Нелсън Демил
На север (15)

13.

Асансьорната врата се отвори и се озовахме в просторна приемна с черни лакирани мебели, гравюри върху оризова хартия и розов мраморен под. Над регистратурата с месингови букви пишеше: „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън, Лимитид“.

— Добре дошли в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“, господин Бренър — каза Сюзан. — Искате ли да си купите половин фабрика за консервиране на риба?

— Ще се задоволя с цял скоч и сода.

Под името на фирмата висеше знаме със златен металически надпис „Чук мунг нам мои“ и под него „Честита Нова година“ на английски.

На пода имаше ниско кумкуатово дърво и няколко цъфнали клонки бяха пъхнати в нещо като стойка за чадъри. Повечето цветчета бяха нападали по мрамора.

Вдясно от регистратурата имаше червена лакирана двукрила врата и Сюзан притисна дланта си към скенера. Прозвуча сигнал и едното крило се отвори.

Забелязах, че осветената приемна се наблюдава от камера.

Последвах я в просторно помещение, заето от бюра и преградени участъци — типичен модерен офис, който можеше да се намира навсякъде по света.

Нямаше никой друг, обаче флуоресцентните лампи светеха. Тук също имаше камери. Миришеше на застоял цигарен дим — от двайсет години не бях подушвал тази миризма в американски офис.

— Целият горен етаж с терасата е наш — поясни Сюзан, докато вървяхме. — Климатичната инсталация е изключена, затова е малко задушно.

Стигнахме в дъното на помещението до три разположени на голямо разстояние една от друга врати. Сюзан отиде при най-лявата, на чиято месингова табела пишеше „Сюзан Уебър“, набра цифровия код на ключалката и отвори.

В стаята бе тъмно и Сюзан светна лампите. Влязохме в голям ъглов офис с прозорци на двете стени. Огледах се за видео скенер, но не забелязах.

— Хубав офис.

— Благодаря. — Тя остави фотоапарата на бюрото до един вече изсниман филм, после отвори най-горното чекмедже, извади стек марлборо и измъкна един пакет. Запали с хромирана настолна запалка и силно дръпна дима. — Уф… Ставам нервна и раздразнителна, когато не мога да пуша.

— Какво оправдание си намираш през останалото време?

Сюзан се засмя и отново дръпна от цигарата.

— Преди половин година ходих в Ню Йорк на едно съвещание. Четири часа в забранена за пушене сграда, а и цикълът ми беше дошъл. За малко да се побъркам. Как според теб да се върна в Щатите?

Въпросът бе реторичен, но въпреки това й отговорих.

— Навярно не можеш. Навярно животът ти е тук.

Сюзан ме погледна и очите ни се срещнаха. Тя угаси фаса.

— Ако ми дадеш адреса си, ще ти пратя снимките, които направихме.

— Сигурна ли е пощата ти?

— Всеки ден пращаме фирмената си поща с „Фед Екс“. Тя се сортира в Ню Йорк и се разпраща от там. Ако искаш да ми пратиш нещо, използвай нюйоркския ми адрес. — Тя ми подаде визитка с нюйоркския адрес на „Американ-Ейжън Корпорейшън“. Запомних го наизуст и й върнах картичката с думите:

— По-добре да не я нося със себе си.

Сюзан отново ме погледна.

— Има ни в указателя на Манхатън, ако го забравиш.

После седна на бюрото си, сложи си слушалки и отвори гласовата си поща.

— В онзи шкаф има лед — осведоми ме тя. — Аз ще пия джин с тоник.

Отворих шкафа, който се оказа малък хладилник, и извадих леда. Чашите и бутилките бяха отгоре. Докато тя прослушваше съобщенията си, аз приготвих напитките.

На стената над шкафа висяха двете й дипломи, поставени в рамки — от Амхърст и Харвард. До тях имаше грамота от Американската търговска камара — клон Хошимин. Това бе поразително, но през последното денонощие постоянно нещо ме беше поразявало и нямаше да се изненадам даже да бях видял, че е наградена с орден „Ленин“ за ударен труд. Кой знае как, се бях озовал в успоредна вселена, в която ние бяхме победили във войната.

На самия шкаф имаше четири снимки. Най-близката бе на Сюзан с квадратна шапка и тога — пурпурна, така че трябваше да е в Харвард, ако не ме лъжеше моята бостънска памет. Самата Сюзан изглеждаше по-млада, разбира се, но и… предполагам, може да се каже, че още не е била закоравяла от живота си в нюйоркския корпоративен свят или обръгнала от прекараните в Сайгон години. И аз имах такава снимка, само че от завършването на гимназия, преди да ме пратят във Виетнам.

Хвърлих поглед към нея. Колкото и да беше красива, тя изглеждаше малко прекалено уморена от света за възрастта си. Или по-меко казано, лицето й разкриваше известен характер.

На втората снимка се виждаше красива, добре облечена петдесетинагодишна двойка — очевидно родителите й. Баща й имаше вид на симпатяга, а майка й бе хубавица.

Третата фотография беше семейна, на фона на коледна елха и камина. Там бяха родителите, Сюзан, по-малкият й брат и сестра й, която изглеждаше мъничко по-млада от нея. Всички бяха красиви, носеха поло и панталони от туид и бяха типични бели протестанти.

Четвъртата снимка бе направена на открито и можеше да е от лятна сватба — беше се събрала цялата фамилия, баби и дядовци, семейства, деца и бебета. Сюзан носеше дълга бяла лятна рокля и косата й бе късо подстригана. До нея стоеше Хари Хубавеца и я прегръщаше през голото рамо. Носеше официално бяло сако и имаше бронзов загар. Можеше да е неин роднина, обаче нямаше такъв вид и трябваше да й е гадже или дори годеник, след като се беше намъкнал на семейна фотография.

Забелязах, че никъде няма снимка на Лъскавия Бил.

Извърнах се от шкафа и видях, че Сюзан си проверява имейла. Тя вдигна поглед.

— Както се досещаш, това е семейството ми. Те са идеални във всяко отношение, освен някои интересни странности и неустановени психически разстройства. — Сюзан се засмя. — Но аз ги обичам. Наистина. Ще ти харесат.

Погледите ни се срещнаха.

— И ти сигурно ще им харесаш. Освен на дядо Бърт, който смята, че ирландците трябва да бъдат депортирани.

Усмихнах се.

Тя се върна към имейла си.

— Седни ей там. След малко идвам.

Седнах на един въртящ се стол до прозорците пред масичка с черен гранитен плот и се загледах в Сюзан, която пишеше на клавиатурата. Беше възприела друга самоличност още щом бяхме влезли във фоайето на сградата.

Докато отпивах от скоча със сода, се огледах. Плюшеният килим бе нефритенозелен, мебелите бяха от полирано дърво, стените бяха покрити с жълта коприна, в която различих фин бамбуков мотив.

През източните прозорци се виждаше изтъняващата луна. След по-малко от седмица съвсем щеше да изчезне и ако бях на открито, това щеше да е в моя полза, както беше в полза на врага през шейсет и осма.

В една голяма ниша забелязах факс, ксерокс, машина за унищожаване на хартия и сейф. Да разполагаш с такива неща за лично ползване не бе само символ на статус, но и очевиден признак на мерки за сигурност. Нищо важно не биваше да напуска или влиза в този офис от общото помещение. Това ми беше познато.

Сюзан стана от бюрото, настани се на стола срещу мен и вдигна чашата си с джин и тоник.

— Наздраве.

Чукнахме се и отпихме. Тя запали нова цигара и я остави да гори в хромирания пепелник, който бе до половината пълен с угарки. Кошчето за боклук също беше полупълно и по килима в приемната бях забелязал цветчета. Преди и след работно време тук не се чистеше. Явно бяха наели съветник по сигурността. А може да нямаха нужда от външни съвети.

— Носиш ли в портфейла си някакви снимки? — попита Сюзан.

— Какви снимки?

— На семейството си.

— Щом не нося визитки на вражеска територия, защо да нося снимки на семейството си?

— Ясно. Ти си на вражеска територия. Аз не съм. — Тя се усмихна. — Мислех, че си турист.

— Не съм.

— Така вече ще стигнем донякъде.

Смених темата.

— Родителите ти сигурно са одобрили поне офиса ти.

— Как иначе? Стигнах до ъгловия кабинет години по-рано, отколкото щях да успея в Щатите.

В това отношение със Сюзан имахме еднакви виетнамски преживявания. Когато през шейсет и осма бях в пехотата, бързо се издигахме по чин, главно заради неочакваните загуби на личен състав. Виетнам беше страхотно място за правене на кариера, обаче трябваше да се прибереш у дома, за да се върнеш в истинския военен живот — реалния свят. Сюзан Уебър все още не бе осъществила този преход.

„Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“ възбуждаше любопитството ми и аз я попитах:

— Кой работи в другите два кабинета?

— Моят шеф, Джак Суонсън, и един виетнамец. Имаме още трима американци — двама мъже и една млада жена, Лиза Клоуз, току-що завършила.

— Някой от престижните университети вероятно.

— Естествено. Колумбия. Освен това има една канадка, Джанис Стантън, тя е нашата финансистка. И двама виеткиеу. Знаеш ли какво е виеткиеу?

— Не.

— Бивши виетнамски бежанци, завърнали се в страната. Някои страдат от толкова мъчителна носталгия, че предпочитат да са в тази бедна тоталитарна държава, отколкото където и да било другаде. Нашите виеткиеу са мъж и жена от Калифорния. Владеят перфектно английски и виетнамски. Те са важна брънка от мултинационалния бизнес тук, културен мост между Изтока и Запада.

— Как се отнасят с тях?

— Преди комунистите ги тормозеха, наричаха ги предатели, американски лакеи и прочее. Но през последните пет-шест години виеткиеу официално са добре дошли в страната.

— Ами догодина?

— Кой знае? Всеки път, щом се събере политбюро или Народното събрание, затаявам дъх. Те са абсолютно непредсказуеми. А бизнесът не обича непредсказуемостта.

— Може би трябва да се обърнеш към политбюро и да им кажеш, че бизнесът във Виетнам е бизнес. Майната им на марксистките глупости.

— Долавям във вас известен антикапитализъм, господин Бренър.

— Не и в мен. Обаче в живота наистина има по-важни неща от правенето на пари.

— Известно ми е. Не съм чак толкова елементарна. И основната причина да съм тук не са парите.

Не я попитах каква е основната причина да е тук — вече отчасти знаех отговора, а и самата тя сигурно не бе съвсем наясно с останалата част, въпреки че можеше да е замесен мъж. Може би Хари Хубавеца от снимката. Госпожа Уебър се върна на въпроса за персонала.

— Освен това при нас работят петнайсетина виетнамци, главно секретарки. Даваме им два пъти повече от средната работна заплата.

— И нямате доверие на нито една от тях.

Тя не отговори веднага и дръпна от цигарата си.

— Оказват им силен натиск да изнасят от тук неща, които не бива да се изнасят. Ние им помагаме, като елиминираме изкушението.

— Освен това телефоните се подслушват, вратите се отварят само от кръглооки, поддържащият персонал и чистачките идват само в работно време и постоянно са под наблюдение, и всичко се записва от камери.

Известно време Сюзан само ме наблюдаваше, после потвърди:

— Така е. — И прибави: — Но в моя кабинет няма камери и подслушващи устройства. Аз съм член на Доверената партия. — Усмихна се. — Можеш да говориш спокойно.

— Тази фирма може да е параван на ЦРУ — отбелязах аз.

— Ти си побъркан — усмихна се тя и разклати джина в чашата си. — Както и да е, американците, европейците и азиатците са тук просто за да печелят пари, а не да покваряват или подриват властта и страната. И ако резултатът е такъв, причината е тяхната алчност, не нашата.

— Това във фирмения ви наръчник ли го пише?

— Разбира се. Аз съм го написала.

Погледнах през прозореца и видях огромните светлинни реклами над Сайгон. Ако преди трийсет години някой ми беше казал, че ще седя в този град в лъскавия офис на американка, завършила бизнес администрация в Харвард, щях да го препоръчам за уволнение поради психическо разстройство.

Не ми бе приятно да го призная, но в някои отношения някогашният Сайгон ми харесваше повече — естествено харесваше ми образът на по-младия Пол Бренър с униформа на военен полицай, който патрулираше по сайгонските улици, а не на по-стария Пол Бренър, който се озърташе през рамо за ченгетата.

— Е, виждаш защо съм тук — вмъкна се в мислите ми Сюзан. — Искам да кажа, от професионална гледна точка. Аз отговарям за омайването на чуждестранните инвеститори, частни и фирмени. Имаш ли пари? Мога да ги удвоя.

— Можеш да ги утроиш и те пак няма да възлизат на нищо. Имате ли представителство в Ханой?

— Поддържаме малък офис. Трябва да си там, където е политическата власт. Освен това имаме офис в Дананг. Американците са оставили там сериозно пристанищно оборудване, огромно летище и друга инфраструктура.

— През шейсет и осма напуснах страната от Дананг.

— Наистина ли? Ще ходиш ли там?

— Може би.

— Ходил ли си на Чайна Бийч?

— Не, нямах търпение да се прибера в Бостън.

— Ясно. Ако отидеш в Дананг, този път не пропускай Чайна Бийч.

— Няма. Ами виетнамецът в ъгловия кабинет?

— Сети се сам.

— Той е син на важен държавен функционер и идва само в сряда за обяд.

— Горещо. Обаче има връзки. В тази страна всички предприятия трябва да са смесени. Това означава да купуваш части от компании, които през седемдесет и пета държавата е конфискувала от законните собственици, или да създаваш нови фирми и да даваш на държавата дялове срещу жълти стотинки. Искам да кажа, по-сложно е, но тук нищо не може да стане без държавно участие.

— Струва ли си?

— Понякога. Има много природни ресурси, евтина работна ръка, почти изцяло грамотна, благодарение на червените. Пристанищата са страхотни, Хайфон, Дананг, заливът Камран и Сайгон, но останалата инфраструктура е пълен хаос. През войната американската армия е изградила добра инфраструктура, но мостовете, пътищата, железопътните линии и всичко останало в оспорваните райони е унищожено.

— Все едно да играеш „Монопол“, обаче всеки да има чук.

Тя не отговори — изглежда, сарказмът ми я подразни. Замислих се. Доколкото знаех, Виетнам бе единствената азиатска страна, в която американците имаха изявен търговски превес над другите. Включително над японците, които виетнамците не обичаха. Съветите, които бяха тук от 1975-а, бяха прецакали всичко, червените китайци не бяха добре дошли, към европейците като цяло бяха безразлични, освен към французите, а към, другите източноазиатци се отнасяха или с недоверие, или с омраза.

Така че по ирония на съдбата, отчасти поради исторически и носталгични и главно поради финансови и технически причини, американците се бяха завърнали. Въоръжени с дипломите си по бизнес администрация и инженерство, кредитни писма и много яки лакти, госпожа Уебър и нейните сънародници препускаха из Сайгон на мотопедите си и разнасяха пачки долари вместо пластичен експлозив. Мечове в акции. И какво общо имаше това с мен? Може би нищо. Може би всичко.

— Цупиш ли се за нещо? — попита Сюзан.

— Не. Просто обработвам информацията. Много е.

— Ако никога не беше идвал тук, нямаше да ти се струва толкова странно — отбеляза тя.

— Имаш право.

Сюзан ме погледна.

— Ние спечелихме войната.

Нямах намерение да отговоря на това заявление, после казах:

— Петдесет и осемте хиляди загинали щяха да се радват, ако можеха да го чуят.

Поседяхме в мълчание, докато мислех за „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. Компанията изглеждаше нормална, Сюзан също изглеждаше нормална, но… но се пази, Бренър. Бамбукът пак потрепваше в ума ми и растенията се поклащаха без вятър. Погледнах си часовника. Беше осем и десет.

— Време е за факса — напомних аз.

— Ще си допием чашите и ще си починем. Те няма да ни избягат.

Госпожа Уебър явно бе безразлична към съдбата ми, обаче имаше право — те нямаше да избягат.

— Къде живееш? — попитах я.

— На улица „Донг Хои“. Южно от „Нотър Дам“, недалеч от „Рекс“.

— Не зная къде е.

— Знаеш, разбира се. Преди се е казвала „Ту До“, сърцето на квартала с червените фенери. — Тя се усмихна. — Може да си я виждал веднъж-дваж.

Бях, разбира се. Една моя виетнамска приятелка беше живяла там. Не си спомнях как се казваше, но като много виетнамски жени, тя бе приела английско име. Знаех, че не е Пеги, Пати или Джени, иначе щях да го запомня. Във всеки случай помнех как беше изглеждала и миговете, прекарани с нея, така че още не бях оглупял.

— Спомняш ли си улица „Ту До“?

— Наистина съм ходил там няколко пъти. Служебно. По време на мандата си през седемдесет и втора бях военен полицай.

— Наистина ли? Ами първия път? През шейсет и осма, нали?

— Да. Бях готвач.

— О… мислех, че си правел нещо опасно.

— Правех. Готвех. Та значи живееш в квартала на червените фенери, така ли?

— Сега си е съвсем нормален. Според човека, от когото взех жилището под наем, по време на французите улицата се казвала Рю Катине. Тогава била модерна, но много опасна, пълна с шпиони, двойни агенти, мрачни бистра, скъпи куртизанки и частни заведения за пушене на опиум. По американско време преживяла упадък, после комунистите я разчистили и я преименували на „Донг Хои“ — „всеобщо въстание“. Обожавам тия тъпи имена.

— Гласувам за Рю Катине.

— И аз. Все още можеш да я наричаш така или „Ту До“ и повечето хора знаят за какво става дума. — Сюзан прибави: — Моят апартамент е строен от французите — високи тавани, прозорци с щори, тавански вентилатори и красиви гипсови корнизи, които се рушат. И няма климатик. Очарователно е. Ще ти го покажа, ако имаме време.

— Като говорим за време…

— Добре. — Тя се изправи. — Да започваме.

Отиде в нишата и аз я последвах. Тя написа нещо на лист с фирмен знак и ми го подаде. Надписът гласеше: „Уебър — 64301“.

— Това е моят шифър, за да знаят, че съм аз и че не съм… хм…

— Под чужд контрол.

— Точно така. Ако в номера има деветка, значи действам под принуда. Под принуда ли действам?

— Без коментар. Сега аз трябва да се подпиша, нали?

— Да. Предполагам, че някой отсреща познава подписа ти.

— И аз така предполагам. — Тя ми подаде химикалка и аз се подписах.

— Вълнуващо е — отбеляза Сюзан.

— Лесно се вълнуваш.

Тя пусна листа в машината и набра 703, кода на северна Вирджиния, после номера, който не ми беше известен. Факсът иззвъня и започна да стърже.

— Не е зле — каза Сюзан. — От първия опит. Листът излезе от другата страна.

— Това си заслужава да пийнем по още едно.

Тя отиде при шкафа и напълни две чаши. Докато се връщаше, факсът иззвъня. Сюзан ми подаде скоча, взе листа и го пъхна в машината за унищожаване на хартия.

Обратният факс излезе от отвора и аз го взех. Познах почерка:

Здравей, Пол. Здравата ни уплаши през последните петнайсет минути. Радвам се да те чуя и се надявам, че всичко е наред. Можем да продължим разговора по имейл. Госпожа У. има инструкции.

Поздрави, К.

Взирах се в текста, думи от друга галактика, като че ли с мен се бяха свързали извънземни или Господ. Обаче всъщност беше просто Карл. Навсякъде можех да позная стегнатия му като кокоши гъз почерк.

Сюзан вече седеше на бюрото си и влизаше в мрежата. Унищожих факса от Карл.

Излязох от нишата и си придърпах стол до Сюзан.

— Добре, установихме контакт — каза тя. — Той иска ти да започнеш. Какво ще му кажеш?

— Предай му, че утре в нула осем нула нула имам среща в имиграционната полиция — цел неизвестна.

Сюзан написа съобщението и го прати. След малко се получи отговор: Паспортът ти още ли е в тях?

— Да, визата ми също. — Тя прати имейла и аз й казах: — Пусни ме да седна на твоето място, Сюзан. Ще трябва да се преместиш от екрана.

Сюзан ме изгледа, после се изправи, взе чашата си и седна на стола срещу бюрото си.

Карл отговори: Разкажи какво се случи на летището.

Отпих глътка скоч и започнах да пиша, като описвах историята подробно, но сбито. Отне ми десет минути и накрая завърших с думите: Смятам, че е било случайна проверка, но може да е изложило операцията на риск. Вие решавате.

Отговорът се забави и си представих Карл в стая заедно с още неколцина души: може би Конуей, други агенти от ФБР и КСО и хора, за които можех само да гадая.

Накрая имейлът пристигна и се оказа много по-кратък от разговора във Вирджиния, който бе довел до него: Ти решаваш, Пол.

Почуках с пръсти по бюрото и отново отпих глътка уиски. Не исках много да се бавя, като че ли се колебая. Да или не? Проста работа. Решението може да зависи от полковник Манг. Разбирах, че се измъквам, затова прибавих: Ако ми върнат паспорта, ще продължа с изпълнението на задачата. Натиснах „Изпрати“.

Този път отговорът пристигна светкавично. Добре. Ако те експулсират, ще знаем, че си направил всичко възможно.

Има и трета възможност — написах аз.

Във Вирджиния обмислиха думите ми и Карл отвърна: Погрижи се г-жа У. да научи, ако те арестуват. Уговори си среща или телефонен разговор с нея и й кажи да установи контакт с нас, ако не се свържеш с нея.

Отговорих: Зная как се организира изпращане на съобщение за провал. Благодаря.

Верен на протокола, Карл нямаше намерение да се хване на примамката ми. Г-жа У. под наблюдение ли е? Виждали ли са я с теб другаде освен на покрива на „Рекс“?

Погледнах Сюзан и казах:

— Интересуват се дали смяташ, че си под наблюдение.

— Откъде да зная? Едва ли. Този месец не е моят ред.

Написах: Според нея не. Тъй като съм професионалист и не оставям без отговор деликатните части от многосъставните въпроси, прибавих: Днес заедно разглеждахме забележителностите. Сайгон, Ку Чи.

Направо чувах гласа на Карл: „Какво? Какво си направил? Ти луд ли си?“.

Действителният му отговор гласеше: „Надявам се, че си прекарал приятно“, обаче аз познавам Карл. Беше бесен.

Не обичам да обяснявам поведението си, но написах: Беше удобно прикритие и възможност да се възползвам от нейните познания за условията на север от Сайгон. Прибавих: Този път съм без взвода си.

Отговорът на Карл бе лаконичен: Ясно.

По този въпрос нямаше нищо повече, затова продължих: Приятелят на г-жа У. се е свързал или ще се свърже с консулството от мое име.

Карл отвърна: Както се досещаш, вече го направихме. Да не си създаваш цял шпионски кръг в страната?

Леле боже. Вече започвахме да ставаме язвителни. В нормален разговор изобщо нямаше да реагирам, обаче по имейл просто трябва да отговориш, затова написах: „:)“.

Явно в духовито настроение и пред публика, Карл отвърна: „:(“.

— С тази клавиатура може ли да се покаже среден пръст? — попитах Сюзан.

Тя се засмя.

— Тормозят ли те?

— Опитват се. Искам да кажа, на мен ми се пече яйце на гъза, а те ме стискат за топките.

Написах: Имате ли нова информация, свързана със задачата?

Засега не — отговори Карл.

Зададох конкретен въпрос: Още ли не сте открили онова тъпо село?

Хер Хелман отвърна: Това няма значение, ако не си в състояние да пътуваш, и не бива да разполагаш с тази информация, преди да се срещнеш с полковник Манг. Ще те осведомим, когато и ако стигнеш в Хюе.

Замислих се и заключих, че са намерили селото или че още отначало са знаели къде е. Освен това името му не бе и никога не беше било Там Ки. Бяха го променили в писмото, разбира се, така че ако някой тук ме гепеше за ташаците и се изпуснех, нямаше да научат действителната ми цел. Всъщност Там Ки може и да не съществуваше. Почти сигурен в извода си, попитах Сюзан:

— Там Ки означава ли нещо на виетнамски?

— Целият им език се основава на ударения, двугласни и такива неща — добре че французите са им дали латиницата. Освен ако не бъркаш в произношението, не мога да го преведа.

— Може ли да е село? Име на място?

— Възможно е, но например Т-А-М може да означава „къпя се“ или „сърце“ в зависимост от произношението, което се основава на ударенията. „Там кай“ е „клечка за зъби“, „там лой“ е „въздушно мехурче“. Разбираш ли?

— Да… ами К-И?

— К-И обикновено е представка — „ки-коп“ е „стиснат“, „ки-канг“ е „внимателно“, „ки-кео“ е „пазаря се“ или „оплаквам се“.

— Може ли да е измислено име?

— Да. Не ми звучи като име на истинско място.

Сведох поглед към екрана и видях: Потвърди получаването на инструкциите.

Отвърнах в същия стил: Прието, което има различни смислови нюанси в зависимост от това кой с кого разговаря и как върви разговорът. Искате ли да потърся селото? — попитах аз, за да видя какво ще ми каже.

Последва незабавен отговор: Не. Не разпитвай и не го търси на картите. Картите са неточни и много села са с еднакви имена. Ще се свържем с теб, ако и когато стигнеш в Хюе.

Ясно. Как напредвате с имената на заподозрените и жертвата? — попитах аз.

Ограничаваме списъка — отвърна Карл. После: Ако имаш избор, къде ще отидеш утре?

Отговорих: Ограничавам списъка.

Полковник Манг иска маршрут, ние също — заяви той.

Отново погледнах към Сюзан.

— Къде можем да идем утре, за да убием няколко дни?

— В Париж.

— А малко по-близо до Сайгон? Някъде, където ходят бели хора?

— Ами, в Далат, френския планински курорт. Железопътната линия още не е възстановена, но можеш да стигнеш до там с кола или автобус.

— Добре, другаде?

— Има един стар френски морски курорт, Вунг Тау.

— Значи мога да избирам между планина и море. Къде е Вунг Тау?

— Малко по на юг от тук. Мога да те закарам с мотора. Често ходя там през почивните дни.

— Трябва да отида на север.

— Защо не се обадиш в туристическата си агенция?

— Стига де, помогни ми.

— Ти не ми позволяваш да ти помогна.

— Извинявай.

— Кажи „моля“.

— Моля. — Не можех да повярвам, че съм попаднал в това положение: бях преследван от виетнамски вариант на лейтенант Коломбо, извинявах се на нацупена нахалница от горната средна класа и Карл ме зариваше с лайна по Интернет. Къде ми е автоматът, когато ми трябва?

Успокоих се и попитах Сюзан:

— Ами Натранг?

Тя кимна.

— Не е зле. Не е много далеч, има хубав плаж и много хотели. Ходил ли си там?

— Да. През шейсет и осма прекарах там една тридневна отпуска. В Натранг ходят ли западни туристи?

— Обикновено. Там все още е достатъчно топло за плуване. Няма да изпъкваш, ако това имаш предвид.

— Точно това имам предвид. — Имах предвид също, че не исках да се забия на някое затънтено място, където ченгетата можеха да ме гепят, без наоколо да има мои сънародници. Обаче не биваше да мисля песимистично. Представяй си успеха. — Лесно ли се стига до там?

— Мога да те закарам и да ти намеря хотел. Парите говорят и освен това имам добра туристическа агентка, която работи с фирмата.

— Добре. Натранг. Благодаря.

Започнах да пиша.

— Кажи им, че идвам с теб — настоя Сюзан.

— Да, добре. — Написах: Планирам да отида в Натранг, освен ако няма проблеми с транспорта или хотелите. При промяна г-жа У. незабавно ще ви осведоми.

Карл отвърна: Ясно. Предлагам до срещата в Хюе да останеш в Натранг или другаде. Колкото по-малко придвижване, толкова по-добре. Когато пристигнеш, прати по факса адреса си на г-жа У. Инструктирай я да го съобщи в консулството.

— Каза ли им? — попита Сюзан.

— Да. Категорично ми забраниха.

— Не си ги питал. Кажи им, че имаш нужда от преводач.

Написах: Ще се опитам да се придържам към маршрута, който ще дам на Манг, докато дойде време да тръгна от Хюе за Там Ки. Липсващите дни до Ханой може да ми създадат проблеми, когато стигна в столицата.

Карл отговори: Ако в Ханой имаш проблеми с полицията, свържи се с г-н Игън в посолството. Но не ходи там, освен ако не получиш такива инструкции. Потвърди.

Ясно. Представих си как цели пет години живея в американското посолство, докато външното министерство преговаря за безопасното ми напускане на Социалистическата република. Адски гадно.

Попитах: Трябва ли да се свържа с вас от Хюе, пряко или чрез г-жа У.?

Получих следния отговор: Не. Ако не се появиш в предвидения хотел в Хюе, ние ще научим и ще приемем, че имаш проблем. Когато се настаниш в хотела, ще получиш инструкции относно по-нататъшните контакти с нас.

От кого ще получа инструкции? — попитах.

Ще те потърсят — отвърна Карл.

Написах: Нещо ново относно свръзката ми в Хюе?

Карл отговори: Не. Научи ли явките си?

Потвърдих: Да. 32 вертикално. Думата беше „скара“.

Думата няма никакво значение. Разбираш ли инструкциите? — попита Карл.

Отвърнах: Да. Прибавих: Ей, видях тунелите в Ку Чи, шосе 13, плантацията на „Мишлен“. Добре си се забавлявал, нали?

Карл отговори: „:(“.

Написах: Някой ден трябва да дойдем заедно.

Той отвърна: Ще си помисля. Запомни, че трябва да научим резултата от утрешната ти среща с Манг. Сигурен ли си, че г-жа Уебър знае какво трябва да прави?

Тя е много схватлива, находчива, мотивирана. Дайте й повишение — отговорих аз.

Да. Каква беше цялата тая история, по дяволите?

Обаче написах: Синтия? Хонолулу?

Зачаках отговора и ми се стори, че изтече доста време, докато се появи на екрана. Нямаме връзка с нея. Но имаш билети и резервации от Банкок до Хонолулу и от там до Мауи.

Написах: Свържете се с нея.

Карл отвърна: Тя води следствие. Но ако иска да се срещне с теб в Хонолулу, армията незабавно ще й даде отпуск и ще я прати на Хаваите. И прибави: Съсредоточи се върху задачата.

Написах: Съобщете ми до Ханой.

Той отговори: Най-късно до Банкок.

Ясно — потвърдих аз.

Карл ми прати подранила честитка за Свети Валентин: Успех, Пол. Попътен вятър и те чакаме у дома.

Известно време останах неподвижен пред клавиатурата. Разбирах, че това може би е последната вест от родината, която получавах. Познавах това усещане от предишните два пъти, когато бях разговарял с родителите си по специален радиотелефон, достъпен за войниците два пъти годишно. Написах: Радвам се, че се върнах. Сигурен съм, че ще постигна успех и че навреме ще съм си у дома. Целувки на Синтия.

Карл отговори: Прието. Още нещо?

Не.

Край на връзката.

Изключих се, изтрих всичко и мълчаливо поседях там, после се изправих и отидох при шкафа. Направих си скоч с лед и прескочих содата.

— Всичко наред ли е? — попита Сюзан.

— Да.

Тя се замисли за миг.

— Ако утре не си в състояние да пътуваш… ако те задържат тук няколко дни, мога да отида в командировка вместо теб. Да се срещна с някого или там каквото трябва.

Погледнах я и се усмихнах.

— Благодаря. Предложението ти е много мило, но нещата са доста по-сложни. Добре, как да стигна до Натранг?

— Ще пратя имейл на туристическата агентка и ще видя какво мога да направя. — Тя седна на бюрото си. — Искаш ли да се опитам да ти резервирам стая, или ще импровизираш?

— Трябва да дам някакъв адрес на Манг.

— Не е задължително. Във всеки голям град има бюро на имиграционната полиция. Основната им работа е да следят чужденците. И ако му кажеш, че нямаш адрес в Натранг, Манг ще ти нареди да се явиш в имиграционната полиция или при пристигането си, или след като се настаниш някъде.

Обмислих обяснението й.

— Ще си потърся стая, когато стигна там — реших накрая. После прибавих: — Всъщност ще се опитам да намеря онзи военен хотел, в който прекарах отпуската си. Нали се предполага, че причината за това пътуване е носталгията ми.

— Да. Как се казва хотелът?

— Не помня. Стара френска сграда. Но ще го позная. Във всеки случай, след като се настаня, ще ти пратя факс. Ако не се свържа с теб до двайсет и четири часа след като замина от Сайгон, ще осведомиш моите хора.

— Тук съм, за да ти помагам. — Тя насочи вниманието си към компютъра и започна да пише. — Питам туристическата агентка за влак или минибус, които да пътуват утре за Натранг. Местата в самолетите са запазени от месеци. Предлагам двойна цена за билета, която и без това е четворна за чужденци. Съгласен ли си?

— Парите не са мои.

— Добре. — Сюзан продължи да пише. — Освен това я питам за частна кола. До Натранг има и комета, обаче съм сигурна, че всичко е заето. Но ще те пратя там даже да се наложи да те кача на рейса на мъчението.

— Най-добре ми звучи това с колата. Парите нямат значение. Тази туристическа агентка веднага ли ще ти отговори?

— Започва работа от осем — в Сайгон отварят рано. По това време ти имаш среща с полковник Манг. Ще те чакам във фоайето на „Рекс“ и ще видим дали трябва да пътуваш за Натранг, или за летището и от там за дома. — И прибави: — И ако не си в „Рекс“, да речем, до обяд, зная с кого да се свържа.

— Имаш ли нещо против аз да давам инструкциите?

Сюзан вдигна поглед от клавиатурата.

— Това не е ракетостроене, господин Бренър, и аз усвоявам бързо. Поела съм задължението да те изведа от Сайгон или да съобщя за задържането или експулсирането ти. Нека го направим както предлагам аз.

Леле боже. Госпожа Уебър наистина се преобразяваше в офиса си. А може и да ми беше малко сърдита, задето не я взимах със себе си.

Тя продължи да трака на клавиатурата.

— Сега пращам имейл на шефа си Джак Суонсън, че ще дойда на работа чак утре следобед.

Стори ми се много писане за тия сравнително елементарни съобщения.

Тя изключи компютъра, изправи се, допи чашата си и каза:

— Хайде да те водя на вечеря.

— Много мило от твоя страна, но аз имам безотчетна сметка.

— Аз също. Ще ти обясня защо трябва да инвестираш във Виетнам. Това е тихоокеанска страна с изключителен потенциал за развитие.

— Вече достатъчно съм вложил във Виетнам.

Сюзан не отговори, отиде до вратата и постави длан върху електрическия ключ.

— Готов ли си?

— Моля те, разпечатай списъка с пратените и получени, факсове и го унищожи.

— О… ти си истински професионалист. — Тя се върна в нишата, разпечата списъка и го пусна в машината за унищожаване на документи.

Вдигнах фотоапарата и изснимания филм от бюрото.

— Моля те, прибери ги в сейфа си.

Сюзан набра комбинацията и аз й подадох фотоапарата и филма. Тя ги прибра и затвори вратата.

Излязохме от кабинета й и обиколихме етажа. Тя ми показа библиотеката, заседателната зала и стола, който приличаше на френско кафене.

— Добре се грижим за себе си — отбеляза Сюзан. — Евтино е и действа добре на психиката. Тук са спортната зала и душовете. — Влязохме в помещение с няколко гладиатора. През отворената врата видях маса за масаж.

Мислех, че всеки отива в апартамента си, за да се освежи, обаче Сюзан посочи към вратата с надпис „Мъже“.

— Там има всичко, каквото ти трябва. Аз съм в женската баня.

— Ако ми потрябва нещо…

— Дръж се прилично. Ще се чакаме в спортната зала.

Съблякох се в мъжката съблекалня и влязох в просторна душ-кабина. Пуснах водата, напълних шепата си с течен сапун и изтърках от себе си мръсотията от последните дванайсет часа.

Някои мъже пеят под душа. Аз мисля. И докато се къпех, си мислех, че нищо тук в Сайгон, нито във Вашингтон не е такова, каквото изглежда.