Нелсън Демил
На север (50)

48.

Горилите ни придружиха до фоайето. Сюзан каза нещо, което не им хареса, и те се сбогуваха с нас, като ни блъснаха навън. За миг останахме неподвижно на тъмната улица, после тя ме хвана за ръка и тръгнахме към близкия осветен булевард.

— Защо не му каза за приема при посланика по-рано? — попита Сюзан.

— Все забравях.

Тя здраво стисна пръстите ми — чак ме заболя.

— Не е смешно.

— Едва ли ни измъкна приемът при посланика — отбелязах аз. — Измъкна ни Едуард Блейк.

Сюзан не отговори.

Отдалечихме се от министерството на страха и стигнахме до широк булевард — казваше се „Фо Тран Хунг Пао“. Трябваше да го преименуват.

Сюзан се ориентира и завихме надясно. Минахме покрай голяма грозна модерна сграда, която според Сюзан била Дворецът на културата и пред която бяха паркирани много таксита и циклоси.

— Да вземем такси — предложих аз.

— Имам нужда от малко разходка. Не е далеч.

Продължихме по оживения булевард. Тя извади цигарите си от дънките и запали с кибрит.

— Поне не ми взе цигарите.

— Не е чак такъв садист.

Времето беше студено и много от мъжете носеха пуловери или дебели спортни якета и повечето бяха с барети. Никой не се усмихваше, включително аз. Това място някак си изтриваше усмивката от лицето ти, особено ако току-що идваш от улица „Йет Киеу“.

— Той взе всичките ни улики — каза Сюзан. — Какво мислиш ще прави с тях?

— Точно това е въпросът.

— Преживяхме истински ад, за да ги открием, а сега са у него и той знае всичко… Във Вашингтон ще получат припадък.

Не отговорих.

— Е, какъв е планът сега?

— Имам нужда от нещо за пиене.

— Ще пиеш на приема.

— Наистина ли познаваш жената на посланика?

— Да. Два пъти сме се срещали тук в Ханой, веднъж я водих с приятелките й на пазар в Сайгон, после вечеряхме заедно. А ти свириш ли на китара?

— Излъгах. Познаваш ли посланика?

— Веднъж сме се срещали в посолството и още веднъж — в резиденцията.

— Дали ще си те спомни?

— Сигурно. Опита се да ме сваля.

— Как се справи?

— Добре, докато не се намеси Бил. — Тя се засмя и ме хвана под ръка. — Понякога съм голяма досада, но ще ме изтърпиш.

Стигнахме до друг широк булевард, който Сюзан знаеше, и завихме наляво. Наближихме голямо езеро, заобиколено от парк, амбулантни търговци и хора, които играеха шах. По осветеното езеро плаваха различни лодки. На едно островче имаше пагода с червена звезда на върха.

— Това ли е езерото, в което е паднал американският бомбардировач? — попитах аз.

— Не. В Ханой има много езера. Това е Езерото на върнатия меч.

— Има ли Езеро на върнатите улики?

— Едва ли.

— Какъв е планът, Пол? — отново попита Сюзан, докато вървяхме покрай езерото.

— Какъвто и да е, си е мой.

Тя дълго мълча, после каза:

— Все още не ми вярваш.

Не отговорих.

— След всичко, което преживяхме заедно.

— Тъкмо това е проблемът.

Сюзан спря. Аз също спрях и се обърнах към нея. Спогледахме се и видях, че е разстроена.

— Рискувах живота си за теб — каза тя.

— Така е.

— Наистина ли ме обичаш?

— Да, но не съм длъжен да ти вярвам.

— Не може да обичаш, без да вярваш.

— Това са женски глупости. Може, разбира се. Да вървим. — Хванах я за ръка и продължихме.

Сюзан отскубна ръката си от моята.

— Аз отивам в хотела. Ти върви на приема.

Това звучеше като реплика от предишните ми три-четири връзки. Причината трябваше да е в мен.

— Имам нужда от теб на приема — казах й.

— Опитай пак.

— Ти си поканена и знаеш пътя. Познаваш домакините.

— Опитай пак.

— Искам да си с мен.

— Защо?

— Не зная. Обаче ти знаеш. Кажи ми какво се очаква да се случи тази вечер.

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Щом съм стигнала до тук, трябва да отида на приема, да съобщя на някого дали съм успяла и да предам каквото нося.

— Очакваше ли се и аз да стигна до тук?

Сюзан се замисли за миг.

— План „А“ предвиждаше, че не откриваме Тран Ван Вин или че няма никакви улики. Тогава ти заминаваш за Банкок, а аз се връщам в Сайгон. План „Б“: откриваме каквото търсим, но ти не знаеш какво означава. Заминаваш за Банкок, аз — за Сайгон. План „В“: ти разбираш какво сме открили и не създаваш проблеми. Докладваш в Банкок, аз заминавам за Сайгон. План „Г“: ти искаш да станеш герой и с теб заедно заминаваме за Банкок. Такъв е планът сега.

Наблюдавах лодките, които се състезаваха или може би водеха измислени морски сражения — при виетнамците трудно можеше да се определи.

— Пол?

Погледнах я.

— Разбира се, положението се усложни, защото се влюбих в теб — каза тя.

— Всички се влюбват в мен. Това е план „Д“.

— Добре. План „Д“.

— Да се върнем на „Г“. Какво се очакваше да направиш, когато ти кажа, че ще докладвам за всичко открито на шефа си, после на ФБР, министерството на правосъдието и на пресата, ако се наложи?

Тя не отговори.

— И това ще доведе до официално следствие, вероятно до повдигане на обвинение срещу Едуард Блейк и процес за убийство, който може да провали плана му да стане президент. Добре, ако ти кажех всичко това, както направих, как се очакваше да постъпиш?

— Да те вразумя.

— Невъзможно. После?

— Поставяш ме в трудно положение.

— Добре дошла в трудното положение. Казвай.

— Какво искаш да ти кажа? Че е трябвало да те убия ли? Казах ти, просто трябваше да те държа под око, докато не стигнеш в Банкок. — Сюзан замълча за миг. — Нямах представа какво възнамеряват да правят с теб после.

— Това е доста студено и безсърдечно.

— Зная. Но на инструктажа звучеше добре. Някога бил ли си на инструктаж, на който трудните решения се обсъждат логично и делово и звучат добре, но после отиваш и виждаш хората, с които се очаква да си суров? — Тя ме погледна.

Всъщност точно така беше минала по-голямата част от професионалния ми живот, от бойните инструктажи до съвещанията в прокуратурата на въоръжените сили.

— Разбирам те, само че ти говориш за нещо незаконно, да не споменавам, че е неморално и непочтено.

— Зная.

— Какви бяха мотивите ти?

Сюзан сви рамене.

— Глупости. Вълнения, приключения, усещането, че важни хора ми се доверяват и разчитат на мен. — Тя ме погледна. — Виждам, че не ми вярваш.

— Разбира се, че не ти вярвам.

— Добре. Значи не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

— Надявам се. Къде си се научила да боравиш с оръжие?

— На много места.

— За кого работиш?

— Наистина не мога да ти кажа, а и няма значение. Не си прави труда да ме питаш пак.

Не казах нищо.

— Виж, Пол, ти имаше заповед да ме лъжеш от самото начало и аз имах заповед да те лъжа от самото начало. Нямаш право да се ядосваш на моите лъжи и да смяташ, че твоите са оправдани.

Кимнах.

— Добре. Само че точно затова вече не съм в тоя бранш.

— Трябва да си помислиш дали да не останеш. Блестящо се справи с Тран Ван Вин и полковник Манг и събра две и две.

— Хубаво е да се откажеш, докато водиш по точки и още си жив.

Тя ме погледна.

— Когато бяхме в долината На и когато ти дадох пистолета, ти казах, че ще ти помогна да изобличиш Едуард Блейк, макар че не се очаква да постъпя така. Говорех сериозно и ще го направя, защото е правилно и защото… Ще направя всичко, каквото поискаш от мен. Даже с теб никога повече да не се видим, искам да ме запомниш с добро…

По лицето й потекоха сълзи и Сюзан ги избърса с длани.

— Да вървим — казах аз.

Продължихме покрай езерото. Тя знаеше пътя. Завихме по улица „Фо Нго Кюен“ и стигнахме до хотел „Метропол“.

— Мога да се настаня, да вземем душ и ако искаш, да се любим — предложи Сюзан.

— Защо да разваляме такъв идеален ден?

— Това жестоко ли трябваше да е, или смешно?

— Смешно. Да вървим на гости на посланика и да свършваме с това.

— Мръсни сме и воним.

— Тая работа също. Далече ли е?

— На съседната пряка.

Подминахме „Метропол“, завихме и продължихме по уличка, от двете страни на която растяха дървета. Пред нас видях добре осветен участък, който трябваше да е резиденцията на посланика.

Сюзан спря и ме погледна.

— Разстроена съм и не мога да вляза в такъв рид.

— Изглеждаш страхотно.

— Нямам грим, плакала съм, не съм облечена и ти ме правиш нещастна.

— Можеш да вземеш червило на заем.

— Погледни ме.

— Няма.

— Погледни ме, Пол.

Погледнах я.

— Три неща — на твоя страна съм, можеш да ми вярваш и те обичам.

— Добре.

— Целуни ме.

Целунах я и се прегърнахме. Много ли се бяхме отдалечили от оня хотел?

Пуснахме се и тя вдигна очи към мен.

— Още три неща — нямаме улики, Тран Ван Вин е при полковник Манг и когато напуснеш Ханой, трябва много да внимаваш в Банкок.

— Тъкмо затова искам просто да мълчиш. Няма нужда да се забъркваш в моите момчешки геройства.

Сюзан не отговори.

Изминахме краткото разстояние покрай висока тухлена стена и се приближихме към портал от ковано желязо.

До стената имаше полицейски пост и при нас дойде цивилен виетнамец.

— Паспортите — каза той на английски.

Дадохме му ги и ченгето ги провери на светлината на джобно фенерче. После ни погледна така, като че ли знаеше кои сме. Полковник Манг сигурно бе предупредил за идването ни.

Ако полковникът беше променил решението си, щяха да ни върнат в министерството на държавната сигурност. Виждах портала на резиденцията на пет-шест метра от нас. На входа стояха двама американски морски пехотинци.

Цивилното ченге мълчеше и не знаех дали трябва да го изритам в ташаците и да се втурна към портала. Пред полицейския пост имаше двама униформени виетнамци, и двамата въоръжени, и ни наблюдаваха.

— Къде отивате? — попита ме цивилният.

— На приема при американския посланик.

Той погледна дрехите ни, ала не каза нищо. Протегнах ръка.

— Паспортите.

Ченгето ги плесна в дланта ми, обърна се и се отдалечи. Продължихме към портала.

— Излизането може да не се окаже толкова лесно — предупредих Сюзан.

— И на мен ми дойде наум същото.

Порталът беше отворен и двамата морски пехотинци в парадна синя униформа бяха приятна гледка. Те също ни измериха с поглед. Не застанаха мирно и не отдадоха чест, обаче кръглите ни очи ни осигуриха достъп до резиденцията.

Няколко метра навътре имаше пост, където стоеше друг морски пехотинец в тъмнозелена униформа, въоръжен с автомат М-16. Към нас се приближи сержант от морската пехота и каза:

— Извинете, приятели, това е частна собственост.

— Идваме на приема при посланика — осведоми го Сюзан.

— Ъъъ… — Той ни изгледа. — Ъъъ…

— Уебър — представи се тя. — Сюзан Уебър. А това е господин Пол Бренър, мой гост. Старши подофицер Пол Бренър.

— Добре… хм… — Сержантът насочи миниатюрното си фенерче към списъка в ръката си. — Да, госпожо. Ето ви. — Той я погледна, после мен, и попита: — Може ли да видя някакъв документ за самоличност?

Подадох му паспорта си. Сержантът го разгледа и ми го върна.

— Благодаря, господине.

Сюзан му даде своя паспорт и той го провери.

— Ъъъ… нужно е официално облекло.

— Току-що пристигаме от провинцията и тук са ни приготвили дрехи. Благодаря ви, сержант — отвърна му тя.

— Да, госпожо. А вие идвали ли сте тук, господине?

— Не.

Той посочи към сградата.

— По кръглата отбивка към входа. Приемът е в градината. Приятна вечер.

Погледнах младия морски пехотинец и си помислих за Тед Бъкли в Ке Сан. Светът много се бе променил от зимата на 1968-а, обаче ако навремето не си бил тук, не можеш да го разбереш.

Тъкмо се канех да се обърна, когато сержантът ме попита:

— Служили ли сте тук?

— Да. Отдавна.

Той застана мирно и отдаде чест на някогашния младши сержант Пол Бренър.

Хванах Сюзан за ръка и закрачихме по павираната с камъни отбивка.

Резиденцията бе триетажна френска вила с мансарда. Кремавата мазилка беше оформена като каменни блокове и по фасадата имаше френски декоративни орнаменти, балкони от ковано желязо и жалузи. На осветения с прожектори стълб до главния вход се вееше американското знаме. Побиха ме тръпки.

На входа стоеше виетнамец в тъмен костюм.

— Добър вечер — усмихна се той.

— Добър вечер отговори Сюзан на английски.

Обичам хората, които не парадират, че знаят чужди езици. Въпреки това му казах „Bon soir“^[1], за да може да разкаже на приятелите си за французина, който дошъл на приема при американския посланик, облечен като свиня.

— Bon soir, monsieur — отвърна той и ни отвори вратата. Изкачихме ниско мраморно стълбище. Горе чакаше виетнамка в синьо копринено ао дай — поздрави ни на английски и се поклони.

— Последвайте ме, моля. Приемът е в градината.

— Искам да отида до тоалетната — каза Сюзан.

Виетнамката, изглежда, смяташе, че има нужда.

Тя ни кимна към дневната вдясно, откъдето имаше стълбище за втория етаж, обаче Сюзан го подмина и продължи напред.

Докато прекосявахме красиво обзаведената дневна, тя посочи затворената двукрила врата отляво.

— Кабинетът на посланика.

После отвори друга врата, която водеше към голяма тоалетна.

— Влизай. Не съм срамежлива.

Влязохме и тя се запъти към тоалетната.

На стената имаше две мраморни мивки със сапун и пешкири и аз измих мръсотията и синята боя от лицето и ръцете си. Погледнах се в огледалото и видях един уморен до смърт небръснат мъж. Това не бяха двете най-ужасни седмици в живота ми — долината А Шау продължаваше да държи първото място, — обаче може би бяха най-изтощителните в емоционално отношение. И още нищо не беше свършило. Нито пък някога щеше да свърши.

Сюзан застана пред мивката до мен и също се погледна в огледалото.

— Добре изглеждам без грим… нали?

— Ще видим дали посланикът пак ще се опита да те сваля.

Не забелязах паста за зъби и какъвто съм си добър войник, отхапах парче сапун и напълних устата си с гореща вода. По устните ми изби пяна.

Сюзан се засмя.

— Какво правиш?

Изплюх водата в мивката.

— Мия си зъбите.

Тя се изми и опита номера със сапуна.

— Пфу.

Отидох при прозореца, който гледаше към предната градина, откъдето бяхме дошли. Видях морските пехотинци на входа и американското знаме. Оттатък стената беше Ханой, територията на Манг.

— Трябва да пренощуваме тук — казах й. — Или в посолството.

Сюзан се приближи до мен с горещ мокър пешкир и го постави върху тила ми.

— Как е?

— Страхотно.

Тя погледна навън.

— Знаеш ли, Пол, няма нужда да се стига до конфликти. Защо да ставаш персона нон грата в посолството?

— Защо не? Аз съм персона нон грата в останалата част на тази страна. Персона нон грата ли съм в тази тоалетна?

Сюзан се усмихна.

— Зоната ти за сигурност определено се смалява. Знаеш ли, полковник Манг може да свърши работата вместо теб.

— Пие ми се.

Излязохме от тоалетната и се върнахме при виетнамката, която ни поведе по коридора покрай голяма дневна или салон, до който видях още по-голяма трапезария. Мебелите бяха блестящи, смесица от френски и източноазиатски стил, макар че по стените висяха множество модерни боклуци.

Стигнахме до дълга галерия, която минаваше зад къщата, и жената ни посочи една френска врата. От градината се носеха гласове и музика.

— Бил сигурно е тук — каза Сюзан, докато отивахме към вратата.

— Досетих се.

— Това смущава ли те?

— Не. Учили сме заедно в Принстън.

Излязохме и се озовахме на мраморно стълбище с розов гранитен парапет.

— С парите, които струва тая сграда, може да се купи бомбардировач Бе петдесет и две — отбелязах аз.

Сюзан ме хвана за ръка — много красив жест — и слязохме до средата на стълбището. На двора бе издигнат голям павилион, осветен с китайски фенери. Самият двор беше заобиколен със стени и градини, също осветени. Наляво видях огромен басейн. Ако изиграех картите си както трябва, можех да съм следващият посланик във Виетнам.

Сюзан плъзна поглед по тълпата — близо двеста души, нито един от които не носеше дънки или поло.

— Ето го посланика… а ето я Ан Куин… Не виждам вицепрезидента… но трябва да е там, където забележиш навалица и чуеш целуване на задник.

— Струва ми се, че го виждам.

— Малко сме закъснели за ръкуването, затова първо трябва да отидем и да се представим на госпожа Куин.

— Къде си учила тия неща? Не може ли първо да се отбием през бара?

— Не. Протоколът преди алкохола.

Спуснахме се долу и няколко души ни забелязаха, после още няколко. Шумът като че ли поутихна.

Сюзан се запъти направо към съпругата на посланика, която разговаряше с група мъже и жени под павилиона, и й протегна ръка.

— Как си, Ан? Изглеждаш невероятно.

Ан Куин беше красива петдесетинагодишна жена с изразително лице. Всъщност лицето й изразяваше нещо като смайване, обаче бързо успя да се овладее.

— Сюзан! Много се радвам да те видя!

Пфу.

Докато целуваха въздуха до бузите си, носът на госпожа Куин потрепери, като че ли бе подушила миризмата на Виетнам. Останалите от групата се отдръпваха назад.

— Няма да познаеш каква седмица преживях — каза Сюзан на домакинята.

Не, определено нямаше.

— О, Ан, позволи ми да ти представя моя приятел Пол Бренър. Пол, Ан Куин.

Опитах се да застана от подветрената й страна.

— Много ми е приятно да се запознаем. Чук мунг нам мои.

Тя пресилено се усмихна и отвърна на новогодишния ми поздрав.

Все още имах вкус на сапун в устата и се опитах да направя балонче, обаче не се получи.

— Извинявай, че закъсняхме — каза Сюзан. — С Пол прекарахме една седмица в провинцията и влакът от Лао Кай не пристигна навреме, а отгоре на всичко ни откраднаха багажа.

— О, ужасно!

Предполагам, това обясняваше облеклото ни, без пряко да става дума за него. Забелязах, че Сюзан се вписва в обстановката и дори гласът й от секси беше станал бодър. Имах нужда от алкохол.

Госпожа Куин ме погледна и се замисли.

— Вие… пътували сте заедно… къде?…

— В Диен Биен Фу и Са Па. Непременно трябва да отидеш там.

— Ами… да…

— С Пол прекарахме три великолепни дни в Натранг. Била ли си там?

— Не…

— Трябва. И не пропускай остров Пирамид. После отидохме в Хюе и се настанихме в „Сенчъри“. Където ходи миналата година.

— А, да… — Тя отново ме погледна и каза на Сюзан: — Бил Станли е тук…

Тази жена не довършваше нито едно изречение. Сигурно не довършваше и нито една мисъл.

Сюзан се огледа.

— О, нима? Ще трябва да му се обадя.

— Да… той всъщност питаше…

Сюзан осведоми нея и другите хора, които продължаваха да отстъпват:

— Пол е служил във Виетнам през войната и обиколихме някои места, където се е сражавал.

Госпожа Куин пак ме погледна.

— Много интересно… трудно ли…

— Този път не.

— Пол още от Лао Кай си мечтае за алкохол — каза Сюзан. — А и аз ще пийна нещо. Пътуването с влака беше ужасно. Извинете ни.

— Моля.

Тя ме хвана за ръка и се запътихме към един от баровете.

— Прекрасна жена — рече Сюзан.

— Не чакай нова покана.

Пробихме си път сред навалицата. Всички ни зяпаха. Хубавото на зле облечената красива жена е, че си остава красива.

Добрахме се до открития бар, където се усмихваха двама виетнамци в бели сака. Сюзан си поръча джин с тоник, а аз — двоен скоч с лед.

Огледах се. Гостите бяха предимно кръглооки, обаче имаше и доста виетнамци, неколцина във военна униформа, което ми напомни за полковник Манг. Може би трябваше да го поканя тук. Щеше да му хареса. Освен това можех да го заведа в храстите й да го спукам от бой.

Повечето бели и даже азиатците приличаха на бизнесмени, ала видях и мнозина, които можеха да са от други посолства, източни и западни.

Изводът: вицепрезидентът Едуард Блейк имаше огромна привлекателна сила.

Мислено си отбелязах да потърся своята свръзка от ФБР, Джон Игън, макар че бях убеден, че той пръв ще ме открие.

Четиричленен виетнамски оркестър свиреше „Лунна светлина във Върмонт“ на моравата. Забелязах няколко мъже със слушалки в ушите и подутини под саката — очевидно бяха от Секретната служба и охраняваха вицепрезидента. Някой наблюдател вече им съобщаваше нещо от рода на „Двама скитници при южния бар. Дръжте ги под око.“

Приготвиха напитките ни и аз се обърнах и се блъснах в един от Секретната служба, който беше извадил слушалката си, за да може да говори с мен. Изглеждаше петдесетинагодишен и се усмихваше. Той протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Скот Ромни.

— Аз съм американски гражданин — заявих, без да обръщам внимание на десницата му.

Усмивката му сякаш бе залепена на лицето му.

— Бихме ли могли да си поговорим вътре, господине?

— Едва ли.

Сюзан прекъсна забавлението ми.

— Идете да поговорите с госпожа Куин. Тя ни познава лично.

Той усмихнато я погледна.

— Да, госпожо, ще отида. — И се отдалечи.

Отпих глътка скоч, нажабурих си устата и преглътнах. Сюзан ме помоли да подържа чашата й, докато си запали цигара.

— Цигарите ми са на свършване — каза тя и взе джина си. — Нали ти казах, изглеждаш подозрителен. На мен никога не ми се е случвало.

Усмихнах се.

Сюзан издуха дима.

— Искаш ли да те запозная с посланика?

— Искам да си допия скоча.

— Той идва насам.

Погледнах надясно към басейна и видях мъж, който трябваше да е Патрик Куин. Приближаваше се към нас сам, ала на разстояние го следваха още няколко души. Носеше тъмносин костюм като почти всички други мъже на приема и лъчезарно се усмихна на Сюзан.

— Сюзан! — извика посланикът, прегърна я и я целуна. — Изглеждаш прекрасно! Как си?

Изглежда, можеше да довършва кратки изречения, като накрая повишаваше глас.

— Отлично — отвърна Сюзан. — Вие изглеждате в чудесна форма и имате хубав тен за февруари.

Пфу.

— Ами, тайната ми е в солариума и новата фитнес зала в мазето. Къде си ходила?

— В Натранг. С този господин. Господин посланик, позволете ми да ви представя своя приятел Пол Бренър.

Той изискано се обърна към мен и протегна ръка.

— Пол! Адски ми е приятно да се запознаем.

Имаше яка хватка и обичаше да стиска здраво, поради което скочът ми се разплиска.

— Добре дошъл на малкото ни събиране — продължи посланикът. — Радвам се, че успя да дойдеш, Пол.

— Благодаря, господин посланик.

— Наричай ме Пат. Е, значи със Сюзан сте били в Натранг, така ли?

— За няколко дни.

— Трябва да отида там. Господи, как ми се ще да можех да попътувам из тая страна.

— Това си е истинско приключение.

— Убеден съм, убеден съм.

Не се налагаше да го повтаря толкова пъти. Нямах представа дали знае кой съм, защо съм във Виетнам и дали появата ми тук го изненадва, смайва или не му прави впечатление. Почти винаги държат посланиците в неведение относно шпионската дейност, за да могат по-късно да отричат всичко и да изглеждат искрени. Обаче ми се стори странно, че при тия двеста души наоколо е дошъл от отсрещния край на моравата, за да поздрави Сюзан. Разбира се, сигурно искаше да я чука, което също можеше да обясни ентусиазма му.

Тя му разказваше за влака от Лао Кай и багажа, а той се хващаше за всяка дума и съчувствено кимаше. Определено му се щеше да я чука, само че това беше последният ми проблем и всъщност изобщо не беше мой проблем.

— Сигурен съм, че Ан ще ти намери да облечеш нещо — каза посланикът.

— Всъщност си харесвам старите дънки — отговори тя.

Той се засмя. Ха-ха. После се обърна към мен.

— Какво ще кажеш да ти дам едно спортно сако, Пол?

— Не и ако госпожата е по дънки. Не съм чак толкова смел.

Ха-ха.

— Пол е служил във Виетнам — каза Сюзан. — Ходихме на местата, където се е сражавал.

— О, за пръв път ли се връщаш?

— Да.

— Аз служих тук във флота. По крайбрежието. Така и не участвах в истински бой.

— Не сте пропуснали нищо.

Посланикът се засмя и ме потупа по рамото.

— Както знаеш, вицепрезидентът Блейк също е бил на фронта. Напомни ми по-късно да те представя. Добре, радвам се, че сте тук въпреки премеждията си. Вземете си нещо за ядене. Кухнята е от „Метропол“.

Обърна се към Сюзан и прибави по-тихо:

— Бил Станли питаше за теб. Трябва да му се обадиш, че си тук.

— Ще му се обадя.

Патрик Куин се върна при групичката си на моравата. Допих скоча си.

— Тоя тип истински ли е?

— Много е чаровен.

— Вкусът ти за мъже ме безпокои.

Тя се усмихна и се огледа.

— Има шведска маса. Искаш ли нещо за ядене?

— Не. Затъпявам, когато ям. — Подадох празната си чаша на бармана и той я напълни.

— Имаш ли нещо против да потърся Бил?

— Бил сам ще те потърси, скъпа.

— Арестувана ли съм?

— Не, просто се чувствам в много по-голяма безопасност, когато си до мен.

Сюзан сви рамене.

Поразходихме се. Тя познаваше някои хора, главно американски бизнесмени, които живееха в Ханой. Тук бе и един човек от ханойското представителство на компанията й и двамата си поговориха.

Междувременно постоянно ми правеше впечатление как лижат задника на Едуард Блейк.

Власт.

Едуард Блейк скоро щеше да стане най-могъщият човек в най-могъщата държава в историята. И аз държах ташаците му в ръката си. Обаче ако ще стискаш ташаците на царя, трябва да си готов и за цялата царска свита.

Погледнах към Сюзан, която приказваше с колегата си. Тя беше непредвидимият участник в тая игра.

До мен се приближи непознат мъж и ми протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Джон Игън. Вие трябва да сте Пол Бренър.

Стиснах ръката му.

— Да не би още някой да е облечен така?

Той се усмихна, после погледна към Сюзан и каза:

— Може ли да поговорим?

Сюзан го забеляза и се обърна към нас.

— Веднага се връщам — казах й.

Двамата се отдалечихме към отсрещния край на моравата зад оркестъра, който свиреше „Върни ме в старата Вирджиния“. Започваше да ме мъчи носталгия.

Игън държеше чаша и я чукна в моята.

— Добре дошъл в Ханой.

— Не си предполагал, че тази вечер ще го кажеш, басирам се.

Той не отговори.

Беше четирийсетинагодишен, прекалено млад, за да е воювал, обаче може да бе служил в армията, преди да постъпи във ФБР. А ако Сюзан не лъжеше, че той е и нейна свръзка в посолството, можеше да е от ЦРУ. Бях се научил да не вярвам на нищо, което са ми казали за тази операция.

— Голяма гадост е тук — подметна той.

— Това ли ти е първата реплика?

Игън се усмихна и каза:

— Обучавам виетнамските наркоченгета. Всички са корумпирани и отглеждат опиум в задния си двор.

— Добре, доказа ми, че си агент от ФБР и обучаваш виетнамската полиция. Вярвам на всяка твоя дума. Какво искаш?

Той, изглежда, не оцени цинизма ми и поведението му се промени.

— Как се озова тук тая вечер?

— А къде трябваше да съм?

— В „Метропол“, при това утре.

— Има ли значение?

— Сигурно няма. Е, как мина?

— Кое как мина?

— Пътуването ти.

— Добре.

— Би ли се конкретизирал?

— Виж, не зная какво ти е известно или какво би трябвало да ти е известно, нито дори какъв си. Очаква се да се свържа с теб, само ако яко съм загазил. Яко съм загазил. Полицията ми взе визата и искам утре да ме измъкнеш от тук. Трябва да докладвам в друга страна и ми е нужна виза или дипломатически паспорт, самолетен билет и придружител от посолството до летището. Разбираш ли?

Той се замисли.

— Защо визата ти е в полицията?

— Не ми помагаш с тия въпроси, Джон.

— Добре… има някои промени. Ще докладваш тази вечер. Тук.

— Това е разследване на убийство и е под юрисдикцията на Криминалния следствен отдел. Разговарям само с шефа си. Това беше последната ми и единствена заповед.

— Дъг Конуей и твоят шеф са ти казали, че разследването се води съвместно с ФБР. Бихме искали тази вечер да се срещнем с теб, Пол, в кабинета на посланика.

— Не ме слушаш, Джон.

— Просто ела там, става ли? Тогава ще се уговорим за заминаването ти.

— Кой иска да се срещне с мен?

— Аз например. Както и полковник Гудман, военният аташе, един господин от Сайгон, когото за кратко си видял пред катедралата, и още един-двама души. Просто искаме да ни отделиш малко време преди да те пратим да си вървиш.

— Предполагам, че вицепрезидентът ще пренощува тук.

— Не мога да ти отговоря поради съображения за сигурност, но предположението ти е основателно. Защо питаш?

— Искам да се срещна с него.

— Ще се опитам да го уредя.

— Освен това ми трябва стая в резиденцията.

— Защо?

— Защото ако направя и една крачка извън портала, може да ме арестуват.

— Защо?

— Обичам бъркани яйца за закуска.

Той ме погледна.

— Проблем ли имаме, Пол?

— Да. И моята спътница Сюзан Уебър има нужда от стая тук. Тя е в същото положение като мен.

— Това май е интересна история.

— Просто ме измъкнете от тук. Рибата и гостите вкъщи се вмирисват след три дни. — Обърнах се и се запътих към павилиона.

Наистина не знаех какъв е Джон Игън, обаче Бил Станли работеше в „Банк ъв Америка“, Сюзан Уебър работеше в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“, Марк Гудман, военният аташе, всъщност беше от военното разузнаване, полковник Манг бе от имиграционната полиция, а Пол Бренър беше турист. Трябваше да си запиша всичко това.

Във всеки случай аз бях предал съобщението си и в полунощ щях да видя какъв им е проблемът.

Взех си още един скоч и се огледах за дамата си. Към мен се приближи висока и стройна хубава жена във вечерна рокля.

— Търсите ли някого? — попита ме тя.

— Търся ви цял живот.

Жената се усмихна и протегна ръка.

— Позволете да се представя. Казвам се Джейн Блейк.

Внезапно познах лицето й. Прокашлях се.

— О, извинете…

Тя пак се усмихна.

— Няма нищо. Когато Ед е наблизо, напълно ме пренебрегват.

— Нямам представа защо.

— Ще съм съвсем откровена. Всички се интересуват кой сте.

Най-после момент а ла Джеймс Бонд.

— Искате да кажете защо съм по мръсни дънки и наскоро не съм се бръснал ли?

Тя се засмя.

— Да, точно така.

— Е, госпожо Блейк, можеше да съм завърналият се от затвора граф Монте Кристо. Само че се казвам Пол Бренър и току-що идвам от едно далечно село на име Бан Хин, където трябваше да открия един човек на име Тран Ван Вин. — Погледнах я, обаче тя не прояви абсолютно никакъв признак, че това й говори нещо.

— Защо е трябвало да го търсите?

— Всичко започва от времето на войната и се боя, че нямам право да обсъждам въпроса.

— Охо, звучи интригуващо.

— Така е.

— А коя е жената с вас?

— Сюзан Уебър. Моята преводачка. Добре знае виетнамски. Живее в Сайгон.

— О, това вече е загадъчно — усмихна се Джейн Блейк. — И романтично.

— Ние сме просто приятели.

— Е, струва ми се, че търсехте приятелката си. Тя е ей там при басейна. Никой не успя да познае какъв сте. Ед смяташе, че сте известен актьор. Те ходят така зле облечени. Повечето предполагахме, че сте изгубили на комар или сте дошли с такива дрехи, за да скандализирате всички.

— Всъщност наистина съм дошъл да скандализирам всички. Успех на мъжа ви в изборите.

Тя се усмихна, кимна и отиде да разпространи новината. Надявах се, че не е взимала мерки за завеси в Белия дом.

Запътих се към басейна. Там бе жената, която наистина бях търсил цял живот. И разговаряше с предишния си любовник Бил Станли, който сигурно ми беше ядосан, че съм му отмъкнал гаджето, макар че трябваше да ми благодари.

Двамата ме видяха да се приближавам, млъкнаха и зачакаха с чаши в ръце. Обожавам тия глупости.

— Прекъсвам ли нещо?

— Не — отвърна Сюзан. — Пол, нали помниш Бил Станли?

Протегнах ръка и той я стисна.

— Как са нещата в банката?

Станли не отговори — и не ми се усмихваше.

Елегантният Бил носеше тъмносин тропически вълнен костюм, несъмнено ушит по поръчка в Сайгон, с тесен панталон, който плътно прилепваше към миниатюрните му гениталии.

— Тъкмо разказвах на Бил за срещите ни с полковник Манг — рече Сюзан.

— Проучих този човек и имате късмет, че сте живи — за пръв път се обади Бил.

— Ако беше проучил мен, щеше да разбереш, че късметлията е полковник Манг.

Той, изглежда, не се впечатли от мъжкарското ми перчене.

— Манг смята, че те познава — осведомих го. — Каза ми, че си началник на бюрото на ЦРУ в Сайгон. Представяш ли си?

Бил пак нямаше какво да ми отговори, обаче поне не можеше да обвини Сюзан, че го е издала.

Известно време тримата мълчахме. Зачудих се дали Сюзан се чувства неловко между двама мъже, с които наскоро е спала. Изглеждаше спокойна, така че сигурно бяха разглеждали този проблем в клуба на младите богаташки.

— Пол, Бил ми каза, че тази вечер си поканен на среща — наруши мълчанието тя. — Помоли ме да дойда с теб. Мисля, че така ще е най-добре.

Погледнах Бил.

— Както преди малко отговорих на Джон Игън и както ще ти каже и той, нямам право да обсъждам нищо с теб, ЦРУ, военното разузнаване, ФБР и когото и да било тук. Разследването все още е под юрисдикцията на Криминалния следствен отдел и не можете да променяте правилата или играчите.

— Можеш и ще обсъждаш случая, ако получиш заповед от своя шеф или от съответната по-висша инстанция.

Гласът му не ми хареса, обаче, за да не нарушавам добрия тон, отвърнах:

— Ако и когато получа нова заповед, ще я изпълня. Аз обаче съм цивилен гражданин и си запазвам правото да избера времето и мястото на доклада си. И определено няма да е тук.

Бил Станли ме изгледа.

— Няма да е зле да дойдеш на срещата, тъй като ще обсъждаме заминаването ти от страната. Не е нужно да казваш повече, отколкото искаш.

— Не ще и дума. — Намирах се на дипломатически прием и се опитвах да съм дипломатичен, обаче това не е силната ми страна. Попитах го: — Какво си мислеше?

— Моля?

— Какво си мислеше, когато прати гаджето си с мен на опасна задача?

Бил, изглежда, обмисли какво си е мислил и се прокашля.

— Понякога, господин Бренър, въпросите на националната сигурност са по-важни от личните съображения.

— Понякога. И ако това е един от тези моменти, не би трябвало да се оплакваш от случилото се.

Това не му хареса.

— Честно казано, идеята ми не беше такава.

Не си направих труда да го попитам каква е била идеята му.

— Можеше да откажеш.

Бил кипеше, обаче продължи да мълчи.

— Макар че това нямаше да се отрази добре на кариерата ти — продължих аз.

Той може и да си помисли, че го изкарвам кариерист, готов да стане сводник на гаджето си, за да се издигне. Обаче запази мълчание, както се отнасят хората с някой неизлечимо болен.

Сюзан реши, че е време да смени темата.

— Пол, казах на Бил, че знаем кой е убитият лейтенант, но че не сме успели да разкрием убиеца.

— И Бил повярва ли ти?

— Не, Бил не й повярва — отговори самият той.

— Бил не ти вярва — казах й.

— Е, такава е истината — заяви Сюзан. — Казах му, че сме открили Тран Ван Вин, но че сме решили да не рискуваме да носим онези неща с нас и сме ги скрили.

Очите ни се срещнаха за половин секунда и аз погледнах Бил, за да видя реакцията му, обаче той бе неразгадаем като полковник Манг.

Наистина нямах представа дали Сюзан му е казала тези неща, защото тя говореше какво ли не. Още от самото начало беше знаела кой е убиецът, Бил също го бе знаел, затова Сюзан се опитваше да ме предпази, което беше много мило, само че номерът нямаше да мине.

— Всъщност няма да е зле вицепрезидентът да присъства на тази среднощна среща — казах на Бил.

Той дълго ме наблюдава, после каза:

— Вицепрезидентът не се интересува от разследването на убийства.

— Може да се заинтересува специално от това. Кажи на хората му, че е в негов интерес да дойде.

— Вие сте подписали различни заявления, свързани с националната сигурност и държавната тайна — напомни ми Бил. — Независимо от сегашния ви статут, те все още важат.

— Освен това съм се заклел да защитавам конституцията.

Той ме изгледа сурово.

— Във Вашингтон със сигурност са ви казали, че ако приемете тази задача, животът ви може да е в опасност.

Такива изявления обикновено предшестват операцията, а не се правят след нея, така че в този контекст това по-скоро бе заплаха.

— Може ли да поговорим насаме? — попитах го.

— Не — отсече Сюзан, преди Бил да успее да отговори.

— Чисто лично — казах й. — Нищо служебно.

— Няма да ме обсъждате така — заяви тя.

— Всички сме достатъчно възрастни, за да обсъдим въпроса заедно — включи се и Бил.

— Аз не съм чак толкова възрастен. — Дадох му знак да ме последва. — Мъжка приказка.

Сюзан побесня, обаче си остана на мястото и запали цигара. С Бил се отдалечихме така, че да не може да ни чува.

— Трябва да си поговорим за Сюзан и… хм, за една работа — казах му аз. — Ако открия или дори само заподозра, както вече подозирам, че се е предвиждало да ме очистят и че ти си знаел, одобрявал или планирал този момент от операцията, ще те убия. А сега да си поговорим за Сюзан.

Той ме зяпаше и мълчеше.

Мога да изпълнявам сапунени опери за около пет минути, след което се връщам към истинското си аз и сега реших, че трябва да го направя, затова заявих:

— Наистина съжалявам за случилото се. Признавам, че знаех за връзката ти със Сюзан и нямам навика да гоня чужди жени или гаджета. — Обикновено. — И както, сигурен съм, вече са ти казали, имам връзка с една жена в Щатите. Затова не се оправдавам и трябва да знаеш, че Сюзан се съпротивляваше на ухажването ми. Операцията приключи и аз си заминавам. Още веднъж се извинявам за всички проблеми, които съм ви създал, и се надявам двамата да можете да го преодолеете.

Проучих лицето му, докато той обработваше тия кавалерски мъжки глупости. Наистина вярвах в част от тях и изпитвах противоречиви чувства към Сюзан. Само че бях почти сигурен, че тя вече не проявява интерес към Бил и че може би Бил не проявява интерес към нея. Ала както се казва, трябваше да разчистя облаците и да дам на Бил възможност да си каже думата.

Но Бил нямаше какво да ми каже, затова продължих да поемам вината върху себе си.

— Сюзан държеше отношенията ни да останат чисто платонични и делови, докато обстоятелствата не ни принудиха да пренощуваме в една стая в Диен Биен Фу. — На Бил сигурно му се искаше да ми повярва, а аз бях изпълнил рицарския си дълг към дамата и се готвех да се върна на въпроса за това как ще го убия и обратно.

— Отседнал съм в „Метропол“ — каза ми той.

— Правилен избор.

— Когато вчера се настаних, ме очакваше запечатан плик с неизвестен подател.

— Нима? Не бива да отваряш пратки без обратен адрес.

— Да, известно ми е. Обаче отворих този плик. Вътре имаше двайсет снимки на двама ви със Сюзан на плажа. Бяха надписани „Натранг, остров Пирамид“. Бяхте чисто голи — прибави Бил.

Леле.

— Е, спомням си плажа — отвърнах аз. — Обаче носехме бански. Снимките сигурно са били дигитално променени.

— Едва ли. Какво ви е прихванало и двамата, че да се мотаете голи, след като знаете, че ви следят? На нищо ли не са те учили в школата, която си завършил?

Имаше право.

— Признавам, че сбъркахме.

— И после ми казваш, че допреди няколко дни връзката ви била чисто платонична.

— Е, просто се изкъпахме голи. Идеята беше моя.

— Убеден съм. Никога ли не си чувал за телеобектив?

— Няма нужда да ми четеш лекция.

— Тези снимки могат да се използват за изнудване.

— Всъщност мисля, че полицията ги разпраща на всички, включително на теб, за да опозори Сюзан. Така че това изключва изнудване.

— Боже мой… Ти виждал ли си снимките?

— Да. Полковник Манг беше така любезен да ни ги покаже.

Той поклати глава и потъна в размисъл.

— На теб може да не ти пука, обаче Сюзан произхожда от добро семейство с известно обществено положение и…

— Бил, престани с тия напудрени глупости, преди да съм изгубил търпение. И двамата ни е грижа за Сюзан. Край на обсъждането.

— Добре… — Бил ме погледна. — Сюзан ми каза, че те обича. Убеден съм, че го е казала и на теб.

— Да, каза ми, но ситуацията беше адски изкуствена. Тя трябва добре да си помисли.

— Какви чувства изпитваш към нея?

— Противоречиви.

— По-точно?

— По-точно постоянно откривам нови страни на нейната личност. — Струва ми се, че това се нарича „биполярно разстройство“, обаче той вече го знаеше. Честно казано, и аз невинаги съм нормален и тъкмо тогава си падах по Сюзан. Ала за да съм коректен към нея, казах на Бил: — Тя е забележителна жена и лесно бих могъл да се влюбя в нея.

Бил се замисли. Моите пет минути от „Дни от нашия живот“ изтичаха, затова го осведомих:

— Мисля, че Сюзан трябва да вземе решение, не ние.

Той изобщо не ме познаваше и сигурно приемаше всичко, което му казвах, за чиста монета, въпреки че беше чел сводката за мен.

— От думите на Сюзан останах с впечатлението, че ти… че изпитваш същите чувства към нея.

Преди да успея да отговоря Сюзан се приближи към нас.

— Смятам, че си приказвахте достатъчно. Настъпи време за реклама.

— Трябва да настоя повече да не се обсъжда случай, за който нямам информация.

— Това е абсурдно и възмутително — отвърна Бил.

— Въпреки това настоявам.

— За ваше сведение, вие не определяте това кой с кого ще говори — изсумтя той. — Сюзан не работи за вас, аз също.

— За кого работи Сюзан?

— Не за вас.

— Моля ви, престанете и двамата… — намеси се тя.

Прекъснах я.

— Виж, Бил, време е да приемеш действителността. Съдбата, късметът и сериозната работа поставиха ташаците на Едуард Блейк в моята шепа. Не съм го искал. Обаче е факт. — Протегнах ръка с длан нагоре и свих пръсти. — Напълно разбирам, че тази информация е опасна, затова наистина трябва да внимавам пред кого, къде, кога и как се разпространява. После всички ще ми благодарят за усърдието и прозорливостта. Включително ти, Бил. Така че можем и тримата да останем заедно до полунощ, което не ми се ще, всеки от нас да тръгне по свой път, без да лъже, или ние със Сюзан да останем заедно. Някой да вземе решение.

Сюзан се обърна към Бил.

— С Пол ще отидем да пийнем нещо. Ще се видим по-късно.

Оставихме Бил Станли да пуши, а той изобщо нямаше цигари.

— Е, кой ме спечели? — попита тя, докато се отдалечавахме към бара.

— По-късно ще хвърляме чоп. Що се отнася до тая среща, не искам да ме подкрепяш. Или се дръж неутрално, или се престори, че на следващите избори ще гласуваш за Едуард Блейк.

— Щом така искаш.

Напълниха чашите ни.

— Струва ми се, че с допълнителната ми работа е свършено.

— Наистина ли е допълнителна?

— Казах ти. Аз съм цивилна гражданка. Без преки връзки с правителството. — Тя се замисли за миг. — Освен това ще ме уволнят от основната ми работа.

— Виж, мила, само десетина души в света знаят за тая история и ние сме сред тях. Другите осем си мислят, че уликите са при нас и искат да ги вземат. Ако бяха наши, можехме да се спазарим. Освен това, ако им бяхме казали, че няма улики, може би щяха да ни повярват. Обаче ти каза на Бил, че сме открили уликите и сме ги скрили. Сега сме във възможно най-лошото положение. Изводът: имаме само прекалено много сведения и нищо за реална размяна.

— Ами… това е само от една страна.

— Кажи ми как изглежда от другата страна, за да преценя дали има смисъл да правя следващата вноска за колата си.

— Ами… признай им истината. Че уликите и свидетелят са при полковник Манг и че той е събрал две и две. Те ще откачат, но така повече няма да ни оказват натиск. Ще трябва да се занимават с Манг. Най-добрият сценарий е Манг да надуе свирката, Блейк да бъде съсипан, ЦРУ да убие Манг и ние да заживеем щастливо.

— В живота не става така. Виж, те са имали две основания да използват цивилни — едното е, че ще могат да отричат, ако нещо се обърка, а другото — че рядко очистват свои хора. Но ако решат, че се налага, на бърза ръка ще ни очистят.

— Не са чак толкова безмилостни.

— През войната ЦРУ и военното разузнаване избиха тук над двайсет и пет хиляди души.

— Не е вярно.

— Искаш ли да потанцуваме?

— Естествено.

Оставихме чашите си и отидохме на малкия дансинг пред оркестъра. Свиреха „Джорджия“ на Рей Чарлз и си представих как Едуард Блейк пресмята гласове наум.

Много хора ни наблюдаваха и официалният фотограф на посолството ни направи снимка, която може би щях да видя в „Уошингтън Поуст“ с надпис: „Пол Бренър и Сюзан, часове преди изчезването им“.

Забелязах, че Едуард Блейк ни гледа, ала нямаше особено загрижен вид. Започвах да си мисля, че не подозира за проблема си.

Музикантите засвириха „Луна над Маями“, където има много гласоподаватели. Видях, че Бил разговаря с Джон Игън. Двамата час по час поглеждаха към нас със Сюзан, като че ли се опитваха да преценят какъв размер ковчези ни трябват.

— Ще ми се да бяхме в Сайгон, да танцувахме на покрива на „Рекс“ и да ти бях казала всичко, каквото знаех — рече Сюзан.

— Щяхме дълго да танцуваме.

— Знаеш какво искам да кажа.

Не отговорих.

— Каза ли на Бил, че ме обичаш?

— Не споделям чувствата си с други мъже.

— Добре, сподели ги с мен.

Кой знае защо, си спомних един стар казармен израз: „вражеската диверсия, която подценяваш, е главната атака“. Обаче това пак беше цинично и параноично.

— Обичам те — казах й аз. — И знаеш ли, даже отново да ме заблуждаваш, даже да ме предадеш, пак ще те обичам.

Тя ме прегърна още по-силно и усетих, че плаче. Надявах се, че това са сълзи от радост, а не от преждевременни угризения.