Нелсън Демил
На север (25)

23.

Бяхме изминали около триста километра от Натранг. Наближаваше десет. Поддържах по-ниска скорост, за да пестя горивото, пък и не бързахме особено. Погледнах индикатора. Стрелката показваше, че ни остава четвърт резервоар.

— Още колко има до Дананг? — попитах Сюзан.

Тя вече бе изчислила.

— Сто и петдесет километра. Как сме с бензина?

— Изгорихме малко повече, докато бягахме от ченгетата. С резервните туби може и да стигнем до Дананг. А може и да минем покрай денонощна бензиностанция.

— През последните триста километра видяхме само четири бензиностанции, всички затворени.

— Не минаваме ли през Куанг Нгаи?

— Да. Магистрала номер едно минава точно през него. Столица на провинция. На около седемдесет и пет километра от тук.

— Вземи пътеводителя и виж дали се споменава нещо за бензиностанция.

Сюзан разтвори книжлето.

— Ами, има малка карта на града… виждам хотел, пагода, черква, поща, заведение на име „Ресторант за ориз номер трийсет и четири“, автогара…

— Тия коли може да работят с ориз.

— Надявам се. На картата не е показана бензиностанция. Но в толкова голям град трябва да има поне няколко. Може някоя от тях да е отворена. Ако не, между Куанг Нгаи и Дананг има още един град, до който би трябвало да стигнем. Казва се Хои Ан, старо китайско пристанище. Очарователно място, туристически център. Ходила съм там, когато бях в Хюе. В Хои Ан има много хотели и може би бензиностанция, която работи до късно. От там до Дананг няма нищо друго.

— Добре. Да видим какво ще стане.

Господин Кам разбра, че разговаряме за горивото, и каза нещо на Сюзан.

— Господин Кам, който вече е наш приятел — каза тя, — ми напомни, че понякога можеш да купиш бензин от частни търговци. Продават го на сергии покрай пътя. Трябва да следим за надпис „ет-ксанг“.

— По цяла нощ ли е отворено?

— Нещо такова. Отиваш в къщата до надписа и си купуваш бензин. Правила съм го с мотора. Обикновено го продават в шишета от безалкохолни и е скъп.

— Колко шишета от кола ни трябват, за да напълним резервоара?

— Не си нося калкулатора. Гледай за надпис „ет-ксанг“.

— Я пак ми обясни защо господин Кам няма да изпълни гражданския си дълг да отиде в полицията — попитах я. — Представи си, че животът му зависи от твоя отговор.

Тя не отговори веднага.

— Дори не мога да преведа идеята за граждански дълг. Ако си получи колата обратно и стотина долара, двеста за господин Тук и няколкостотин, за да поправи щетите, той няма да отиде в полицията. Когато в Сайгон стане катастрофа, хората най-малко искат да се появят ченгета.

— Добре. Въпросът е приключен.

Господин Кам поиска цигара и я заслужаваше. Сюзан му я запали и му я държеше, докато виетнамецът я пушеше.

Минахме през Са Хюйн, живописно село на брега, заобиколено от солени мочурища. След няколко минути отново бяхме в пустошта.

Шосето се отклони навътре в сушата през район със селца и оризища.

Погледнах индикатора на горивото и видях, че е под една четвърт. Пътят беше равен, поддържах осемдесет километра в час и смятах, че ще стигнем до Куанг Нгаи. Пък и ни оставаха тубите.

Не бях забелязал нито една табела, която да показва разстоянията между градовете. Нямаше дори табели с имената на населените места. Движехме се само по картата. Самият път бе ту нормален, ту ужасен, по-често ужасен. Тази страна имаше страшно много работа, но честно казано, след трийсет години война определено бяха свършили доста.

— Сигурно вече наближаваме Куанг Нгаи — каза Сюзан. — Градът е на отсамния бряг на река Тра Кук и магистрала номер едно е главната му улица. Може би не бива да минаваме през центъра по това време. И даже да намерим отворена бензиностанция, ще трябва да отстъпиш волана на господин Кам.

— Какво предлагаш?

— Предлагам да скрием колата в някоя горичка и да почакаме до разсъмване. Можем утре сутрин да влезем в Куанг Нгаи и да налеем бензин.

— Добре. Гледай за място, където да отбием.

Намалих скоростта и потърсихме скрито място.

Бяхме само на няколко километра от Куанг Нгаи и светлините на града сияеха на хоризонта. Стори ми се поразително, че градовете толкова отчетливо се открояват, тъй като наоколо нямаше предградия, универсални магазини, а явно и бензиностанции. Хубавото досега бе, че не бях видял ченгета на шосето, освен ония, които бях избутал в канавката. Но според Сюзан вечер по пътищата патрулираха военните и ако ни забележеха, непременно щяха да ни спрат. Асото в колодата, разбира се, беше колтът. Те нямаше да го очакват.

Куанг Нгаи вече бе само на километър, но все още не виждах къде можем да отбием. Наоколо имаше само оризища и села и районът бе открит, освен няколко палмови горички, които не предлагаха никакво убежище.

Насред едно оризище видях ниско хълмче, към което водеше пръстен насип. Знаех какво е това, обаче ми трябваха няколко секунди, за да го осмисля.

— Онова там е надгробна могила — казах. — Можем да спрем от отсрещната й страна и никой няма да ни види.

Намалих и завих по насипа, който пресичаше оризищата. Внезапно господин Кам сякаш откачи.

— Какво му стана?

— Казва, че това било надгробна могила.

— Знам. Често се окопавахме в надгробни могили. Пръстта е мека, високо е, огневите полета…

— Той пита защо отиваш към могилата. Трябвало да спреш.

Спрях по средата на насипа и господин Кам се успокои.

— Какво казва?

Сюзан поговори с него и виетнамецът пак се развълнува.

— Казах му, че ще прекараме нощта там — поясни тя. — Това не му допада.

— Стига де, всички те са мъртви. Кажи му, че ще се държим почтително и цяла нощ ще се молим.

— Той няма да прекара нощта на могилата, Пол. Виетнамците са много суеверни, пък и това е проява на неуважение.

— Аз не съм нито суеверен, нито имам културни задръжки.

— Пол…

— Добре. — Превключих на задна и върнах нисана по тесния насип. Излязох на магистралата, превключих на първа и продължих напред. Щом направиш някоя добрина, веднага вадиш лош късмет.

И естествено, на около километър от нас се приближаваха светлини. Изключих нашите и намалих. Приближаващите се фарове бяха прекалено ниско, за да е камион или автобус, така че трябваше да е нещо по-малко, например автомобил, най-вероятно военен патрул.

— Отбий от пътя, Пол — каза Сюзан.

— Зная. — Спуснах се по банкета. Нямаше канавка и направо започваше оризището. Подкарах успоредно на пътя с десните гуми в калта и левите на банкета. Бяхме наклонени под четирийсет и пет градуса, навярно повече, и се безпокоях, че може да се преобърнем. Задните гуми започнаха да се хлъзгат и да затъват в тинята. Спрях.

Погледнах нагоре към пътя и разбрах, че всъщност не сме скрити, обаче бе достатъчно тъмно, за да се надявам, че няма да ни забележат. Все пак трябваше да съм готов за най-лошото.

— Дай ми чантата си — казах на Сюзан.

Чух приближаващата се кола и видях фаровете й. Тя ми подаде чантата. Бръкнах и стиснах ръкохватката на пистолета. Не исках господин Кам да го вижда, защото това можеше да е стимулът, който да го прати в полицията. Опипах ръба на пълнителя, свалих предпазителя и попитах:

— Пълнителят зареден ли е?

— Да.

— Вкаран ли е патрон в патронника?

— Не.

— Резервни пълнители?

— Два. Страх ме е.

Погледнах господин Кам, който имаше уплашен вид. Останах с впечатлението, че репетира версията си за пред властите и се радва, че е завързан.

След няколко секунди видях приближаващия се автомобил. Оказа се голям затворен джип, боядисан в тъмен цвят, не жълт, очевидно военен. Шофьорът гледаше напред към пътя. Зад него седеше още един мъж.

Покривът на нисана се намираше приблизително наравно с магистралата, беше тъмносин, навън бе нощ и боговете бяха с нас. Военният джип отмина.

Дълго останахме там, после превключих на задна, задните гуми зацепиха и изкачихме банкета.

Няколко секунди просто се озъртах, без да включвам фаровете. Беше толкова тъмно, че не виждах и на десетина метра.

Отново потеглих без фарове към Куанг Нгаи. Светлината на града очертаваше силуетите на сгради от двете страни на пътя и забелязах нещо обещаващо. Насочих нисана към силуета, спрях и включих фаровете.

Отдясно в края на черен път тъмнееше разрушена постройка без покрив. Надявах се да не е будистки храм, иначе пак щяхме да имаме проблеми с господин Кам.

Бавно подкарах по черния път, който минаваше през оризищата, и спрях пред бялата сграда. Отпред се различаваха останки от църковна камбанария.

— Католическа черква — казах на Сюзан. — Надявам се нашият приятел да не е и католик.

Тя попита нещо виетнамеца и той кимна.

Минах през широкия портал и вкарах колата в черквата, после превключих на задна и върнах нисана в предния ъгъл, за да не се вижда от пътя.

Фаровете осветиха порутен корпус и покрит с растителност, осеян с останки циментов под.

Изключих фаровете и двигателя и казах:

— Е, за тази вечер толкова.

Слязохме да се поразкършим, само дето господин Кам не можеше да се разкърши, затова го развързах.

Сюзан извади водата и закуските и си направихме ужасна вечеря.

— На оная бензиностанция нямаше ли чипс или бисквити със сирене? — попитах я. — Каква е тая гадост?

— Нямам представа. Сладкиши. Стига си се оплаквал. Всъщност би трябвало да кажеш молитвата.

Господин Кам изяде повече от полагащия му се дял от гадостта в целофановите пакетчета и изпи цял литър вода.

Нямах друг избор, освен пак да го завържа. Освен това го накарах да си събуе сандалите и да легне на задната седалка.

Със Сюзан седнахме по турски в ъгъла срещу нисана. Единствената светлина идваше от звездите, чиито лъчи свободно нахлуваха в останалата без покрив сграда.

— Това някога трябва да е била приятна селска черквица — отбеляза тя.

— Когато бях тук, навсякъде имаше такива — разрушени черкви и пагоди. Нямаше други стабилни постройки и цивилните и военните ги използваха за укрития. В тях можеше да се спасиш от автоматичен огън, но не и от ракети и мини.

— Не мога да си представя да бушува война. Радвам се, че можеше да говориш за това в Бонг Сон.

Не казах нищо.

Тя извади цигарите си, опитно скри запалката си в шепа и бързо запали, точно като стар войник. Докато пушеше, криеше пламъчето на цигарата си с длани.

— Студено ми е — каза Сюзан. — Може ли да си взема нещо от твоя куфар?

— Естествено. Ей сега ще го донеса.

— Донеси и моя самар.

Изправих се, отидох при нисана, отворих багажника, извадих синия си блейзър от куфара и взех самара. Наметнах блейзъра на раменете й.

— Благодаря — каза тя. — На теб не ти ли е студено?

— Над двайсет градуса е.

Сюзан носеше пътнически будилник в самара си и го нави за полунощ.

— Ще го навиваме на всеки час, в случай че и двамата задремем.

— Добре. Аз ще поема първата смяна. Ти поспи.

Тя легна на циментовия под и използва самара си вместо възглавница.

Поговорихме малко, после усетих, че Сюзан се унася. Извадих колта от чантата й и вкарах патрон в цевта. Оставих оръжието в скута си.

Будилникът иззвъня в полунощ и го изключих, преди да я е събудил. Навих го за един часа, в случай че задремя. Но странно, изобщо не ми се спеше и я събудих чак в четири сутринта.

Сменихме се и й дадох пистолета.

Отпуснах глава върху самара й и си спомних времето, когато цяла година бях спал върху собствената си мешка с автомата за другар. Винаги спяхме напълно облечени и обути, по цяла нощ гонехме комарите и се бояхме от змии и партизани. Бяхме мръсни, нещастни, понякога мокри, друг път зъзнехме или ни бе горещо — и винаги се страхувахме.

Това не беше най-ужасната ми нощ във Виетнам, нищо подобно. Обаче можех да обвинявам за нея само себе си.

 

 

Небето изсветля от измамна зора, както става в тропиците. След час вече наистина се съмна и изкукурига петел. През едно сводесто прозорче вдясно от някогашния олтар нахлу сноп слънчеви лъчи. Парче синьо стъкло, останало в рамката на прозореца, хвърли синя светлина по пода до отсрещната стена.

Понадигнах се, седнах и двамата със Сюзан заедно дочакахме утрото.

Вътрешността на черквицата вече се виждаше ясно и аз плъзнах поглед по варосаните стени, ронещата се мазилка, дупките от куршуми и избелялата фреска на Богородица, разбита от избухнал снаряд.

В сградата не бе останало нито късче дърво, освен пепелта от нечий огън на мястото на олтара.

Оризищата не привличат много птици, но чух някъде самотна птича песен. После по пътя профуча първата кола.

— Днес е навечерието на лунната нова година — каза Сюзан и ме хвана за ръка. — Никога през живота си не съм била по-щастлива да видя изгрева.

Чух по магистралата да изтътва камион, после мина мотор. Надникнах през вратата и видях селска каруца и две момичета на велосипеди.

Спомнях си времето, когато първите машини по магистралата бяха миночистачки, танкове, които спокойно можеха да взривят заложените през нощта в дупките експлозивни устройства. После идваха джиповете и камионите, натоварени с американски и виетнамски войници, автомати и картечници, готови да се справят с всяка вражеска засада.

Накрая бяха цивилните — пеш, с волски каруци и колела — отиваха на нивата, на училище или някъде другаде.

Един час след изгрева магистрала 1 малко по малко ставаше проходима от делтата на Меконг до демилитаризираната зона и животът продължаваше до залез-слънце.

— Магистрала номер едно е отворена до Хюе — казах на Сюзан.