилото се през 1968-а и по-късно. Господин Ан също не беше мотивиран единствено от идеали като свобода и демокрация, а и от същата ненавист като господин Юен — и двамата бяха изгубили свои близки. Можеш да простиш за загиналите на бойното поле, обаче не и хладнокръвно убийство.

— Добре, стига всички тук да съзнават последствията — казах аз.

На слабата светлина видях голям брезент, хвърлен върху нещо, което трябваше да е моторът.

Господин Юен видя, че поглеждам натам, отиде при брезента и го вдигна.

На пръстения под в тясната стая имаше огромен черен мотоциклет от марка, която не успях да определя.

Приближих се и поставих длан върху широката кожена седалка. На обтекателя от фибростъкло пишеше БМВ, а отдолу — Париж-Дакар. Не отивах на нито едно от тия места, въпреки че Париж ми звучеше добре.

— Никога не съм виждал такъв модел — казах на господин Юен.

— Добър мотор — отвърна той. — Вие отива в планина, на голям… път… — Погледна Сюзан и премина на родния си език.

Тя го изслуша, после каза:

— Това е БМВ, модел Париж-Дакар, сигурно по името на едноименното рали…

— Дакар е в Западна Африка. Това нещо да не би да може да плава?

— Не зная, Пол. Виж, двигателят е деветстотин и осемдесет кубически сантиметра и резервоарът е за четирийсет и пет литра бензин плюс два литра резерва. Това стига за петстотин, петстотин и петдесет километра. Господин Юен казва, че бил отличен за кал, пресечен терен и открит път. За това е направен.

— Естествено — щом от Париж можеш да стигнеш с него до Западна Африка. — Погледнах обемистия резервоар, който се издигаше високо на рамата, за да не се пробие от сблъсък със земята. С този пробег от над петстотин километра можехме да заредим само веднъж по време на деветстотинте километра път до Диен Биен Фу. Приклекнах и проверих гумите. Бяха широки повече от педя и с неизносени грайфери.

Междувременно Сюзан разговаряше с господин Юен.

— Той казва, че бил много бърз и… струва ми се, че иска да каже маневрен… и не друсал. Техническият ми речник е малко беден — призна тя.

Обърнах се към господин Юен.

— Колко?

Той поклати глава.

— Безплатно.

Откакто бях слязъл от самолета на „Тан Сон Нат“, не бях чувал тази дума в никакъв контекст и едва не припаднах.

— Не можем да ви върнем мотора. Чао-чао. Ди ди.

Той закима, обаче не знаех дали ме е разбрал.

— Вече му го обясних — каза Сюзан. — Той разбира.

— Нима? Къде и кога си разговаряла с него?

— По време на вечерята споменах, че имам проблем, и ме поканиха на закуска в неделя сутринта. Теб също, но ти имаше среща.

А май ми бе казала, че е спала до обяд.

— Значи сделката вече е сключена, така ли? — попитах.

— Само ако ти искаш.

Замислих се и й отговорих на завоалиран английски:

— Освен безпокойството ми, че по нашите следи и по следите на тези хора може да са други, това е хиляда километра път знаеш докъде. Готова ли си на това?

Тя каза нещо на виетнамеца и той избухна в смях.

— Какво е толкова смешно?

— Казах на господин Юен, че питаш дали няма слонове.

Не намерих в това нищо забавно.

Господин Юен потупа седалката.

— Добър мотор. Купува от французин. Той… — Виетнамецът заговори на Сюзан, която ми преведе:

— Миналата година тук е имало рали Ханой-Хюе.

— Французинът ли е победил?

Тя се усмихна и попита господин Юен, после ми каза:

— Стигнал втори.

— Тогава да потърсим мотора, който е стигнал пръв.

Сюзан започваше да губи търпение.

— Да или не, Пол?

Е, цената ме устройваше, затова се метнах на мотора.

— Давай.

Господин Юен ни изнесе кратък и объркан урок по управление на БМВ Париж-Дакар. Останах с впечатлението, че всъщност не може да управлява тази машина или че кара така, както всички виетнамци караха всичко — по принципа на опита и грешката с много надуване на клаксони.

Слязох от мотора и посочих резервоара.

— Пълен ли е?

Господин Юен кимна.

— Добре… — Погледнах Сюзан. — Е?

Тя също кимна.

Отворихме найлоновата торба и навлякохме планинските си костюми: кожено яке за мен, ватирано за нея, кожени ушанки и планински шалове. Господин Юен изглеждаше развеселен.

Изпразнихме раниците си в големите странични багажници и натъпкахме самите раници най-отгоре.

— Задръжте куфара и сака — казах на господин Юен. — Нали? Грижете се за сините ми блейзъри.

Той кимна, после извади една карта от закопчана с цип кожена чантичка, закрепена върху фибростъкления обтекател, и ми я подаде.

— Виетнам.

— Нямате ли карта на Париж?

— Къде отива?

— Да убивам комуняги.

— Хубаво. Къде отива?

— В Далат.

— Добре. Хубаво. Лек път.

— Благодаря. — Извадих портфейла си и му подадох последните си двеста долара, които имах, доста добра цена за скъп мотор.

Виетнамецът поклати глава.

— Той наистина иска да ни подари мотора — каза Сюзан.

— Добре. — Обърнах се към господин Юен. — Благодаря ви.

Господин Юен се поклони, после погледна към камарата плодове, избра грозд банани и го пъхна в единия багажник, взе две еднолитрови бутилки вода и ги сложи върху бананите. Накрая ми даде знак да избутам мотора към вратата, открехна я и надникна навън. Погледна към нас и кимна.

Вдигнах ципа на коженото си яке, увих тъмния шал на шията си и си сложих тъмните очила, после намъкнах кожените ръкавици — бяха ми тесни.

Сюзан направи същото и се спогледахме. Беше смешно, обаче не беше смешно.

— Ще караш ли това нещо, или ще го пилотираш? — попита тя.

— Идеята не е моя.

Сюзан и господин Юен си размениха новогодишни поздравления и поклони. Аз се ръкувах с него и му казах:

— Още веднъж ви благодаря. Вие сте добър човек.

Той ме погледна и отговори на перфектен английски:

— Бог да ви благослови, Бог да благослови госпожица Сюзан, Бог да благослови пътуването ви.

— А вие внимавайте.

Виетнамецът кимна и отвори вратата.

Избутах тежкия мотор навън. Сюзан ме следваше. Погледнах назад към господин Юен, ала вратата вече бе затворена.

— Към пътя ей там — каза Сюзан.

Забутах мотора през слабо осветения пазар. Вече не ръмеше, затова пък наоколо се стелеше студена речна мъгла. Хората ни зяпаха, обаче и родната ми майка нямаше да ме познае, така че нямаше значение.

— Мисля, че най-подходящият път е наляво покрай реката — каза Сюзан. — Готов ли си?

Метнах се на мотора и запалих двигателя. Ревът прозвуча страхотно и усетих мощта, която вибрираше под мен. Форсирах двигателя и погледнах индикаторите, които като че ли работеха. Включих светлините и Сюзан се качи зад мен. Превключих на първа и потеглихме по тревистия склон към крайречния път.

Продължих по шосето между Благоуханната река отляво и високите стени на Цитаделата отдясно. Макар и натоварен с двама души, моторът бе много мощен. Можеше да се окаже приятно. А може би нямаше.

Благодарение на оскъдния утринен трафик успях да се науча да карам тая голяма машина, без да убия нито нас, нито някой друг.

Подминахме двата моста над реката, после и кулата, и след няколко минути южната стена на Цитаделата свърши.

— Завий надясно — извика Сюзан.

Завих по път, който минаваше успоредно на западната стена на Цитаделата и продължаваше на север покрай железопътните релси. След края на двукилометровата стена пресякохме големия ров, който я обграждаше. Пътят се разшири и разбрах, че се движим по магистрала 1.

Сюзан ме потупа и аз погледнах през рамо. Тя ми сочеше Цитаделата, която се смаляваше в далечината. Сочеше ми Хюе, столицата на императорите, перлата на виетнамските градове, която беше загинала през 1968-а и се бе възродила върху костите на своя народ.

Помислих си за господин Ан и неговия баща, капитан от армията, за господин Юен и семейство Фам, за шестнайсетстенния ресторант, където със Сюзан бяхме вечеряли в дъжда, за нощта на Тет, за Благоуханната река, за катедралата, празничните светлини и фойерверките. За годината на вола.

Сюзан ме прегърна и доближи уста към ухото ми.

— Винаги се натъжавам, когато си тръгвам от място, свързано с приятни преживявания.

Кимнах.

Небето на изток изсветляваше и магистрала 1, Безрадостния път, по който бяхме пътували до Куанг Три и обратно, до ада и назад, се пълнеше с утринен трафик.

Погледнах към хълмовете в далечината, огрени от първите лъчи на слънцето, което изгряваше над Южнокитайско море. Спомних си ги, спомних си студения дъжд през февруари 1968-а. И най-вече си спомних мъжете, които всъщност бяха момчета, прекалено състарени, преди да са изживели детството си, и умрели прекалено млади — преди да изпълнят която и да било от мечтите си.

От 1968-а се чувствах така, сякаш водя живот на заем, и всеки изтекъл ден бе ден, който другите не бяха имали — затова винаги щом си помислех за тях, правех всичко възможно, за да изживея тези дни добре и да съм признателен за отпуснатото ми време.

Пресегнах се назад и стиснах Сюзан за крака.

Тя ме прегърна още по-здраво и отпусна глава на рамото ми.

Бях изминал дълъг и странен път от Бостън, Масачузетс — целта бе неизвестна, ала пътуването беше Божи дар.