Нелсън Демил
На север (21)

19.

На сутринта, докато слънцето се издигаше над Южнокитайско море и през отворените френски врати нахлуваше морски ветрец, се любихме пак. Взехме душ заедно и лежахме голи в леглото докъм десет, после се облякохме, слязохме на верандата и пихме кафе.

Всичко изглеждате също като предишните два дни, но за мен светът се бе променил. За нея също, струва ми се.

И двамата разбирахме, че Сюзан няма да се върне в Сайгон, докато аз съм в Натранг, обаче бях категоричен в отказа си да ме придружава до Хюе. По време на кафето й казах:

— Хюе е началото на официалната ми работа във Виетнам. До тук ни се размина, обаче ако дойдеш с мен в Хюе, ония във Вашингтон ще преминат към тежкото оръжие.

— Ясно ми е — отвърна тя. — Но ще се срещнем в Ханой.

Сюзан искаше да разгледа града, затова взехме кола и шофьор и отидохме в Океанографския институт. Видяхме много риба в аквариума и хиляди мъртви морски животни, съхранени в стъкленици. Ако питат мен, такива места спокойно могат да бъдат улучени от артилерийски снаряд.

Следобед обиколихме чамските кули в околността, малко по-интересни от консервираната риба. Сюзан имаше туристическа брошура и ми обясни:

— Чамите били индуси по произход и обитавали този район от седми до дванайсети век преди да го завладеят етнически виетнамци, дошли от север.

— Очарователно. — Щях ли да се мотая така, ако не се бях чукал? В един чамски храмов комплекс, казваше се По Нагар, имаше статуи на хиндуистки божества, много еротични, и това ми се стори по-интересно. Видяхме скулптури на грамадни пениси, наречени „линга“, и на вагини, наречени „йони“, и от една от тия йони бликаше фонтан. Не можеш да видиш такива неща в католическа черква.

Прекарахме част от следобеда в обикаляне на околността, включително едно омайно място, Ба Хо, уединена гора с три водопада. Докато седяхме с крака във вирчетата, Сюзан разгледа пътеводителя и каза:

— Зная, че си падаш по нудистки плажове, затова намерих още един.

— Надявам се, не смяташ, че не ме интересува нищо друго. Океанографският институт много ми хареса.

— Да. Но човек може да научи нещо и на нудистки плаж. Да вървим.

Качихме се в колата и Сюзан упъти шофьора към Хон Чонг, голям скалист нос, вдаден в Южнокитайско море.

От върха се разкриваше великолепна гледка към носовете на север и Натранг на юг. Слънцето се издигаше над планината на запад, Южнокитайско море бе златистосиньо.

— Красиво е — казах аз.

Тя ме отведе при голяма скала с нещо, което приличаше на грамаден отпечатък от длан.

— Този отпечатък останал от дланта на един пиян великан, когато паднал върху скалите.

— Отишло е много оризово вино, за да се напие един великан — отбелязах аз.

— Той зяпал една великанка, която се къпела гола на вълшебния плаж — продължи Сюзан.

Погледнах надолу и видях плажа, обаче не забелязах великанки, нито голи, нито облечени.

— Великанът скочил, втурнал се към плажа и пленил великанката. Почти като онова, което вчера се случи с мен.

Аз не си го спомнях така, но зная кога да си държа устата затворена.

— Въпреки агресивното му поведение те се влюбили и заживели заедно.

— Страхотно. И живели щастливо до края на живота си, а?

— Не. Боговете им се разгневили за стореното.

— Тия богове във Вашингтон ли са живели?

— На някое подобно място. И пратили великана в превъзпитателен лагер.

— Отврат.

— Да. Но великанката го чакала дълги векове.

— Добра жена.

— Само че сърцето й било разбито и смятала, че той никога няма да се завърне. Затова легнала и се превърнала в камък. Виждаш ли онази планина? — Тя посочи на северозапад. — Казва се Нуи Ко Тиен, Вълшебната планина. Онзи връх отдясно е лицето й. Гледа към небето. Средните върхове са гърдите й, а върховете отляво са кръстосаните й крака.

Погледнах и наистина си представих легнала жена с кръстосани крака.

— Един ден великанът се върнал и като видял какво се е случило с любимата му, ударил с длан по стария си отпечатък, където за пръв път я видял да се къпе в морето. Толкова бил поразен от скръб, че и той се превърнал в камък.

Известно време не отговорих, после отбелязах:

— Тъжна история.

— Почти всички любовни истории имат тъжен край. Защо ли?

— Според мен, когато връзката започне тайно и всички около влюбените са обидени или ядосани… връзката има нещастен и трагичен край.

Сюзан отправи поглед към Вълшебната планина.

— По-важното обаче е, че влюбените останали верни един на друг.

— Ти си романтичка.

— А ти практичен ли си?

— Никой никога не ме е обвинявал, че съм практичен.

— Готов ли си да дадеш живота си за любовта?

— Защо не? Рискувал съм живота си и за по-маловажни неща.

Тя ме целуна по бузата, хвана ме за ръка и заслизахме по склона.

 

 

Същата вечер отидохме в новия курорт Ана Мандара, който бяхме видели на път за пристанището на Натранг, и открихме първокласен ресторант с виетнамска кухня по западен стандарт. Заведението бе собственост на холандски концерни клиентелата се състоеше главно от европейци, но имаше и неколцина американци.

Край басейна свиреше приятен оркестър и ние пийнахме по някоя и друга чаша, потанцувахме, поприказвахме и се държахме за ръце.

— Онази нощ след вечерята в „Рекс“ направо бях на седмото небе — каза Сюзан.

— И аз се чувствах по същия начин.

— Ти ме отпрати. Ами ако се бях върнала?

— Нали имаше инструкции да стоиш близо до мен?

— Само ако имаш нужда от нещо. В противен случай трябваше да изчезна. Но нямах намерение да го направя. Щях да ти се обадя по телефона. После реших да се върна и да вечерям с теб.

— Радвам се, че се върна — казах, но си помислих, че не е толкова спонтанно, колкото го представя Сюзан. После идваха противоречията в историята за Бил Станли и още някои неща, които не се връзваха. Слонската трева се поклащаше, обаче нямаше вятър — бамбукът потракваше, вече малко по-близо.

Напуснахме Ана Мандара и се запътихме към „Гранд хотел“. Бяхме запазили двете стаи, но вече спях при Сюзан.

Любихме се и се отпуснахме по гръб, заобиколени от пашкула на мрежата против комари. Леглото бе обкичено с цъфнали клонки, свещта с аромат на портокал мъждукаше и по пода имаше борова киселина.

Вентилаторът на тавана лениво се въртеше. От отворените врати на балкона подухна ветрец и усетих дъх на море. Следващият ден, петък, щеше да е последният в Натранг.

— Как ще пътуваш за Сайгон?

Тя прокарваше стъпало по крака ми.

— Какво?

— До Сайгон. В събота.

— А, в събота няма влакове. Тогава е навечерието на лунната нова година.

— Ами кола с шофьор?

— Утре ще се опитам да го уредя.

Планът не ми се стори особено определен.

— Ще има ли проблеми?

— Възможно е. А може би не. Никога не съм се опитвала да пътувам по време на Тет.

— Тогава може би трябва да си заминеш утре.

— Няма да си тръгна по-рано. Искам да прекарам колкото може повече време с теб.

— Аз също. Обаче…

— Как ще пътуваш за Хюе?

— Не зная. Но трябва да отида там.

— Всички места в самолетите и влаковете са резервирани от месеци.

— Ами… може би и аз трябва да замина утре.

— Трябва, ако искаш да си запазиш място във влака.

— Може ли утре да намеря кола с шофьор?

— Ще опитаме. Ако няма никаква друга възможност, винаги остава рейсът на мъчението. Там не ти трябва резервация. Просто си купуваш билет от автогарата и се наблъскваш вътре. Имаш нужда само от лакти и пари.

— От пари ли? Че защо?

— Стига си се правил на идиот. Веднъж пътувах с рейс от Сайгон до Хюе, просто за да видя как е, и беше ужасно.

— Може би и двамата трябва да си заминем утре.

— Да, утре сутрин ще се заемем с това. Втора серия.

— Щях да празнувам Тет на едно семейно парти заедно с Бил — каза тя.

Не отговорих.

— Там ще са всичките ни познати. Американци, британци, австралийци и неколцина виетнамци католици.

— Звучи забавно.

— Е, сега определено няма да отида. Просто ще си остана вкъщи и ще гледам драконовите танци през прозореца.

— И на сутринта ще се благославяш.

— Чистачката ми ще е със семейството си, разбира се, а повечето барове и ресторанти са затворени или може да се влезе само с покана. Така че сигурно ще си направя фо и ще си отворя бутилка оризово вино, ще пусна един албум на Барбра Стрейзънд и ще си легна рано.

— Звучи ужасно. Ами местните гларуси?

— Е, мога и да отида на събирането, обаче ще е неловко.

— Искаш ли да дойдеш в Хюе с мен?

— О… страхотна идея. — Сюзан изпълзя отгоре ми. — Страшно си миличък.

— А ти си голяма досада.

— Какво ще ти направят? Да не би да те пратят във Виетнам?

Тя ме целуна, моят линга се издължи и отново се любихме. От предишния път не бе изтекъл и час, а този ден не си бях изпил супата от птиче гнездо. Тая история започваше да прилича на предишната ми отпуска в Натранг, само че тогава бях много по-млад. Представих си как се срещам с Карл в Банкок с патерици. Поне бях почернял.

Сюзан заспа в прегръдките ми. Надигаше се силен вятър, чуваше се трясъкът на прибоя. Не можех да заспя. Съзнавах, че съм затънал до почернелия си задник в служебни неприятности и продължавам да затъвам.

Замислих се за легендата, която бях научил на планината Хон Чонг. Никой не можеше да каже, че не съм бил предупреден.

Светът невинаги е благосклонен към влюбените и в случая с Пол Бренър и Сюзан Уебър наистина бяхме разгневили боговете.

Сюзан имаше право, че трябва да заминем на другия ден, а не в събота, когато беше лунната нова година. Обаче тя отдавна го бе знаела.

Бях убеден, че Сюзан Уебър е готова да си иде у дома, ако аз я отведях там. Обаче тя нито веднъж не беше казала: „Да се махаме от тук“. Казваше: „Нека дойда с теб където и да идеш“.

И това ме навеждаше на три заключения. Първо, Сюзан бе отегчена, беше приключила с Бил и търсеше приключения и предизвикателства. Второ, бе малко влюбена в мен и не искаше да ме остави сам. И трето, двамата имахме една и съща задача.

Бяха възможни и всякакви комбинации от тези вероятности.

Иначе и двамата разбирахме, че ако се разделим в Натранг, може никога да не се срещнем в Ханой или където и да било другаде и че ако се срещнем в Ханой, няма да е същото. Моето пътуване се беше превърнало в нейно и нейното завръщане у дома се бе превърнало в мое.