Нелсън Демил
На север (10)

8.

Слязох за късна закуска в кафенето на хотела и сервитьорката ми даде новия брой на „Виетнам Нюз“, местно издание на английски. Седнах, поръчах си кафе и прочетох заглавието на първа страница: „Когато американската самоувереност получи тежък удар“.

Автор на водещия материал беше военният историк полковник Нгуен Ван Мин. В статията се казваше:

„На този ден през 1968 г. нашите въоръжени сили и народът ни атакуваха вражеските укрепления при Ке Сан. Акцията изненада Съединените щати и принуди президента Линдън Джонсън и Пентагона да съсредоточат силите си, за да се справят с нас при Ке Сан.“

Спомнях си този случай, защото бях там. Продължих да чета и научих, че американските въоръжени сили претърпели „пълен и унизителен разгром“. Не си спомнях този момент, обаче, който владее настоящето, владее и миналото.

Трудно разбирах лошия превод и логиката на статията, но с интерес забелязах, че моята дивизия, Първа въздушнопреносима пехотна, беше преведена като „Летяща пехотна дивизия номер едно“. Още по-интересно бе, че във Виетнам войната все още е новина, както бях научил от полковник Манг.

Огледах се. Повечето други гости, изглежда, бяха японци и корейци, но имаше и европейци. Чух френска и английска реч. Явно Сайгон възвръщаше някогашната си слава.

Прегледах менюто, което беше на няколко езика и за всеки случай бе придружено от снимки. На нито една от тях нямаше кучета, котки и полуоформени пилешки зародиши, както си спомнях от предишното си идване. Поръчах си американска закуска и се надявах да не съм сбъркал.

Нахраних се, отидох на рецепцията и попитах за паспорта си. Служителката провери.

— Няма го, господине.

Нямах и никакви съобщения. Всъщност почти очаквах факс от Синтия. Излязох на „Ле Лой“.

Контрастът между прохладното сумрачно фоайе на „Рекс“ и горещата, ярко огряна улица малко ме стресна: внезапният рев на мотопедите, постоянният вой на клаксоните, автомобилните газове и бъркотията от хора, велосипеди и коли. Спомнях си военновременния Сайгон някак по-тих, освен случайните взривове.

Тръгнах по сайгонските улици и след десетина минути вече се потях като прасе. Бях взел карта на града от рецепцията и носех фотоапарата си, провесен през рамо. Бях с памучен панталон, зелена спортна риза и маратонки. Всъщност приличах на тъп американски турист, само дето повечето американски туристи ходят по шорти.

Сайгон не изглеждаше прекалено мръсен, но не беше и съвсем чист. Сградите бяха между два и пет етажа, но забелязах и няколко небостъргача. В центъра бе запазена старата френска колониална архитектура, обаче повечето постройки бяха еднообразни и с олющена боя. Денем градът имаше известен чар, но аз си го спомнях главно със зловещите и опасни нощи.

Трафикът беше натоварен, ала се движеше добре, като дирижиран хаос. Единствените коли, които не играеха по правилата, бяха военните и откритите жълти полицейски джипове, които фучаха по улиците и всички им даваха път. Това не се бе променило много от предишното ми идване, само обозначенията по машините бяха други. Човек винаги може да различи полицейската или военновременната държава по това как се движат държавните коли.

Както и едно време, най-масовите превозни средства бяха мотопедите, чиито водачи най-често бяха младежи, мъже и жени, и шофираха по очаквано безумен начин. Най-голямата разлика бе, че сега почти всички приказваха по мобилните си телефони.

Спомнях си времето, когато всеки от тях можеше ненадейно да извади граната или взривно устройство и да го хвърли по някое кафене без предпазна решетка, военен камион, полицейски пост или група пияни войници, американци или виетнамци. Тези нови мобифонни мотоциклетисти, изглежда, представляваха опасност единствено за себе си.

Градът кипеше заради наближаващия Тет, който за виетнамците е като Бъдни вечер, Коледа и Четвърти юли, взети заедно, освен че всички празнуват рождените си дни на Нова година и всеки остарява с дванайсет месеца като породист кон, независимо кога е роден.

Улиците гъмжаха от амбулантни търговци, които продаваха цветя, напъпили клони от праскова и кайсия и миниатюрни кумкуатови дървета. Мнозина от тях, кой знае защо, смятаха, че имам нужда от такива неща и се мъчеха да ме накарат да си купя, за да ги мъкна със себе си.

Някои улици бяха задръстени от сергии, на които продаваха картички с надпис „Чук мунг нам мои“. Помислих си дали да не купя една за Карл и да прибавя думите „Майната ти“.

Улиците бяха пълни и с циклоси, специфично, виетнамско превозно средство с допълнителна седалка отпред. Водачът натиска педалите и върти кормилото отзад, което е вълнуващо. Те страшно много искаха да получат западняшко възнаграждение и докато се мъкнеха след мен през трафика и върволиците от народ, ме врънкаха да се метна на седалката и да си почина.

Имаше и рояци дечурлига, които ме обикаляха като пирани, дърпаха ме за ръцете и дрехите и просеха хиляда донга. Виках им „Ди ди! Ди ди мау! Мау лен!“ и така нататък, обаче произношението ми трябва да е било лошо, защото те се държаха така, все едно им казвах: „Приближете се, дечица. Елате да тормозите добрия чичко американец за донги“. Тук страшно бързо може да ти писне от хора.

Намерих една улица, която си спомнях от 1972-ра. Някога от двете й страни имаше барове, публични домове и салони за масаж, но сега беше тиха и предположих, че всички хубави момичета са прекарали известно време в превъзпитателните лагери, докато не изкупят греховете си, и сега са брокерки на недвижими имоти. Бях посещавал тази улица — като военен полицай естествено, не като клиент.

В движение направих няколко снимки, обаче вече се бях убедил, че не ме следят, затова всички тия туристически трикове бяха малко излишни, освен ако не принудех Карл пет часа да гледа диапозитиви, когато се върнех във Вирджиния.

Ориентирах се и се запътих към Музея на американските военни престъпления, както ме беше посъветвал полковник Манг.

След петнайсет минути го открих на мястото на някогашна френска вила, по ирония на съдбата помещавала Информационната служба на САЩ. Платих един долар, влязох през портала и се озовах пред голям ръждив американски танк М-48. Тук бе по-тихо, нямаше просяци и амбулантни търговци и наистина бях щастлив, че съм в Музея на американските военни престъпления.

Разгледах експонатите, които бяха главно снимки, окачени в няколко сгради, и те ми подействаха доста потискащо: клането при Ми Лай, ужасяващо обезобразени жени и деца, уродливи бебета, жертви на ейджънт ориндж, известната снимка на голото момиче, тичащо по пътя, обгорено от американски напалм, снимката на южновиетнамски офицер, който пръска мозъка на пленени партизани от Виетконг в Сайгон по време на офанзивата през 1968-а, дете, сучещо от гръдта на убитата си майка, и така нататък.

Имаше и архив на престъпниците: Линдън Джонсън, Ричард Никсън, американски генерали, сред които моят дивизионен командир Джон Толсън, и промилитаристични политици, плюс снимки на антивоенни демонстранти по целия свят и полицаи и войници, биещи студенти, престрелката в Кент и така нататък. Английските надписи бяха лаконични, ала и нямаше нужда от тях.

Имаше много снимки на големите американски антивоенни лидери от онова време: сенатор Джон Кери от родния ми щат, който беше служил във Виетнам едновременно с мен през 1968-а, Юджин Макарти, Джейн Фонда, застанала зад северновиетнамско зенитно оръдие, и така нататък.

Имаше и изложба на американски военни медали, пратени в Ханой от самите наградени в знак на протест срещу войната.

Чувах писъка на шейсетте години в главата си.

Попаднах на една особено смущаваща серия снимки с придружаващи текстове. Фотосите показваха стотици мъже, строени и застреляни от наказателен отряд, след което за всеки случай ги бяха простреляли в главата с пистолет. Но това не беше поредното американско или южновиетнамско военно престъпление. Текстът поясняваше, че жертвите са южновиетнамски войници и проамерикански настроени планинци, които продължили борбата срещу победилите комунисти след капитулацията на Сайгон.

Планинците били членове на ФУЛРО, Front Unitie de Lutte des Races Opprimees — Единен фронт за борба на потиснатите раси, поддържана от ЦРУ шайка бандити и престъпници, поне според надписа. Тези снимки на хладнокръвни екзекуции трябваше да послужат за урок на всеки, който възнамеряваше да се противопостави на властите. Всъщност снимките не се различаваха много от другите, представящи американски жестокости. Ханойското правителство явно си нямаше и представа какво ще е въздействието на такива фотоси върху западна публика. Една американка, която стоеше до мен, изглеждаше бледа и ужасено мълчеше.

Докато разглеждах музея, не бях сигурен какви чувства изпитвам. Това очевидно бе едностранчиво представяне на войната, което пропускаше например комунистическите кланета в Хюе и онова в Куанг Три, на което бях станал свидетел.

Бях видял достатъчно и излязох.

Повечето посетители на музея бяха американци, разделени на две групи в зависимост от възрастта си. По-възрастните, явно ветерани, бяха гневни и някои ругаеха „едностранчивите пропагандни глупости“, според един от дочутите изрази. Някои ветерани бяха с жените и децата си, които почти не приказваха.

Е, стига забавления за един следобед. Запътих се към изхода и забелязах щандове за сувенири, където продаваха вази от гилзи на снаряди, стари американски военни номера и макети на хеликоптери „Хюи“ от стар алуминий, напомнящи на фигури оригами. Видях стари запалки „Зипо“, на които бяха гравирани имената на някогашните им собственици, наред с девизи, гербове на бойни части и така нататък. На една от тях бе гравиран същият надпис, като на моята: „Смъртта е моят занаят и аз съм негов цар“. Все още я пазех, но я бях оставил у дома.

Излязох на улица „Во Ван Тан“ и тръгнах към центъра на града.

Сегиз-тогиз с периферното си зрение и периферните си мисли виждах останки от някогашната горда АРВ — Армията на Република Виетнам — мъже на средна възраст, които изглеждаха престарели, с липсващи крака и ръце, слепи, хроми, обезобразени, прегърбени и прекършени. Някои просеха в сенките. Други просто седяха и не си правеха труда да просят.

От време на време някой от тях ме забелязваше и се провикваше: „Ей, войнико! Аз бил от АРВ!“.

Това бяха хора от моето поколение, мои някогашни съюзници, и аз изпитвах угризение, че не им обръщам внимание.

Скоро стигнах до „Рекс“ и когато влязох във фоайето, климатикът ме блъсна като канадски студен въздушен фронт.

Проверих на рецепцията за паспорта си, но де такъв късмет. Нямах и съобщения. Взех ключа от стаята си, качих се във фитнес клуба и си записах час за масаж. Съблякох се в мъжката съблекалня, взех си хавлия, халат и налъми, изкъпах се и изхвърлих Сайгон с потта от порите си, ала не и от мислите си.

Легнах върху рогозка татами в една тиха стая. От тонколоните се носеше лека приятна музика. Донесоха ми чаша саке.

На третата чаша се чувствах малко замаян, от тонколоните се носеше „Нощи в бял сатен“ и отново беше 1972-ра — пушех дълга дебела цигара с марихуана в дома на една жена на улица „Ту До“ недалеч от тук, тя лежеше до мен с канабисова усмивка на уста, двамата си предавахме цигарата и дългата й копринена коса милваше рамото ми.

Само че после жената започна да избледнява и осъзнах, че изпитвам носталгия към миналото — вече не бях млад, но бях прекарал част от младостта си на това място, което за мен бе замръзнало във времето. И докато мястото оставаше замръзнало във времето, същото се отнасяше за младостта ми.

Сигурно съм се унесъл, защото някой леко ме разтърси за рамото и ми каза, че имам съобщение, което всъщност се оказа часът за масаж.

На рецепцията във фитнес клуба ме упътиха към стая „С“. Вътре имаше маса за масаж, покрита с чист бял чаршаф. Съблякох си халата, изух налъмите и легнах на масата по хавлия, като се протягах и прозявах.

Вратата се отвори и влезе привлекателна млада жена с къса бяла пола и бяла блуза без ръкави. Усмихна се и каза:

— Здравейте.

И без повече приказки ми даде знак да се обърна по корем, разхлаби хавлията на кръста ми и се качи на масата до мен.

Беше прекалено силна за толкова дребна жена и раздвижи всяка кост и става в тялото ми. Хвана се за един лост на тавана и с боси крака стъпи върху гърба и задника ми, като впиваше пръсти в мускулите ми.

На стените имаше огледала, но това не ми се стори прекалено необичайно, макар да забелязах, че с момичето може да се наблюдаваме в огледалата и че тя постоянно е усмихната.

Накрая виетнамката ме обърна по гръб и някак бях успял да остана без хавлия. Тя бе застанала на колене между краката ми и посочи мястото, което все още не беше масажирала. Имах чувството, че класическата част от масажа е приключила.

— Десет долара — каза момичето. — Съгласен?

— Хмм…

Момичето се усмихна и кимна окуражаващо.

— Е?

Хотелът заслужаваше още една звезда.

Като оставим моралните съображения настрани, в главата ми изскочиха думите „сексуален капан“. Тъкмо от това се нуждаех — полковник Манг да се втурне през вратата и да заснеме на видео как ми духат в стаята за масаж на хотел „Рекс“.

Надигнах се, огледах новата си приятелка и казах:

— Съжалявам, но не мога.

Тя се нацупи.

— Да, да.

— Не, не. Трябва да си вървя. — Смъкнах се от масата и стъпих в налъмите.

Госпожица Масаж седна и намусено ме проследи с поглед. Свалих халата от закачалката.

— Страхотен масаж. Ще ти дам голям бакшиш. Биет?

Тя продължаваше да се цупи.

Облякох си халата, излязох от стаята и отидох на рецепцията, където подписах сметката за десетдоларов масаж и прибавих още десетачка бакшиш. Служителката се усмихна и попита:

— Добре ли се чувствате сега?

— Отлично. — Щях да се чувствам още по̀ гот, ако бях накарал КСО да ми плати свирката.

Така или иначе, след тази кратка югоизточноазиатска интерлюдия се върнах в съблекалнята, облякох се и излязох от фитнес клуба. Разбирах, че полковник Манг не участва в сделката. Спомних си, че „Ем“ никога не инструктираше Джеймс Бонд да се пази от сексуални капани. От друга страна, американците, особено ФБР, са абсолютни пуритани по отношение на секса по време на работа. Може би трябваше да премина на служба в някое чуждестранно разузнаване. Искам да кажа, и без това вече страхотно се забавлявах.

Прибрах се в стаята си, взех си студена кола и се строполих на креслото. Докато си пиех колата, пред затворените ми очи се появи образът на Синтия. Взираше се в мен така, като че ли съм направил нещо лошо. По принцип съм моногамен, обаче има моменти, които подлагат на изпитание мъжката душа.

Та така, седях си в стаята и мислех какво да облека за срещата в седем часа в ресторанта на покрива.

После забелязах нещо. До таблата на леглото, близо до възглавницата, видях преспапието.