Нелсън Демил
На север (13)

11.

Минахме по „Ле Дуан“, широк булевард с надвиснали от двете страни зелени клони, Сюзан отби до тротоара и посочи отсрещния тротоар.

— Познаваш ли това място?

Зад висока бетонна стена със стражеви кули се издигаше масивна бяла сграда, висока шест етажа — поредната панелна постройка в стила на шейсетте години. Трябваха ми няколко секунди, за да позная някогашното американско посолство.

— Гледала съм репортажа за партизаните, проникнали в сградата на посолството по време на офанзивата „Тет“ — каза Сюзан.

Кимнах. Бе се случило през февруари 1968-а, началото на края — самият край беше настъпил седем години по-късно, през 1975-а, когато посолството се бе превърнало в Дебелата дама, изпяла последната ария от досадно дълга трагическа опера.

Погледнах към покрива и видях по-малката постройка, откъдето на 30 април 1975-а с хеликоптер си бяха тръгнали последните американци. Това бе поредният от ония известни видеозаписи, станали емблематични за цялата тази отвратителна каша — морските пехотинци, отблъскващи крещящи и плачещи виетнамски цивилни и войници, които бяха нахлули в посолството и искаха да избягат, дипломатическите служители, опитващи се да изглеждат колкото може по-хладнокръвни по пътя до хеликоптерите, горящата на двора служебна документация, изпадналият в хаос Сайгон и посланикът, отнасящ сгънатото американско знаме у дома.

Бях го гледал по новините заедно с още неколцина войници в подофицерския клуб във Форт Хадли, където служех. Спомнях си също, че всички мълчахме, но сегиз-тогиз някой измърморваше „мамка му“ или „по дяволите“. Едно от момчетата плачеше. Щях да си тръгна, но бях хипнотизиран от тази действителна драма и още повече от факта, че няколко пъти съм бил в посолството, което правеше гледката още по-сюрреалистична, отколкото за другите присъстващи.

Сюзан прекъсна пътешествието ми във времето.

— Сградата се използва от виетнамска държавна петролна компания, но американското правителство води преговори, за да си я върне.

— Защо?

— Искат да я съборят. Заради лошия имидж.

Не отговорих.

— Тя е американска собственост. Може да построят на нейно място сградата на новото консулство. Но според мен комунистите ще искат да я превърнат в поредната туристическа атракция. Най-малко петачка. За виетнамци безплатно.

Пак не отговорих.

— Американците се завърнаха — продължи Сюзан, — хората ги искат и властите се напъват да измислят как да им вземат парите, без да допуснат самите тях. Всеки ден го усещам в работата си.

Замислих се за собствените си основания да съм в тази страна, обаче в разбирането ми за задачата все още имаше големи празноти, което не е обичайният начин да пратиш някого на опасна операция. Всичко се връзваше само ако включех Сюзан Уебър в уравнението.

— Искаш ли да те снимам на фона на посолството? — попита тя.

— Не. Да вървим.

Минахме през центъра на Сайгон и когато прекосихме един малък мост над кална рекичка, Сюзан каза:

— Намираме се на остров Хан Хои, главно жилищна зона.

Районът беше нисък, на места блатист, с дървени бараки в ниските части и по-стабилни жилища в по-високите.

— Къде отиваме?

— Трябва да взема мотора.

Продължихме през квартал с дървени къщи с градини, после между многоетажни сгради. Сюзан зави по една уличка и спря на някакъв паркинг — всъщност бетонна плоча, издигната върху стълбове до един блок. Паркингът бе задръстен с велосипеди, мотопеди и всевъзможни боклуци.

Слязохме, тя заключи мотопеда за перилата и тръгна към един голям черен мотор.

— Това е моят звяр. „Урал“ седемстотин и петдесетка. На чужденците е забранено да притежават машина над сто седемдесет и пет кубика, затова го държа тук.

— За да си го гледаш ли?

— Не, да си го карам. Полицията проверява само чужденците. Тук живеят едни мои приятели, семейство Нгуен.

— А какво правиш, когато излезеш на пътя?

— Карам бързо. Щом излезеш от града, няма проблем. От остров Хан Хои мога да тръгна на юг по един малък мост и след петнайсет минути съм извън Сайгон. Моторът е с виетнамски номера и е регистриран на името на виетнамец, друг мой приятел. Когато те спрат полицаи, няма как да проверят кой е действителният собственик. А ако им дадеш петачка, съвсем си затварят очите.

— Наистина си тук от прекалено отдавна.

Тя отключи големия мотор.

— Готов ли си за приключения?

— Опитвам се да не привличам вниманието. Налага ли се да се возим с незаконен мотор?

— Имаме нужда от мощност по хълмовете. Ти си доста тежък. — Сюзан ме потупа по корема, което малко ме изненада.

— Трябва да носиш каска на магистралата — казах аз.

Тя запали цигара.

— Говориш като баща ми.

Погледнах я.

— Ленъкс е далече, нали?

Сюзан се замисли.

— Позволи ми дребните ми прояви на бунт. — Дръпна от цигарата си. — Преди три години нямаше да ме познаеш.

— Само гледай да останеш жива.

— И ти.

— На мен ми е трети мандат. Аз съм професионалист.

— Ти си като хлапе, което се е изгубило в гората.

Сюзан извади мобилния си телефон и без да вади цигарата от устата си, набра някакъв номер, заговори на виетнамски, изслуша отговора, рязко отвърна и изключи.

— Има съобщение за теб и въпреки това не са ми се обадили.

— Ще го споделиш ли с мен, или още не си свършила да се оплакваш от качеството на услугите?

— Съобщението е от полковник Манг. Утре в осем сутринта трябва да се явиш при него в имиграционната полиция… Ще ти помогна да стигнеш до там.

— Мога да работя с карта — отбелязах аз.

— С какво си го ядосал пък този? — попита Сюзан.

— Държах се твърдо, но учтиво. Но може да съм казал нещо, с което да съм го вбесил.

Тя кимна.

— Смяташ ли, че той знае нещо?

— Няма какво да знае. Благодаря ти за загрижеността, обаче това не е твой проблем.

— Естествено, че е. Ти си от Масачузетс. Освен това ми харесваш.

— Виж, и ти ми харесваш. Точно затова искам да стоиш настрани.

— Както кажеш. — Сюзан се метна на мотора и аз се настаних зад нея. Имаше много повече място и бе много по-удобно, отколкото на мотопеда. Нейната седалка имаше дръжка, за която можех да се хвана. Тя запали и двигателят изрева.

Излязохме от паркинга, поехме на юг, прекосихме друго мостче и напуснахме острова. Отляво видях река Сайгон — по нея в този неделен следобед плаваха туристически корабчета.

Сюзан спря на банкета и се обърна към мен.

— Ако смятат, че замисляш нещо, няма да те експулсират. Ще те следят.

Не отговорих.

— Ако те арестуват, ще изберат някое градче, където могат да правят с теб каквото поискат. Затова е по-добре да не си сам.

— Няма ли да арестуват и теб?

— Аз съм важен член на американската бизнес общност и ако ме арестуват безпричинно, ще се вдигне голям шум.

— Е, ако ми потрябва бавачка, ще те осведомя.

— Труден клиент сте, господин Бренър.

— Попадал съм и в по-кофти ситуации.

— Още не знаеш каква ще е тази.

Тя настъпи газта и отново се понесохме по пътя.